Стивън Кунц
Летяща чиния (11)

11.

Когато летящата чиния кацна в хангара на Артър, нощта преваляше. Последните час и половина летяха на шейсет метра височина с помощта само на антигравитационните пръстени, ниско под обхвата на повечето радари на летищните кули. Когато главният бордови компютър показа, че са пристигнали, Чарли Пайн включи прожекторите. Намираха се точно над хангара.

Когато затвориха вратите на хангара, Артър се прозя.

— Благодаря, малките! Това беше полетът на живота ми.

Рип само се ухили.

— Слънцето ще изгрее след два часа — прибави чичо му. — Старецът си ляга.

— Аз също — присъедини се Чарли и го последва към къщата.

Рип остана при летящата чиния. Беше толкова уморен от промяната на часовите пояси, че не му се спеше.

Докато се изкачваха по склона към къщата, Артър отново благодари на Чарли за разходката.

— Какво приключение само!

— Кажете ми, господин Кантрел, чия е сбирката от върхове на стрели горе? Надявам се да не ме смятате за любопитна, но следобед търсех нещо да облека и попаднах на оная сбирка.

— На Рип е. Откакто баща му почина, той ми гостува всяко лято. Търсеше върхове на стрели, когато хората разораваха нивите, копаеше там, където смяташе, че има вероятност да намери нещо.

— Страхотна колекция.

— На Рип му сече пипето — съгласи се Артър. — И ще стане добър инженер.

 

 

Рип Кантрел седеше на дивана в ъгъла на хангара и наблюдаваше зловещия силует на летящата чиния. Тъмният метал на корпуса сякаш поглъщаше светлината на електрическите крушки. Кой знае защо в прохладната, тъмна, влажна нощ отразяващата му способност бе слаба.

Накрая поиска отново да я докосне. Приближи се до нея, прокара пръсти по повърхността й.

Летящата чиния бе паметник на безкрайното време. Сто и четирийсет хиляди години! Повече от шест хиляди човешки поколения. Шест хиляди!

Дали Артър имаше право? Наистина ли я бяха построили хора? Твърдо не.

И все пак трябваше да е така. Обръчите бяха пригодени за човешка глава, компютърът четеше човешки мисли.

Тогава как летящата чиния се беше озовала в оная скала?

Какви ли тайни можеше да разкрие машината, ако човек имаше време търпеливо да търси отговорите! Професор Солди възнамеряваше да потърси отговорите.

Странно, че тъкмо сега се сети за археолога.

Той бе прав за летящата чиния, естествено. Тя принадлежеше на цялото човечество. Заложената в нея технология трябваше да облагодетелства всички в света.

И все пак какво щеше да прави с нея?

Люкът висеше отворен отдолу. Той се вмъкна вътре и отиде при пилотската седалка. В кабината цареше сумрак — само светлината от електрическите крушки на тавана на хангара проникваше през купола.

Завъртя ключа на реактора на първото деление. Контролният пулт оживя, компютрите заработиха, непрякото осветление в главната кабина се включи. Като по магия!

Магия! Когато са видели летящата чиния, хората, живели на земята преди сто и четирийсет хиляди години, сигурно са я помислили за магия. Черна магия, непонятна на обикновените хора. И когато космонавтите са излезли през люка…

Какво?

Рип Кантрел седеше хипнотизиран от собственото си въображение. Чудеше се какво се е случило.

Според Артър космонавтите бяха хора. Този кораб беше сътворен от човешка ръка за човешка ръка, за човешка глава…

Вдигна обръча на компютъра и си го сложи на темето.

Трябваше да се хване за страничните облегалки на седалката. Зрителното му поле се разшири, прехвърли предложените му опции, бързо обмисляйки възможностите.

Възможности.

Мислите бяха в графичен вид, почти символичен. Ако нещо му допаднеше, той следваше мисълта, за да види докъде ще го отведе. Все по-бързо, през опции и възможности…

Назад към възможностите.

