Майкъл Ридпат
Хищникът (19)

11.

Тери отвори вратата на лимузината и Крис се качи. Беше девет часът — Тери вече отдавна бе откарал Ерик в Манхатън, а Каси бе тръгнала в осем, като бе оставила Хуанита да се грижи за къщата и за Уилсън.

— Надявам се, че знаеш къде отиваме — каза Крис на ниско подстриганата руса коса по врата на шофьора.

— В Уестчестър — отговори Тери. — При господин Джордж Калхун. Не се тревожете. Знам пътя.

— Много любезно от твоя страна да ме вземеш — каза Крис.

— Каквото нареди шефът.

— Не знаех, че „Блумфийлд Уайс“ е преминал на лимузини за управляващите директори.

Тери се разсмя.

— А, не. Това е частна уговорка. Шофирам за господин Асл, когато нямам друга работа.

— Разбирам. И каква е тази работа?

— Личен бодигард. Така се срещнахме. Измъкнах господин Асл от сложна ситуация в Казахстан преди две години. И оттогава съм свършил доста неща за него.

Това изненада и заинтригува Крис.

— Не знаех, че Ерик има бодигард. Какво се е случило?

— Опит за отвличане. Измъкнахме се.

— Боже! Инвестиционното банково дело май става по-опасно, отколкото по мое време.

— Всъщност не. Аз просто придружавам клиенти до някои особено размирни части на света. Или при срещи с опасни хора. Дори тогава деветдесет и пет процента от работата ми е просто да наблюдавам и да чакам. Но понякога се налага да използвам подготовката си в действие. Още не съм загубил клиент.

— Значи ще стигна до Уестчестър?

Тери се разсмя.

— Да, ще стигнете до Уестчестър, сър.

Навлязоха в платната на трафика по магистралата на Лонг Айланд.

— Извинете ме за въпроса, но не сте ли роднина на Станислав Шчипьорски? — попита Тери.

— Да. Аз съм негов син. Но ти си първият човек, когото срещам, който е чувал за него. Играеш ли шах?

— Разбира се. Обичам да чета шахматни книги и да преглеждам стари срещи. Имам една книга за царската индийска защита, в която са представени много от неговите игри. Дори има един вариант, който е наречен на него.

— Точно така. Това беше любимият му дебют с черните.

— Вие играете ли?

— Вече не — отговори Крис. — Играех много като момче, но разбрах, че никога няма да стана толкова добър, колкото баща ми.

Разговаряха за шах, докато не стигнаха Уестчестър. Джордж Калхун живееше в класическа американска извънградска къща — дървена, боядисана в бяло, с дълга ивица трева отпред, спускаща се до пощенската кутия и тротоара. Тери чакаше в колата, докато Крис натискаше звънеца.

Отвори Калхун. Беше по-побелял, по-плешив и по-напълнял, с няколко допълнителни бръчки. Изражението на продълговатото му лице с остри черти изглеждаше по-меко и по-горчиво. Не позна Крис.

— Крис Шчипьорски — представи се Крис. — От програмата за обучение в „Блумфийлд Уайс“.

— А, да, спомням си — каза Калхун. — Помня доста добре. Какво искаш?

— Искам да поговорим за Алекс Луброн.

— Алекс Луброн, а? Още един. Добре, влез. — Той въведе Крис във всекидневната. Телевизорът работеше. Даваха реклами за очистителни или нещо подобно. — Седни. Да не си дошъл да ми разкажеш какво се случи наистина?

— Не — отвърна Крис. — Дойдох да разбера какво се е случило в действителност.

— Ти си бил там — изсумтя Калхун. — Трябва да знаеш. Определено ще е интересно, ако можеш да осветлиш и останалите по въпроса.

— Знам какво се случи на яхтата — каза Крис. — Алекс падна и се удави. Интересува ме какво се е случило преди това.

— Преди това ли?

— Да. Алекс не беше ли загазил с наркотици?

Калхун го погледна подозрително.

— Всичко това е много конфиденциално.

