Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (8)

Осма глава
В Академията за танц и движение

Сега, след като неочакваният и неприятен скандал бе последван от вдъхващ надежда план за действие, всички се чувстваха много по-добре. Маа Макутси беше особено доволна, че вечерта може да си тръгне, без да й тежат тревога и вина за случилото се. Защото същата тази вечер тя щеше да се впусне в едно ново и вълнуващо начинание — най-важното нещо, което бе правила, откакто основа „Школата по машинопис за мъже Калахари“. Но за разлика от школата по машинопис тук тя нямаше да работи, което бе едно приятно разнообразие. Понеже откакто се помнеше животът й беше все работа и работа: като малка неуморно въртеше у дома цялата къщна работа; всяка сутрин изминаваше пеша шест мили до училището и шест мили обратно, за да се изучи; а след това, след като получи огромния шанс да постъпи в Ботсуанския колеж за секретарки, обучение, за което всички в семейството плащаха, като брояха всяка пула, тя работеше още по-усилено и усърдно. Разбира се, трудът й се беше отплатил. С великолепния резултат от деветдесет и седем процента на заключителните изпити — но всичко това беше плод на усърден труд. А сега беше време да се танцува.

Когато видя обявата във вестника, веднага я заинтригува името на човека, който я беше публикувал. Кой ли беше този господин Фано Фанопе? Това бе необичайно име, но музикалното му звучене сякаш подхождаше на човек, който предлагаше курсове по „Танц и движение, както и уменията за общуване, които вървят с тези неща“. Що се отнася до името, Фано Фанопе приличаше малко Спокес Спокеси, известният радио диджей. В тези имена сякаш имаше някакъв устрем; това бяха имената на хора, които отиваха някъде. Тя се замисли над собственото си име: Грейс Макутси. Така погледнато, си беше име като име — тя определено беше срещала и по-странни имена в Ботсуана, където хората, изглежда, кръщаваха децата си по своеобразен и понякога доста необичаен начин, — но не беше име, което говореше за особена динамика или амбиция. Всъщност би могло дори да се опише като предпазливо име или пък доста банално име, което спокойно би могло да се носи от жена, която стои начело на плетачески кръжец, или пък от учителка в неделно училище. Разбира се, би могло да бъде и много по-лошо, можеше да бъде обременена с някое от онези имена, от които децата сякаш цял живот се опитват да се отърсят, но чиито срам носят. Поне не се казваше така, като една от преподавателките в Ботсуанския колеж за секретарки; нейното име, преведено от сетсуана^[1], означаваше: тази вдига много шум. Не беше хубаво да се кръсти така едно дете, но родителите й го бяха направили.

И ето че сега Фано Фанопе с чудесното име предлагаше курсове по танци (както и по други умения) всеки петък вечер. Курсовете щяха да се провеждат в зала в хотел „Президент“, като беше осигурен и малък оркестър. Освен това в рекламата се казваше, че курсистите ще научат широк кръг от бални танци, а Фано Фанопе, всепризнат авторитет в танцовите среди в четири държави, лично ще води обучението на онези, които се запишат в курса. Не е препоръчително да изчаквате, пишеше по-нататък, тъй като много хора горят от желание да усъвършенстват уменията си за общуване и търсенето ще е голямо.

Маа Макутси прочете рекламата с голям интерес. Тя беше убедена, че е добре да овладее някои от онези непонятни танци, за които беше чела — например тангото й се виждаше интересно, — а освен това не се съмняваше, че курсовете по танци са подходящо място за срещи с хора. Разбира се, тя се срещаше с хора в работата си, виждаше се и с новите си съседи, които бяха много мили хора, но това, което търсеше, бяха съвсем различен вид срещи. Искаше да се среща с хора, които са пътували, хора, които могат да говорят за увлекателни неща, хора, в чийто живот имаше нещо повече от всекидневната въртележка на работата, дома и децата.

А и защо тя самата да не влезе в подобен свят, мислеше си маа Макутси. В края на краищата, беше независима жена с положение. Работеше като помощник-детектив в „Дамска детективска агенция №1“; имаше и свой собствен дребен бизнес — вечерната „Школа по машинопис за мъже Калахари“; а освен това живееше в нова къща, или поне в част от нея, в хубав квартал на града. Тя вече имаше нещо зад гърба си и нямаше значение това, че носи огромни кръгли очила и кожата й не е съвършена; беше неин ред да се позабавлява в живота.

