Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Летяща чиния (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Saucer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Стивън Кунц. Летяща чиния

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2004

Редактор: Радка Бояджиева

Худ. оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Иванка Нешева

ISBN: 954-585-537-1

История

  1. — Добавяне

14.

След като мина през паспортната проверка и митницата на летището в Сидни, Рип взе такси и си намери хотел. Отдавна вече беше ден, ала той имаше проблем с преодоляването на часовата разлика.

По-късно излезе от хотела и запремигва на привечерното слънце. Бе спал шест часа и умираше от глад.

Нахрани се и отиде на гишето за коли под наем във фоайето на хотела.

— Искам да наема кола — каза Рип на служителя, трийсетинагодишен мъж, и хвърли на плота кредитна карта и шофьорската си книжка.

Служителят вдигна издадената в Мисури книжка и внимателно я разгледа. Накрая му я подаде обратно.

— Съжалявам, приятел, много си млад.

— На каква възраст е разрешено?

— На двайсет и пет, приятел. Такова е правилото.

Рип прехапа устни. Той извади пачка американски пари от джоба си, отброи три стотачки и ги остави на гишето.

— Имаш ли кола? — попита директно.

— Виж, това вече е интересно, приятел. Имам автомобил. Възстаричък е, обаче се движи. Изглеждаш ми отговорен момък. Случайно да не въртиш търговия с дрога?

— Божичко, не. — Рип успя да си придаде стеснителен вид. — Търся една жена. Трябва ми кола, за да стигна до фермата, където се намира.

— На какво разстояние?

— А, на сто и шейсетина километра.

Служителят се пресегна към парите.

— Не искам да преча на истинската любов — усмихнато заяви той.

Когато видя колата, сърцето на Рип се сви. Воланът бе отдясно. А, да, на идване от летището се бяха движили в лявото платно.

Той се качи в малкия автомобил, дълго търси къде да пъхне ключа, но накрая успя да запали. Намери първа скорост, изкара колата от паркинга и за малко да се блъсне в един камион. В последния момент се дръпна от пътя му.

Господи, колко странно изглеждаше това обратно движение! За малко да направи катастрофа на първото кръстовище. Трябваше да се съсредоточи, за да шофира в правилното платно. Ако оставеше мислите си да блуждаят, щеше да се блъсне челно в някого.

На няколко пъти се наложи да спре, за да се консултира с картата, която беше купил от фоайето на хотела. След още три опасни ситуации успя да излезе от града по магистрала, която водеше на запад.

Час и половина по-късно стигна до град Батърст. В центъра му имаше хотел. Рип паркира отпред и нае стая. На другия ден щеше да продължи за имението на Хедрик.

След вечеря се разходи по улиците, намери магазин за облекло и си купи пуловер и яке, тъй като беше студено.

Докато крачеше по тротоара, Рип се чудеше къде е Чарли и какво прави.

 

 

На втория й ден като „пилот на летяща чиния“ Чарли разходи група японски бизнесмени. После я придружиха до главната къща, където Хедрик играеше ролята на търговец на употребявани коли.

— Нямате право да продавате летящата чиния, нали знаете? — точно преди да се провре през люка, каза тя на милиардера.

— Имам право, госпожо Пайн. — Хедрик дружелюбно се усмихна на един от японците, който се обърна към тях. — Ще си поговорим след вечеря. Сега си вършете работата, моля.

Чарли се подчини.

Няколко минути преди вечерята кацна самолет с петима китайци. От стаята си тя ги видя да се изкачват по полегатия склон към къщата.

На масата чу някой да споменава, че към полунощ пристига руска делегация.

Нямаше апетит. Само човъркаше храната и слушаше разказите на Бърнис за удоволствията на пазаруването в Париж. Накрая се извини, преди да поднесат десерта.

Качи се в стаята си и включи телевизора. Хедрик имаше сателитна антена, защото идиотската кутия хващаше няколко американски програми. Провери дали вратата е заключена и седна да погледа повторение на интервюто с професор Солди по един мелбърнски канал.

 

 

— Двамата Кантрел пристигнаха, госпожо Хигинботам.

— Поканете ги.

