Майкъл Ридпат
Хищникът (9)

1.

Крис се върна в офиса на „Карпейтиън“ в Лондон, изпълнен с решимост да гарантира оцеляването на фирмата. Това щеше да е трудно — „Карпейтиън“ бе много повече творение на Ленка, отколкото негово. Той познаваше всички детайли: администрирането на средствата, ценните книжа на физически лица в портфейла, балансите, договорите за поддръжка на компютрите, хората, които се грижеха за сградата и тъй нататък. Но идеите бяха на Ленка. Както и взаимоотношенията с инвеститорите.

Убийството на Ленка му се отрази в много отношения. Преследваше го ужасът на самото деяние. Щом затвореше очи, виждаше бледото й лице върху снежната улица, чувстваше топлината на лепкавата й кръв върху ръцете си, виждаше я как умира. Измъчваше го и вината, че не бе успял да спре убиеца. Когато беше буден, си спомняше нападението отново и отново. Ако бе реагирал само секунда по-рано на звука от стъпките, ако бе сграбчил ръката половин секунда по-рано… Фантазираше как би могъл да хване нападателя, да го събори на земята и да го надвие. Знаеше, че всичко това е безсмислено. Ако се беше оказал по-бърз, вероятно също щеше да бъде пронизан.

Обзет бе и от съвсем човешката мъка заради загубата на приятелка, която му бе помогнала в много труден момент и на която бе задължен, на една истински стойностна личност. Липсваха му смехът й, дрезгавият й глас, когато го дразнеше, жизнеността, която нахлуваше в стаята с влизането й.

И на последно място се тревожеше за нейната компания — за тяхната компания. Беше вложила много от енергията си в „Карпейтиън“ през последните три години. Фирмата бе станала най-важното нещо в живота й. След изживяването на първоначалния шок той откри, че „Карпейтиън“ се е превърнал във фокус на всички негови чувства към нея. Не бе успял да предотврати убийството й, нямаше как да я върне обратно, но можеше да направи така, че творението й да оцелее.

Първо трябваше да се справи с останалите двама членове на екипа — Оли и Тина. Оли беше с много слаби нерви. Крис и Ленка го бяха наели преди година и половина от банкрутиращия инвестиционен филиал на една британска банка. Той бе на двайсет и четири, много умен, но и много стеснителен. Изглежда, живееше в постоянен страх. В по-лошите си моменти Ленка използваше тази негова слабост по жесток начин. Но и двамата с Крис харесваха Оли и смятаха, че той ще се развие и ще се превърне в истински ценен актив за фирмата. Освен това Оли не вземаше голяма заплата и правеше кафето, без да се оплаква. Допреди седмица най-големият му кошмар бе да провали уреждането на сделка и да се налага поради това да понася упреците на Ленка. Но сега ситуацията бе много по-лоша. Той изглеждаше неспособен да изпълни дори най-простата задача и почти не говореше. Когато Крис му разказа за смъртта на Ленка, заплака. Крис го съжали, но в известен смисъл му стана приятно, че Ленка е означавала нещо за Оли въпреки подигравките. Крис го остави да се отдаде на мъката си за пет минути, но само за пет минути. Нуждаеше се от Оли — той беше умен, познаваше работата на „Карпейтиън“ и нямаше кой да го замести. Оли трябваше да порасне. Незабавно.

Тина бе направена от по-здрав материал. Тя бе невероятно компетентна деветнайсетгодишна девойка от Онгар, редовно поправяше развалената от Оли фотокопирна машина и не понасяше глупостите на нахалните брокери. През двата дни отсъствие на Крис именно тя бе приемала обажданията от играчите на пазара. Имаше малък опит във финансите, но се налагаше Крис да разчита и на нея. Тя, изглежда, чувстваше решимостта му да осигури оцеляването на „Карпейтиън“ и я споделяше.

