Метаданни
Данни
- Серия
- Летяща чиния (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Saucer, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кунц. Летяща чиния
Американска. Първо издание
ИК „БАРД“ ООД, София, 2004
Редактор: Радка Бояджиева
Худ. оформление на корица: Петър Христов
Компютърна обработка: Иванка Нешева
ISBN: 954-585-537-1
История
- — Добавяне
21.
„Кантрел е собственик на летящата чиния, постанови съдията“ — тръбеше заглавието. Президентът намръщено прочете репортажа.
След изслушване на страните вчера федерален окръжен съдия във Вашингтон издаде постановление на Оли Кантрел, който представлява племенника си Рип. „Властите нямат никакви аргументи — заяви съдията. — Властите нямат приемливи основания за претенции към летящата чиния.“
— Нямали приемливи основания — измърмори президентът на хората, които се бяха събрали около бюрото му. Той хвърли изпепеляващ поглед на министъра на правосъдието, който леко се изчерви.
Вниманието му привлече друго заглавие ниско долу на първа страница — „Изчезнал милиардер“. Репортажът започваше така: „Вчера госпожица Бърнис Керингтън-Смит съобщи за изчезването на своя съжител, австралийския индустриалец милиардер Роджър Хедрик, вторият по богатство човек в света. Преди девет дни чартърен самолет оставил г-н Хедрик на летището Минеаполис-Сейнт Пол. Индустриалецът бил видян да потегля с лимузина и оттогава за него няма никакви сведения. Госпожица Керингтън-Смит подозира убийство…“.
Президентът хвърли вестника на бюрото си.
— Какво имате да кажете за свое оправдание?
— Не е само това, господин президент — обади се О’Райли.
— Моля?
— Сутринта Оли Кантрел заяви по телевизията, че племенникът му дарява летящата чиния на Националния авиокосмически музей. Има няколко условия. Ядреният реактор трябва да бъде демонтиран, корабът никога повече не бива да лети и трябва да е постоянно изложен като музеен експонат.
— Политически шедьовър — промълви президентът. — Слава богу, че Оли Кантрел не е политик!
— Директорът на музея прие трите условия, естествено.
Лицето на Джо Делаурио поморавя.
— Не могат да го приемат! Летящата чиния трябва да бъде конфискувана от съображения за сигурност. Писна ми да галим с перце тия хора! Тук е заложено прекалено много.
— Да галим с перце тия хора ли? — повтори президентът и погледна директора на ФБР, който седеше до Делаурио. — Бихте ли повторил още веднъж, моля, за да разберат всички присъстващи. Включително генералът.
Директорът на ФБР пое дълбоко дъх, озърна се към Джо Бомбата, който беше стиснал зъби, и започна.
— По ваша заповед подслушвахме дома на майката на Рип Кантрел. Когато преди шестнайсет дни Рип се прибра вкъщи, пратихме наши хора при хижата край езерото, в която той се криеше. Както знаете, имахме заповед само да наблюдаваме и да ви докладваме, докато Министерството на правосъдието си осигури право над летящата чиния.
Директорът на ФБР се огледа.
— Вечерта на девети септември Роджър Хедрик и няколко десетки мафиоти от Чикаго пристигнаха при хижата край езерото в Минесота. Те завързаха и нанесоха побой на Рип Кантрел. Хедрик и още двама бяха смазани от летящата чиния, която сигурно беше под контрола на Кантрел. Когато летящата чиния се озове в музея, навярно ще можем да я проучим и да установим как я е контролирал… След смъртта на Хедрик оцелелите гангстери избягаха. Ние смятаме, че господин Кантрел е увил труповете с чаршафи от хижата, натоварил ги е на кораба и е отлетял. Космическото командване изгуби летящата чиния над калифорнийското крайбрежие. На другата вечер Кантрел се върна в Минесота, пак потопи летящата чиния в езерото и продължи да чете и да лови риба.
