Майкъл Ридпат
Хищникът (16)

8.

Срядата беше ужасна. Дънкан беше повече от нещастен. Удоволствието на Крис от новата среща с Меган бе помрачено от лошото й настроение. Стана ясно, че присъствието на Дънкан не й допада. И разбира се, тя също бе угнетена от случая. По-голямата част от пътуването в този дълъг ден премина в мълчание или безсмислени разговори.

Взеха такси от летище Ружине до Мелник на трийсет километра северно от Прага. Това беше средновековен град, разположен до кръстопътя на две големи реки — Висла и Елба, над който се извисяваше впечатляващ замък. Градът бе заобиколен от хълмове с лозя. Но крематориумът бе съвсем съвременен. Опечалените, повечето връстници на Ленка, говореха с приглушени гласове. Родителите й бяха съсипани. Нямаше религиозна служба, а само музика и надгробно слово от една нейна приятелка. Въпреки че Крис не можа да разбере нито дума от казаното, почувства мъката.

Изненада се от липсата си на чувства по време на церемонията. Трудно беше да си представи как Ленка израства в този красив малък град. Беше много по-трудно, отколкото да усети присъствието й в лондонския офис или дори по улиците на Прага. Макар да знаеше, че тялото й е в ковчега, той не чувстваше, че Ленка, която познаваше, е там. Не знаеше къде е, но знаеше, че не е там.

Церемонията приключи и след няколко тъжни думи с родителите на Ленка, когато Крис успя да им каже, че е инструктирал адвокатите на „Карпейтиън“ да се погрижат за делата й в Лондон, тримата с облекчение се качиха в очакващото ги такси.

Меган се качи на влака за Кеймбридж, а Крис и Дънкан взеха друг в обратната посока до улица „Ливърпул“. Седяха един срещу друг, гледаха как навън профучава нощта на Есекс и отраженията им се накъсваха от проблясъците на гаровите лампи.

— Благодаря, че се съгласи да обядваш утре с Халид — каза Дънкан.

— Няма нищо.

— Съжалявам, но аз няма да мога да дойда. Появи се нещо непредвидено.

— Добре — каза Крис, макар да бе малко обиден, че може да си направи труда да се срещне с клиента на Дънкан, а той не иска да дойде.

— Чувал ли си за някой си Маркъс? — попита той.

— Маркъс? Не. Да не е Маркъс Нийл, който работи за „Харисън Брадърс“?

— Не. Този е американец. Висок, слаб, дългокос.

Дънкан поклати глава.

— Не.

Крис забеляза, че Дънкан е нащрек. И имаше защо.

— Миналата седмица ходих в апартамента на Ленка — каза той.

Дънкан само изсумтя.

— Срещнах се с един от съседите й. Той каза, че те е виждал да се навърташ там.

— Аз?

— Описанието му доста приличаше на теб. Каза, че си заговорил Ленка, а тя побягнала.

Дънкан не отговори. Крис чакаше.

— Вярно е — каза Дънкан накрая. — Когато нещата с Пипа се влошиха, се опитах да се свържа с Ленка. Тя не искаше да ме вижда. Но аз не се отказвах. Беше твърде важна за мен, за да се откажа.

— Значи си я притеснявал?

— Не. Понякога я гледах от разстояние, но не мисля, че тя ме забеляза. Писах й. И няколко пъти я заговорих като в случая, за който споменаваш. Но не съм я „притеснявал“. Не съм й се натрапвал, ако имаш предвид това. — Той се усмихна. — Това е смешно. През седмицата преди да умре тя ми се обади. Искаше да ме види. Каза, че трябвало да ми каже нещо важно. Срещнахме се в някакъв бар близо до офиса ви.

— И какво беше важното?

Дънкан въздъхна.

— Не знам. Мисля, че пак се издъних. Исках да й кажа толкова много неща… Тя се опита да ме спре, но аз имах нужда да ги кажа. Мисля, че прекалих. И тя си тръгна.

— Без да ти каже нищо?