Целият офис се състоеше от една стая с бюрата им, приемна, стая за електронното табло с цените на акциите и сделките, която служеше и за съвещания, кухня и една ниша за фотокопирната машина, факса и компютъра. Офисът не беше голям, но бе проектиран елегантно от един американски приятел на Ленка и в него имаше достатъчно въздух, светлина и професионална атмосфера. Всичко това не струваше много, с изключение на вълнообразната стена в приемната, на която изпъкваше фреска на завихрени форми в сини тонове. Крис и Ленка спориха заради нея — Ленка я харесваше, а Крис я смяташе за твърде предизвикателна.

„Нека остане“, реши Крис.

Крис погледна бюрото на Ленка. Във високата кристална ваза бяха поставени ярки оранжеви и червени цветя. Тя му бе казала, че ги наричат „райски птици“. Купуваше ги всяка седмица от цветарския магазин зад ъгъла. Крис се поколеба, после ги изхвърли в кошчето за боклук. Неприлично бе да изглеждат толкова ярки и живи, сякаш не знаеха новината. Но остави празната ваза на мястото й. Под бюрото й имаше четири чифта стари обувки. Ленка твърдеше, че мисли най-добре боса и понякога дори посрещаше посетителите без обувки. На Крис му трябваха два месеца, за да разбере как беше събрала толкова много чифтове в работата — със сигурност дори Ленка не би си тръгнала боса за вкъщи. Разбира се, отговорът бе, че когато ситуацията на пазарите не й изнасяше, тя отскачаше до Бонд стрийт и купуваше нов чифт, който бързо събуваше след връщането си в офиса.

Но Крис не можеше да си позволи да загуби деня в размишления за Ленка. Провери цените на акциите от техния портфейл. Пазарът беше слаб. Руският министър-председател бе подал оставка в разгара на скандал за корупция и Източна Европа бе обзета от паника. Акциите на голямата компания „Юрика телеком“ бяха спаднали с пет пункта. Крис трябваше да разбере какво е имала наум Ленка, когато е купувала тези облигации. Но това също можеше да почака. Нямаше намерение да търгува през следващите няколко дни, ако можеше да го избегне.

После проведе кратък телефонен разговор с Иън Даруент. Иън все още работеше в „Блумфийлд Уайс“ — сега бе брокер на европейски високолихвени облигации. Именно от него Ленка бе закупила книжата на „Юрика телеком“.

Разговорът не вървеше. Когато Крис напусна „Блумфийлд Уайс“, Иън му обърна гръб и Крис не можеше да се насили да му прости. Иън очевидно също се чувстваше неудобно с Крис, особено сега, след като „Карпейтиън“ бе закупил високолихвени европейски облигации. Затова бяха стигнали до мълчаливо съгласие Иън да разговаря с Ленка. Но вече се налагаше това да се промени. Тина бе съобщила на Иън за Ленка предния ден и двамата размениха сухи съболезнования за смъртта й. Крис беше сигурен, че Иън искрено съжалява за случилото се, но нямаше намерение да му помага да преодолее аристократичното си нежелание да го обсъжда. Завършиха разговора с обещание да разговарят за „Юрика телеком“ на другия ден.

Обади се и на Дънкан в бюрото по продажби на банка „Хоншу“, второстепенната японска фирма, където той работеше сега. Бе го уведомил от Прага за смъртта на Ленка. Разговорът им беше кратък — Дънкан направо онемя — разкъсваха го твърде много въпроси. Уговориха се да се срещнат в една кръчма след работа.

Следващата задача бе да информира инвеститорите във фонд „Карпейтиън“. Бяха осем, инвестирали общо петдесет и пет милиона евро. Намираха се предимно в САЩ и почти всички бяха познати на Ленка от работата й в „Блумфийлд Уайс“ в Ню Йорк. Най-големият бе „Обединен живот на ветераните“, в който познатият на Ленка бе самият Руди Мос. Той бе единственият инвеститор, когото Крис познаваше лично. С останалите се бе срещал, но те имаха доверие на Ленка. Все пак през първата година двамата с нея бяха успели да им осигурят дивидент от двайсет и девет процента, така че трябваше да са доволни.