Тази вечер Чарли бе пилотирала летящата чиния, без да докосва пултовете. Само си беше мислила за тях. Как го бе направила?

Мислите му се понесоха по тунелите на възможностите. След секунди стигна до евентуалния отговор.

Докато го проучваше, корабът плавно се откъсна от земята. Вратите на хангара бяха затворени, но летящата чиния бавно се издигна и увисна на половин метър височина.

Рип смъкна обръча и се втурна към отворения люк. Тъмната пръст на пода на стария хангар вече бе на близо два метра под него.

Обърна се и погледна към осветения контролен пулт.

Магия!

О, да, да, да!

Щеше да каже на компютъра да спусне летящата чиния на земята. Още докато тази мисъл се оформяше в ума му, той се върна при пулта, пресегна се за обръча и усети слабо разтърсване, когато корабът отново кацна на колесниците си.

Младежът сепнато се обърна към отворения люк, за да се увери със собствените си очи. Подаде глава навън. Да, летящата чиния наистина се беше спуснала.

Увиснал от люка, вторачен в предния колесник, Рип помоли кораба да се издигне на няколко сантиметра. Летящата чиния едва доловимо се разклати и се подчини. От пода на хангара се вдигна прах.

„Долу.“ Кацни!

И летящата чиния отново кацна.

Рип се измъкна през люка с главата напред и се вкопчи в земята с две ръце. Изпълзя изпод машината и седна на дивана под старата реклама на кока-кола.

„Горе.“ Тя се издигна.

„Долу.“

Отвори едното крило на вратата на хангара и се отдалечи на петдесетина крачки. Обърна се и погледна през отворената врата осветената от крушките летяща чиния.

„Горе.“

„Долу.“

Откритието го смая. Падна на колене, залюля се напред-назад, невярващо се вторачи в древната машина.

Вдигна шепа пръст, усети влагата й, хладната й осезаема плътност.

Накрая легна и се претърколи по гръб.

Облаците окончателно се бяха разнесли. Виждаше звездите, хиляди звезди, цяло небе от звезди.

След малко се върна вътре. Помоли летящата чиния да угаси реактора и тя се подчини.

Легна на дивана. Чудесата му бяха дошли в повече, бе страшно уморен…

 

 

Тази нощ президентът и неговите подчинени не можаха да спят. Затворени в Белия дом, те беснееха срещу урагана, който ги връхлиташе, докато телевизионните станции безспирно въртяха записа от Куурс Фийлд. Светлините на Вашингтон се виждаха през прозорците, ала те знаеха, че зад тези светлини цари хаос.

— Май сме нападнати от цяла ескадрила летящи чинии — заяви някой, след като от доста време хипнотизирано зяпаха идиотската кутия.

Шефът на кабинета П. Дж. О’Райли вдигна показалец за тишина и се обърна към Джо Делаурио.

— Главният ни приоритет е да разберем колко са летящите чинии — каза той. — Военновъздушните сили ще се справят ли с тази задача?

Джо Бомбата кипеше като вулкан преди изригване, могъщ стълб от едва овладяна течна ярост. Не се бяха държали така обидно с него от академията. Сега обаче не беше моментът да се кара с О’Райли, любимеца на президента. Затова се опита да отпусне свитите си устни и се отдалечи, за да се обади по телефона.

Въпреки късния час телефоните вече звъняха. Някои от хората, които се обаждаха, бяха прекалено важни и президентът не можеше да не им обърне внимание. Обади се Уилард Крайтъндън, политически съветник, работил при него до неотдавна, преди да го изгонят след сексскандал. Сега президентът се съветваше с Уилард от разстояние.

След любезностите, разменени през първите секунди от разговора, Уилард премина направо на въпроса:

— Трябва да направите нещо с тия летящи чинии. Вчера религиозните фанатици направо издивяха. И тотално ще се побъркат, когато включат телевизорите си сутринта. Някои евангелисти вече твърдят, че е настъпил краят на света. В Откровението…

— Добре де, добре — припряно го прекъсна президентът. Мразеше да му цитират Библията. Това му напомняше ужасните сутрини в неделното училище, когато светът беше млад. — Ще направим каквото можем.

