Стивън Кунц
Летяща чиния (3)

3.

Професор Солди запълзя към отворения люк и подуши излизащия навън въздух.

— Въздух е, но мирише малко странно… — измърмори той.

— Люкът е бил затворен доста дълго — по-скоро на себе си рече Дъч.

Археологът провря глава в отвора и вдиша през носа. После се отпусна обратно на песъчливата скала.

— Застоял въздух.

Рип изсумтя.

— Харесва ми вашият научен метод — засмя се той.

Солди дори не си направи труда да го погледне.

Отвореният люк ги мамеше.

— Рип, ти намери тоя кораб — рече Дъч. — Искаш ли да влезеш пръв?

Младежът не чака да го подканят повторно. Той се провря към люка и застана точно под него.

— Благодаря, че не предложи на мен — каза Бил Тагарт на Дъч.

Рип провря глава в дупката. Очите му постепенно се приспособиха към сумрака.

Коремът му сякаш беше пълен с пеперуди.

Надигна се още повече и очите му минаха над равнището на люка.

Единствената светлина проникваше през купола над седалката на пилота, която наистина бе разположена върху подиум, за да може пилотът да гледа навън.

Малко над два метра беше височината в центъра на кораба около подиума и намаляваше към периферията. Диаметър три, три и половина метра. Имаше шест седалки с увиснали до тях ремъци, но не и легла. Всички седалки бяха обърнати напред. Срещу крайните седалки от двете страни на подиума бяха разположени бели пултове с ключове и копчета, но не се виждаха никакви уреди.

След като разгледа цялата кабина и очите му напълно се приспособиха, Рип се изправи в цял ръст. Въздухът в кораба бе студен. Това беше неочаквано. Метален кораб, изложен на слънце… Явно бе добре изолиран.

Покатери се вътре. Забеляза ръкохватка и вдлъбнатина за крака, за да се качи по-лесно. Когато се изправи в кораба, пое дълбоко дъх. Дали усещаше слаб мирис на сол? Или на пот? Или само си въобразяваше?

Рип Кантрел внимателно се огледа, после седна на седалката на пилота. Куполът бе тъмен и осигуряваше изглед във всички посоки.

Разглеждаше копчетата, лостовете и ключовете на контролния пулт пред себе си, когато усети, че професор Солди и Дъч стоят от двете му страни.

— Можете ли да повярвате? — попита Рип. — Погледнете тук! Никога не съм виждал такова нещо.

— Това е совалка за транспортиране на хора и провизии от космически кораб в орбита до повърхността — заключи Дъч.

— Тук няма много място за провизии. Може да са го използвали за проучване. Или за извънредни ситуации. Може да е бил спасителна лодка.

— Интересно предположение.

— Какви са всички тия устройства?

На дясната облегалка на пилотската седалка имаше малка ръчка, която според Рип беше щурвал. Друг лост бе монтиран отляво, но излизаше под ъгъл от четиридесет и пет градуса от точка зад седалката. Рип леко го дръпна. Лостът се движеше само нагоре и надолу. Около двата лоста имаше по няколко копчета и ключа.

Там, където трябваше да са краката на пилота, имаше педали. Рулеви педали, помисли си Рип, после си спомни, че летящата чиния няма рул. Някои от дюзите за маневриране бяха разположени до отворите за отработените газове, спомни си той, и сочеха под ъгъл от четиридесет и пет градуса спрямо оста на летящата чиния. Тези педали несъмнено задействаха дюзите и симулираха рул.

— Изолацията спира горещината — отбеляза Рип, когато приключи с огледа на главните пултове. — Предполагам, че това нещо трябва да е добре изолирано, ако влиза и излиза от атмосферата.

— Това тук трябва да са компютърни екрани. — Дъч посочи черните плоскости пред всеки пулт. — Бил Гейтс сигурно би дал всичко, за да ги види, а? За да получи всичките пари.

— Чудно защо са оставили кораба тук — промърмори Бил Тагарт. Той стоеше зад Хааген и надничаше над рамото му.

Рип избра наслуки един от ключовете и го натисна. Не се случи нищо, разбира се.

— Няма електричество — рече Дъч.

— Има — възрази младежът. — Басирам се, че корпусът поглъща слънчева енергия. Просто не знаем как да включим електричеството.

