Майкъл Ридпат
Хищникът (11)

3.

Беше осем вечерта и Оли и Тина вече си бяха тръгнали, когато Крис се стресна от силен звън. Охранителят беше напуснал в шест; след този час посетителите трябваше да използват звънеца на улицата.

— Кой е?

Не успя да разбере добре отговора — гласът беше женски, но натисна копчето, за да отключи вратата на сградата, и каза на посетителя да се качи на петия етаж.

Отвори вратата на млада жена с дълга тъмна къдрава коса, вързана на опашка, сини очи, лунички и чип нос. Беше облечена в джинси и носеше две големи чанти. Изглеждаше позната, но Крис не можа да се сети коя е.

— Крис?

Гласът също му бе познат. Много отдавна.

— Крис, не ме ли позна? Аз съм Меган. Меган Брук. Приятелката на Ерик.

— О, да, извинявай. Разбира се.

Сега я позна. Не беше много променена. Изглеждаше по-възрастна — може би на двайсет и пет вместо на осемнайсет, макар той да разбираше, че трябва да е поне на трийсет и две, на колкото беше и той. Зачуди се какво ли я води в офиса.

Меган влезе в приемната и пусна чантите на земята.

— Много е приятна — каза тя и кимна към фреската. — И така, къде е тя?

Крис не можа да отговори.

— Не ми казвай, че я няма! Уговорихме се да се срещнем тук в седем и половина. Знам, че закъснях малко, но тя можеше да почака.

— Няма я.

Меган усети нещо в тона му и се взря в лицето му.

— О, боже! — възкликна тя. — Какво се е случило?

— Тя… тя е мъртва — отговори Крис.

— Не! — Меган се отпусна на един стол. — Но аз говорих с нея миналата седмица. Кога? Как стана?

— Убиха я. В Прага.

— Убили са я? Ужасно! — Меган изхлипа и скри лицето си с ръце.

Крис не знаеше какво да направи. Постоя няколко мига неловко пред нея, после докосна ръката й.

— Съжалявам — каза Меган, подсмръкна и си пое дъх. — Това е просто такъв удар…

— Да — съгласи се Крис. — За всички.

— Как се случи?

— Вървяхме по една улица. Някой се появи с нож. Стана много бързо.

— Ужасно! О, боже мой!

— Ти възнамеряваше да се срещнеш с нея сега ли? — попита Крис.

— Да. Трябваше да остана при нея няколко дни. Току-що пристигам от Париж.

Изглеждаше изтощена. Крис погледна към багажа й.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Ще си намеря хотел.

— Ела при мен — покани я Крис. — Имам свободна стая. Няма смисъл да обикаляш за хотел.

Меган се поколеба, после се усмихна.

— Прав си. Благодаря.

Крис заключи, после взеха такси до апартамента му в Хампстед. Меган гледаше през прозореца лондонските улици.

Крис се чувстваше неловко. Чудеше се дали трябваше да я кани при себе си. Предложението бе искрено и Меган го прие по същия начин, но те почти не се познаваха. Може би сега съжаляваше, докато гледаше с безизразен поглед през стъклото? Може би трябваше да й остави възможност за избор, като й помогне да си намери хотел. След това осъзна, че това щеше да е още по-лошо. Той беше англичанин до мозъка на костите си — един американец не би се поколебал да предложи гостоприемството си.

Нямаше задръствания и скоро стигнаха в апартамента му. Той отнесе багажа в стаята й и тя го последва в кухнята.

— Вино? — предложи Крис.

— Да, благодаря.

Той отвори бутилка червено австралийско и напълни две големи чаши.

— Ще приемеш ли спагети за вечеря?

— Не трябва да готвиш заради мен.

— Гладна ли си?

Меган се усмихна и кимна.

— Добре. Тогава спагети ли?

— Спагети ще е страхотно. Благодаря.

Крис сложи на котлона тенджера с вода. Меган отпиваше от виното и разглеждаше апартамента му.

