Стивън Кунц
Летяща чиния (15)

15.

След обилна австралийска закуска Рип Кантрел се качи на взетата под наем кола и потегли от Батърст към имението на Хедрик. Докато шофираше на запад, крайбрежните планини скоро отстъпиха мястото си на тревиста равнина. Изглежда нямаше много вода, флората беше полупустинна. И все пак от двулентовия път се виждаше много добитък, който мирно пасеше сред оскъдните дървета.

Проблемът щеше да е влизането в имението. Подозираше, че търговците от Батърст, най-близкия град до ранчото на Хедрик, редовно влизат и излизат. Струваше си да проучи тоя въпрос. Докато пътуваше, внимаваше за фирмени ванове. Видя фурнаджийски пикап, който се връщаше в града, но иначе нямаше голямо движение. От време на време се разминаваше с камиони, по-рядко с леки коли.

Движеше се по особено дълга, скучна и пуста права отсечка, когато видя отбивка и портал. Охраняваха го най-малко трима души. Подмина го и видя табела с името на Хедрик.

Продължи на запад, като се озърташе за други пътища, входове, пазачи, каквото и да е. Петнайсетина километра нататък все още пътуваше покрай имението на милиардера.

Когато пътят превали нисък хребет, младежът отби и слезе да се разтъпче.

Пътят пустееше. От двете страни имаше огради, но не се виждаше добитък. Няколко дървета покрай поток и далеч на изток ниската Синя планина. От изток прииждаха облаци, които скоро щяха да скрият слънцето.

Тъкмо се канеше да се качи на колата, когато чу далечен глух тътен като от реактивен самолет, издигащ се с пълна мощност. Заслони очи и огледа небето на юг.

Вече се бе отчаял, когато го видя — черна точка ниско в небето. Движеше се с висока, но не свръхзвукова скорост.

После зави на север, издигна се и се понесе в неговата посока. От около шест километра Рип позна летящата чиния.

 

 

Същата вечер в хотел „Батърст“ четирима японци с костюми и вратовръзки седяха на една от масите близо до Рип. Явно бяха пристигнали следобед.

Младежът бързо забеляза, че гарвановочерните им коси са подстригани доста късо и изглеждат в идеална форма. Най-възрастният бе около трийсетгодишен. Четирима бойци, заключи той, и се зачуди какво ги е довело в тоя край на света.

Докато омиташе втората си голяма пържола, видя, че четиримата също имат добър апетит. Трябва да е от свежия въздух, реши американецът и отново се замисли как да мине покрай охраната на Хедрик.

След вечеря излезе да се поразходи в града. Само на две преки от хотела имаше голям магазин, макар че Батърст си беше малък град. Отзад бяха паркирани фирмени пикапи за доставки.

Влезе в магазина и закрачи по пътеките, като разглеждаше продукцията и пакетираните храни. Месарският щанд също бе добре зареден. Накрая избра две пасти и отиде да ги плати на касата.

Мъжът таксува покупката му без коментар. Рип излезе навън, извади едната паста и започна да я яде. Заобиколи отстрани на сградата и спря на място, откъдето можеше да наблюдава пикапите.

„По един или друг начин трябва да вляза там“ — помисли си той.

 

 

Последна пристигна и се качи на летящата чиния делегацията на Европейския съюз. Немец, французин и италианец. С тях имаше инженери, но тримата политици през цялото време си шушукаха.

Чарли Пайн ги повози спокойно, без големи ускорения, без маневри, после два часа седя на пилотската седалка и гледа как европейците си играят с компютрите.

Французинът се представи като Никола Пиеро.

— Приятно ми е, госпожице — ухили й се той.

— И на мен.

— Вие ли сте пилотът?

— Да. Където е летящата чиния, и аз съм там. — Тя предпазливо смени позата, за да облекчи болката в кръста.

— Аха — рече Пиеро.

 

 

След официалната вечеря в огромната централна трапезария на имението Роджър Хедрик отново заведе четирите делегации в хангара. Прислужници поднесоха коняк и пури. В центъра скромно, но с вкус беше осветена летящата чиния.