Маа Макутси се подготви за вечерта най-грижливо. Тя нямаше много рокли, но поне една от тях, червена, с воланчета, щеше да е идеална за курс по танци. Тя извади от гардероба тази рокля и я изглади щателно. След това си взе душ, със студена вода, понеже в къщата нямаше гореща, и посвети известно време на останалите приготовления за вечерта. Трябваше да си сложи лак за нокти, в изискан розов цвят и безбожно скъп, който беше купила предишната седмица; а също така червило, пудра и нещо, с което да напръска косата си. Всичко това й отне почти един час, а след това трябваше да отиде до края на пътя, за да хване минибуса, който ходеше до центъра на града.

— Изглеждате елегантна, маа — каза една възрастна жена в препълнения минибус. — Сигурно имате среща с мъж тая вечер. Внимавайте! Мъжете са опасни.

Маа Макутси се усмихна.

— Отивам на курс по танци. Това ще ми е първият път.

Жената се разсмя.

— О-о-о, на курс по танци ще има цял куп мъже — каза тя, като предложи на маа Макутси ментов бонбон от малка кесийка, която беше извадила от джоба си. — Нали тъкмо затова мъжете ходят на курсове по танци. За да се срещат с хубави момичета като вас.

Маа Макутси не каза нищо, но докато смучеше бонбона, се замисли за перспективата да се запознае с някой мъж. Май преди не беше съвсем откровена със себе си и сега беше готова да го признае, пък било то и отново само пред себе си. Разбира се, че й се искаше да се научи да танцува, както и да се запознае с интересни хора по принцип, но това, което наистина искаше, беше да се запознае с интересен мъж, и тя се надяваше, че ще й се отвори възможност. И съседката й в минибуса беше права, може би именно тази вечер това щеше да се случи.

Тя слезе от минибуса в началото на пешеходната алея. Правителствените сгради зад нея бяха тъмни, тъй като беше петък вечер, а никой чиновник не би работил до късно в петък вечер, но самата алея беше добре осветена и по нея вървяха хора, които се наслаждаваха на прохладната вечер и приказваха с приятели. Винаги имаше толкова много, за което да се приказва, та дори и нищо да не се случваше, и сега хората обсъждаха събитията от деня, клюкарстваха, слушаха какво се е случило или може би какво би могло да се случи, ако човек има търпение и чака достатъчно дълго.

Пред хотел „Президент“ се беше събрала малка група младежи, повечето ненавършили и двайсет години. Те стояха до голямото стълбище, водещо към терасата, където маа Рамотсве обичаше да обядва по специални поводи. Когато маа Макутси се приближи към стълбището, младежите замлъкнаха.

— Ще се учите на танци, а, маа? — подхвърли един от тях. — Аз ще ви науча как се танцува!

Чу се сподавено хихикане.

— Аз не танцувам с хлапаци — каза маа Рамотсве, докато минаваше край тях.

За миг настъпи мълчание и тогава тя добави:

— Като пораснеш, ела и ме покани.

Останалите младежи избухнаха в смях, а тя се обърна и им се усмихна, докато се качваше по стълбите. Остроумният й отговор я изпълни с увереност, когато влезе в хотела и помоли да я упътят към залата, в която щеше да се провежда курсът. Цялото приключение я изпълваше с трепет — ами ако забравеше стъпките на тангото или някой друг танц, който щяха да учат? Дали нямаше да изглежда глупаво? Ами ако се случеше да се спъне и да падне? И кой друг щеше да отиде там? Дали хората, които ходеха на такива курсове, нямаше да бъдат много по-изискани от нея; много по-богати? Чудесно беше да е отличничката на випуска при завършването на Ботсуанския колеж за секретарки, но дали това щеше да има значение тук, в света на музиката, елегантните танци и огледалата?

Курсът по танци щеше да се проведе в една зала в дъното на хотела, която обикновено се използваше за делови обеди и евтини частни тържества. Докато вървеше по коридора към нея, маа Макутси чу звук на китара и барабани, увеличени от тонколони. Явно това беше оркестърът, обещан в рекламата, и звукът я изпълни с трепетно очакване. Чуваха се и гласове, гласовете на хора, които си говореха; явно щеше да има доста народ.