— О, каза ми, че няма абсолютно никакъв шанс да се съберем — горчиво въздъхна Дънкан. — Това беше последният път, когато я видях, и това бяха последните й думи. — Очите му се напълниха със сълзи.

— По дяволите, Дънкан! Не разбираш ли, че е щяла да ти каже нещо много важно? Защо не си я изслушал, за бога?

За момент Дънкан изглеждаше изненадан от гнева на Крис. После изражението му пак стана примирено.

— Вече няма значение. Твърде късно е.

Крис се наведе напред.

— Чуй ме, Дънкан. Аз знам кой е Маркъс, макар ти да твърдиш, че не знаеш. Той е брат на Алекс Луброн. Ленка му е изпратила писмо по интернет, в което му казва, че иска да му съобщи нещо, а е искала да говори и с теб. — Крис внимаваше да не споменава за Иън. Ако Дънкан разбереше за връзката му с Ленка, това можеше сериозно да го разстрои. А Крис искаше Дънкан да е колкото е възможно по-спокоен. — Мисля, че е във връзка със смъртта на Алекс. Кажи ми сега, имаш ли някаква представа какво е щяла да каже Ленка на Маркъс?

Дънкан въздъхна и затвори очи.

— Знам кой е Маркъс. Всъщност той дойде да ме види. Току-що бе говорил с Ленка в офиса ви. Тя му казала, че аз съм ударил Алекс на яхтата и той паднал в морето. Маркъс ме чакаше пред офиса. Сгащи ме на път за вкъщи. Крещяхме си на улицата.

— Той какво каза?

— Каза, че знае какво се е случило. Попита дали е истина. Попита защо. Попита защо съм мълчал. След това ме засипа с куп обиди.

— И ти какво направи?

Дънкан въздъхна.

— Мълчах си. Знаеш, че никога не съм искал да го пазя в тайна. Искам да кажа, че беше много мило от ваша страна да постъпите така, и знам, че щях да свърша зад решетките, но Маркъс имаше право. Не беше честно той да не знае какво се случи.

— Може би — изръмжа Крис.

— После уж се успокои, но изведнъж замахна да ме удари. Обърнах се и побягнах. Не исках да се бия с него.

— И какво мислиш, че ще направи? — попита Крис. — Мислиш ли, че ще отиде в полицията?

Дънкан сви рамене.

— Може би. Не знам.

— Защо не ми каза? Защо се преструваше, че не го познаваш?

Дънкан въздъхна.

— След всичко, което направихте, за да запазите нещата в тайна, не исках да призная, че съм ви разочаровал. Просто се надявах Маркъс да си отиде.

— Но защо не го отрече?

— Беше прекалено късно. Ленка вече му бе казала. Освен това той имаше право да знае.

Да, той имаше право да знае. Беше го казала и Ленка. Добре, сега вече знаеше. И Крис нямаше представа какво щеше да направи с тези сведения.

 

 

Прекара целия следващ ден в офиса само с една почивка, за да обядва с Халид, клиента на Дънкан, в един ресторант на площад „Девъншър“. Халид закъсня с двайсет минути, но когато пристигна, на лицето му се беше изписала усмивка. Беше на възрастта на Крис, хубаво облечен и с малки мустачки, топли кафяви очи и дежурна усмивка. Започнаха с типичните пазарни клюки. Оказа се, че Халид е приятел на Фейсал, саудитеца от програмата за обучение на Крис, който сега очевидно ръководеше голям инвестиционен фонд в Залива. Келнерката пристигна и Халид пофлиртува експертно с нея преди да поръча рибата си, приготвена по специален начин. Без вино.

Халид се поинтересува за централноевропейския пазар на високодоходни облигации и Крис му отговори толкова изчерпателно, колкото бе в състояние. Проблемът беше, че все още нямаше много емисии за избор — само три, които можеше горещо да препоръча.

Рибата пристигна, приготвена според предпочитанията на Халид.

— Но вие не инвестирате само във високодоходни, нали? — попита той.