— Не пипай нищо, малкия — помоли го застаналият зад него Бил. — Адски съм нервен.

— Тоя джойстик трябва някак си да управлява кораба — каза Рип и стисна ръчката, която стърчеше от дясната облегалка на пилотската седалка.

— Ей, та ние дори не знаем какво кара това нещо да работи — напомни му Тагарт. — Да не поемаме глупави рискове.

Дъч Хааген го подкрепи.

— Мисля, че…

Той млъкна, тъй като Рип се пресягаше към червеникав лост, щръкнал под ъгъл от шейсет градуса от пулта пред един от компютърните екрани. Младежът се опита да го завърти и след като не успя, го натисна напред. Лостът поддаде. В този момент екраните оживяха, по пултовете замигаха червени и жълти лампички и изпод кабината се разнесе глух тътен.

Рип се сепна и натисна лоста обратно. Светлините угаснаха, екраните помътняха, звукът утихна.

— Мили боже! — възкликна Бил, обърна се и бързо се измъкна през люка.

— Май работи с ядрена енергия — предположи Дъч, като разглеждаше тъмните екрани. — Оня звук най-вероятно е от реактора.

— Сигурно.

— Щом това нещо е било тук хилядолетия, професоре, как може да е останала ядрена енергия? Не би ли трябвало да се изтощи като акумулатор?

— След адски много време — да. Периодът на полуразпад на плутония е четвърт милион години. След петстотин хиляди години в реактора все още ще са останали двайсет и пет процента от енергията му.

Рип пак се пресегна към лоста. Ръката на Дъч се стрелна напред.

— Не точно сега, синко. Бил имаше право. Знам, че нямаш търпение, обаче дай внимателно да го премислим.

— Този кораб може да е бил изоставен, защото вече не е бил годен за полети — предположи доктор Солди.

— Да — обади се от люка Бил. Виждаше се само главата му. — Ако продължиш да пипаш където ти скимне, накрая всички може да се озовем в рая по-рано, отколкото ни се иска, Рип.

— Трябва да разберем с какво се движи това нещо — възрази младежът.

— Хайде да поразгледаме още малко — постави ръка върху рамото му Дъч.

Рип стана от седалката и четиримата мъже продължиха огледа на кабината. Ниските плоскости между седалките бяха на панти. Зад тях имаше машини. Тръби, помпи — е… поне приличаха на помпи — тръби, по които течеше течност, изолирани кабели.

— Тая изолация трябва да е изгнила — промърмори Дъч и се пресегна към най-близкия кабел. Огъна го, после го изви, ала той остана невредим.

— Каква е тая материя?

— Някой го е направил така, че да издържи много време.

— Ето го реактора.

Беше малко по-голям от сто и петдесет литрова туба. Едва се забелязваше, скрит сред плетеница от кабели, маркучи и машинарии.

— Да, наистина.

— Не е ли ужасно малък? — попита Бил.

— А колко голям трябва да бъде?

— Не знам. Сигурно съм си мислил, че трябва да е горе-долу колкото кола или някъде там.

— Ако тоя реактор е спукан, сигурно вече сме облъчени със смъртоносна доза радиация — отбеляза Дъч.

— Не е спукан — уверено заяви Рип. — Корабът си е съвсем здрав.

— И въз основа на какво стигаш до това научно заключение?

— Не знам — сви рамене младежът. — Наречи го инстинкт, ако щеш.

— Наричам го пожелателно мислене — от люка отвърна Бил. Той стоеше навън, което устройваше всички. Другите трима заемаха цялото свободно от уреди пространство.

— Може би трябва да останеш като лабораторна мишка, докато ние чакаме навън — предложи Дъч.

— Проучването на този кораб е опасно — каза Солди. — Намираме се сред непозната техника, в кораб с неизвестни проблеми. Радиация, бактерии, вируси от космоса… Би трябвало да го проучат експерти в херметични скафандри.

Главата на Бил Тагарт изчезна от люка. Въпреки думите на археолога другите трима останаха вътре.

Намериха акумулаторите, кабелите, които ги свързваха с корпуса на кораба, снопове жици, които водеха от тях до разклонителите и оттам до поразително множество от странни кутии и устройства. Тримата ги проучиха едно по едно в опит да разгадаят предназначението им.