Крис издържа погледа му.

— Сигурен съм, че е така — отговори той след моментен размисъл. — И съм сигурен, че след всичките ви години лоялна служба в „Блумфийлд Уайс“, последното нещо, което може да искате, е да обсъждате нещо конфиденциално, което се е случило преди десет години на човек, който отдавна е мъртъв.

Това се оказа подходящата реплика. Калхун се разсмя. Или поне Крис го прие като смях. Всъщност приличаше повече на лай.

— Все още не мога да го повярвам. Двайсет и шест години. Шест месеца преди петдесетия ми рожден ден и те ми връчват уволнението. Какъв шанс имам на моите години да си намеря друга работа?

Крис се усмихна, надявайки се това да бъде прието като съчувствие. Наслаждаваше се на иронията на съдбата. Калхун обичаше да уволнява хора. Бе го превърнал в лична бизнес философия. Ако нечие его се нуждаеше от смаляване, това бе неговото.

— Добре, ще ти кажа. Тестувахме всички американски курсисти след последния изпит. Алекс Луброн беше единственият, който се оказа положителен. Исках го вън от фирмата на другия ден, но шефът на търговията с ипотеки Том Ризман не искаше да го освободим без битка. Затова реших да го накарам да посочи човека, който го е снабдявал. Дадох му време да помисли над това през уикенда. И мисля, че щеше да ни каже. Майка му бе много болна и той имаше да плаща заеми и големи медицински сметки. Освен това, изглежда, се тревожеше какъв ефект можеше да има върху нея неговото публично уволнение и разобличаване. Помоли ни да го запазим в тайна. — Калхун се усмихна. — Голяма грешка. Казах му, че ще го направя толкова публично, колкото мога. Съобщение за пресата, в работата. Той ми беше вързан в кърпа. Сигурен съм, че щеше да говори.

— Но това нямаше ли да е лоша реклама за „Блумфийлд Уайс“?

— Не. В това бе цялата работа. Наехме няколко консултанти по връзки с обществеността, след като онези дилъри бяха осъдени за разпространяване на наркотици. Консултантите казаха, че за „Блумфийлд Уайс“ е жизненоважно публично да демонстрира прочистването си от такива хора.

— И кой се оказа човекът, снабдявал Алекс?

Калхун въздъхна.

— Така и не разбрахме. Той умря преди да успее да ни каже.

— Знаете ли дали е бил някой от фирмата?

— Това не беше сигурно. Можеше да е всеки от портиера до Сидни Стол. Но все си мисля, че ако е бил портиерът, Алекс щеше бързо да ни разкаже всичко.

Крис кимна и попита:

— Продължихте ли разследването след смъртта му?

— Разбира се, че не — отговори Калхун. — След като умря, ние искахме всичко да затихне колкото може по-бързо. Особено когато полицията започна да става подозрителна.

— Помня, че ни задаваха много въпроси.

Калхун се усмихна.

— Истината е, че не ви вярваха. В това беше проблемът. Наложи се да упражним натиск.

— Как го направихте?

— Не знам — отвърна Калхун. — Направиха го на много високо ниво. Единия ден задаваха куп въпроси, а на следващия млъкнаха.

„И слава богу“ — помисли Крис.

— А дали можете да ми разкажете нещо за програмата с психометрични тестове?

Калхун изглеждаше изненадан от смяната на темата, но отговори на въпроса.

— Тя беше много успешна. Психометричните тестове се използват често за преценка на качествата за екипна работа, за лидерските качества и други подобни неща. Аз осъзнах, че всъщност „Блумфийлд Уайс“ не се нуждае точно от това. Наистина, твърдяхме, че е така, точно както всяка друга корпорация в Щатите, но само се заблуждавахме. Трябваха ни победители. Хора, които бяха решени да се изкачат на върха, независимо от цената. Не че използвахме само психометричните тестове при наемането на хора, но те бяха полезен индикатор.

— Тестовете не показаха ли някои хора като гранични психари?