Президентът се почеса по главата и приглади фризираната си коса.
— Когато обсъждахме тоя въпрос, вие казахте, че според вас Хедрик е бил убит при самозащита, нали?
— Да, господин президент — потвърди директорът.
— И след като се посъветвах с министъра на правосъдието, аз реших да не арестуваме господин Кантрел.
— Трябва да вземем летящата чиния — изсумтя генералът. — Тя е национално богатство.
Търпението на президента се изчерпваше.
— Ако бях наредил да конфискуват летящата чиния въпреки решението на съда, щях да си осигуря импийчмънт.
— Можем да обжалваме решението — възрази Делаурио.
— Можем, обаче няма да го направим — отвърна шефът на кабинета. — Оли Кантрел ни лиши от тая възможност със съобщението, че Рип дарява летящата чиния на народа на Съединените щати. Ние претендирахме за летящата чиния от името на американския народ — и сега той му я дарява. Обжалването е политически невъзможно.
Президентът се наведе напред и размаха показалец към началник-щаба на военновъздушните сили.
— Всичко свърши, генерале. Кризата с летящата чиния беше неприятна още от първия ден. Получих лош съвет и проявих глупостта да го послушам. Кризата приключи. Няма да рискувам мандата си, нито мястото си в американската история заради някаква си летяща чиния.
— Трябва веднага да я унищожим — не се предаваше Делаурио.
— Имахме късмет, че австралийците решиха да не вдигат вой за двете ракети томахоук.
— Те са корумпирани — изръмжа Джо Бомбата. — Хедрик ги е купил.
— Хедрик е купил половин Сидни — поясни президентът.
— Политиците не могат да пренебрегват такива хора. Такъв е светът, в който живеем.
— Политика! — презрително рече генералът.
Президентът го погледна замислено.
— Все още не разбирам, Джо, защо толкова настояваш да унищожим летящата чиния. Ползата от нея за цялото човечество ще е неизмерима.
Военният се наведе напред и автоматично сниши глас.
— Ние вече имаме летяща чиния, господин президент. Тя е в един хангар в Зона петдесет и едно. Технологията стана основа за построяването на хиперзвуковия шпионски самолет. Нямаме нужда от втора.
Президентът зяпна.
— Защо не ми е докладвано за това? — след дълго мълчание попита той.
— Засекретена е — силно изчервен, отвърна Джо Бомбата.
— Стига глупости, генерале! — изръмжа президентът.
— Моите предшественици преди години са решили да запазят съществуването на летящата чиния в тайна — поясни генералът. — В пълна тайна. Политиците идват и си отиват, приказват в спалнята, шушукат из коридорите на Конгреса…
— Откъде военните са взели тая летяща чиния?
Джо Бомбата няколко пъти пое дълбоко дъх преди да отговори. Президентът виждаше, че го прави насила.
— От Ню Мексико, преди четирийсет години.
Президентът се поизправи на стола си и заразмества дреболиите по бюрото. Накрая попита:
— Ти не трябваше ли да се пенсионираш след година и половина, Джо?
— Да, господин президент.
— Подай заявление за оставка още днес. Да влезе в сила от утре.
Джо Бомбата мъчително преглътна и изправи рамене.
— Слушам — каза той и напусна стаята.
Президентът взе сутрешния вестник, за пореден път погледна заглавията и го хвърли в кошчето за боклук до бюрото.
— Рип кога ще докара летящата чиния? — попита той П. Дж. О’Райли.
— В два следобед.
— Освободи ми следобеда. Отивам в музея да гледам как ще кацне корабът.
Когато летящата чиния се появи, пред Авиокосмическия музей имаше най-малко сто хиляди души. Явно всички държавни служители в радиус от осем километра наоколо си бяха взели почивен ден. Група конгресмени и сенатори обграждаха президента с надеждата да влязат във вечерните новини, докато той крадешком зяпаше хубавите момичета в навалицата.
