Майкъл Ридпат
Хищникът (26)

5.

Офисите на банка „Хоншу“ се намираха на Финсбъри Скуеър. Дънкан закъсня с пет минути.

— Къде отиваме? — попита той, щом излезе.

— Ще се разходим — отвърна Крис и го поведе навън.

— Но вън е студено — възрази Дънкан. И наистина беше студено и духаше. — Не съм си взел палтото.

— Това си е твой проблем — каза Крис и бързо закрачи по Сити Роуд.

След стотина метра стигнаха до Бънхил Фийлдс — старото гробище на Лондон. Влязоха пред боядисаните в зелено железни врати и тръгнаха по една пътека между гъсто поставените надгробни камъни, покрити с мъх и лишеи. Крис седна на една пейка.

— Защо тук? — попита Дънкан. — Студено ми е.

— Тук е тихо — отговори Крис. В някой хубав ден щеше да е пълно с чиновници, които обядваха. Но в този мартенски вятър двамата бяха сами с надгробните камъни.

— Какво ти става? — попита Дънкан и пъхна ръце в джобовете си.

— Иън.

— Мислех, че аз би трябвало да съм ужасен от случилото се с Иън.

— Приятно ли беше пътуването до Париж, Дънкан? Видя ли забележителностите? Качи ли се на Айфеловата кула?

— Не знам за какво говориш. Не съм бил в Париж.

— Дънкан, аз не съм глупак. И няма отново да те прикривам.

— Да ме прикриваш ли? Какво искаш да кажеш? — После изведнъж млъкна. — Нещо се е случило с Иън, нали? В Париж? И ти мислиш, че аз имам нещо общо с това?

— Точно така. Даже много общо — каза студено Крис.

— Какво е станало? Той мъртъв ли е?

Крис го гледаше. Объркването му изглеждаше искрено. Но Крис току-що му бе казал, че няма да го прикрива. Дънкан нямаше причина да му каже истината, а имаше много причини да се прави на изненадан.

— Намушкали са го с нож в неделя вечерта. Ти си го намушкал.

— Стига, Крис — викна Дънкан. — Как можеш да говориш така? Не съм го убил. Дори не съм бил в проклетия Париж.

— Но искаше да го направиш, нали?

— Не, не съм искал.

— Наистина изглеждаше така, когато се видяхме в кръчмата на обяд.

— Просто се ядосах — отвърна Дънкан. — Не можеш да ме обвиняваш.

Крис поклати глава.

— Ти наистина прекали, Дънкан. Това, което е направил Иън, е лошо, но това, което си направил ти, е не по-малко зловещо. Не трябваше да го убиваш.

— Но аз не съм го убил! За бога, аз си бях в Лондон.

— И несъмнено сам, завит добре в леглото, нали?

— Сигурно. Не, чакай да помисля. Спомням си. Неделя беше лош ден. Вечерта излязох за едно-две питиета. Прав си, тази работа с Иън ме потресе. Но после отидох да видя Пипа.

— Късно вечерта, така ли?

— Към единайсет и половина. Исках да говоря с нея. Тя ми каза, че съм пиян, и ме изгони.

— И тя ще потвърди историята ти?

— Не виждам защо да не я потвърди.

Крис се поколеба.

— Може да си я накарал да излъже. Както ни накара да лъжем на яхтата.

В очите на Дънкан светна гняв.

— Никога не съм ви карал да лъжете! Доколкото си спомням, идеята беше ваша. И сега ми се ще да ми бяхте позволили да кажа истината. Всичко това можеше да не се случи. — Той прекара ръка през косата си. — Боже, ако полицията дойде да разговаря с теб, ще им кажеш, че аз съм го убил, така ли?

— Ще им кажа истината. Нищо повече — отговори Крис.

— Виж, не съм го убил. Помисли малко. Щом аз не съм го убил, значи го е направил някой друг. Тогава и ти не си в безопасност, нали?