До входа на залата имаше малка маса, зад която седеше приятна жена, облечена с рокля с пайети. Тя се усмихна на маа Макутси и посочи към малка табела, на която беше написана цената на курса. Струваше четирийсет пули, което не беше евтино, но пък това беше истински курс по танци, помисли си маа Макутси, с истински оркестър от двама души, в зала в хотел „Президент“. Тя бръкна в чантичката си, извади парите и плати.

— Имате ли опит, или сте начинаеща? — попита жената.

Маа Макутси се замисли. Разбира се, и преди беше танцувала, но кой не е танцувал? Обаче от гледна точка на тази жена, с нейната рокля с пайети, маа Макутси сигурно беше абсолютен новак.

— Танцувала съм — каза маа Макутси. — Като всички останали. Но не много.

— Значи начинаеща — каза жената.

— Да, сигурно — рече маа Макутси.

— Така е — потвърди жената. — Ако не сте ходили досега в академия по танци, значи сте начинаеща. Но не бива да се срамувате. Всеки започва отнякъде.

Жената й се усмихна окуражително и посочи към входа.

 

 

— Влезте. След малко започваме — каза тя. — Господин Фанопе е на бара, но ще дойде съвсем скоро. Нали знаете, той е прочут танцьор. Танцувал е къде ли не — в Йоханесбург, в Найроби.

Маа Макутси влезе. В центъра голямата зала беше разчистена и килимът беше вдигнат. Отстрани бяха наредени столове, в далечния край на малък подиум върху високи столчета седяха двамата музиканти — барабанист и китарист. Китаристът се занимаваше с кабела, който свързваше китарата с усилвателя, а барабанистът, слаб мъж със сребриста жилетка, се беше втренчил в тавана, докато потропваше с пръчките по коляното си.

Повечето столове бяха заети и за миг маа Макутси се почувства неудобно под погледите на хората, които бяха дошли преди нея. Тя изпита усещането, че я оценяват, и бързо потърси лице, което да познава, някой, при когото да отиде, когото да поздрави. Но нямаше нейни познати и под втренчените погледи на шейсетина души тя прекоси залата и зае един от малкото останали свободни столове. Хвърляйки крадешком погледи около себе си, тя установи с облекчение, че е облечена общо взето като другите жени, но забеляза, че нито една от тях не носи очила. За миг се зачуди дали да не ги свали и да ги сложи настрани, но бедата бе там, че наистина й бяха нужни и без тях не би могла да види какво се случва.

Няколко минути по-късно в залата влезе господин Фанопе, а след него вървеше жената с червената рокля с пайети. Той беше дребен, пъргав мъж, с бяло официално сако и папийонка. Маа Макутси забеляза, че е обут с черни лачени обувки. За пръв път виждаше мъж с лачени обувки и й се сториха много подходящи. Дали господин Дж. Л. В. Матекони би обул подобни обувки? — запита се тя. Трудно беше да си го представи човек с подобни обувки в сервиза — машинното масло бързо щеше да ги съсипе, — но тя не можеше да си го представи с такива обувки и при други обстоятелства. Това определено не беше неговият свят, нито пък светът на маа Рамотсве. Дали маа Рамотсве би танцувала добре? Жените с традиционно телосложение понякога много ги бива в танците, помисли си маа Макутси, понеже фигурата им е подходяща поне за някои танци. Тангото например надали би подхождало на жена с телосложението на маа Рамотсве, но маа Макутси с лекота си я представяше как танцува валс или пък лежерен джайв. Разбира се, традиционните танци не представляваха никакъв проблем, понеже при тях основната идея беше всички да могат да се включат. Няколко седмици преди това, когато отидоха във фермата на сираците на рождения ден на маа Потоквани, групата на децата за традиционни танци изнесе представление в чест на управителката, като в танците се включиха всички приемни майки. Някои от тях се радваха на изключително традиционно телосложение — понеже постоянно опитваха вкусната храна, която готвеха за децата, — но всички те имаха много достопочтен вид, когато се наредиха в редицата от танцьори, които бавно местеха крака и пееха. Но всичко това беше толкова далече от света на господин Фанопе и неговата танцова академия в хотел „Президент“.