Крис реши да изпрати на всички писмо по интернет и да им се обади лично следобед. Това бе нелека задача. Новината шокира всички. Повечето, изглежда, се отнасяха към Ленка като към лична приятелка. За облекчение на Крис никой не спомена за изтегляне на инвестициите си от „Карпейтиън“. Единствената личност, с която не успя да се свърже, беше Руди, който не отговори на позвъняването му. Крис не се тревожеше за това — пропускът да се отговори на обаждане бе нещо типично за хора като Руди и понеже се познаваха, той беше инвеститорът, за когото Крис най-малко се притесняваше.

С напредването на деня Оли, изглежда, дойде на себе си. Крис го накара да се обади на борсата, за да разбере дали има риск руската криза да се разпространи в централноевропейските страни, където „Карпейтиън“ инвестираше. С това обикновено се занимаваха Ленка и Крис, но Оли не се справи зле. Крис напусна офиса в осем вечерта с усещането, че може би в края на краищата „Карпейтиън“ ще продължи съществуването си.

 

 

Когато влезе в „Уилямс“, Дънкан вече беше обърнал поне две халби. „Уилямс“ бе тъмна кръчма в малка уличка близо до Бишопсгейт. За пръв път бяха пили тук преди десет години. Заведението се намираше достатъчно близо до „Блумфийлд Уайс“, така че да е едновременно и удобно, и достатъчно далеч, за да се избегнат срещи с колеги или шефове. Беше се запазило непокътнато от трескавото ново строителство наоколо и бе станало тяхно обичайно място за срещи.

Беше пълно с богати младежи, които се разтоварваха от напрежението. Пияните, натежали старци в двуредни костюми с торби на коленете, посещаващи заведението преди десет години, бяха изчезнали. Понякога Крис се чудеше какво ли правят сега, когато са изместени от неговото поколение. Може би щеше да го разбере лично след десет години.

— Благодаря — рече Дънкан, пресуши предишната си халба и я отмести настрана, за да направи място за новата. — Наздраве.

— Наздраве.

— Не мога да го повярвам — продължи Дънкан. — Просто не мога да го повярвам. Какво стана?

— Някакъв тип й преряза гърлото — каза Крис толкова безучастно, колкото можеше. Не искаше да навлиза в подробности.

— И ти беше с нея?

Крис кимна.

— Кой го направи?

— Нямам представа. Видях само, че е с тъмно яке и шапка.

— Ами чешката полиция?

— Първото им предположение беше за наркоман, отчаяно търсещ пари. Очевидно този проблем става все по-голям за Прага. Но по начина на извършване стигнаха до заключението, че убиецът е професионалист. Знаел е как да използва нож.

— Но кой, по дяволите, би искал да убие Ленка?

Крис въздъхна.

— Нямам представа.

— Трябва да е било някакво мафиотско нападение — каза Дънкан. — В Източна Европа има всякакви организирани престъпници, нали? Нали миналата седмица в Русия застреляха някакъв американски банкер?

— Не мисля, че Чешката република е толкова опасна, колкото Русия. Макар полицията да твърди, че там действа украинската мафия. В момента това е най-доброто им предположение. Но не виждам как компаниите, в които инвестираме, могат да бъдат замесени в нещо подобно.

— Не знам — отбеляза Дънкан. — Но всички облигации там са с висок риск, нали?

— Технически са такива, но това означава само, че емитентите на облигации са оценени под инвестиционния стандарт. Това не означава, че са мошеници.

— Да, но не можеш винаги да си сигурен кой стои зад тях, нали?

Крис замислено отпи от бирата си.