Крис го погледна за момент, после стана да си ходи. Смяташе, че няма повече какво да си кажат. Но Дънкан го хвана за ръката.

— Ето — каза той и му подаде мобилния си телефон. — Обади й се.

Крис се поколеба. Дънкан набра номера и му даде телефона. Крис сви рамене и го вдигна до ухото си. Чу сигнала и после гласа на Пипа.

— Филипа Джемъл.

— Пипа, обажда се Крис Шчипьорски.

— О, здравей, Крис. Виж какво, точно излизам.

— Това няма да отнеме и минута — каза Крис. Дънкан го наблюдаваше внимателно. — Виждала ли си Дънкан през последните няколко дни?

— Защо питаш?

— Отговори ми и ще ти кажа.

Пипа въздъхна.

— Вечеряхме заедно в петък вечер.

— А оттогава?

— Дойде да ме види посред нощ. Беше пиян. Искаше да ми хленчи. Казах му да се маха.

— Кога беше това?

— В неделя.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Защо?

— Иън Даруент е убит в неделя през нощта в Париж.

— О, господи! — За момент настъпи мълчание, после Пипа каза уморено: — Стига вече. Дънкан каза нещо за него, но не можах да разбера какво точно.

— Дънкан мислеше, че Иън е убил Ленка — обясни Крис.

— А ти смяташ, че Дънкан може да е убил Иън?

— Да — отвърна Крис сопнато и погледна Дънкан.

— Нямаш много вяра на приятелите си, нали? — каза обидено Пипа. — Е, с приятели като твоите не съм изненадана. Дънкан обаче си беше в Лондон. Мога да гарантирам за него.

Крис не каза нищо.

— Какво става? Не ми ли вярваш?

Крис въздъхна. Разбра, че Пипа не прикрива Дънкан. Внезапно се засрами от недоверието си и към нея, и към него.

— Вярвам ти. Благодаря, Пипа. Довиждане.

Изключи и върна телефона на Дънкан.

— Извинявай.

Дънкан пъхна телефона в джоба си, после се усмихна.

— Няма нищо. Страшни неща се случиха напоследък. Трудно е да разбереш на кого да вярваш.

— Прав си — каза Крис и пак седна на скамейката. Една сврака кълвеше сред старите надгробни камъни.

— Знаеш ли какво означава това? — попита накрая Крис.

— Какво?

— Щом ти не си убил Иън, тогава трябва да са го убили поради същата причина като Ленка — защото е знаел кой е удавил Алекс.

— Така ли мислиш?

— Това ми изглежда най-вероятно. Не мога да се сетя за друга причина.

— И кой е удавил Алекс? — попита Дънкан.

— Има само една възможност — отговори Крис. — Трима души се хвърлиха в морето. Ти, Иън и Ерик.

— Ерик.

— Трябва да е той — каза Крис. Сега, когато направи това предположение, всичко се намести в съзнанието му. — Ерик е удавил Алекс. Ленка е разбрала за това и е заплашила, че ще разкаже всичко. Затова Ерик я е убил. Иън е знаел за това и сега и той е мъртъв.

— Боже господи! — възкликна Дънкан.

— Разбира се, Ерик не е убил Ленка и Иън собственоръчно. Вероятно е наел онзи мъж, който уплаши и Меган, и мен. — Мъжът с мустаци и дългата коса. Мъжът от Ню Йорк, чийто бяг Крис бе разпознал след случилото се в Прага.

Мустаците и дългата коса можеха да са фалшиви. И Крис внезапно разбра кой е мъжът.

— Тери — каза той. — Шофьорът и бодигард на Ерик. Тери. — Обърна се към Дънкан. — Ти какво мислиш?

