Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (47)

45.

Стоун се върна в хотела си чак на следващата сутрин, защото помирението с Бети го задържа при нея през цялата нощ. Когато се прибра, сигналът на телефона му за приети съобщения светеше и той поиска гласовата си поща.

— Стоун, Хенк Кейбъл се обажда. Позвъни ми, ако искаш.

Стоун веднага отговори на обаждането.

— Съжалявам, че ме нямаше, когато си ме търсил. Кажи какво има?

— Ами подслушваме вече „Бероун Файненшъл“ и се оказа, че имало защо.

— Какво разбрахте?

— Голяма част от разговорите се водят с код, което, разбира се, ни направи още по-подозрителни. Нашите специалисти казват, че повечето разговори се отнасят до доставки на — може би, нищо не мога да твърдя — наркотици.

— Не ти трябват четиридесет телефонни линии, за да организираш доставка на наркотици — усъмни се Стоун.

— Има смисъл в това, което казваш.

— Според мен става дума за пари.

— Да, има някакви телеграфни преводи, но не в такава степен, че да бъдат подозрителни.

— Значи не ги прехвърлят по телеграфен път. Може би просто пренасят пари в наличност.

— Когато транспортират кеш, пералните изнасят парите. Нашите хора обаче смятат, че в случая става дума по-скоро за внос. Защо някой ще внася пари в Щатите?

— За да си купи разни неща — предположи Стоун.

— Естествено, но какво може да се направи със „сурови“, неизпрани пари?

— Да се изперат.

— Очевидно, само че ние говорим за грамадни количества, ако не се лъжа.

— Значи се купуват големи неща, примерно… компании.

— Ти не разбираш, Стоун: няма начин да купиш компания, да предположим, със сто милиона долара в наличност. Ей така, просто да докараш камион банкноти при финализиране на сделката. Парите трябва да са изпрани, да изглеждат законно придобити, да оставят впечатление, че са обложени с данъци. Значи трябва да са в банка и да бъдат преведени в друга банка или да бъдат вложени в ценна книга, каквато е чекът на приносителя.

— Но Иполито има банка на свое разположение, нали?

— Има, но аз проверих в Министерството на финансите и щатската контролна комисия, откъдето ме увериха, че „Сейф Харбър Банк“ винаги е била кристалночиста.

— Тогава трябва да я използва по начин, за който не можем да се досетим. Мисля, че хора като Иполито са твърде алчни, за да бъдат щастливи с приходите от законен бизнес — те винаги искат повече и повече. Искат на практика всичко и през ум не им минава да го разделят с акционерите или да го отстъпват на данъчните.

— Е, още е рано да се каже. Очаквам с времето да научаваме все повече неща.

— Само че аз не разполагам с много време — въздъхна Стоун.

— Отново за отвличането ли става дума? Мога най-много до час да намеря петдесет агента в мига, в който има нещо сигурно.

— Не още.

— Докога? Докато отвлеченото лице бъде убито? След това нещата рязко ще загрубеят.

— Хенк, ако имах някаква идея къде се намира тя, с удоволствие щях да ти приема агентите, само че не знам.

— Значи е „тя“.

— Да, и това е всичко, което ще научиш засега от мен.

— Както искаш, приятелю. Искрено се надявам да не съжаляваш за това. Предупреждавам те, че гледаме с лошо око на хора, опитващи се да преговарят с похитители. Тук е като с откупите: можеш да платиш откупа и да получиш похитения обратно, или можеш да не плащаш откупа и пак да го получиш обратно. Или — и това са двете лоши възможности — можеш да платиш и да не получиш нищо, или да не платиш и да не получиш нищо. Хазарт.

— Наистина ли мислиш така? Наистина ли допускаш, че ако тези хора не получат каквото искат, те могат да я убият?

— Стоун, има сериозна вероятност. Решението какво ще направят с нея е взето предварително. Така че тя може вече да е мъртва.

— Не мисля: член на семейството разговаря с нея ежедневно.

— Това е добра новина, но в никакъв случай не означава, че нещата ще продължат по същия начин.