Чарли Пайн стоеше наблизо с чаша бяло вино в ръка, готова да отговаря на въпроси за машината. Когато се обличаше за вечерята в рокля, дадена й назаем от Бърнис, по кръста й имаше черни, сини, морави и жълти петна. В урината й нямаше кръв, слава богу, и явно нямаше счупени ребра. Движеше се предпазливо. Пиеше трета чаша вино и гърбът я болеше само когато вдишваше дълбоко дъх.

Ръгби стоеше зад левия й лакът. Ясно усещаше присъствието му. Той изглеждаше ужасно: някой му бе изправил носа и го беше залепил. Въпреки това подутината щеше да мине едва след няколко дни.

Тя отново хвърли поглед към него и реши, че лицето му си струва болките в кръста.

— Утре започваме търга, господа — отекна гласът на Хедрик. За гостите, които не знаеха английски, бяха осигурени преводачи. — Имате възможност да промените историята, да повлияете върху живота на всички жители на планетата. Страната, която получи летящата чиния, ще стане суперсилата на двайсет и първия век.

В последвалата тишина делегатите оглеждаха колегите си. На Чарли Пайн й се стори, че са съгласни с Хедрик. Той наистина имаше право.

— Всички вие се возихте на летящата чиния, лично се уверихте в удивителните й възможности. Подробно я проучихте и в продължение на часове се консултирахте по сателитните телефони с правителствата си. Нашият пилот изпитател, красивата госпожа Пайн, отговори на въпросите ви. Надявам се, че сте напълно осведомени за тая забележителна машина, че поддържате връзка с правителствата си и сте готови да направите сериозни оферти.

„Трябва да му се признае на копелето — помисли си Чарли Пайн. — Наистина го бива. — Сервитьорът с кутията пури мина наблизо и тя си взе една. — Защо не, по дяволите?“

Допи виното, наблюдавайки сервитьора, който с помощта на миниатюрна гилотина отряза задния край на пурата и драсна дълга клечка кухненски кибрит. Когато пурата се разгоря, Чарли протегна празната си чаша за коняк.

Хедрик кимна с глава на Бърнис, която раздаде по един лист на ръководителите на делегациите.

— Моля да се запознаете с правилата на търга — каза милиардерът. — Както ще видите, той ще бъде проведен на кръгове. Минималната предложена цена за първия тур е десет милиарда щатски долара. Всяка оферта във втория и следващите кръгове трябва да е поне с един милиард повече от най-високата оферта в предишния кръг, иначе участникът ще бъде дисквалифициран от търга. Търгът ще продължи дотогава, докато остане само един участник, който ще бъде обявен за победител. Цената на летящата чиния е платима в щатски долари или ценни книжа, деноминирани в щатски долари, освен ако преди търга с участника не се договорим за стойността на предлаганите в замяна стоки. И накрая, преди победителят да получи покупката, трябва да плати цялата сума.

Хедрик изчака преводачите да го настигнат и завърши:

— Господа, желая ви успех в утрешния търг.

Членовете на делегациите пушеха кубински пури и пиеха коняк, докато обикаляха около летящата чиния и крадешком наблюдаваха другите делегации. В отсрещния ъгъл на хангара свиреше оркестър.

Един от руснаците се приближи до Чарли. Трийсетинагодишен, широкоплещест, с тесен ханш и високи скули.

— Страхотен пилот сте — каза й той.

Хедрик отиде при ръководителя на японската делегация, изтъкнат бизнесмен със сивееща коса и двама помощници от двете му страни. Чарли пристъпи към тях, за да чува какво си говорят. Руснакът остана с нея, а Ръгби вървеше по петите й.

— Летящата чиния е тъкмо това, от което се нуждае Япония, за да излезе от икономическата криза, която я парализира през последните няколко години — заяви Хедрик.

— Да, господин Хедрик — съгласи се японският бизнесмен. Говореше съвсем приличен английски. — Предимствата на тази технология биха могли да изиграят изключително важна роля.

— И аз съм пилот изпитател — рече на Чарли руснакът. — Пилотирам мигове. Изпитвам експериментални изтребители, участвам в авиошоу… Гледали ли сте Парижкото авиошоу?

— Уви, не — отвърна Чарли и се съсредоточи върху Хедрик.

— Реактори, антигравитация, компютри, металургия, отделяне на водород от вода… — Роджър Хедрик бавно поклати глава като знак, че самата мисъл за всички тези технически възможности е изумителна. — Парите, които Япония ежегодно дава за чуждестранен петрол, ще стигнат за десет летящи чинии.