— Да. Тоест нищо.

— За бога, Уилард! Какво мога да направя, по дяволите? Да изляза на южната морава с прожектор и да чакам вождът на летящите чинии да кацне?

— Само ви съветвам. Моят съвет е да обявите бойна готовност. Хората ще се почувстват по-добре, ако армията, флотът и военновъздушните сили са готови да убият някого. Трябва да изглеждате силен, решителен, способен. Ако приличате на уплашен заек, страната ще изпадне в паника. И повярвайте ми, ако страната изпадне в паника, вие и вашата партия през ноември ще се сбогувате с президентството.

— Никой няма да изпадне в паника. Ще се справя — сравнително уверено заяви президентът.

Отдавна беше установил, че деветдесет процента от работата на народните избраници е да позират пред камерите. Той бе доста фотогеничен, дискретно използваше грим и години наред се беше упражнявал решително да стиска зъби пред огледалото в спалнята си.

Естествено, това умение стигаше само дотам.

— Освен ако не кацнат. Ами ако кацнат? — попита той.

— Какво искате да кажете?

— Ако проклетата летяща чиния кацне на южната морава, отвътре изпълзи някакво слузесто същество и каже „Заведете ме при шефа си“. Тогава?

— Дръжте се като президент. Това е най-важното. Не си опикавайте гащите, не се вцепенявайте, не предавайте страната.

— Аха — рече президентът. Никога не забравяше, че Уилард е политически гений.

— Припомнете на пресата, че винаги сте бил привърженик на мултикултурното общество.

— Много съм ти задължен, че ми се обади, Уилард.

— Желая ти успех, приятел — каза съветникът и затвори.

Слънцето надничаше над хоризонта във Вашингтон, когато повикаха Джо Делаурио на един секретен телефон. Многократните му разговори с Пентагона в търсене на групата за проучване на НЛО бяха дали резултат.

— От ЦРУ потвърдиха, че либийците са пленили групата за проучване на НЛО.

— Сигурни ли са?

— Категорично. Твърдят, че ги държат в Триполи, докато Кадафи реши какво да прави с тях. С тях имало още някакви хора, някакви австралийци, и двама служители на петролна компания.

— Какво прави Държавният департамент за освобождаването им?

— Хм, в момента нищо, предполагам. Управлението си има други проблеми в Либия. Направиха всичко възможно, за да ни помогнат. Просто още не са съобщили на Държавния департамент.

— Държавният секретар е тук, ще й кажа, ще видя дали ще успея да я накарам да направи нещо.

— Една препоръка, господин генерал. Бихме могли да пратим някого от посолството да се срещне с тия хора. Те са отишли да търсят летяща чиния, а при нас като че ли има няколко…

— Да. Благодаря.

Джо Бомбата затвори и отиде да търси държавния секретар.

 

 

Когато Рип се събуди, слънчевите лъчи струяха през отворената врата на хангара. Нещо го ръгаше. Той отвори едното си око.

— Здрасти, приятел. Добре дошъл в света.

— Кой си ти?

— Казвам се Ръгби. Като Еленър от песента.

Мъжът се ухили и повдигна козирката на шапката си с дуло на пистолет. После насочи оръжието към Рип и го размаха.

— Хайде, приятел. Ставай. Времето тече. Да вървим.

— Ти си австралиец — позна по акцента Рип.

— Господи, колко си бърз! — рече Ръгби. — Не искам да ти причинявам болка, малкия, обаче ако не си надигнеш дебелия задник от тоя диван и не станеш, ще трябва да направя нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

Рип се изправи. И тогава видя още трима мъже. Бяха до летящата чиния, докосваха я, надзъртаха в отворения люк, явно без да обръщат внимание на другаря си.

— Да вървим — нареди Ръгби, като размаха пистолета и кимна към вратата.