Госпожа Хигинботам не стана от бюрото си. Кабинетът й се намираше на трийсет и петия етаж на Хигинботам Билдинг в центъра на Далас.

Тя бе белокоса, почти осемдесетгодишна жена с волева брадичка и ясни сини очи. Двамата мъже влязоха и се ръкуваха с нея. Единият беше дебел, с тяло като круша, другият бе съвсем плешив. И двамата бяха петдесетинагодишни.

Заговори кубето.

— Аз съм Оли Кантрел, госпожо Хигинботам, това е брат ми Артър. Тук сме от страна на Рип — сина на покойния ни брат. Мисля, че той е работил във вашата компания като член на геодезистки екип в Сахара.

Госпожа Хигинботам кимна с глава.

— Какво обичате, господа?

— Нека ви обясня положението и после ще обсъдим възможните решения. Сигурно следите кризата с летящата чиния?

— Да. Крайно необичайно. — Очите на госпожа Хигинботам проблеснаха. — Следя случая във вестниците и по телевизията. Вълнуващо е. Тая летяща чиния е на сто и четирийсет хиляди години. Удивително, нали?

Двамата Кантрел изразиха съгласието си.

— Не съм се забавлявала така от оня сексскандал с Бил Клинтън. Сутрин нямам търпение да включа телевизора и да прегледам вестниците.

— Сигурно знаете, че Рип е открил летящата чиния, докато е работил във вашата компания — каза Оли Кантрел.

— А, да. Това прави случая малко личен, не смятате ли?

— Личен е, да. Тъкмо затова сме тук. Преди няколко дни Роджър Хедрик отишъл във фермата на брат ми Артър в Мисури. Казал на Артър и Рип, че е собственик на „Уелстар Петролиъм“ и развил теорията, че летящата чиния принадлежи на компанията и следователно на него. После отвлякъл цивилния пилот изпитател и я принудил да закара летящата чиния в Австралия.

— Напълно в стила на Роджър, доколкото го познавам — кисело заяви госпожа Хигинботам. — Той мрази да му пречат.

— Артър се посъветва с мен, защото съм адвокат и му взимам съвсем скромен хонорар, ако изобщо му взема нещо. В хода на проучването си установих, че Хедрик не е собственик на всички акции на компанията, но наистина е мажоритарен собственик и държи едно от местата в директорския борд.

— Хедрик е собственик на десетина процента от акциите — уточни госпожа Хигинботам. — Аз притежавам или контролирам двайсет и осем процента и синовете и дъщерите ми имат малко повече от девет.

Оли Кантрел кимна с глава.

— Освен това научих, че покойният ви съпруг е основал тая компания, госпожо Хигинботам, а двамата ви синове са петролни специалисти.

— Сведенията ви са точни.

— Та ето какъв е проблемът. Летящата чиния е изключително ценна. Хедрик отчаяно я иска. В момента е при него, след като е извършил няколко престъпления, нито едно от които не може да се докаже в съда. Летящата чиния е в Австралия и той сигурно възнамерява да я използва за търговски цели. Рано или късно може да реши да попита адвокат за правото на „Уелстар“ на собственост върху летящата чиния по силата на откриването й от служител на компанията. Ще получи следния отговор: „Уелстар“ наистина може да претендира за собственост върху летящата чиния, но не особено основателно, тъй като младият Кантрел не я е открил в хода на работата си. Той не е бил назначен да търси летящи чинии. Племенникът ни е в положението на пощальон, който по време на служба намира долар на тротоара и го вдига. Доларът принадлежи на пощальона, а не на пощенската служба. Все пак като адвокат мога да ви уверя, че дори не особено основателните претенции за собственост върху ценна вещ са за предпочитане пред липсата на претенции. Проблемът за вас е там, че Хедрик е собственик на десет процента от компанията. Той спокойно може да реши да овладее контрола над „Уелстар“ само за да защити нейните претенции.

— И аз мога да защитя претенциите на компанията.

— Така е, госпожо. За ваше нещастие обаче Хедрик не е от хората, които обичат да делят с някого. И е закарал летящата чиния в Австралия. Даже да получите съдебно нареждане да я върне на Съединените щати, изпълнението му в най-добрия случай ще бъде проблематично.