Крис му разказа за държавните облигации: за форинтите, злотите, кроните и латите, с които работеше ежедневно. Халид се заинтересува и задаваше интелигентни въпроси. Той също се занимаваше с търговия на континенталните облигационни пазари преди въвеждането на еврото и личеше, че е доста добър в това. Докато говореха, Крис осъзна, че след две години пълно потапяне в този бизнес също познава тези пазари много добре.

Приключиха с кафето и Халид настоя да плати сметката.

— Беше много интересно — каза той. — И благодаря, че ме разубедихте за „Юрика телеком“.

— Няма защо. Мисля, че за момента това е умно решение. Не бих се доверил на „Блумфийлд Уайс“ за тези облигации.

— Знам какво имате предвид — каза Халид. — Познавате ли Хърби Екслър?

— Работех за него.

— А, ясно — предпазливо каза Халид.

— Не се притеснявайте. Той ме прецака.

— Прецака и мен — каза Халид. — Няколко пъти. Мисля, че ме смята за тъп арабин, когото може да мами, когато си поиска. Какво направи с вас?

— Помните ли онази голяма конвергентна позиция на „Блумфийлд Уайс“ преди няколко години?

Халид кимна и каза:

— Как мога да я забравя?

— Е, добре, това бях аз. Но когато поисках да се отърва от нея, Хърби настоя да я удвоя. Направихме го, загубихме, бях обвинен и ме изхвърлиха на улицата.

Халид го гледаше внимателно, сякаш се опитваше да прецени дали Крис не му сервира удобна за самия него версия. Сигурно разбираше, че не е така. Но това не бе необходимо — Крис нямаше причина, поради която да се опитва да го впечатли.

— Той е голям задник — отбеляза направо Халид.

Крис се усмихна.

— Не бих оспорил това заключение.

 

 

Тази вечер Крис се прибра късно. Преди да си легне провери електронната поща. Имаше едно писмо от Маркъс.

Казваш, че удавянето на брат ми е било случайно, но имам само думата ти като доказателство. Ако не можеш да ми се довериш, като ми разкажеш какво се е случило на яхтата, тогава и аз не мога да ти кажа какво ми съобщи Ленка. Обезпокоен съм от смъртта й. Не мисля, че мога да се доверя на някой от хората, които са били на яхтата през онази нощ. Затова няма да ти дам телефонния си номер, нито адреса.

Маркъс

По дяволите! Крис бързо написа отговор.

Маркъс,

В неделя летя за Щатите. Отивам в Ню Йорк и Хартфорд, Кънектикът. Много бих искал да се срещнем. Ти определи времето и мястото и аз ще бъда там.

Крис

Изпрати писмото и си легна. На другата сутрин го очакваше лаконичен отговор.

Не.

Крис въздъхна. Все пак Ерик беше прав. Не можеше да е кой знае колко трудно да се открие човек на име Маркъс Луброн. Никога не бе чувал фамилията „Луброн“ преди да срещне Алекс. Щеше да отдели малко време в Ню Йорк, за да го намери. Може би Ерик можеше да помогне.

 

 

Крис стоеше до портиерската будка и гледаше децата. Спомни си колко се бе ядосал навремето в Оксфорд, когато бе прочел една статия от дипломиран висшист за това колко млади му се стрували всички студенти. Но сега, след дванайсет години, знаеше, че това е вярно. Възможно ли бе да е изглеждал някога като тези деца?

После я видя да крачи през двора — с джинси, вълнена блуза и дънково яке. С облекчение забеляза, че изглежда с няколко години по-възрастна от пъпчивите обитатели на колежа. Меган грейна, когато го видя. Той я целуна по бузата, студена в мартенския въздух.

— Здравей. Много се радвам да те видя — каза тя.

— И аз. Благодаря за поканата.

— Това бе най-малкото, което можех да направя след гостоприемството ти миналата седмица. Имаш ли нещо против да се поразходим?

— Не — каза Крис.