— Къде?

— В къщата, приятел. Да ги събудим.

Рип тръгна.

— Елате с мен — каза Ръгби зад гърба му на другарите си. — По-късно ще зяпате.

— Как ни открихте?

— Не беше трудно. Майка ти смяташе, че може да си тук, и ето че те намерихме.

Рип се завъртя.

— Ако сте й направили нещо…

Ръгби го зашлеви. Силно. Небрежен шамар по лицето.

— Опитах се да се държа любезно, малкия. Сега ти заповядвам. Върви към къщата и си затваряй устата.

Лицето му пареше от шамара. От очите на Рип бликнаха сълзи. Той се обърна, за да не ги види Ръгби.

Влязоха вътре. Австралиецът го накара да седне в дневната, докато другите претърсиха къщата и измъкнаха от леглата Артър и Чарли, които бяха принудени да се присъединят към младежа. Единият мъж седна на стола срещу тях, извади пистолета от презраменния си кобур и го остави в скута си. Друг австралиец направи кафе в кухнята. Ръгби извади мобифона си и набра някакъв номер.

— Тук е — тържествуващо съобщи той. — В малък дъсчен хангар до затревена писта на петдесетина метра под къщата… В дневната сме.

Озърна се към мъжа, който правеше кафе, после се обърна към Чарли.

— Пайн ли се казваш?

Тя бе забила поглед в краката си и не му обръщаше внимание. Ръгби пристъпи към нея.

— Да — бързо потвърди Рип. — Пайн се казва.

— И тя е тук — каза по телефона австралиецът. Той послуша, изсумтя, изключи мобифона и го прибра в джоба на сакото си.

— Кои сте вие? — попита Артър. — В тоя щат е престъпление да заплашваш хората с оръжие.

— По дяволите! — изруга Ръгби. — Надявам се да не се наложи да ви застреляме. И това е нарушение на закона или поне така са ми казвали. Опитвам се да не извършвам по повече от седем-осем престъпления преди закуска. Кафето готово ли е, Джак?

— Овладей се — с австралийски акцент отвърна мъжът от кухнята.

Четиримата главорези пиеха кафе, когато Рип чу към къщата да се приближава кола. Ръгби отиде да погледне през прозореца. След по-малко от минута отвори вратата.

Мъжът, който влезе, беше малко над среден ръст, в идеална форма и със загар, който можеше да е само от солариум. Носеше тъмносин костюм с ръчно рисувана копринена вратовръзка. Той се огледа наоколо и спря пред Чарли.

И тогава Рип видя, че мъжът е най-малко седемдесетгодишен. От три метра разстояние можеше да му даде петдесет.

— Капитан Шарлот Пайн от Военновъздушните сили на Съединените щати — с едва доловим австралийски акцент каза той.

— Бях от Военновъздушните сили — спокойно отвърна Чарли. — Сега за вас съм само госпожа Пайн.

— Ясно.

— Когато вкъщи идват гости, обикновено ми се представят — заяви Артър.

— Вие трябва да сте Артър Кантрел.

— Да.

— Казвам се Роджър Хедрик.

— Чувал съм за вас — рече Артър. — Нищо хубаво.

— Тия мутри ни задържат принудително, господин Хедрик — обади се Рип. — В Съединените щати това е престъпление. Бихте ли ни помогнал да избягаме от тях?

Хедрик се усмихна.

— Защото ако не го направите, ще съобщя за вас в полицията и ще поискам да ви арестуват — продължи младежът. — Австралия е голяма страна, ама не е достатъчно голяма, за да се скриете там.

— Рип Кантрел — засмя се милиардерът. — Студент по инженерство, землемер, млад Дон Кихот. Приятно ми е да се запознаем, господин Кантрел. Ръгби, дай му мобифона си.

Ръгби хвърли телефона в скута на Рип.

— Обадете се в полицията, господин Кантрел. Кажете им кой сте, къде сте и че ви задържат принудително.