— Всичко се връзва — отбеляза той. — След като така се ядосах заради Иън, този път не искам да правя прибързани заключения, но мисля, че си прав. Ерик е единственият, който би могъл да го направи. Освен всичко останало, необходима е организация, за да се извърши нещо подобно. Сигурен съм, че Ерик е могъл да си осигури някой като този Тери, който да обикаля света и да му върши мръсната работа. Не мисля, че някой от нас останалите би се справил. Ерик изглежда много очарователен, но под външността му има нещо студено. Пресметлив е, ако разбираш какво искам да кажа. Да, мисля, че е той.

Гледаха старите надгробни плочи.

— Но няма доказателства — отбеляза Дънкан.

— Да, няма.

— Какво стана с онази психоложка от Ню Йорк?

— Не пожела да ми каже нищо. Било въпрос на конфиденциалност.

— Може би има смисъл да опиташ отново. Сега, когато разполагаме с име.

— Не знам. Защо пък да не опитам всъщност? Дай ми телефона.

Беше един и четвърт — осем и петнайсет вечерта в Ню Йорк, но доктор Марша Хорват бе още в офиса си, макар секретарката й вече да я нямаше.

— Доктор Хорват, обажда се Крис Шчипьорски.

— О, да? — Гласът й беше спокоен, но на Крис му се стори, че долавя следа от любопитство.

— Срещнахме се миналата седмица. Питах ви за тестуването на курсистите в „Блумфийлд Уайс“.

— Да, помня.

— Имахте ли възможност да помислите дали можете да ми дадете малко повече информация за резултатите от тези тестове?

— Да, и се страхувам, че отговорът е „не“. Навремето реших, че е мой дълг да уведомя „Блумфийлд Уайс“ за безпокойството си. Освен това съм длъжна да запазя конфиденциалност за тях и за курсистите.

— Разбирам това — каза Крис, опитвайки да не издаде нетърпението си. — И разбирам, че това е един труден етичен проблем. Но Иън Даруент бе убит преди два дни. Тоест трима от седемте души на онази яхта са убити и вероятно от един и същ човек. Твърде възможно е този човек да убие отново.

— Тогава трябва да съобщите в полицията — каза Марша. — Аз трябва да получа искане за информация от тях.

— Не е толкова лесно — отговори Крис. — Моля ви. — По дяволите! Бе позволил на отчаянието си да прозвучи в гласа му. — Следващата жертва като нищо мога да се окажа аз. Това не е някакъв абстрактен етичен проблем. Ако умра през следващите няколко дни, защото вие не сте ми дали информацията, от която имам нужда, ще помните този разговор през целия си живот.

Настъпи мълчание. Дънкан вдигна окуражаващо палец.

— Доктор Хорват?

— Един от тестовете, които използвах, беше „Минесота — Мултифазно описание на личността“ — отговори тя. — По-често се използва за диагностициране на личностни разстройства, отколкото при наемане на работа, но изглеждаше подходящ предвид целите на „Блумфийлд Уайс“. Пред периода, когато използвах теста, резултатите на двама кандидати показаха висока степен на психопатология. Поисках допълнителни интервюта с двамата и страховете ми се потвърдиха. И двата пъти изразих опасенията си по най-категоричен начин пред господин Калхун в „Блумфийлд Уайс“, но той въпреки това нае и двамата. Единият беше Стивън Мацли, който както знаете, бе осъден за изнасилване, след като напусна „Блумфийлд Уайс“.

Настъпи пауза. „Хайде — помисли Крис. — Другият. Името. Дай ми името.“

— Другият беше нает по-късно. Впоследствие господин Калхун ми се обади, за да ме уведоми, че е излязъл на първо място в неговата програма за обучение. Смятам, че това е същата програма, в която сте участвали и вие. Господин Калхун, изглежда, смяташе, че това е потвърждение на правилността на решението му да наеме кандидата, въпреки моите възражения.

— Благодаря ви много, доктор Хорват.

— Няма защо. Ще ме информирате за развитието на събитията, нали?

— Ще го направя — обеща Крис, затвори и върна телефона на Дънкан.