— Прав си, не можеш — призна той. Истина беше, че когато „Карпейтиън“ инвестираше в някоя компания, тя вече бе „санирана“ за консумация от Запада. В анархията, която отличаваше прехода от комунизъм към капитализъм във всички тези страни, имаше алчност, корупция и насилие. Дори Ленка невинаги успяваше да стигне до дъното на нещата. Това беше една от причините, поради които тя толкова много искаше да отворят офиси на места като Прага. — Може би има нещо общо с някоя от нашите инвестиции.

— Вече няма голямо значение — каза Дънкан.

Седяха мълчаливи, замислени за Ленка.

— Знаеш, че тя беше единствената жена, която наистина съм обичал — рече Дънкан.

— Ами Пипа? — попита Крис. Пипа беше съпругата на Дънкан. Бяха женени три години и се бяха разделили преди шест месеца.

Дънкан поклати глава.

— Харесвах Пипа. Тя ме привличаше. Но никога не съм я обичал. Там беше бедата. — Той отпи от бирата си. — Напоследък мислех много за Ленка, откакто с Пипа нещата тръгнаха на зле. Така и не успях да изхвърля Ленка от съзнанието си. Бяхме заедно само няколко месеца, но това бяха единствените месеци, през които се чувствах истински жив.

Крис помисли, че Дънкан преувеличава, но не искаше да спори.

— Тя наистина беше необикновена жена — каза той.

— Нали? — Дънкан се усмихна за пръв път. — Беше толкова топла, щедра, толкова пълна с живот. И най-привлекателната жена, която съм срещал. Не знам какво видя в мен. Не съм изненадан, че ми би дузпата.

— Това беше много отдавна — отбеляза Крис.

— А на мен ми се струва, че беше вчера — каза Дънкан. — Помня толкова ясно допира, уханието, смеха й. Познаваш ли парфюма, който използва? Как се казваше, „Аник Гутал“? Има една французойка в офиса, която го ползва, и винаги щом го усетя, се сещам за нея. Това я връща при мен. — Очите му се насълзиха и той сведе поглед. — Тогава между нас двамата имаше нещо. Сигурен съм, че и двамата го чувствахме. Ако бяхме останали заедно след програмата, животът ми сега щеше да е съвсем различен.

Крис не бе съгласен и искаше да изтъкне непоследователността на Дънкан. Но не го направи. Нямаше съмнение, че животът на Дънкан щеше да е различен, ако двамата с Ленка бяха останали заедно. Последните десет години не бяха добри за него.

Тогава смъртта на Алекс почти го унищожи. Дънкан изпитваше толкова голяма вина, че тя сякаш извираше от всяка негова пора. Това съсипа и последното му останало самочувствие и го направи мрачен, сърдит и изпълнен със самосъжаление. Наивната му невинност на кутре изчезна. Свежото му лице се набръчка, под брадичката му се появиха гънки, пусна и шкембе. Привлекателната усмивка изчезна. Той загуби повечето си приятели — прогони ги с оплакванията и вечно лошото настроение. Крис остана с него. Не само заради приятелската лоялност. Прикриването на смъртта на Алекс го караше да изпитва не точно вина, но по-скоро да се чувства съучастник. Не можеше да изостави Дънкан. Но Иън можеше и го направи.

Както се очакваше след представянето му на програмата, Дънкан беше уволнен от „Блумфийлд Уайс“ и през следващите пет години скачаше от една работа на друга като брокер на еврооблигации в малки чуждестранни банки из Лондон. Големите бонуси от годините на просперитет го отминаха; той беше един от пехотинците в битката за разпространяване на облигации по четирите краища на света и евтин подчинен на някой нов шеф на подновено бюро за продажби, който можеше да го повика винаги, когато се опитваше да събере нов персонал. Не би било точно да се каже, че Дънкан бе некадърен. Беше честен, можеше да бъде достатъчно представителен и някои клиенти купуваха облигации от него. Но същевременно около Дънкан витаеше пораженска атмосфера, така че когато идваха реорганизациите, а това се случваше почти ежегодно във всяка банка в лондонското Сити, неговата глава се търкулваше винаги първа.