Госпожа Хигинботам премести поглед от единия на другия и се почеса по челото.

— Какво предлагате, господине?

— Дошли сме тук с надеждата да успеем да ви убедим да продадете претенциите на „Уелстар“ на нашия племенник Рип Кантрел. Чрез тоя ход ще избегнете евентуалната опасност господин Хедрик да овладее контрола над компанията.

Госпожа Хигинботам почука по бюрото с показалец.

— И опасността племенникът ви да ме даде под съд ли?

Оли Кантрел разпери ръце.

— Може изобщо да не се стигне дотам, но има такава опасност, да, госпожо.

— Какво не ми казвате, а моят адвокат би искал да знам?

Оли се ухили.

— Той може би ще иска да се запознае със законите на Чад, където е открита летящата чиния. Обсъдих чадското законодателство с една нюйоркска кантора, която практикува в Африка. Моят човек ми съобщи, че не е успял да намери чадски закони, подзаконови актове и съдебни решения, които да се отнасят за намерена собственост. Както сигурно знаете, Чад е нещастна суха малка държава, управлявана от диктатор. Сигурен съм, че някой може да отиде там с много пари и законът ще бъде наложен. Това едва ли ще има особено значение за американския съд, но ще усложни нещата.

Госпожа Хигинботам опря длани върху бюрото и се изправи.

— Господа, искам да обсъдя въпроса с адвокатите си. Защо не се срещнем утре в десет сутринта?

Братята Кантрел станаха, ръкуваха се и си тръгнаха. Когато вратата след тях се затвори, госпожа Хигинботам се обади на адвоката си.

 

 

В Ню Саут Уелс беше три часът през нощта, когато Чарли Пайн най-после изключи телевизора. Роджър Хедрик не я бе повикал. Беше видяла самолета с руската делегация малко след полунощ, четиримоторен „Ту“. В хангара беше светло още два часа. Накрая угасиха повечето лампи.

Чарли изчака двайсет минути и отвори прозореца. Точно както предполагаше. На около метър и двайсет имаше голяма водосточна тръба. Покривът на верандата на долния етаж беше на около четири и половина метра височина.

Тя се покатери на перваза, за последен път огледа наоколо и се хвърли към тръбата.

За малко да не я улучи. Удари си главата във водостока и се плъзна около метър надолу, преди да успее да вклини крак между тръбата и стената.

Продължи да се спуска, като напрягаше мускули и се държеше с всички сили. Когато скочи на покрива, опипа устната си и изплю нещо черно. Кръв. Беше я прехапала. Болеше я и десният крак и тя го разтри.

После се придвижи на пръсти и легна по корем, за да надзърне през ръба.

На верандата някой пушеше цигара на дванайсетина метра от нея, гледаше в срещуположната посока и слушаше музиката, която се носеше през открехнатата френска врата. Пиано. Бах.

От време на време той се обръщаше и поглеждаше към моравата. От мястото си можеше да наблюдава хангара и конюшнята, осветени съвсем слабо.

Чарли бавно запълзя към отсрещния ъгъл на покрива. Докато оглеждаше района, реши да се провеси на ръце за водосточната тръба и да стъпи върху парапета на верандата. Колоната щеше да й помогне. Щеше да се падне зад нея и да скрие силуета й, ако пазачът погледнеше натам.

Тъкмо се канеше да прехвърли крак през ръба, когато пазачът се отдалечи от френската врата и се запъти в нейната посока.

Тя затаи дъх. Сега забеляза, че мъжът носи оръжие на ремък през рамото си.

Пазачът спря по средата на разстоянието помежду им и се загледа в хангара и конюшнята. Зад тях се издигаха планините под ясното нощно небе, обсипано със звезди.

Чарли Пайн чуваше далечната музика.

Пазачът за последен път дръпна от цигарата си и хвърли фаса. После се обърна и бавно се отдалечи към отворената френска врата.

Тя провеси крак и се спусна през ръба. Ръцете й поеха тежестта. Накрая стъпи върху парапета. Пусна тръбата и се наведе. Хвана се за парапета, оттласна се с крака и скочи в храстите до основите на верандата.

Остана клекнала долу и затаи дъх.