— Е? — попита той.

— Ерик. — Ерик бе излязъл първенец на програмата. И Ерик бе показал силни психопатични тенденции на теста. Те бяха скрити под неговия лъскав външен вид, чар и привидна честност. Но доктор Хорват не се съмняваше. Най-после разбраха. — Тя каза, че е бил Ерик.

— Това обяснява нещата. — Дънкан въздъхна. — И какво ще правим сега? Ще отидем в полицията ли?

— Не знам — отвърна Крис. — Трудно е. Първо, проблемът е на коя полиция да съобщим. Става дума за три убийства в три различни страни и никое от тях във Великобритания. Освен това не разполагаме с достатъчно доказателства, за да арестуват веднага Ерик. Полицията ще трябва да започне дълго и сложно международно разследване. Ерик ще наеме най-добрите адвокати в трите страни, за да отърве затвора. А междувременно ние с Меган ще бъдем изложени на опасност. Полицията може никога да не събере доказателства, за да го осъди, а дори и да ги събере, ние вероятно ще бъдем мъртви, докато го затворят.

— Разбирам — каза Дънкан. — Но не можем да стоим така, без да правим нищо, и да чакаме още някой да умре. Ами Ленка? Ами Иън и Алекс? Щом Ерик ги е убил, не можем да го оставим да се измъкне.

— Не знам какво да направим — каза Крис.

— Аз знам — решително заяви Дънкан.

— Не, Дънкан — възрази Крис. — Знам, че сгреших, когато помислих, че ти си намушкал Иън, но бях прав да смятам такава постъпка за глупава. Ще те хванат. Убийството е нещо лошо, Дънкан, дори когато става дума за човек като Ерик.

— Възхищавам се от моралните ти скрупули, Крис. Но ако не направим нещо по въпроса, той непременно ще убие всички ни.

Крис знаеше, че Дънкан е прав.

— Добре, добре. Може би трябва да отидем в полицията. Това е риск, но както казваш, рисковано е и да не предприемем нищо. Но искам първо да говоря с Меган. Ще я видя довечера.

— Защо трябва да говориш с нея?

— Защото тя е изложена на същата опасност като нас, ако Ерик разбере какво правим.

— Добре — съгласи се Дънкан. — Ще направим както искаш. Говори с нея и след това ще отидем в полицията. Но, за бога, внимавай.

 

 

Маркъс се спусна безпрепятствено до езерото, ските му за бягане се плъзгаха по пресния сняг, навалял предишната нощ. Небето беше ясно и синьо, обгръщаше го пълна тишина. Той поспря до замръзналото езеро, което можеше да издържи тежестта му още няколко седмици. Няколкото летни бунгала бяха тихи, снегът по покривите и в дворчетата им стоеше непокътнат. Той се оттласна и тръгна напряко през езерото — придвижваше се без усилия по тънкия пласт сняг, покриващ леда. Това бе мястото, където обичаше да размишлява и да се зарежда с енергия. От езерото нагоре по хълма до къщата щеше да се поизпоти, но това си струваше усилията.

Студеният въздух го ободряваше. Бе спал лошо и се почувства затворник в топлата хижа, която обикновено му действаше успокояващо. Анджи също го подлудяваше. Знаеше, че тя просто се опитва да помогне, но той трябваше сам да се оправи с всичко това.

Налагаше се да го направи. От десет години го разяждаше вина за смъртта на брат му и майка му. Когато започна да задава въпроси за случилото се с Алекс, всъщност започна един процес, който не можеше да върне назад. И нямаше да има мира, докато не го приключеше.

Не беше съвсем сигурен какво означава това. Да установи кой е убил Алекс, да. И да има възмездие за този човек. Но още не бе сигурен каква форма щеше да приеме това възмездие. Знаеше какво иска да направи. Какво чувстваше, че трябва да направи. Но все още не бе готов да си го признае.