— Строителите на кораба са били много по-напред от нашата цивилизация — накрая заяви Дъч Хааген. — Прилича на космическа совалка, само че е по-съвършен.

Въпреки че все още следваше, Рип имаше най-актуални познания по модерна техника.

— Този кораб е по-просторен — заключи той, като си мислеше за посещението си в Кейп Канаверал предишното лято. — В известен смисъл устройството му е по-просто, по… — Потърси подходящите думи и след миг продължи: — … по-изчистено. По-съвършено.

Продължиха с огледа, докато накрая вътре стана толкова горещо и задушно, че решиха да излязат.

Рип ги задържа.

— Погледнете тук, професоре.

Младежът стоеше на четири крака и зяпаше нещо, вклинено между машините. В лявата си ръка държеше фенерче и насочваше лъча му напред.

Солди пълзешком се приближи към него.

— Тази купчина е от материал, който се е разпаднал.

— Така изглежда.

Професорът намести очилата си и едва не завря нос в купчината, която приличаше на много стара книга с почти изгнила обложка.

— Хартия? Листове?

— Някакви листове, басирам се. Дайте ми камерата и една чанта.

— Какво е това според вас?

— Боже мой, Рип! Нямам представа.

Когато Рип изпълзя навън, Дъч седеше, облегнал гръб на подиума, обгърнал коленете си с ръце.

— Какво мислиш?

— Имам чувството, че съм в музей. Този кораб е адски древен.

— Те отдавна са мъртви.

— Наистина много отдавна. Прекалено отдавна, за да го проумеем.

— Все пак не разбирам как така всичко работи — замисли се Рип. — Има електричество, реактор, но какво задвижва кораба?

Дъч бавно прокара пръсти по пода. Без да бърза, той заопипва всичко наоколо.

— Не сме сами във вселената — след известно време рече геодезистът.

— Тръпки ме побиват — потрепери Рип. — Това не би трябвало да е истина. Не може да е истина. Обаче е истина.

 

 

— Какво ли ще е да излетим с тоя кораб в космоса? — попита Рип. Всички други бяха приключили с обеда, но той все още се хранеше. Седяха под сянката на опънатото платнище.

Дъч само поклати глава и продължи да наблюдава тъпчещия се младеж. Може би наистина има глисти, помисли си той.

— Ограничителният фактор ще бъде топлината при обратното влизане в атмосферата — замислено рече Рип, докато дъвчеше. — Басирам се, че материалът, от който е направен корабът, е почти непроницаем за топлина.

— Дали пък — промърмори доктор Солди.

— Няма шкаф за храна, нито тоалетна — отбеляза Дъч. — Корабът трябва да е бил совалка за пренасяне на хора и провизии от кораб в орбита до повърхността.

— Защо е тук? — с пълна уста попита Рип. — Искам да кажа, защо тъкмо тук, а не някъде другаде?

— Въпроси, въпроси, въпроси… засега разполагаме само с въпроси, но не и с отговори — отвърна археологът, но това явно не го разстройваше. Сложните проблеми винаги го бяха привличали.

— Дъч, следобед трябва да разгледаш кораба по-внимателно. Искам да занеса оная купчина, която намери Рип, на археологическите разкопки и да я анализирам в лабораторията.

Разчистиха набързо и Солди потегли с джипа.

Изправен пред летящата чиния, Дъч се обърна към Рип.

— Трябва да започнем от реактора. Това е сърцето на кораба.

— Добре.

— Искаш ли да ни помогнеш, Бил?

— Не, благодаря. — Бил Тагарт седеше на сянка и пушеше пура. — Вие сте луди да се навирате вътре. Нямате представа какво може да има там.

— Луди сме, да.

— Солди не дрънкаше празни приказки.

— Не си длъжен да ни помагаш.

— Знам. И нямам такова намерение.

— По-спокойно, Бил.

— Държиш се като глупак, Дъч. Тая проклетия е запечатана тук още преди Христос. Вдишваш вируси, дето от памтивека не са имали приемник. Тия бацили може да са от друга планета, от друга слънчева система. Само бог знае какво ще прихванеш.

Рип се хвана за гърлото, олюля се и засумтя, сякаш се задушаваше. Очите му се изцъклиха.

— Престани, Кантрел — изръмжа Бил. — Малоумник такъв!