— Разполагате ли с десет летящи чинии? — с безизразно лице попита японецът.

— Съжалявам, имаме само една — сериозно отвърна Хедрик.

— Чудехме се за законния притежател на летящата чиния, господин Хедрик. Американските съдилища имат пословично дълги ръце, а доколкото разбрахме, летящата чиния неотдавна е била в Съединените щати.

— Съвсем за кратко — съгласи се милиардерът.

— Какви гаранции можете да ни дадете, че сте законен притежател на летящата чиния?

— Аз продавам стока, не документи. Победителят в утрешния търг ще закара летящата чиния където пожелае.

— Ясно.

— Само силните оцеляват — продължи Хедрик. — Летящата чиния ще направи някоя държава изключително силна.

— … красива жена не бива да спи сама — говореше руснакът.

Чарли Пайн рязко се завъртя към него.

— Какво ви кара да смятате, че спя сама?

Ръководителят на китайската делегация не знаеше английски, затова преводачът на Хедрик моментално застана до милиардера, следван на няколко крачки от Чарли Пайн и нейния антураж.

— Господин У, за мен е голяма чест да посрещна в имението си вицепремиера на Китайската народна република.

Китаецът кимна с глава и усърдно запуфка пурата си.

— Надявам се, че летящата чиния ви е направила същото впечатление, каквото направи и на мен през последните няколко дни.

— Да, да — според преводача потвърди между пуфканията У.

— Може би най-после е настъпил часът Китай да изпревари Япония като суперсила в Азия.

У си погледна часовника. Леко смутен, Хедрик продължи.

— С милиард и половина население Китай се нуждае от ядрената технология, заложена в тази машина. — Той постави поддържаната си ръка върху летящата чиния. — Независимост от петрол, сигурно гориво, компютърна техника, изпреварила времето си с петдесет години — летящата чиния ще даде на някоя държава огромно техническо предимство. Ако попадне в добри ръце, тя може да позволи на националната икономика да прескочи десетилетия в развитието си.

— Може би това предимство е прекалено голямо — измърмори У и сякаш потъна в размисъл и тютюнев дим.

— Имам голям опит в любовните връзки — прошепна руският пилот на Чарли, която бе пропуснала последната минута от свалката.

На три метра от тях Роджър Хедрик още няколко секунди погледа летящата чиния, сякаш е свещена реликва, после продължи към групичката около шефа на руската делегация.

Чарли се втренчи в топлите сини очи на своя руснак, разсеяно се усмихна и закрачи след милиардера.

Хедрик спря при Пиеро, който дискутираше с немеца и италианеца, както обикновено.

— Това, господа — с широк жест посочи летящата чиния той, — е катализаторът, който ще позволи на европейската икономика да настигне и задмине Съединените щати. Помислете какво може да направи за европейската авиокосмическа промишленост технологията, която днес видяхте! Господа, настъпи моментът да разширим хоризонтите си, да осъзнаем, че няма граници. Абсолютно никакви.

— За нещастие винаги има граници, господин Хедрик — отвърна немецът. — За летящата чиния трябва да се плати по един или друг начин. Но ние се чудехме защо американците не са тук. И британците.

— Наистина не съм поканил американци и британци — потвърди милиардерът. — Опасявах се, че ще се изкушат да се опитат да ми отнемат летящата чиния насила или чрез съда.

— Имат ли правни основания?

— Не, разбира се. Летящата чиния беше открита от служител в моя компания. Аз съм неин собственик и имам право да я продам — на оня, който ми предложи най-висока цена.

Италианецът изглежда се съмнява, помисли си Чарли Пайн. След като се ръкува с всички членове на делегацията, Хедрик продължи нататък.

Ръководителят на руската делегация беше енергичен млад мъж на име Красноярски. Преводачът застана плътно до Хедрик.

— Изключителна машина, нали, господин Красноярски?

— Наистина.

— Държавата, която използва заложената в летящата чиния технология, ще получи огромни конкурентни предимства — задудна австралиецът. — Това е катализаторът, който ще позволи на Русия отново да стане суперсила.