Пазачът трябва да беше останал с гръб към нея по време на цялото спускане, което бе продължило не повече от пет-шест секунди.

Чарли се запромъква покрай верандата към ъгъла на къщата и надникна от храстите.

Водена може би от шесто чувство, остана клекнала там. Изтече минута, после втора.

Чу стъпки, гласове. Залегна на земята зад храстите и предпазливо погледна между клоните.

Двама пазачи с автомати през рамо разговаряха и бавно се приближаваха към нея, като плъзгаха лъчите на фенерчетата си насам-натам.

Чарли затвори очи и наведе глава.

Когато шумовете напълно утихнаха, отново погледна. Наоколо беше чисто. Тя се надигна и надникна под парапета на верандата. Пазачът не се мяркаше.

Измъкна се от храстите и се затича към тъмния участък вдясно от конюшнята. Когато стигна там, тя се притисна към стената и се заслуша.

После бавно и предпазливо, като се придвижваше от една сянка на друга, заобиколи конюшнята и се запъти към хангара. Там покрай нея минаха още двама пазачи. Тя лежеше в една падинка и ако насочеха фенерчетата си към нея, щяха да я видят. Не я видяха.

С разтуптяно сърце Чарли пробяга последните няколко метра до служебната врата отстрани на хангара. Натисна бравата. Отключено. Пусна я и за пореден път се озърна наоколо. Над вратата висеше малка гола крушка, може би четирийсет вата. Пресегна се и я развъртя, докато угасна.

От напускането на стаята бяха изтекли дванайсет минути.

Отново натисна бравата. Открехна вратата и надникна вътре.

Хангарът беше голям. Имаше само една крушка, която светеше от гредите точно над летящата чиния.

Влезе и затвори вратата след себе си. В отсрещния ъгъл имаше бюро, на което светеше малка лампа. Някой седеше там и четеше.

Тя се огледа наоколо. Подобно на повечето хангари, вътре бе складирана транспортна техника, за която не можеха да намерят друго място. Чарли мина зад един самолетен влекач и залегна, за да погледне под него. Люкът на летящата чиния беше отворен.

Уф, как я привличаше! Ако успееше да се качи, можеше да прелети през затворената врата. Ракетните двигатели с лекота щяха да откъснат гигантската врата от пантите й.

Насочи вниманието си към мъжа на бюрото. Беше се прегърбил над някакво списание. Наблюдава го в продължение на няколко минути и разбра, че всъщност спи. Господи, да! Идиотът бе заспал!

Безшумно се изправи. Носеше гуменки, които можеха да проскърцат на боядисания бетонен под, затова ги събу, завърза връзките една за друга и ги преметна през шия.

Мъжът на бюрото не помръдваше.

Чарли пое на два пъти дъх, изправи рамене и излезе от сянката. Запъти се право към летящата чиния, наведе се и се провря под отворения люк.

Надникна вътре…

Ръгби седеше до пилотската седалка. В скута му имаше пистолет, насочен към нея.

— Вече си мислех, че няма да дойдеш — каза той и си погледна часовника. — Седемнайсет минути.

Чарли Пайн се качи в летящата чиния и пусна гуменките си на пода. Пистолетът сочеше към корема й.

— За малко, маце — продължи Ръгби. — Не ми се щеше да…

Тя изби дулото с лявата си ръка и ритна главореза по лицето.

Главата му се удари в подиума и той изпусна оръжието, ала не падна. Чарли стабилно стъпи на левия си крак и отново го ритна с десния, като се целеше в ларинкса.

Не улучи. Изрита го по рамото.

Ръгби посегна към крака й. Тя ритна за трети път, но без обувки не можеше да нанесе достатъчно поражения.

Австралиецът я докопа за глезена и я дръпна на пода.

Удряше я по бъбреците, когато Хедрик нареди:

— Стига, Ръгби. Утре ни предстоят още полети. — Главата на милиардера се подаваше през люка.

— Тая тъпа кучка май че ми строши носа — изскърца със зъби мутрата и за последен път удари Чарли по бъбрека.

— Тц-тц! — изцъка с език Хедрик. — А ми дадохте дума, госпожо Пайн.