Младежът презрително махна с ръка към него.

— Хайде, Дъч — рече той. — Да вървим да разгледаме реактора. — После се покатери в кораба, без повече да погледне Тагарт, който не беше помръднал от мястото си.

 

 

— Ей, Дъч, погледни насам. Тая тръба е маркирана.

Рип бе насочил лъча на фенерчето си към една от тръбите. Хааген разгледа знаците.

— Приличат на драскотини.

— Може би, обаче са знаци. Маркирали са тръбата.

— Никога не съм виждал такива.

— Естествено. Но знаците доказват, че това нещо е направено от хора, нали?

Дъч освети надписа под ъгъл.

— Като че ли са нанесени с боя или нещо подобно. Може да са гравирани. — Символът отляво бе малък и изящен. Вдясно над него имаше малък знак, като обърнат конус без дъно. Следваше друг символ, различен от първия, ала изравнен с него.

— Никога не съм виждал такова нещо.

— Сигурно е надпис за предназначението на тръбата — предположи Рип.

— Вярно, малкия. Добра идея. Обаче не мога да го прочета. А ти?

— Хмм, да… „Бил Тагарт е мижитурка.“ Поне това е преводът. — Младежът сви рамене. — Според мен са учили тая материя в шести клас, обаче точно тази седмица аз бях болен от грип.

— Това не може да е единственият надпис. Поогледай се наоколо.

На Рип му трябваха само петнайсет секунди, за да намери друг надпис, този път върху хидравлична тръба. Символите се различаваха от предишните.

През следващия половин час откриха почти всички обозначени тръби и много от символите изглеждаха еднакви.

— Ако можехме да разчетем тия знаци, щяхме да разберем всичко — възкликна Рип.

Дъч не отговори. Той продължаваше да търси надписи, да разглежда сглобки, да проучва всичко, на което се натъкнеше.

— Това тук пред мен прилича на генератор — след малко се обади той. — Виждаш ли тия електрически жици, дето излизат от него? Водят дотук, свързват се с тия кабели.

Двамата продължиха да разглеждат.

— Е, струва ми се, че генераторът произвежда електричество, което протича по кръглите кабели до долната част на кораба — накрая заключи Дъч. Кабелите бяха шест и образуваха шест концентрични кръга по дъното на летящата чиния. — Още енергия влиза в ония големи разклонители ей там. Басирам се, че са прекъсвачи или някакви предпазители. От разклонителите токът се отвежда по целия кораб.

— Може да са антигравитационни пръстени — предположи Рип. — Може големите кръгли кабели да противодействат на гравитационната сила на планетата.

— Възможно е, малкия. Възможно е. — Дъч продължи огледа си.

През оставащия до мръкване час Рип доразчисти пясъчника от портовете за маневриране. Използваше малка отвертка като длето и удряше по ръкохватката й с чук. От време на време духаше в отвора, за да разчисти камъчетата. Работата вървеше доста бързо.

Харесваше му да докосва кораба, да прокарва пръсти по повърхността му. Летящата чиния го омагьосваше. Слънцето се спускаше все по-ниско на хоризонта. Той седна и се загледа в машината като хипнотизиран. Кой я бе докарал там? Какви са били тези същества?

 

 

— Трябваше да кажа на нашия геолог — съобщи професор Солди, когато вечерта се върна от разкопките. Археологът си наля чаша кафе от кафеварката на газовата печка. — Той проучи пясъчниковия образец под електронен микроскоп.

— И до какво заключение стигна? — попита Рип, когато Солди замълча, за да отпие глътка кафе.

— Трябваше му известно време, за да анализира полените.

— Аха.

— Сто и четирийсет хиляди години, плюс-минус десет.

Дъч Хааген подсвирна. Ученият отново отпи от кафето си.

Рип Кантрел обгърна коленете си с ръце и се вторачи в огъня.

Тази нощ екипът лагеруваше пред скалата на по-малко от сто метра от летящата чиния. Преместването на лагера не беше сложно — работа, която обикновено вършеха през ден. Самият лагер се състоеше от две палатки — едната за спане, другата за готвене — и сенник над двете водоноски, всяка със седемстотин и петдесет литров резервоар, монтиран върху колела. Рип често спеше на открито в спален чувал.