— Хубаво жилище.

— Благодаря. Имаш късмет. Чистачката е идвала днес.

— Ти ли си направил всичко това?

— Да. Или поне платих на някой друг да го направи. Вече има няколко години оттогава. — Окуражен от първата си голяма премия в „Блумфийлд Уайс“, Крис бе похарчил значителна сума в преустройството на апартамента. Съборени вътрешни стени, нов светъл дъсчен под, боядисване на стените. Гордееше се много с апартамента до деня, в който го уволниха, и оттогава жилището се превърна само в място за живеене. Фактически през последната година започна леко да се смущава от него. Това беше купешки вкус — много по-стилен от собственика си.

— Къде е това място? — попита Меган и посочи зловеща черно-бяла фотография на фабрични комини, притиснати до невъзможно стръмен планински скат.

— Халифакс. Там израснах.

— Аха. Сега знам какво искат да кажат с „черни сатанински фабрики“.

— Вече не са сатанински — обясни й Крис. — Спряха да работят отдавна. Но аз ги харесвам. Импозантни са по свой собствен начин.

— Алекс би я оценил.

Крис се усмихна.

— Да, щеше. Когато я купувах, мислех за него.

Тя седна до малката кухненска маса.

— Извинявай, че не те познах — каза Крис.

— Беше преди десет години.

— Но ти ме позна.

— Очаквах да си в офиса.

— Разбира се. Ленка не ми каза, че ще идваш.

— Обадих й се миналата седмица. Току-що получих стипендия за шестмесечно изследване в Кеймбридж във връзка с дисертацията ми. Реших първо да си взема една седмица ваканция — да прекарам няколко дни в Париж, а после да остана при нея в Лондон.

Крис взе ножици, за да отвори найлоновия пакет, и каза:

— Това няма да е най-страхотното домашно ястие, което си опитвала.

— Няма значение — отвърна Меган. — Умирам от глад.

— Добре. Бях забравил, че с Ленка сте приятелки. Като стана дума за това, не бяхте ли заедно на почивка преди две години?

— Точно така. В Бразилия. Прекарахме страхотно.

— С Ленка винаги беше забавно.

— Да. — Меган въздъхна. — Не се виждахме често оттогава. Последният път беше в Чикаго преди половин година. Аз правя докторска дисертация в Чикагския университет. Тя имаше среща с някакви инвеститори в нейния фонд. Видяхме се в един тайландски ресторант в центъра. Само за два часа… — Тя млъкна.

— Как станахте приятелки? По време на обучението ни не се познавахте.

— Стана след това. След служилото се с Алекс. Както знаеш, Ленка се чувстваше отговорна. Изпитваше вина, че е подвела Алекс. Тя само искала Дънкан да се откаже от нея. Не й минавало през ума, че Алекс може да бъде наранен, камо ли убит. Имаше нужда да разговаря с някой за това. Вие всички се върнахте в Англия, така че оставахме само аз и Ерик.

— Сигурно се е чувствала ужасно.

— Да, така беше. — Меган замълча. — После, след Джорджтаун, продължих за две години в Колумбийския университет. Уредих го, за да мога да бъда с Ерик в Ню Йорк, но се разделихме месец преди да отида там. Ленка все още работеше на Уолстрийт и се виждахме доста често. Разбирахме се добре. Бяхме много различни, но се чувствахме добре заедно.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Тя ми каза, че двамата ще бъдете добър екип — каза Меган.

— Мисля, че бяхме. Имахме различни силни и слаби страни. Но се уважавахме. Била е права. Добър екип.

— Ленка обичаше да се прави на много отворена. Но изглежда, предпочиташе да бъде с по-тихи хора. Може би така изпъкваше повече до тях.

— Освен това беше доста сериозна по свой собствен начин — каза Крис.

— Ти си я познавал добре — отбеляза Меган.