— Бомаа и бораа^[2] — каза господин Фанопе пред микрофона. — Добре дошли на първия урок в Академията за танц и движение. Идвайки тук тази вечер, вие сте направили отличен избор, тъй като това е най-доброто място, където да се научите да танцувате бални танци в Ботсуана. А аз съм най-добрият учител за всички вас. Ще направя танцьори от всички ви, дори никога досега да не сте танцували. Във всеки един от вас се крие танцьор и аз ще го пусна на воля. Точно това ще направя.

В този момент някой изръкопляска и други го последваха. Господин Фанопе благодари за аплодисментите с леко кимване.

— Тази вечер ще започнем с един несложен танц. Това е танц, който всички могат да танцуват, и той се нарича куикстеп. Танцува се така: бавно, бавно, бързо, бързо, бавно, бавно, бързо, бързо. Много е просто и ние с маа Бети ще ви покажем как да го изпълнявате.

Той кимна на музикантите. Щом те започнаха да свирят, той се отдалечи от микрофона и се обърна към жената с червената рокля с пайети. Маа Макутси ги гледаше като хипнотизирана, докато те се носеха на дансинга. И двамата стъпваха изключително леко и се движеха в такава идеална хармония, като че ли бяха едно тяло, което сякаш една-единствена ръка движеше като кукла на конци.

— Гледайте какво правим — надвика музиката господин Фанопе. — Вижте! Бавно, бавно, бързо, бързо.

След няколко минути той се раздели с маа Бети и оркестърът престана да свири.

— Изберете своите партньори — извика той. — Мъже, станете и поканете дамите. Ако някой остане без партньор, маа Бети и аз ще танцуваме с него. Маа Бети ще танцува с мъжете, а аз ще танцувам с жените. Мъже, станете и изберете своята дама.

При дадения знак мъжете се изправиха и тръгнаха към другия край на дансинга или пък се обърнаха към някоя жена, която седеше до тях. Неочаквано настъпи оживление и маа Макутси затаи дъх от вълнение. Към нея вървеше един мъж, висок мъж с мустаци и бяла риза. Тя сведе очи към обувките си. Сигурно щеше да е добре да се танцува с него, приличаше на мъж, който уверено ще води партньорката си.

Но той не покани нея; пристъпи към жената, която седеше до нея, която се изправи с усмивка и пое ръката му. Маа Макутси продължаваше да чака. Като че ли всички си намериха партньор и отидоха на дансинга — всички, с изключение на нея. Тя сведе поглед. Именно от това унижение се беше страхувала; изобщо не биваше да ходи там. Ето, щеше да си остане без партньор и господин Фанопе щеше танцува с нея по милост, та всички да разберат, че никой не я е поканил. Заради очилата е, каза си тя. Заради очилата и заради това, че съм обикновено момиче. Аз съм просто едно най-обикновено момиче от Бобононг.

Тя вдигна поглед. Един мъж стоеше пред нея, приведен, за да й каже нещо. Сред врявата, която цареше наоколо, тя не можа да разбере думите му, но явно беше мъж и явно я канеше да танцува.

Маа Макутси се усмихна и се изправи.

— Благодаря ви, раа — каза тя. — Казвам се Грейс Макутси.

Той кимна, махна към дансинга и заедно тръгнаха натам сред най-голямото гъмжило. Маа Макутси хвърли крадешком поглед към партньора си. Видя й се малко по-възрастен от нея; не особено привлекателен, но с мило изражение. И освен това ходеше малко странно, така, сякаш обувките го стискаха.

— Как се казвате, раа? — попита тя, докато стояха заедно сред останалите двойки и чакаха музиката да засвири.

Мъжът само я гледаше. Явно говоренето представляваше усилие за него.