— Не. Искам да кажа, не наистина. Всеки има психически проблеми. Има мнение, че истински успяващите ги имат в повече. Повечето обсебени от амбиция хора са подтиквани от нещо, ако разбираш какво искам да кажа. И това нещо може да се окаже грозно. Но ние не се интересувахме от личните им проблеми. Интересуваше ни само тяхната работа.

— А какво ще кажете за Стив Мацли?

— Подходящ пример. Преди да се премести, той вършеше превъзходна работа за нас.

— Но след това изнасили някого?

Очите на Калхун светнаха.

— Аз не съм виновен за това! Отговорността си е негова.

— Но психологическата оценка не посочи ли висок риск?

— Кой ти каза това? — сопна му се Калхун.

Крис сви рамене.

— Само слух.

Калхун въздъхна.

— Ако четеш доклада пост фактум, е възможно да откриеш индикации за случилото се. Но пост фактум можеш да направиш така с всичко.

— Така е — каза Крис и кимна. Не искаше да отблъсква Калхун. Трябваше да научи още неща от него. — Имаше ли други, за които се изказваше подобна загриженост?

— Не помня — отговори Калхун.

— Хората на яхтата през нощта, когато Алекс умря? Самият Алекс може би?

— Казах ти, че не помня.

— След смъртта на Алекс сте проверили досиетата, нали?

— Нямам представа.

— Какво искате да кажете с това, че нямате представа? Тук не става дума за някоя рутинна процедура с персонала. Това беше голям въпрос. Трябва да помните дали сте проверили досиетата, или не.

— Не си спомням — изръмжа Калхун. — А и да помнех, нямаше да ти кажа. Тези досиета са лични и много конфиденциални.

Крис беше сигурен, че в докладите е имало нещо, което е било от голям интерес за Джордж Калхун. Също така бе сигурен, че Калхун няма да му каже. Нямаше смисъл да настоява.

— Окей, разбирам — каза той. — Ами психолозите, които правиха теста? Нямаше ли между тях един недоволен от процедурите?

— Марша Хорват — изсумтя Калхун. — Помня я. Тя беше тази, която убеди фирмата да изостави програмата.

— Тя ли тестува Стив Мацли?

— Да.

— Имаше ли някой друг, за когото да се е тревожила?

— Не помня.

Крис разбра, че е стигнал до тавана на възможната информация.

— Благодаря ви много, господин Калхун.

— Значи няма да ми кажеш какво се случи наистина? — цинично попита Калхун.

— Вече ви казах. — По неизвестна причина Крис не изпитваше затруднение да го излъже.

— Хайде де. Всички тези въпроси дали някои от приятелчетата ти на яхтата не били куку. Нещо трябва да се е случило.

— Алекс Луброн падна във водата и се удави — каза Крис.

— Окей — съгласи се Калхун — Така да бъде.

Крис стана да си върви, после спря и се обърна:

— Когато влязох, казахте: „още един“. Някой друг ли е питал за Алекс?

— Да. Брат му. Или поне се представи за негов брат.

— Маркъс Луброн. Висок слаб човек?

— Същият. Мърляв. Сигурно не се беше къпал от седмица. Искал да разкрие истината за смъртта на брат си.

— Вие какво му казахте?

— Не много. Такъв човек, нали разбираш… — Той сбърчи нос, за да изрази нещо близко до презрение.

— Не ви ли остави адреса си или други координати?

— Не. Мисля, че и той не ме хареса особено. Но колата му имаше табели от щата Върмонт.

— Табели от Върмонт? Благодаря ви. — Това можеше да улесни откриването му. — Добре, довиждане. — Крис протегна ръка и Калхун я стисна. Щом излезе от къщата и тръгна по алеята, Крис избърса ръката си в панталоните. Надяваше се Джордж Калхун никога да не намери друга работа.

 

 

Тери го откара до един скучен бизнес хотел в центъра на града. След като се регистрира, Крис включи преносимия си компютър, влезе в интернет и започна да търси Маркъс Луброн.