— Трябва да съобщим на някого за летящата чиния — след малко се обади Дъч.

— Например на шефа в Хюстън — изсумтя Бил Тагарт. — Оня нещастник си мисли, че си вършим работата.

— Какво ще кажете, професоре?

— Геологът е клюкар. Асистентът ми се интересува къде се губя. Може би трябваше да му отделя повече време и да го оставя да ми разкаже докъде са стигнали. — Той сви рамене и пресуши чашата си. — Помолих ги да запазят всичко в тайна още два дни. Може да ме послушат, а може би няма.

— Значи им казахте за летящата чиния?

— Налагаше се.

— Басирам се, че в момента надуват тръбата — мрачно измърмори Рип.

— Хмм…

— Ами оная купчина, която намерихме в машинния отсек? — попита младежът.

— Когато тръгвах, нашият лаборант още я анализираше. Не е хартия. — Солди си наля нова чаша кафе. — Провеждаше някакви химически тестове, но ми се струва, че ще трябва да я пратим в Щатите, за да я анализират както трябва.

 

 

В един часа през нощта Рип внезапно се събуди. Дремеше и мислено разглеждаше летящата чиния отвътре сантиметър по сантиметър, когато отговорът го осени. Той седна, както си бе в спалния чувал.

Всички други спяха. Лагерните лампи бяха угасени, от абсолютно черното небе го гледаха милиони звезди. На тяхната светлина се различаваха очертанията на платнището, което покриваше кораба.

Рип потрепери в ледения въздух, заопипва за обувките си, намери ги и ги нахлузи. Навлече пуловер и затърси фенерчето си.

Температурата в летящата чиния беше същата. Изолацията действаше еднакво срещу зной и студ.

Рип се вмъкна в машинния отсек и насочи лъча на фенерчето си към първия надпис, на който се бяха натъкнали.

Е, може би. Навярно. Ако този повдигнат знак между двата символа означаваше цифрата две, надписът можеше да се прочете като Н₂O. Вода.

В такъв случай трябваше да има устройство, което да разделя водорода и кислорода. После смесваш газообразен водород и кислород, изгаряш сместа в ракетните двигатели и използваш част от кислорода за атмосферата в кабината.

Рип проследи тръбата. Добре, това нещо можеше да е резервоар. За вода. Тръбата минаваше… Това нещо със стягащите обръчи трябваше да е сепаратор.

От него излизаха тръби, да, обозначени с един от двата символа от водната тръба. Този трябваше да е за водорода, а този — за кислорода.

Доволен от откритието си, Рип седна на пода, зазяпан в машинарията. Всичко беше разположено толкова нагъсто, че трудно можеше да се види как функционира системата, ала той бе успял да я разгадае. Поне така се надяваше. Е, изглеждаше логично… горе-долу.

Входният воден клапан трябваше да е извън кораба. Как не го бе забелязал?

Сигурно заради работата с пневматичния чук. Не бе имал време да разгледа повърхността на кораба сантиметър по сантиметър, както и процепите около дюзите. Там някъде трябваше да има водна помпа и той не я беше видял.

Излезе навън и започна да оглежда на светлината на фенерчето си.

Вода!

Божичко! Водата е навсякъде. Освен тук в пустинята, естествено. Може да им е свършило горивото над пустинята…

Но тогава може да не е било пустиня. Може да са тръгнали на разузнаване и нещо да им се е случило. Нещо да ги е изяло или да са се разболели… Или да са ги нападнали хора.

Откри го. Откри тънка като косъм цепнатина и започна да бърника вътре с острието на джобното си ножче. Накрая се отвори. Капак. Да.

Под капака имаше капачка, почти като на автомобилен резервоар. Оттук вероятно са наливали водата.

Тъкмо бе затворил капака, когато го освети лъч на фенерче. Той се обърна към източника и чу мъжки глас.

— Здрасти, приятел. Не те очаквах. — Думите бяха на английски, гласът определено принадлежеше на американец.

Лъчът се плъзна по повърхността на кораба. Дали бе затворил капака преди фенерчето да го освети? Накрая реши, че го е затворил.

Гласът отразяваше удивлението на притежателя си.

— За бога! Та това наистина е летяща чиния!

— Или отличен макет. — И този говор беше американски. На жена.