— Казвам се Фути Радифути — каза накрая. Това бяха думите му, но те не излязоха направо по този начин. „Казвам се“ прозвуча като: „К… к… к… казвам се“, а „Фути“ — „Ф… ф… Фути“. Явно страдаше от сериозно заекване и маа Макутси се почувства обезсърчена. Подобно на маа Рамотсве тя беше, мила жена, но сега си помисли, че все такъв й е късметът — да я изберат последна, при това мъж, който е леко патрав и ужасно заеква. Но въпреки това той беше мъж и поне тя танцуваше с някого, а не седеше нещастна и нежелана от никого. Ето защо тя се усмихна окуражително и го попита дали е танцувал преди.

Фути Радифути отвори уста, за да каже нещо, и маа Макутси зачака отговора, но думите така и си оставаха неизречени. Той прехапа устната си, а в погледа му се четеше извинение.

— Не се тревожете, раа — каза безгрижно маа Макутси. — Няма нужда да говорим сега. Можем да поговорим по-късно, след като потанцуваме. Не се тревожете. Аз за пръв път идвам на уроци по танци.

Господин Фанопе вече бе подредил двойките и даде знак на оркестъра да засвири.

— Хванете партньорките си — извика той. — Не, господа, не ги стискайте. Добрият танцьор държи партньорката си деликатно. Ето така. Виждате ли?

Те започнаха да танцуват и на маа Макутси веднага й стана ясно, че партньорът й не притежава почти никакво чувство за ритъм. Докато тя броеше „бавно, бавно, бързо, бързо“, както им беше обяснил господин Фанопе, той явно броеше „бавно, бавно, бавно, бързо“, или дори „бавно, бавно, бавно, бавно“. Но каквото и да правеше, то нямаше нищо общо с това, което правеше маа Макутси.

След няколко минути некоординирано въртене господин Фанопе се приближи към тях и потупа Фути Радифути по рамото.

— Не, раа — каза, размахвайки укорително показалец. — Вие се мятате във всички посоки. Това не е футбол. Това е куикстеп. Стъпва се така: „бавно, бавно, бързо, бързо“.

Фути Радифути явно се засрами.

— Много с… с… с… съжалявам — запелтечи той. — Не ме бива в танците. Съжалявам.

— Нека аз да броя — предложи маа Макутси. — И този път вие само ме слушайте.

Започнаха отново да танцуват, като маа Макутси броеше на глас и водеше Фути Радифути, опитвайки се да приведе стъпките им в хармония. Не беше лесно; Фути Радифути изглеждаше невероятно непохватен и независимо колко отчетливо броеше тя, той явно следваше съвсем друг ритъм.

Важно е да се движим бързо, след като преброя две — извика маа Макутси на фона на един особено шумен пасаж на барабаните. — Именно затова танцът се нарича куикстеп.

Фути Радифути кимна. Той вече имаше доста унил и нещастен вид, сякаш съжаляваше, че е решил да дойде на курса. От своя страна маа Макутси беше сигурна, че хората ги зяпат, докато се препъват насам-натам. И вече се питаше дали не беше сгрешила — дали нямаше да е по-добре да си беше седяла на мястото, без никой да я покани, вместо да се окаже въвлечена в този неумел танц. Но ето че през няколко двойки тя видя познато лице. Хвърли само един поглед, а след това отклони очи. Точно така, тя беше, една от жените, с които беше учила в Ботсуанския колеж за секретарки, едно от онези издокарани, обичащи забавленията момичета, изкарало на заключителните изпити едва петдесет процента. И ето че сега тя танцуваше с един уверен и привлекателен мъж. Маа Макутси не смееше да погледне отново към нея, но бе принудена да го стори, когато се оказаха все по-близо и по-близо една до друга.

— Я виж ти! — извика лъскавото момиче. — Значи наистина си била ти! Грейс Макутси!

Маа Макутси се направи на изненадана, като се усмихна на другото момиче. Тя забеляза, че погледът на познатата й бързо се насочва към Фути Радифути, а след това се връща към нея с насмешка.

— Коя е тя? — запелтечи Фути Радифути. — Коя…

— Просто една моя позната ми каза нехайно маа Макутси. — Забравих как се казва.

— Тя е много добра танцьорка — каза Фути Радифути, като се препъваше на всяка дума.

— Танците не са всичко — отсече маа Макутси. — Има и други неща.