Не се оказа толкова лесно, колкото се надяваше. Маркъс Луброн не фигурираше никъде в телефонните указатели на Америка. Имаше двама М. Луброн — един в щата Вашингтон и един в Тексас. Крис им позвъни. Оказаха се Матю и Майк. Маркъс сигурно не бе записан в указателите.

Той потърси „Луброн“ в една от търсачките и откри, че това е име на един текстилен разтвор против гънки. И нещо по-обещаващо — споменаваха се мебели, изработени от някой си Маркъс Луброн в апартамента на богато семейство от Манхатън — семейство Фармилоу. Техният номер бе по-лесен за откриване. Госпожа Фармилоу беше очарована, че Крис е прочел за апартамента й, но не била контактувала пряко с Маркъс Луброн, макар да знаеше, че е дошъл от Върмонт. Тя даде на Крис номера на вътрешния дизайнер, която отначало не искаше да му помогне, но когато Крис я убеди, че е стар приятел от Англия, който много иска да се свърже с Маркъс след десетгодишна раздяла, склони и му даде адреса. Крис потърси мястото на картата. Маркъс живееше в малък град сред планините на щата Върмонт.

Реши да не му се обажда по телефона. Шансовете Маркъс да говори с него по телефона или да се съгласи да се срещнат бяха малки и нямаше смисъл да му показва, че го търси. Много по-добре беше да го изненада. Затова се обади в една пътническа агенция и си запази място в самолета за Бърлингтън на другия ден.

Много по-лесно беше да открие доктор Марша Хорват. Тя имаше офис в Уест Сайд и каза, че можела да отдели на Крис петнайсет минути в девет без петнайсет на другата сутрин. Доволен, че най-после като че ли е постигнал някакъв напредък, той взе такси до гара Пенсилвания и влака за Принстън.

 

 

„Мелвил кепитал“ заемаше първия етаж на акуратно боядисана дървена постройка, която приличаше повече на жилищна сграда, отколкото на блок с офиси. Приземният етаж се заемаше от някакъв борсов посредник. Крис пристигна две минути преди четири и бе въведен в офиса на доктор Жижка от една прекалено пълна жена на средна възраст. Помещението беше голямо, с много въздух, два удобни дивана, приятни литографии на колежански сгради по стените, рафтове, пълни с книги и списания, и само един компютър. Изглеждаше много приятно за прекарване на деня далеч от суматохата на пазарите. Късното следобедно слънце светеше през прозореца и хвърляше меки отблясъци върху полираното дърво на бюрото и плешивата глава на мъжа зад него — той четеше някакво списание през очила с форма на полумесец.

Изминаха няколко секунди преди мъжът да остави четивото си настрана и да вдигне поглед. Усмихна се, стана, бързо заобиколи бюрото и протегна ръка.

— Мартин Жижка.

— Крис Шчипьорски.

— Заповядайте, седнете — покани го Жижка и посочи единия диван. Бе дребен мъж към петдесетте, със светлосини очи, които блестяха върху кръглото му лице. — Съжалявам много, че разполагаме само с трийсет минути, но тук е истинска лудница — извини се той и махна неопределено към спокойния си офис.

— Разбирам — отвърна Крис. — Пазарите никога не се успокояват.

— Никога — повтори Жижка и поклати глава.

— Вие управлявате парите на известен брой колежи, нали?

— Точно така — потвърди Жижка. — Бях професор по икономика в колежа „Мелвил“ в Охайо. Те бяха много разочаровани от отношението на фирмите, които ги съветваха за управлението на техния фонд за стипендии. Конфликти на интереси, слаби постижения, липса на персонално внимание. Затова предложих да управлявам парите им. Имах две добри години, разполагам с много контакти в академичния свят и сега съм съветник по средствата на още пет подобни институции.

— И вършите това оттук? — попита Крис, като огледа офиса.

Жижка се усмихна.