След няколко такива години позициите му започнаха да се подобряват. Той срещна Пипа — помощник брокерка, пряма по характер, по-млада от него с няколко години. Ожениха се. И той задържа работата си в една арабска банка почти четири години. Купиха си къща в Уонсуърт. Той отново стана добра компания за халба бира.

После всичко тръгна на зле. Пипа го изгони и Крис така и не разбра точно защо. Арабската банка го уволни и му трябваха четири месеца, за да си намери друга работа. И сега — Ленка.

Дънкан отново беше унил. Този път Крис не бе сигурен дали можеше да го ободри.

— Как е новата работа? — попита той в опит да промени темата.

— Работа като работа. Дадоха ми списък на фирми, с които да се свържа, но те не отговарят на обажданията ми. Старата история. Нямаме какво да продаваме, нито клиенти, на които да го продаваме.

— Как е новият ти шеф?

— Доста почтен човек. Идва от „Харисън Брадърс“ и е в бизнеса от тяхното създаване. Не се оплаквам. Плащат ми.

— Това е добре — каза неуверено Крис.

Очите на Дънкан се стрелнаха към него.

— Има нещо, за което искам да науча твоето мнение.

— О, така ли?

— Един от арабските ми клиенти би желал да инвестира в малко високолихвени еврооблигации. Не разбира нищо от това и всички големи инвестиционни банки го уверяват, че техните предложения са най-добрите, а конкурентите им са боклук. Ние нямаме нищо, което да му предложим, но аз бих искал да му помогна. Можеш ли да ми дадеш някакви идеи?

— Ленка беше експертът по високолихвените, но и аз понаучих малко — каза Крис. — Мога да опитам. Но става дума само за източноевропейски.

— Обясни ми тогава — съгласи се Дънкан.

Макар да изпитваше леко раздразнение, че използват услугите му безплатно, за Крис беше облекчение да разговаря за нещо различно от нещастието на Дънкан. Той изброи четири емисии, които харесваха с Ленка. Дънкан надлежно си ги записа на гърба на една от визитните си картички.

— Какво ще кажеш за „Юрика телеком“? — попита той, когато Крис свърши. — Моят клиент каза, че му ги били препоръчали. Казали му, че били много евтини.

Крис се намръщи.

— Изобщо не съм сигурен за тях. Ние притежаваме малко, но се страхувам, че могат да се окажат специалитет на „Блумфийлд Уайс“. Бих казал, че е по-добре да се започне със скъпите облигации, които брокерите търсят да купят. Избягвай евтините, от които гледат да се отърват.

Дънкан се усмихна.

— Звучи добре. Значи „Юрика телеком“ идват от Иън?

Крис кимна.

— Да. Ще говоря с него утре за това.

— Идиот — измърмори Дънкан.

Крис сви рамене и огледа мрачната кръчма. Тримата бяха прекарали безброй дълги вечери тук преди много години.

— Жалко е, че е така — каза той.

— Ставаш сантиментален — отбеляза Дънкан. — Иън Даруент винаги се е грижел за себе си. Може да е очарователен, когато смята, че можем да сме му от полза, но веднага щом реши, че вече не му трябваме, не можеш да го попиташ дори колко е часът.

Крис въздъхна.

— Може би си прав.

Това беше тъжно. Преди десет години изглеждаше, че шестимата имат светло бъдеще. Щяха да станат хуманните инвестиционни банкери на двайсет и първи век. Но не излезе точно така. Дънкан беше отпаднал. Крис се задържа по-дълго, но също го уволниха от „Блумфийлд Уайс“, и то доста по-сензационно. Иън не осъществи напълно потенциала си и както отбеляза Дънкан, той беше идиот. Алекс, а сега и Ленка бяха мъртви. Само Ерик се справяше добре на някаква ръководна корпоративно-финансова работа в „Блумфийлд Уайс“ в Ню Йорк.

Крис поклати глава и погледна празната си халба.

— Твой ред е.