Рип премести поглед от Хедрик към мобифона. Милиардерът си намери стол и го придърпа, седна и кръстоса крака.

— А, виждам, че зъбните колелца зацепиха — отново се засмя той. — Ако се обадите, военновъздушните сили ще конфискуват летящата чиния и никога повече няма да я видите. Технологията ще бъде засекретена. Може би някой ден някое ваше дете ще прелети над Китай с шпионски кораб, разработен въз основа на тая летяща чиния, ако постъпи във военновъздушните сили и стане пилот. На човек му се ще да развее знамето, а?

Рип вдигна телефона, отвори го, но не набра.

— Преди да се обадите в полицията, господин Кантрел, може би ще пожелаете да обсъдим как ви открихме с господин Ръгби. Искате ли да познаете?

Рип поклати глава.

— Когато сте ударил моя служител в Чад, вие сте допуснал сериозна тактическа грешка. Той имаше сателитен телефон, с който разговаряше с мен, докато проучваше летящата чиния. Вие сте изхвърлил телефона. Преди да го пленят либийците, друг мой служител, господин Хамптън, ми се обади по този телефон, господин Кантрел, и ми разказа какво се е случило. Освен това ми съобщи вашето име и името на госпожа Пайн.

Хедрик се усмихна.

— Излишно е да споменавам, че се сепнах, когато научих, че летящата чиния е излетяла. „Сепнах“ ли казах? Бях смаян. Даже шокиран.

Той се наведе напред и опря лакти върху коленете си.

— Сигурно можете да оцените положението, в което се бях озовал. Най-ценното хранилище на хипертехнологии в света току-що беше отлетяло към неизвестна цел, управлявано от бивш пилот изпитател от Военновъздушните сили на Съединените щати и двайсет и две годишен студент. Бях изгубил кораб, струващ милиарди, десетки милиарди щатски долари… Просто ей така. — Хедрик щракна с пръсти.

Той широко се усмихна и разкри идеалните си бели зъби.

— Естествено, реших да си го върна. Аз…

— Той никога не е бил ваш — прекъсна го Рип. — Мой е.

— О, господин Кантрел, едва ли вярвате, че някой съд на тази планета ще потвърди претенциите ви. Вие сте го открил, това е вярно, но докато сте го изравял, сте бил на работа в „Уелстар Корпорейшън“. А „Уелстар Корпорейшън“ е моя, господин Кантрел. Вие сте мой служител.

Рип го слушаше в горчиво мълчание.

— Ами тогава ме дайте под съд — когато Хедрик млъкна и се отпусна назад, заяви младежът.

— Нямам никакви съмнения в правното си положение, господин Кантрел. То е безупречно. За нещастие, нямам време да ви съдя. Адвокатите могат да си свършат работата по-късно. Дотогава аз ще си взема онова, което ми принадлежи.

Рип погледна телефона в ръката си и започна да набира.

Хедрик вдигна показалец.

— Преди да го направите, запитайте се откъде съм разбрал, че сте тук.

Пръстът на Рип замръзна на сантиметри над мобифона.

— Може би трябва да се обадите на майка си. Поговорете с нея. После, ако желаете, можете да се обадите в полицията.

Младежът изключи телефона, после пак го включи и набра.

След няколко секунди чу сигнала. Отговори му мъж.

— Домът на госпожа Кантрел. — Безизразен носов глас.

— Госпожа Кантрел, моля.

— За кого да предам?

— За сина й, Рип.

— Един момент.

Изтекоха няколко секунди. После задъхано се обади майка му.

— Добре ли си, Рип? Направиха ли ти… — Връзката прекъсна.

Той рязко изключи телефона. И погледна Хедрик.

— Взели са майка ми за заложница — каза на Чарли и Артър младежът.

Милиардерът се изправи.

— Още ли искате да се обадите в полицията?

Рип запрати телефона в стената на кухнята. Той отскочи и полетя обратно към дивана. Ръгби го вдигна от пода и го разгледа.