Припомни си за кой ли път разговора си с Ерик и почувства как гневът му се завръща. Как можеше Ерик да говори така — че бил помогнал на майка му и че му бил сърдит, защото не е бил там, когато Алекс е умрял? Нямаше право! На Маркъс му бе достатъчно трудно и без някакъв лъскав инвестиционен банкер, който твърдеше, че е приятел на Алекс, да му казва какво да прави.

Обаче наистина вярваше, че Ерик е бил приятел на Алекс. Разбираше гнева на Ерик и фактически го споделяше. Бе изоставил брат си и майка си. Приятно му стана да чуе как Ерик говореше такива хубави неща за Алекс, но все още го болеше от критиката срещу самия него и щеше да продължи да го боли, докато не разрешеше проблема.

Плъзна се още по-бързо по езерото. Беше превъзходен скиор, но започна да се занимава със ски бягане чак когато се премести във Върмонт. Бе добър и в тази дисциплина — имаше и физиката, и темперамента, необходими за нея. През някои седмици при хубаво време и подходящо настроение бягаше със ските по осемдесет километра.

Алекс никога не се бе качвал на ски. Но беше по-добър от Маркъс в почти всичко останало. По-умен, по-надарен — и всички го обичаха повече. Маркъс никога не се сърдеше на Алекс за успехите му. Винаги се гордееше с по-малкото си братче. И Алекс. Изглежда, никога не се възгордя, нито пък гледаше на себе си прекалено сериозно. Ерик беше прав за това.

Алекс заслужаваше приятел като Ерик. Заслужаваше и брат като Ерик, но не му се бе паднал такъв.

Казваше ли Ерик истината, когато твърдеше, че Дънкан е убил Алекс? В края на краищата той нямаше доказателства, а и беше инвестиционен банкер. Маркъс прехвърли още веднъж разговора през главата си, като се мъчеше да бъде обективен. Колкото повече мислеше за това, толкова по-убеден ставаше.

Не беше толкова сигурен за британеца с полското име, Крис еди-кой си. Той се различаваше много от Ерик. По-нервен. По-уклончив при разкриването на информация. По-склонен да я измъкне от самия Маркъс. А Ерик бе дошъл с мир, разказа историята си и си отиде. Маркъс не бе сигурен какъв е планът на Крис. Но всичко това се оказа прекалено сложно. Всъщност не му пукаше кой е убил Иън Даруент. Интересуваше го само кой е убил брат му. И сега вече знаеше името му.

Дънкан.

Стигна брега на езерото и закрачи със ските нагоре по хълма към дома си. Знаеше, че трябва да замине за Лондон и да го открие. Нямаше избор.

 

 

Ерик се отпусна на задната седалка на наетия ягуар. Чувстваше се изтощен. Беше свикнал с жестоки пътнически програми, но тази се оказа направо абсурдна. И все пак трябваше да я осъществи. Както бе казал на Тери в Париж, имаше някаква граница в броя на труповете, за които можеха да бъдат директно отговорни, и с Иън те я бяха достигнали. Нуждаеха се от нов член на групата.

Докато Тери паркира пред изход номер четири, Ерик извади мобилния телефон и прослуша съобщенията си. Имаше десетина и всичките бяха спешни. Но той не им обърна внимание, включително на това от Каси, с изключение на едно, което налагаше незабавен отговор. Потърси един номер и го набра. Разговорът бе кратък, но когато свърши, той се усмихна.

— Добри новини ли, сър? — попита Тери от предната седалка.

— Да, бих казал, че са добри — отговори Ерик. — Между другото, ти свърши хубава работа в Париж, Тери. Сумата ти трябва да е била преведена вчера.

— Няма проблем. Ще се радвам отново да свърша нещо подобно. Само кажете.

— Засега не е необходимо — каза Ерик, облегна се на седалката и затвори очи. — Мисля, че нещата се подреждат доста добре.