Персоналът на музея беше отворил предната изложбена зала — извънредна операция, която бе отнела цялата нощ и почти цялата сутрин. Последните работници приключиха с чистенето само минути преди летящата чиния да се покаже на западния хоризонт. По настояване на Оли беше оградена зона, широка трийсет и дълга сто метра.
— Ето я — посочи някой.
Стотици други показалци се вдигнаха във въздуха, хиляди очи се впериха натам и видяха тъмния кръгъл силует.
Рип се спусна над паметника на Линкълн. Пилотираше със силата на мисълта си и оставяше компютъра да върши цялата работа. Вече знаеше: преминаването над хора бе изключително опасно. Ако се снижеше на височина под петнайсет метра и се наложеше да използва антигравитационните пръстени, земята буквално щеше да изтласка всичко незакрепено нагоре. На по-голяма височина изглежда нямаше никакви проблеми.
Само като си помислеше, че с Чарли се бяха спуснали над бейзболния стадион в Денвър! Цяло чудо беше, че никой не пострада.
Вече виждаше мястото, където искаше да отиде — свободното пространство пред Авиокосмическия. Само от време на време откъсваше очи от него, за да хвърли поглед на компютърните графики. Векторното кръстче сочеше точно където трябва.
Прелетя покрай паметника на Вашингтон на височина стотина метра със скорост двеста възела, като постепенно я намаляваше… На шейсетина метра все още се движеше със сто и петдесет възела.
После летящата чиния се спусна пред музея, точно до един сребристо-златист паметник.
Когато наближи паважа, във въздуха се издигнаха пръст и боклуци.
Увиснал над двора, Рип погледна мястото в музея, където искаше да остави кораба — свободния участък под самолета на братя Райт. Летящата чиния се насочи натам, все по-близо, мина през отворената стена на сградата…
„Спусни колесниците!“
Усети вибрациите при спускането на колесниците.
После летящата чиния кацна… леко се залюля… и застина неподвижна.
И едва сега видя лицата, които го наблюдаваха. Море от лица, хиляди, натъпкани на всеки квадратен сантиметър в музея. Увиснали от тавана при самолета на братя Райт, където бяха „Духът на Сейнт Луис“ на Линдбърг и Бел Х-1 и Х-15 на Чък Ягър.
Рип угаси реактора, свали компютърния обръч и разкопча коланите.
Когато се изправи в средата на кабината, той спря и за последен път се огледа.
— Дошла си точно, където трябва, момиче — каза гласно и се наведе да отвори люка.
Първите хора, които видя, бяха чичо Артър и Чарли Пайн. Той едновременно прегърна Чарли и се ръкува с Артър.
— Здрасти, Чарли!
— Здрасти, Рип!
— В момента те показват по телевизията в целия свят — надвика глъчката на тълпата чичо му.
— Щом всички ме гледат, защо да не им направим малко театър — каза на Чарли младежът и я целуна.
— Какво ти е на окото? — когато откъснаха устни един от друг, за да си поемат дъх, попита Чарли. — И на шията? — Белезите от ноктите на Хедрик едва бяха зараснали.
— Злополука. После ще ти разкажа.
— Ела да те запозная с директора на музея — рече Артър и го хвана за ръка. Рип се ръкува с някого. — Трябва да се качим горе, за да подпишем някои документи — прошепна в ухото му чичо му.
Директорът ги поведе по стълбището към втория етаж на сградата, където ги посрещнаха фотографски светкавици и обективи на телевизионни камери. Когато влязоха в административната част на музея, най-после останаха сами.
Щом затвори вратата на кабинета си, директорът отново стисна ръката на Рип.
— Приятно ми е, господин Кантрел, много ми е приятно. За нас е чест, че дарявате летящата чиния на музея.
Рип само кимна с глава.
— Ето документите за прехвърляне на собствеността. Може би не е зле да ги прочетете? — рече Артър.
— Кой ги е писал? — попита Рип.