— Познаваш ли Кеймбридж? — попита Меган. — Не си идвал тук, нали?

— Учих другаде — отговори Крис. — Преди десет години прекарах тук две пиянски вечери на гости на колеги. Срам ме е, но нямам ясен спомен.

Тръгнаха да се разхождат. Крис се изненада колко различен от университетските му спомени е Кеймбридж. По това време на годината имаше малко туристи. Макар студентите да си имаха свои собствени проблеми, тревоги и грижи, навсякъде цареше атмосфера на безоблачно спокойствие. Тук автомобилите бяха забранени и най-силните звуци бяха стъпки зад гърба им или звънецът на стар велосипед. Крис се чувстваше като презрян натрапник от материалистичната суетня на друг свят — свят на чекове, пътуване до работата с метрото, костюми и ипотеки.

— Какъв е Чикагският университет? — попита той Меган.

— Съвсем различен е — отговори тя. — Поне външно. Там най-старите сгради са на около сто години. Но е добро учебно заведение. И има неколцина много начетени историци — хора, които са уважавани дори тук.

— Сигурен съм, че си една от тях — заяви Крис.

Меган се усмихна.

— Ще видим. В Кеймбридж най-много ми харесва това, че прилича на място, където историята се случва. Моят тип история.

— Имаш предвид старите сгради ли?

— Да, но и нещо повече от това. Можеш да си представиш как хората са учели тук векове наред, чели са и са писали на латински, спорели са за теология. Това прави в някаква степен по-реално изучаването на, да кажем, украшения и рисунки в някой ръкопис. В Чикаго се чувствах като на друга планета. Разбираш ли, даже Марс изглеждаше по-близо и по-реален от свети Дънстан^[1] и неговите приятели.

— За мен това време е твърде отдавна.

— Но не и за мен — каза Меган. — Помня първия път, когато се заинтересувах от всички тези неща. Бях ученичка на обменни начала в Орлеан, Франция. Момичето, с което живеех, не се интересуваше от нищо случило се преди XIX век, но баща й обичаше историята. И ме заведе в една малка църква наблизо. Викарият беше сляп и ни описваше разкошните фрески по памет. Не можех да повярвам, че нещо толкова красиво е създадено преди хиляда години в така наречените „тъмни времена“. И оттогава се опитвам да разбера как са живели хората по онова време, колко загадъчен и опасен трябва да е изглеждал светът и как хората са се опитвали да го проумеят.

— А аз мислех, че в Чикаго се занимават само с търговия на свински пържоли.

Меган се усмихна.

— Знам. Сигурно ти се струвам доста странна.

— Не — отговори Крис. — Нищо подобно. Трябва да ми покажеш някои от тези неща.

— Ще те заведа да видиш молитвеника на свети Едълуолд в Британската библиотека. Невероятен е.

— Ами хайде.

— Добре — усмихна се Меган. — Тръгваме. — Тя посочи една тясна уличка. — Да минем ли оттук?

Тръгнаха по тясната уличка. От едната страна се редуваха малки къщи, боядисани в различни оттенъци на розово и сиво, а другата страна бе задната стена на един от колежите — Крис нямаше представа точно кой.

— Погребението беше доста потискащо — каза той.

Меган потръпна.

— Да. Но съм доволна, че отидох.

— Не можахме да поговорим.

— Заради Дънкан. Ти успя ли да говориш с него?

— Да.

— И?

— Отначало не искаше да признае, но все пак каза, че се е срещнал с Маркъс. Ти беше права — Ленка е разказала на Маркъс какво се случи на яхтата. Маркъс попитал Дънкан дали всичко това е истина и го заплашвал.

— Заплашвал го? — разтревожено попита Меган.

— Да. И това явно е стреснало Дънкан.

— И защо не ти е казал?

— Каза ми, че след всичко, което направихме, за да запазим случая в тайна, не искал да признае истината.

— Да бе — усъмни се Меган.

— Аз му вярвам — каза Крис.

— Попита ли го къде е бил в деня на убийството на Ленка?