— Е — отново се усмихна Хедрик, — това е положението. Капитан Пайн, ще имам нужда от вашите услуги. Ще оставим тези господа тук невредими, ако се съгласите да ни закарате с летящата чиния в Австралия. Хората при майката на младия Кантрел ще си тръгнат. Всички ще са в безопасност и светът отново ще бъде същият.

Чарли се изправи. Тя погледна Артър, после Рип.

— Добре.

— Ей, Чарли, не оставяй тия типове да те баламосват — обади се Рип. — Те няма да посмеят да докоснат никого. Хедрик не иска да прекара остатъка от живота си зад решетките.

— Ръгби — изсумтя милиардерът.

Ръгби се запъти към Артър, който все още седеше, и понечи да го изрита по лицето. Рип се оттласна от дивана и се хвърли към краката на австралиеца. Двамата се строполиха на пода. Преди младежът да дойде на себе си, Ръгби го сграбчи за гушата и започна да го разтърсва като териер, хванал плъх. Рип чу, че Хедрик казва нещо, после всичко потъна в мрак.

 

 

Когато се свести, някой поливаше лицето му с вода. Хедрик бе приклекнал до него.

— Виждате ли? — каза той. — Като нов е. Няколко дни ще го боли гърлото, но той е млад.

Милиардерът доближи лице на сантиметри от неговото.

— Тя идва с нас, господин Кантрел. Ако се обадите в полицията и ни причините неприятности, госпожа Пайн ще пострада. Разбирате ли?

— Защо… — Гласните му струни не искаха да работят. Думите излизаха като дрезгав шепот. — Защо го…

— За пари, господин Кантрел. За пари. Летящата чиния е изключително ценна. Тя ще ме направи най-богатия човек на света.

— Гейтс е най-богатият…

Хедрик за пръв път се озъби.

— Ще го докарам до фалит онова копеле. — Той се изправи. — Хайде, госпожо Пайн.

Явно докато Рип бе лежал в безсъзнание, Чарли се беше качила на горния етаж, за да си облече униформения гащеризон. Новите й дрехи, пижамата и якето бяха в калъфка от възглавница, която носеше в лявата си ръка.

Тя се обърна и се ръкува с Артър. Рип успя да се надигне и да седне. Тъкмо се канеше да се опита да се изправи, когато Чарли се наведе и го целуна по устните.

— Благодаря, че се опита — прошепна тя.

И излезе от стаята. Хедрик я последва.

Ръгби и неговите главорези изчакаха около минута, после също си тръгнаха.

 

 

— Великолепна е, нали? — каза Хедрик, докато хората му отваряха вратите на хангара. На Чарли Пайн й се стори, че тъмната повърхност на кораба поглъща утринната светлина. — Разкошна е. — Милиардерът се приближи до летящата чиния, докосна я, прокара пръсти по гладкия преден край. После наклони глава и погледна Чарли Пайн, която също беше отпуснала длан върху корпуса. — Когато научих за летящата чиния, отначало не повярвах. Фантастика! Измама. Виждал съм и по-фини планове да ме лишат от парите ми. — Той изсумтя. — Като че ли е лесна работа.

Австралиецът погали повърхността и се втренчи в отражението си в тъмния метал.

— Вие ще станете мой пилот, госпожо Пайн.

— А ако не стана…

— О, вие няма да ми откажете! Майка ви преподава в едно училище във Вирджиния, баща ви строи къщи в Джорджия, сестра ви иска да стане художничка в Ню Йорк… Да продължавам ли? Кого да прибавя? Артър Кантрел, младия Рип?…

— Изнудването е престъпление в Америка, господин Хедрик. Както и отвличането и убийството.

— Госпожо Пайн, вие сте млада, красива и глупава. Ще направите каквото поискам и когато го поискам. Тази летяща чиния е изключително ценна. Искам я. Ще направя каквото е нужно, за да я получа. Разбирате ли? — Беше се приближил и се взираше в очите й. Клепачите му не мигаха, на лицето му не помръдваше нито мускулче. — Каквото е нужно!