— Аз.
Младежът взе подадената му от директора химикалка, подписа три копия и подаде едното на Артър.
— Оставих люка отворен.
— Госпожа Пайн ни оказа неоценимо съдействие и сутринта ни обясни всичко, което знае за машината, включително как се отваря люкът.
Рип отново кимна.
— Трябва да ви предупредя, че при издигането на летящата чиния от земята всеки, който се намира под нея, ще загине.
— Според условията на вашето дарение ние нямаме право да летим с кораба. И ви уверявам, че ще демонтираме реактора колкото може по-скоро.
Директорът искаше да се запознаят с някои негови служители. Рип се ръкува с още хора, усмихваше се, без изобщо да се опитва да помни имената им.
— Може би не е зле да кажете няколко думи на публиката, да отговорите на някои въпроси на пресата…
— Не, благодаря — отвърна Рип Кантрел.
— Президентът е тук. Помоли да се запознае с вас.
Рип се опита любезно да отклони молбата.
— Гласувал съм за опонента му. Може би някой друг път, а, когато поостарея.
С тези думи той изведе Чарли и Артър от административното крило през странична врата и се запровира през тълпата. Озоваха се на балкон, от който се виждаше летящата чиния, заобиколена от народ.
Останали анонимни сред множеството, блъскани и настъпвани, накрая те стигнаха до парапета на балкона. Артър посочи „Духът на Сейнт Луис“.
— Ти взе правилното решение, Рип. Точно тук е мястото на летящата чиния. — Вперил поглед в долния етаж, той опря лакти върху парапета.
Топлата шаваща тълпа притисна Рип и Чарли един към друг.
— Можеш пак да ме целунеш, ако искаш — прошепна тя.
Президентът и ръководителите на парламентарните групи разглеждаха летящата чиния, докосваха я, прокарваха длани по колесниците и дюзите, докато музейната охрана и агентите на тайните служби задържаха навалицата.
— Наблизо има ли свестен ресторант? — час и половина по-късно попита Рип. Тримата крачеха по улицата.
— Защо реши да дариш летящата чиния на музея? — попита го Артър.
Рип им разказа за нощта при езерото, за Хедрик, Тагарт и немския пилот изпитател. Чарли все по-силно стискаше дланта му.
— И какво направи с труповете?
— Мауна Лоа на Хаваи тъкмо изригваше. Хвърлих ги в кратера.
Бремето на летящата чиния беше паднало от плещите му, слънцето приятно грееше, Чарли го държеше за ръка… Бе време да превключи предавката, да се завърне на земята.
— Какво носиш в куфарчето, чичо?
— Патенти. Спомняш ли си компютъра, който двамата с теб свалихме от летящата чиния?
— Да.
— Открих как да включа лазерен принтер към него. Сутринта с Чарли подадохме документи за двайсет и шест патента, базирани на технологията на летящата чиния.
— Двайсет и шест?
— От „Уелстар“ ни пратиха двама инженери, за да ни помогнат с молбите. Помниш ли Дъч Хааген? Сега той работи с нас.
Рип смаяно поклати глава.
— Изчислихме, че ако през следващите десетина седмици подаваме по три молби за патент, ще обхванем най-важните неща — продължи Артър. — Молбите са от името на трима ни.
— Добре, но…
— Може би си спомняш, че „Уелстар“ си запазиха процент от двигателната технология. Реших, че спокойно можем да я лицензираме, да спечелим достатъчно пари, колкото аз да си платя старческия дом, пък и вие с Чарли да си подсигурите бъдещето. С твое съгласие можем да направим останалите патенти публично достояние.
Рип широко се усмихна.
— Звучи ми страхотно. Ти какво ще кажеш, Чарли?
— Летящата чиния принадлежи на всички, нали? Това ми харесва.
Бяха извървели няколко преки, хванати ръка за ръка, когато Чарли попита:
— Съзнаваш ли, че нямаме с какво да летим?