— Не.

— Защо?

— Това беше в деня на нейното погребение. Той бе разстроен. Сигурен съм, че чувствата му са искрени. Мисля, че щеше да се разсърди страшно, ако бях намекнал, че може да е замесен.

Меган го погледна неодобрително.

— Той е мой приятел. Познавам го — продължи Крис. — И съм сигурен, че не я е убил.

Стигнаха до реката, пълноводна след неотдавнашните проливни дъждове. Валмата мъгла все още бяха надвиснали над полята към Грантчестър. Самотен премръзнал студент караше лодка, отблъсквайки се с прът от дъното.

— Какъв глупав начин да се кара лодка — отбеляза Меган. — Ти можеш ли да го правиш?

— Не и през март — отговори Крис и потрепери от студ.

Продължиха напред.

— Сега поне знаем какво е казала Ленка на Маркъс — отбеляза Меган.

— Да — съгласи се Крис. После изведнъж спря. — Чакай малко!

— Какво има?

— Не знаем какво е възнамерявала да каже на Маркъс. Изобщо не знаем.

— Какво искаш да кажеш?

— Добре — знаем, че в понеделник Маркъс е дошъл при Ленка. Също знаем, защото Дънкан ни каза, че тогава Ленка му е казала как Дънкан е блъснал Алекс в морето. Маркъс веднага отишъл да чака Дънкан пред работата му същия следобед.

— И?

— Но писмото, изпратено от Ленка на Маркъс, е написано два дни по-късно.

— Сигурен ли си?

— Да. Чакай, ще проверя. — Крис измъкна писмото от джоба на коженото си яке. — Да, ето го. Изпратено е в сряда на четиринайсети февруари.

— Но в това няма никакъв смисъл — каза Меган.

— Има. То означава, че е имало нещо друго, което Маркъс е имал право да узнае.

— Нещо друго ли?

— Да, друго.

— Но какво?

— Нямам представа.

Минаха по моста и тръгнаха към Бекс.

— Сетих се нещо — каза Меган. — Знаеш ли, че Алекс взимаше наркотици?

— Не — отговори Крис и смръщи вежди.

— Взимаше. И го хванали. На някакви тестове след изпитите открили следи от кокаин в пробата му.

— Тест за наркотици ли? О, да! Имаше някакъв медицински тест за американските курсисти след последния изпит. Значи тогава е било!

— Да. Ерик ми каза.

— Не знаех, че Алекс е вземал наркотици.

— Много хора го правят — каза Меган.

Крис изсумтя.

— Не разбирам нищо от наркотици. Четеш в пресата, че това се случва навсякъде около теб, но аз не съм се сблъсквал с това. Въпреки че веднъж хванах Иън. — Той си спомни как Тамара влезе в спалнята на Иън и смущението му, сетне се сети и за собственото си притеснение, когато и Тамара взе наркотик. — Иън имаше голям късмет, че не го тестуваха.

— Може би Ленка е знаела за това — предположи Меган. — Може би е искала да каже на Маркъс точно това.

— Но защо? Не ми се вярва това да е нещото, което Маркъс имал „право да знае“.

Меган поклати глава.

— Сигурно не. Но това е още една причина да го потърсим. Чувал ли си се пак с него?

— Той е уплашен — каза Крис. — Не иска да ми даде адреса си. Не иска да го открия.

Меган го погледна и каза:

— Това е доста странно.

И Крис за пръв път се запита дали Маркъс наистина няма основание да се страхува. И ако да, дали самият той не трябва също да е уплашен.

Продължиха да се разхождат край реката, докато не се спусна мракът. В тъмното стигнаха до една кръчма — „Форт свети Джордж“, самотно заведение до речния бряг, и вечеряха на светлината на огъня в камината.

После той я изпрати и тя го покани да пият кафе. В стаята й беше топло и уютно, а навън нощта бе студена и влажна. Разговаряха до късно и Крис не искаше вечерта да свършва. Меган също.

И той остана при нея.