Чарли се надяваше, че е успяла да овладее изражението си.

— Ще направите каквото поискам, госпожо Пайн, иначе никой няма да открие труповете.

— И после? Ще ме пуснете ли?

— Ще направя нещо повече. Ще ви платя за времето и услугите. Три хиляди щатски долара на ден, като започнем от днес. — Хедрик разоръжаващо и чаровно се усмихна. — Приемете тази задача като добре платена краткосрочна работа, госпожо Пайн, мен — като свой работодател.

— Добре.

— Бях сигурен, че ще се съгласите. Но първо ми разкажете нещо за машината. С какво работи?

Чарли накратко му обясни основните неща. Когато свърши, тя се усмихна и посочи люка.

— Да се качим вътре.

Тя влезе първа. Хедрик я последва заедно със своя помощник Ръгби. Чарли затвори люка, седна на пилотската седалка и си закопча колана и презраменните ремъци.

После завъртя копчето на първото деление и запали реактора. Докато компютрите се задействаха и светлините на пулта оживяваха, милиардерът наблюдаваше като омагьосан.

Ръгби любопитно се озърташе.

Чарли извънредно внимателно издигна летящата чиния от земята и я изкара от хангара, който се намираше в западния край на затревената писта. Навън спря, все още на около метър и петдесет над тревата, после обърна машината с педалите, които изпълняваха функцията на рул. Антигравитационното поле вдигна облак от окосена трева и вятърът я отнесе. Ветропоказателят край дърветата показваше четири-пет възела от североизток.

Мутрите на Хедрик стояха със зяпнали усти до отворената врата на хангара.

Тя се пресегна за компютърния обръч и го сложи на главата си.

„Компютър, имаме ли достатъчно водород за пълна мощност?“

На екрана пред нея се появи линейна графика. Около деветдесет процента и бързо се покачваше. Още няколко секунди.

Милиардерът стоеше до нея и наблюдаваше контролния пулт. Ръгби отваряше машинния отсек и надничаше вътре. Едва ли усещаше, че летящата чиния е над земята — толкова деликатно я бе издигнала Чарли.

— Накъде, господин Хедрик?

— Сто и шейсет километра западно от Сидни. Там имам ферма, нещо като ранчо.

Чарли Пайн погледна право напред по пистата, отпусна глава назад, опря крака в педалите на руля и завъртя дросела докрай.

Ракетните двигатели зареваха и ускорението рязко се повиши. Хедрик и Ръгби отхвърчаха към дъното на кабината.

 

 

Артър и Рип седяха на задната веранда, когато летящата чиния се появи от хангара, обърна се и спря с нос на изток над пистата.

Рип заразтрива тила си.

— Чудя се дали ги е предупредила да седнат и да си закопчаят коланите — прошепна на Артър той.

Първият проблясък на пламъци от ракетните дюзи накара двамата да запушат ушите си с длани. Спасиха се от най-ужасния шум, висок, вцепеняващ вой. Пламъците от дюзите зад летящата чиния опърлиха тревата на пистата и я подпалиха.

Когато корабът набра стотина възела, Чарли насочи носа вертикално нагоре. Грохотът на двигателите разтърсваше плътта на Рип и Артър, а стъклата на прозорците дрънчаха.

Двамата неподвижно седяха на верандата, докато звукът на ракетните двигатели напълно заглъхна.

Тревата погоря около минута и угасна. Пистата се беше превърнала в черна димяща ивица.

Хората на Хедрик се приближиха от хангара, костюмите им изглеждаха така, като че ли са се търкаляли в тревата. Търкаха си ушите и непрекъснато отваряха и затваряха усти.

— Били са толкова близо до летящата чиния, че тъпанчетата им трябва да са се спукали — прошепна Артър.

— Приятен ден — обърна се той към първия австралиец, който се насочваше към паркираните на отбивката коли.

— Надявам се увреждането да е трайно — добави Рип, но онзи изобщо не го погледна.