— О, самият аз вече не търгувам. Правех го в началото, но сега смятам, че не е необходимо. Раздавам парите на други да го правят, на такива като вас. Аз вземам големите стратегически решения. Смятам, че ако те са правилни, печалбите сами се грижат за себе си. Но това, което, изглежда, никога не успявам да получа в достатъчно количество, е спокойствие и тишина, за да чета и да размишлявам.

Крис помисли, че в това има резон. Осъзна, че има опасност да подцени доктор Жижка.

— И вероятно затова инвестирахте в „Карпейтиън“. Изглеждаше правилно стратегическо решение, нали?

— Отчасти…

— Отчасти?

— Отчасти. Най-вече заради Ленка.

— Познавахте я отдавна?

— Да. Когато започнах в този бизнес, навлязох в пазара на високодоходните облигации. Това беше когато още купувах лично някои ценни книжа. Работех с всички големи брокери, включително с „Блумфийлд Уайс“. Докато останалите бяха доволни да ми продадат всякаква емисия, стига да е една от техните, Ленка ми продаваше само облигации, които вършеха работа. Въпреки че бях само дребен клиент, тя се грижеше за мен. И накрая й възложих целия си бизнес. Печалбите бяха добри и тя никога не злоупотреби с доверието ми. Разбирахме се добре — родителите ми бяха от едно малко градче до Прага. Затова, когато ми каза, че създава „Карпейтиън“, си помислих: „защо да не я подкрепя?“. Тя го заслужаваше. И досега фондът работеше чудесно. Проблемът е, че някои от надзорниците непрекъснато задават въпроси за него. Той някак си изпъква в нашия списък с инвестиции.

Жижка направи пауза и свали очилата си.

— Бях шокиран от новината за убийството й. Ужасно! — Той поклати глава и разтърка очите си. После вдигна поглед към Крис. — Но сега, когато я няма, моментът ми се струва подходящ да изляза от фонда, като се имат предвид всички останали фактори. Сигурен съм, че разбирате.

Крис наистина го разбираше. Но не можеше да си позволи да се съгласи.

— Все още ли мислите, че стратегическият аргумент е най-важен? И че когато централноевропейските икономики бъдат интегрирани в Европа, ще има възможности за печелене на пари?

— Да, мисля, но… — Жижка сви рамене.

Крис се впусна в сладкодумните си обяснения за възможностите в Централна Европа, изложи възгледите си за икономическите възможности там, положителната история на фонда от създаването му и как сегашната паника на пазара осигурява шанс за правене на повече пари. Жижка слушаше учтиво, но Крис забеляза, че не постига нищо. Жижка беше инвестирал, за да подкрепи Ленка. Сега Ленка си бе отишла и той нямаше причина да остане ангажиран с фонда. Решението му бе взето.

Минутите отминаваха. Неговият половин час почти изтичаше. Крис се изправи, за да си върви.

— Благодаря ви, че ме изслушахте, доктор Жижка.

— Това е най-малкото, което можех да направя — отговори той. — В края на краищата вие бяхте партньор на Ленка.

— Бях. — Крис се ръкува с Жижка. Почтен човек. Честен човек. Напълно различен от Руди Мос. — Знаете ли, все още се чувствам неин партньор. Сякаш тя все още е тук и наблюдава над рамото ми. „Карпейтиън“ все още е нейна фирма. Тя ми вярваше и аз няма да я разочаровам.

Очите на Жижка бързо фиксираха Крис.

— Сигурен съм в това.

— Ще размислите ли? — попита Крис. — Ако не заради мен, то заради нея?

Жижка се колебаеше. Изглеждаше така, сякаш щеше да каже нещо, но после отиде до вратата и я отвори.

— Довиждане — каза той. — И успех.

 

 

Крис се върна в хотела. Беше потиснат. Жижка наистина не бе казал, че все още държи да изтегли парите си. Но не бе споменал и че ще си промени решението. Крис се обади на Оли у тях. В Англия беше почти полунощ, но Оли не се разсърди. Пазарът се беше сринал още повече; цените бяха паднали. Нямаше някакво вълшебно предложение за облигациите на „Юрика телеком“. Но Оли беше ентусиазиран. Смяташе, че последните новини за словашката икономика са окуражаващи и че инвеститорите все още не са реагирали на тях. Първата реакция на Крис бе да му нареди да изчака завръщането му. Но Оли наистина бе убедителен и сега, без Ленка, Крис трябваше да започне в най-скоро време да му се доверява. Защо не сега? И каза на Оли да купи словашки облигации на сутринта. Оли не попита за „Мелвил“, така че Крис не му каза нищо по въпроса.