 

 

Урокът по танци продължи почти два часа. Видяха още демонстрации на куикстеп, изпълнени с лекота и блясък от господин Фанопе и маа Бети, а после и демонстрация на валс, след което всички те бяха подканени да се опитат да го танцуват. Маа Макутси, която по време на демонстрацията се раздели с Фути Радифути, се надяваше, че някой друг ще дойде и ще я покани на танц, но Фути Радифути бързо я издири и непохватно я поведе обратно към дансинга.

Накрая на вечерта той й благодари и й предложи да я закара до вкъщи.

— Колата ми е отвън — ми каза той. — Мога да ви закарам.

Тя се колебаеше. Изпитваше съжаление към този мъж, който изглеждаше напълно безобиден, но не на това се беше надявала тази вечер, не това беше очаквала. Бе видяла поне четирима мъже, които изглеждаха привлекателни и интересни, ала те дори не я бяха погледнали. Вместо това й се беше паднал този клетник, вярно, порядъчен мъж, но с ужасно заекване и невероятно непохватен. Трябваше да му откаже, за да не го насърчава, и да почака минибуса или дори да се прибере пеша. Щеше да й отнеме не повече от трийсет минути и не би било опасно в този вечерен час.

Тя го погледна и забеляза под мишниците му тъмни петна от пот. Всички ние сме хора, направени от вода и сол, всички сме хора. И тя за миг си помисли за брат си, за горкичкия Ричард, когото обичаше и за когото се грижеше, Ричард, който нощем се обливаше в пот, връхлитан от кошмарната треска. Не, не би могла да наскърби този мъж; не би могла да му каже: съжалявам, не мога да приема вашата любезност.

Ето защо тя се съгласи и двамата излязоха заедно от залата. На входа господин Фанопе им се усмихна и каза, че с нетърпение очаква да ги види следващия петък.

— Двамата сте много добра двойка — каза той. — Чудесно си подхождате. Маа, вие сте добра танцьорка, а вие, раа, с времето ще започнете да танцувате по-добре.

Маа Макутси изпита разочарование. Тя се беше опасявала, че ще я насадят да танцува с този мъж на всеки урок, и ето че страхът й се оказваше оправдан.

— Не съм сигурна, че ще мога отново да дойда — избъбри тя. — Много съм заета.

Господин Фанопе поклати глава.

— Трябва да дойдете, маа. Приятелят ви има нужда да му помагате с танцуването, нали, раа?

Фути Радифути грейна от радост, а след това избърса челото си с червена кърпичка.

— Много съм щастлив да танцувам с… — думите излизаха от устата му мъчително бавно и господин Фанопе го прекъсна, преди да е довършил.

— Е, добре — каза учителят. — Значи ще видя и двама ви следващия петък. Много хубаво. — Той обхвана с жест другите танцьори. — Някои от хората тук всъщност не се нуждаят от уроци. Но вие се нуждаете.

След като излязоха, те тръгнаха безмълвно към паркинга зад железарския магазин. Колата на Фути Радифути беше в далечния край, скромен бял автомобил с навита на спирала антена. Обаче колата си е кола, а това вече даваше на маа Макутси някаква информация за него. Както би изтъкнала маа Рамотсве, самият факт, че той има кола, вече ни говори нещо, маа. Това означава, че той има хубава работа. А сега погледни ръцете му, маа, както и обувките му, и се запитай какво ти казват за него. Докато той палеше колата, маа Макутси погледна дланите му, но те не й казаха нищо. Е, всъщност поне едно нещо й казаха, усмихна се тя мислено. Всичките му пръсти си бяха на място. Явно не беше касапин.

Тя му обясни как да стигнат до дома й, където той спря колата и остави двигателя да работи, докато тя излизаше. Тя изпита облекчение, че той не е имал никакви други очаквания, и любезно му благодари.

— Ще се видим другата седмица — каза, макар да не беше възнамерявала да го изрече. Нямаше намерение да дава никакво обещание, но ето че го беше сторила, по-скоро от съжаление към него, отколкото от нещо друго. И тя забеляза, той явно оцени жеста й, понеже се усмихна и понечи да каже нещо. Но не успя да завърши. Думите заседнаха на гърлото му и той онемя. Тя затвори вратата и му махна, когато той потегли с бялата си кола, а след това се загледа в червените стопове, които постепенно изчезнаха в мрака.