— Русия е бедна страна, господин Хедрик — тъжно отвърна Красноярски. — Питам се защо човек, който иска толкова много пари, кани моето правителство да участва в тоя търг. Едва ли смятате, че имаме чужда валута, за да платим двайсет, трийсет, четирийсет или повече милиарда долара за тая летяща чиния.

— Нима Русия може да си позволи да не притежава тая технология?

Чарли не чу отговора на Красноярски, защото руският пилот изпитател застана пред нея. Тя издуха дим в лицето му и го заобиколи.

Ръководителят на руската делегация казваше:

— Господин Хедрик, ако продавахте билети за рая по сто милиарда долара, малцина руснаци биха могли да си ги позволят. Вместо това щяхме да скачаме нагоре-надолу на улицата и да викаме: „Евтино е, нали? Евтино е, нали?“.

— Разбирам, че Русия няма чужда валута, за да купи директно летящата чиния.

— Поне се разходихме с луксозен самолет и се възползвахме от вашите прекрасни пури и коняк — след като чу превода, рече Красноярски. — След краха на комунизма вече не можем да си позволяваме скъпите пури на господин Кастро.

Хедрик сви устни и се замисли какво да каже.

— Навярно вашето правителство може да продаде нещо с огромна стойност, нещо по-скъпо от летящата чиния.

— По-скъпо ли? Технологията на летящата чиния ще смуче капитали като сюнгер. Тя ще има нужда от нови суровини, нови производствени мощности, нови открития в областта на химията, физиката, математиката, нови фабрики и така нататък. Повярвайте ми, господин Хедрик, ние, руснаците, знаем всичко за инвестирането в бъдещето. Правихме го седемдесет години.

Милиардерът кимна с глава и леко се завъртя, така че двамата с Красноярски да виждат летящата чиния.

— И все пак се сещам за нещо, което ще се нуждае от повече капитали, отколкото разработването на технологията на летящата чиния.

С пура в уста Красноярски опря двете си длани върху гладката тъмна повърхност и чувствено я погали.

— А именно?

— Сибир — отвърна Хедрик и отпи малка глътка коняк.

Чарли Пайн дръпна от пурата си и се вторачи в него с респект. „Това копеле наистина мисли на едро!“

— Е, ще спим заедно, нали? — прошепна в ухото й руският пилот изпитател.

Тя едва не се задави с дим, издиша го рязко и се закашля.

— Ще ми се да можех — когато кашлицата премина, отвърна американката на руския Ромео. — Обаче имам една болест, досадна инфекция, пък в Русия медицинското обслужване е толкова несигурно…

 

 

Когато братята Кантрел се върнаха в далаския Хигинботам Билдинг за втората среща, при госпожа Хигинботам завариха мъж приблизително на нейната възраст с бяла коса и червендалесто лице, адвокат на име Руфъс Хауъл.

— Кажете ми, Артър, защо се интересувате от тоя въпрос? — след като го представи, попита госпожа Хигинботам, докато се настаняваше на стола си.

Артър Кантрел се смути. За втори път от пет години насам носеше костюм. Предишния ден го беше облякъл за пръв път.

— Откакто брат ми почина преди десет години, Рип всяко лято ми гостува в Мисури. Аз го насочих към инженерството. Той ми е като син, какъвто никога не съм имал.

— И затова ли се обърнахте към брат си?

— Да. Поисках правен съвет.

— Ще бъда откровена с вас, господа. Колко струва летящата чиния?

Артър дълбоко си пое дъх и се замисли.

— В непосредствен план тя струва толкова, колкото продавачът успее да измъкне от купувача. В бъдеще според мен летящата чиния ще стимулира техническия прогрес на човечеството през двайсет и първия век. Колко струва, питате? Безценна е. Тя е първият самолет на братя Райт, телефонът на Бел и крушката на Едисон, взети заедно.

Госпожа Хигинботам просия.

— Виждали ли сте летящата чиния?

Артър кимна с глава.

— Дори летях с нея. Приключение, каквото се преживява веднъж на сто години, казвам ви. — Той заговорнически сниши глас и се наведе напред. — Бях в летящата чиния, когато прелетяхме над денвърския Куурс Фийлд.

Тя се засмя. Дори адвокатът й се усмихна.

— Невероятно — след малко каза госпожа Хигинботам. — Ние сме затворници на това място и време, и все пак… — Старицата замълча.