— А също и ти, струва ми се — отвърна с усмивка Крис.

Сервира спагетите и соса, наля още вино и също седна на масата.

— Значи още изучаваш средновековна история? — попита той.

— Да — отговори Меган. — Ти си учил история, нали? Помня, че те отегчавах с история на яхтата.

— Имаш добра памет — каза Крис. — А аз не. Съмнявам се дали мога да си спомня нещо повече от датата на битката при Хейстингс^[1].

— Моята област беше Ренесансът и Каролингите. Преди няколко години прекарах известно време във Франция. Пиша дисертация за ефекта, който той е оказал върху монашеската реформа в Англия през X век. Затова отивам в Кеймбридж.

За Крис всичко това бе средновековна абракадабра.

— Още ли ти е приятно да се занимаваш със средновековна история? — попита той.

— Имам добри и лоши дни. Харесвам преподаването, ако студентите се интересуват. И все още съм очарована от самата история. Но преди да получа докторската си степен трябва да завърша дисертацията. До такава степен се държи на оригиналността, че накрая започваш да изучаваш някакъв дребен предмет само защото е толкова неизвестен, че никой друг не пише за него.

— Никоя работа не е идеална — отбеляза Крис.

— Поне през тези шест месеца в Кеймбридж ще имам време да помисля както трябва. Очаквах ги с нетърпение.

Меган с удоволствие поглъщаше спагетите. Когато приключиха, Крис предложи кафе или още вино. Меган избра виното и Крис отвори друга бутилка.

— Обикновено не пия толкова много — призна тя. — Но сега имам нужда.

— Разбирам — каза Крис.

Когато започнаха втората бутилка, той почувства как част от напрежението от последните няколко дни го напуска. Това беше евтина утеха и щеше да си плати за нея на другия ден, но и той имаше нужда да се отпусне.

— Тя беше невероятна жена — отбеляза Меган.

— Да — потвърди Крис и отпи голяма глътка вино. — Тя ме спаси.

— Така ли?

Крис кимна.

— Какво искаш да кажеш?

Крис погледна виното си. Споменът за случилото се бе болезнен, но той искаше да говори. Искаше да говори за Ленка.

— Знаеш ли, че бях уволнен от „Блумфийлд Уайс“?

— Не.

— Очевидно не четеш финансовите страници на вестниците.

— Запълвам времето си с много по-приятни неща.

Крис се усмихна. Това беше вярно. Имаше милиони хора, които никога не бяха чували за него или за „Блумфийлд Уайс“. Бедата се състоеше в това, че те никога не бяха онези, при които той търсеше работа.

— Бях уволнен заради загубата на шестстотин милиона долара.

Меган премига.

— Олеле!

— Да. Точно така. Олеле. Пишеше го във всички вестници. Грешката не беше моя, но никой не ми повярва.

— Аз ти вярвам.

Крис се усмихна.

— Благодаря. Ще ми се тогава да бях познавал теб или хора като теб. Но не беше така. Всичките ми познати приеха, че грешката е моя. — Той пое дълбоко дъх. — Опитах се да намеря друга работа като брокер. Добър съм и мислех, че всички го знаят. Но те не го знаеха. После, две седмици след уволнението, Тамара ме напусна. Помниш ли Тамара?

Меган поклати отрицателно глава.

— Срещнахте се веднъж. На партито на Ерик. Всъщност, вероятно е добре, че не я помниш. Както и да е, навремето смятах, че тя е чудесна. Вярвах, че съм късметлия да излизам с нея. Когато тя ме отхвърли, след като и лондонското Сити ме отхвърли, реших, че съм просто некадърен измамник. Предадох се.

Крис погледна Меган, за да види дали го слуша. Тя следеше думите му с внимание. Той мислеше, че ще говори за Ленка, но откри, че говори за себе си. Имаше нужда от това.