Затвори телефона и огледа стерилната си хотелска стая. Нямаше да понесе да се измъчва цяла вечер в нея и затова свали костюма, преоблече се в други дрехи и излезе. Беше гладен. Запъти се към Ийст Сайд, към старите места. Намери едно заведение на Седемдесет и първа улица и Второ авеню, което той, Дънкан и Иън посещаваха често, и прекара един приятен час, като изпи две бири и погълна обемист бургер със сирене. Мислеше си за добрите времена на онова лято в Ню Йорк преди десет години.

Щеше му се да бе познавал по-добре Меган тогава. Сега, от дистанцията на годините, знаеше, че цялото прекарано време с Тамара е било пълна загуба. Разбира се, това никога не можеше да се случи — той никога нямаше да успее да я отнеме от Ерик. Но мисълта бе приятна. Скоро щеше да я види пак. Тази мисъл също бе приятна.

Тръгна бавно към хотела. През март в Ню Йорк беше студено, започна и да вали. Температурата сигурно бе малко над нулата и студените тежки капки шибаха лицето му. Беше добре, че тогава го изпратиха на втората годишна програма — ако беше преживял пет месеца в мрака, студа и дъжда, сигурно нямаше да прекара толкова добре. Сега бе трудно да си представи жестоката жега и влага в Ню Йорк през онова лято. Дъждът се засили. Той гледаше надолу към тротоара и ускори крачка, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото. Единственото му желание бе да се прибере в топлия хотел.

Внезапно силен удар в гърба го запрати към един вход и той се стовари върху някаква метална врата. Опита да се обърне и усети до бузата си студена стомана. Опита се да обърне глава, за да види нападателя си, но ножът се вряза в бузата му. Успя да зърне черен шал, мустаци, тъмни очила, вълнена шапка и дълга тъмна коса под нея. Мъжът беше по-нисък от него, но бе силен и решителен.

— Не мърдай — изсъска дрезгав глас. — И слушай.

Бузата на Крис пареше. Той почувства как кръвта се стича към челюстта му. Остана неподвижен.

— Ще ти го кажа само веднъж — прошепна гласът с добра имитация на Марлон Брандо. — Няма да задаваш повече никакви въпроси. Ще се качиш на следващия самолет за вкъщи. Ще забравиш всичко за Ленка. Разбра ли?

— Да — успя да каже Крис.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Окей. Аз ще те наблюдавам. — След това ножът се отдръпна, мъжът го удари в ребрата и Крис се преви на две. Успя да си поеме дъх, изправи се и видя бягаща фигура. Огледа се. Забеляза една жена, която бе наблюдавала с отворена уста цялата сцена от другата страна на улицата. Тя хукна и изчезна в противоположната посока. Други свидетели нямаше.

Крис пипна бузата си. Беше цялата в кръв. Той затича към хотела.

Портиерът бързо намери пакет за първа помощ и предложи да повика полицията, но Крис каза, че няма смисъл, тъй като не е ранен зле и нищо не му липсва. Взе пакета и се качи в стаята си. Дишаше тежко и трепереше.

Тръгна направо към банята, като притискаше носната си кърпа до бузата.

Погледна огледалото и замръзна. На него с кръв бе написано: „Аз убих Ленка“.

Запрепъва се към спалнята, отпусна се тежко на леглото и покри лице с ръце. Сега трепереше целият. Кой беше този човек? Къде се намираше? Да не би пък да беше в стаята?

Скочи и провери зад завесите, в гардероба и в банята зад завесата на душа. Разбира се, нямаше никого. Седна отново на леглото и опита да се стегне. След пет минути, когато спря да трепери, повика управителя на хотела.