— Бих могъл да ви кажа и останалото, госпожо Хигинботам, тъй като сте в петролния бизнес — след дискретно изчакване продължи Артър. — Летящата чиния работи с водород. Тя разделя водата на водород и кислород и изгаря водорода.

— И аз си задавах въпроса за горивото.

— Летящата чиния може да посочи пътя за употреба на водород като обичайно моторно гориво. То ще е по-чисто от бензина и много по-евтино, въпреки че самите двигатели може да са по-скъпи. — Той раздразнено разпери ръце. — Всичко това са само предположения. Предсказването на бъдещето без кристална топка е опасна работа. В момента летящата чиния е просто машина.

— Вчера следобед се обадих на някои хора — отвърна госпожа Хигинботам. — Поинтересувах се за вас, господа.

— Разумна постъпка — одобри Оли Кантрел.

Тя посочи с ръка.

— За вас, господине, чух много хубави неща от старшия съдружник в правната кантора, която използваме в Чикаго.

Беше ред на Оли да се засрами.

Възрастната жена продължи.

— Вие, Артър, сте известен технически консултант. Обадих се на главния си инженер — той не само е чувал за вас, но и ви познава. Казва, че на няколко пъти сте работил за „Уелстар“.

— Вярно е — кимна Артър.

— Имате патенти.

— Двайсет и седем. Повечето в областта на производствените процеси.

Госпожа Хигинботам ги изгледа последователно.

— Ако младият Рип стане собственик на летящата чиния и някак си получи право да лицензира технологията, каква ще е ползата за „Уелстар“?

Артър и Оли се спогледаха.

— Внимателно сме обмислили тоя въпрос, госпожо Хигинботам — заяви Оли. — Предлагаме ви четирийсет и девет процента печалба от всяка двигателна технология, разработена въз основа на летящата чиния.

Тя се обърна към адвоката си.

— Господин Хауъл, моля, подгответе договор за продажба с тези условия. — И отново погледна Артър. — Как е цялото име на Рип?

— Степфорд Сидни Кантрел.

— Нищо чудно, че му викат на прякор.

— Степфорд се казваше баща му.

— А Сидни?

— Майка му е от Сидни, щата Небраска.

— Ясно. Е, господин Хауъл, продайте летящата чиния на Степфорд Сидни Кантрел за сумата един долар в брой, като „Уелстар“ си запазва четирийсет и девет процента печалба от всяка водородна двигателна технология, разработена въз основа на летящата чиния. Това удовлетворява ли ви, господа?

— Можете да пропуснете думата „водородна“, госпожо Хигинботам — посъветва я Оли. — Летящата чиния има антигравитационна система, която ще остави хеликоптерите в миналото. Смятам, че понятието „двигател“ включва тая система, както и ядрения реактор, който е енергиен източник и за антигравитационната система, и за водния сепаратор.

Адвокатът и госпожа Хигинботам го зяпнаха с отворени усти.

— Извинете ме — каза старицата, която първа се овладя. — Антигравитация ли казвате? Това ми се струва толкова странно, толкова…

— Модерният компютър би смаял Едисон — отбеляза Оли.

— Истина е, повярвайте ми — заяви Артър. — Виждал съм я, докосвал съм я, летял съм с нея. Летящата чиния е истинска като вашето бюро. — Той почука няколко пъти с кокалчетата на пръстите си по лакирания махагон.

— Върви да го напишеш, Руфъс — нареди госпожа Хигинботам на адвоката си, който кимна и излезе от кабинета.

— Аз съм стара жена, господа, но божичко, това звучи вълнуващо! Надявам се да е за доброто на Рип, за доброто на всички ни.

— И ние се надяваме — сериозно отвърна Артър. Той извади портфейла си, измъкна един долар и го постави на масата.

— Ами ако Рип не успее да вземе летящата чиния от Роджър Хедрик?

— Това няма да е непреодолимо препятствие — след като размени поглед с брат си, каза Артър. — Ще ми се да ви обясня повече, но засега не мога.

Госпожа Хигинботам кимна с глава.

— Тъй като вие ми се доверихте, длъжна съм да ви предупредя. Познавам Роджър Хедрик от петнайсет години. Той не е почтен човек.