— Като говоря с теб, ми се разваля настроението, да знаеш.

— Част от работата ми е да пускам лъч тъмнина в живота на хората.

Стоун тъжно се засмя.

— Е, добре, мога да те успокоя, че се справяш с работата си.

— Ще ти се обадя, ако засечем нещо интересно. Ще предупредя моите хора да слушат и за някакви намеци, свързани с отвличане.

— Благодаря ти, Хенк — сбогува се Стоун и затвори.

Излезе от хотела, поразходи се по улиците и намери малка печатница. Привлече го надписа на витрината й: „100 ВИЗИТНИ КАРТИЧКИ, ДОКАТО ЧАКАТЕ — $19.95“. Нарисува малка скица на печатаря и докато чакаше, купи евтино пластмасово куфарче, няколко папки и хартия. Когато картичките му бяха готови, излезе от магазина и изхвърли в близкото кошче за боклук всички без десетина. После подкара към Марина Дел Рей и когато пристигна там, потърси и намери пристанищната администрация.

Поиска да говори с началника и му подаде картичката си, на която пишеше:

Рийд Хотърн

Упълномощен представител

„Чъб Марин Иншурънс“

Нямаше представа дали „Чъб“ изобщо се занимават с морски застраховки, но името поне беше добре известно.

— Тук съм по повод спортна яхта на име „Мария“ — обясни той.

— Да, знам за това — отговори началникът. — Вдигнахме я преди няколко дни. За нищо не става.

— Можете ли да ми покажете къде е акостирала?

— Разбира се, елате с мен.

Стоун го последва към добре познатото му място, където се полюшваше „Мария“. Не се безпокоеше, че могат да го познаят, понеже двамата души, имащи отношение към лодката, които го бяха виждали, бяха мъртви.

— Ще се качите ли на борда? — попита началникът. — Имам ключ.

— Не, мен основно ме интересуват мерките за сигурност в бъдеще, понеже е ясно, че е била злоумишлено потопена. Каква охрана има тук?

— Ами имаме нощен пазач, който разполага с ръчна радиостанция за контакт с нощния дежурен в офиса. Честно казано, не сме имали много неприятности.

Стоун кимна важно, отвори куфарчето си, разтвори една от папките и направи справка в два празни листа.

— Ние сме застраховали още два морски съда — „Палома“ и „Контеса“. Можете ли да ми ги покажете?

— Разбира се. „Палома“ е насам.

Стоун го последва до яхтата, на която нямаше никой.

— Колко пъти минава нощем пазача покрай този понтон?

— Ами… през половин час.

— Окей, къде е „Контеса“?

— Там в далечната част, при вълнолома, където са големите яхти — въздъхна началникът на марината. — Ето, оттук!

Стоун го последва през десетки понтони, докато пред тях започнаха да изникват все по-големи яхти.

— Имаме късмет, че днес е тук — каза човекът. — Повечето време е край Каталина.

— В марината там ли?

— Не, тя акостира. Използват две тежки котви, доколкото ми е известно.

Приближиха голямата яхта отзад — тя лежеше успоредно, а не беше привързана за кърмата, както можеше да се очаква. Началникът махна приветствено с ръка на човека на палубата:

— Ей, здрасти! Как е? — Обърна се към Стоун. — Ще ви запозная с капитана.

— Благодаря — отговори Стоун, който бе разчитал именно на това.

Капитанът слезе по трапа. Облечен беше в бяло със златни пагони на раменете и носеше шапка с козирка.

— Здрасти — каза той и погледна подадената му от Стоун картичка. — От „Чъб“ ли сте? Нашият застраховател е „Марин Асошиейтс“ и ние имаме само отговорност, без застраховка на корпуса.

— Знам — излъга Стоун, — но след потъването на „Мария“ там се поизнервиха. Така че като разбраха, че ще идвам, ме помолиха да хвърля око на яхтата и да споделя с тях мнението си за състоянието й.

— Окей — каза капитанът, — качете се на борда.

Стоун се усмихна в себе си. Все едно че имаше пропуск да огледа яхтата от носа до кърмата.