Управителят пристигна, последван бързо от двама униформени полицаи. Бяха едри мъже и изглеждаха едновременно заплашителни и успокояващи. Водеха си бележки. Интересът им нарасна значително, когато чуха, че Ленка е жертва на убийство, а след това спадна при информацията, че престъплението се е случило в Чешката република, която Крис трябваше да произнесе по букви. Попитаха го дали мъжът, убил Ленка, е същият, който го е нападнал тази вечер.

Крис се замисли. Дрехите, макар и подобни, бяха различни. Мустаците можеше да са същите. Не си спомняше да е видял дълга къдрава коса в Прага. Но тичането бе същото.

Полицаите не бяха убедени, че това може да послужи като сигурна идентификация, но все пак го записаха. След това радиостанцията им изпука — викаха ги на някакво място, където се стреляше, и те си тръгнаха.

Управителят се суетеше около Крис. Каза, че нямал представа как някой е могъл да мине покрай рецепцията и да влезе в стаята му. Крис подозираше, че това е лесно. Управителят му даде друга стая и Крис настоя персоналът на хотела да бъде особено внимателен и да не дава на никого номера на новата му стая. Управителят изсипа куп уверения и после го остави сам.

Крис се изкъпа и си легна. Не можа да заспи. Предупреждението беше съвсем ясно. Някой искаше той да спре да задава въпроси. Ако не го направеше, сигурно щяха да го убият. И човекът, изрекъл заплахата, изглеждаше напълно способен да я осъществи. Как трябваше да постъпи той?

Очевидният отговор беше да се откаже и да си върви у дома. Крис реши да прекрати резервацията си за Върмонт и да отлети за Лондон на следващия ден.

След като взе това решение, си помисли, че облекченият му мозък ще му позволи да заспи. Но това не стана. Един глас запротестира някъде дълбоко в него. Нарече го страхливец. Безгръбначно. Прошепна името на Ленка. Крис се опита да не го слуша, но гласът не го оставяше на мира — изтъкна, че ако някой толкова много иска да го спре, значи той сигурно се намира на ръба на важно откритие. Нещо за убийството на Ленка. Ако постоянстваше, щеше да открие кой я е убил.

Но защо трябваше да го прави? Той не беше герой. Не бе негова работа да разкрива престъпления. Ленка беше мъртва; не можеше да я върне.

Той знаеше как би постъпил дядо му. Би рискувал живота си, за да открие какво се е случило с Ленка, точно както го бе рискувал многократно преди петдесет години.

Но дядо му беше фанатик. Непоправим досадник.

„Ами баща ти?“ — попита гласът. Този тих човек с твърди принципи също нямаше да се откаже. Той бе имал куража да избяга от комунистите. И да се придържа към идеалите си сред по-консервативните си сънародници в Халифакс. А майка му? Жената, която се бе борила с толкова много лишения, за да даде на него и на сестра му всяко предимство, което бе в състояние да осигури? Тя никога нямаше да се откаже и да отлети за вкъщи.

Той бе обърнал гръб на тези хора, когато бе постъпил в университета, и по-късно, когато бе навлязъл в инвестиционното банково дело. Бе искал да стане различен, по-добър, по-успял, по-богат, и да, по-добър англичанин. Но не се бе получило точно така. Беше стигнал близо: поне доказа на себе си, че е добър дилър, можеше да печели добри пари, можеше да не обръща внимание на ежедневните измами на хора като Иън Даруент или Хърби Екслър. Но после системата го отхвърли, несправедливо го изстреля върху купчината с боклук от изгорели, токсични дилъри, игнорирани и оставени да гният.

Разбра, че има избор. Можеше да остане в света на „Блумфийлд Уайс“ и Джордж Калхун, или можеше да постъпи като родителите си, дядо си и Ленка.

Ако искаше да живее в мир със себе си, колкото и кратък да беше този живот, изборът бе само един. Той го направи и бързо заспа.