— Бях в депресия няколко седмици, не се срещах с никого, освен може би с Дънкан, четях вестници, гледах телевизия, спях. Спях много. После реших да обиколя света. Имах доста спестени пари и смятах, че трябва просто да се махна. И си купих еднопосочен билет до Индия…

— Винаги бях искал да пътувам до Индия, макар така и да не разбрах точно защо — продължи той след кратка пауза. — Надявах се, че пътуването до непозната страна може да ми помогне да намеря себе си. Щом наистина не бях млад и преуспяващ инвестиционен банкер, какво бях тогава?… Но Индия се оказа пълна катастрофа. Неподходящо място за човек, който е сам и нещастен. През цялото време, докато бях там, не разговарях почти с никого. Видях Тадж Махал в един облачен ден, помня само колко много хора имаше и колко трудно бе да се намери минерална вода. Заседнах в някакво забравено от бога градче в Раджастан, където, изглежда, бе невъзможно да получиш билет за влака, независимо колко дълго се редиш на опашка. Разболях се. Мисля, че помня кока-колата, която се оказа причина за болестта ми. Там не трябва да се пие нищо с лед, защото може да е направен от замърсена вода. Разболях се сериозно. Не можех да се храня, едва имах сили да пия и прекарах много дни в един прашен разнебитен хотел. Накрая успях по някакъв начин да се добера до Делхи и отлетях за вкъщи.

Крис се усмихна криво.

— Когато се върнах в Англия, все още бях болен. Дойдох тук, отидох на лекар, направиха ми някои изследвания, взех лекарства и легнах на легло. Майка ми непрекъснато се обаждаше, тревожеше се за мен, но аз й казвах, че съм добре. Тя не ми вярваше. Един ден направо се появи на прага ми. Скарахме се страшно. Искаше да ме отведе с нея в Халифакс, за да се грижела там за мен, но аз отказах. И тя разплакана си замина с колата.

— Защо не отиде с нея?

— От инат. От глупост. Нямам нищо срещу майка ми. Обикновено се разбираме добре. Тя е силна жена и аз съм й много задължен. Възпита ме да вярвам, че мога да постигна нещо в този свят. Предполагам, че това ми беше проблемът. Прекарах цялото си юношество в планове да избягам от Халифакс и тя ме окуражаваше. Връщането щеше да е признание, че съм се провалил, и това щеше да я разочарова. Макар да се намирах в лошо положение, все още не исках да го правя. Така че останах да гния сам… След това се обади Ленка. Каза, че ме познава като добър брокер. Попита защо съм уволнен от „Блумфийлд Уайс“ и когато й разказах, заяви, че е предполагала нещо подобно. Каза, че съм нейният избор за партньор в създаването на инвестиционен фонд. Не беше само любезна, а наистина имаше нужда от мен. Разбира се, аз направих всичко възможно, за да откажа и да се обрека на траен неуспех. Но ти познаваш Ленка. Получава каквото пожелае. — Крис спря и се поправи. — Искам да кажа, каквото пожелаеше…

— Ти не ми приличаш на неудачник — каза Меган.

— И не съм. Не и сега. При условие, че успея да задържа „Карпейтиън“.

— Проблеми ли има?

Крис пое дълбоко дъх.

— Да кажем, че смъртта на Ленка доведе до някои усложнения. Но нищо, с което да не мога да се справя. Бих предпочел да не мисля сега за това.

— Добре, тогава ти пожелавам късмет. — Меган се изправи. — А сега по-добре да си лягам, ако не искам съвсем да се напия.

— Това е добра идея — съгласи се Крис и също се изправи. — Виж, утре вечер трябва да отида в апартамента на Ленка и да отделя някои неща за родителите й. Искаш ли да дойдеш с мен? Можеш пак да останеш тук за през нощта.

— Мога да си намеря хотел.

— Сигурна ли си? Тук си добре дошла.

Тя го погледна и се усмихна.

— Добре. Съгласна съм. Но сега трябва да лягам.