Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (2)

Втора глава
Панталони и тикви

Маа Рамотсве не се смяташе за особено смела. Имаше неща, от които се страхуваше: например нощно време се боеше от прозорци без завеси, понеже човек не може да види какво се крие отвън, в мрака; изпитваше ужас и от змии, защото наоколо пълзяха наистина опасни разновидности — като гърмящата змия, леболо боло, която беше охранена, ленива и имаше огромни закривени зъби, или пък мокопа, дълга, черна и изключително отровна, добре известна с омразата си към хората заради някаква древна неправда, съхранена в змийската памет. Това бяха неща, заради които човек наистина трябва да се страхува; а други биха могли да са страшни само ако им позволиш, но стига да си готов да ги погледнеш в очите, винаги можеш да се изправиш срещу тях.

Обаче тръпки може да те побият, ако както си мислиш, че си сам в къщата, установиш, че не си. Маа Рамотсве изпита такъв страх, че й трябваше известно време да се вземе в ръце, преди да тръгне из къщата. Най-напред мина от кухнята към дневната, която беше в съседство. Бързо се огледа и веднага забеляза, че всичко е на обичайното си място и явно нищо не беше пипано. Ето я декоративната чиния със снимката на сър Серетсе Кхама^[1] — безценно притежание, чиято кражба би била нещо ужасно за нея. Ето я и чаената чаша със снимка на кралица Елизабет II, на която кралицата гледаше с такова достойнство. Още една вещ, чиято загуба много би я разстроила, защото й напомняше за дълга и за традиционните ценности в един свят, който като че ли намираше все по-малко и по-малко време за подобни неща. Серетсе Кхама не беше изменил на дълга си нито веднъж, също като кралицата, която се възхищаваше от семейство Кхама и винаги беше имала слабост към Африка. Маа Рамотсве беше чела, че на погребението на сър Гарфийлд Тод, добрият човек, застъпник за почтеността и справедливостта в Зимбабве, прочели послание от кралицата. И че кралицата настояла нейния Върховен комисар да отиде лично на гробищата, да застане до самия гроб и да прочете нейните думи за този смел мъж. А след като починала и лейди Кхама, кралицата също изпратила послание, понеже разбирала колко много са сторили Серетсе и съпругата му — и това беше изпълнило маа Рамотсве с гордост от това, че е мотсуана^[2].

Тя бързо погледна към стената, за да види дали снимката на баща й — на нейния татко, както го наричаше — покойният Обед Рамотсве, беше на място, и се оказа, че е. Там беше и отпечатаният върху кадифе планинският пейзаж, донесен от къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони близо до стария Армейски клуб на Ботсуана. Навярно мнозина биха искали да го откраднат, за да могат да го поглаждат с пръсти и да усещат мекотата на кадифето, но той също беше непокътнат. Маа Рамотсве изпитваше противоречиви чувства към този пейзаж и за миг й мина през ума, че не би било чак пък толкова лошо някой да го открадне, но веднага след това се сепна и потисна тази мисъл. Господин Дж. Л. Б. Матекони харесваше пейзажа, а тя не искаше той да се огорчи от каквото и да било. И затова картината щеше да остане. А ако наистина някой ден в къщата се промъкнеше крадец и отнесеше всичко, тя беше сигурна, че тази картина щеше да остане като по чудо и тя щеше да я гледа, седнала върху възглавници на пода, след като всички столове вече ги няма.

Приближи се до вратата, водеща от дневната към верандата, и натисна бравата. Беше си здраво заключена, както я бяха оставили. И макар че прозорците зееха, решетките от ковано желязо бяха непокътнати. Единственият начин някой да влезе през тези прозорци беше да огъне или да среже решетките, а явно те бяха невредими. Следователно външният човек, ако наистина беше в къщата, не можеше нито да е влязъл, нито да се е измъкнал през тази стая.

Тя излезе от дневната и бавно тръгна по коридора, за да провери останалите стаи. На няколко крачки по-нататък имаше голям килер и тя спря пред него и надникна предпазливо през вратата, която беше открехната. В килера беше тъмно, но тя различаваше очертанията на предметите: двете кофи, шевната машина, палтата, които господин Дж. Л. Б. Матекони беше донесъл със себе си и беше окачил на металната пръчка в дъното. Явно нищо не беше разместено и определено между палтата не се криеше крадец. Затова тя затвори вратата и продължи, докато не стигна до първата от трите стаи, в които се влизаше откъм коридора. Това беше стаята на Пусо, типична момчешка стая, съвсем оскъдно мебелирана. Стиснала зъби, тя отвори вратата предпазливо и се разнесе пронизително изскърцване. Погледна масата, върху която имаше саморъчно направена прашка, и пода, на който се валяха захвърлена футболна топка и чифт гуменки, и осъзна, че всъщност никой не би влязъл в тази стая. Стаята на Мотолели също беше празна, но маа Рамотсве сметна за нужно да надникне в гардероба. Но и там не се криеха изненади.

Накрая тя влезе в спалнята, където спеше с господин Дж. Л. Б. Матекони. Това беше най-голямата от трите стаи и в нея имаше неща, които непременно биха поблазнили всеки крадец. Тук бяха например нейните дрехи в ярки цветове и с чудесна кройка. Немалко добре сложени жени, които си търсят рокля, биха ги взели на драго сърце, но лостът, на който бяха окачени, изглеждаше непипнат. Нямаше следи от чужда намеса и на тоалетката, на която маа Рамотсве държеше няколко брошки и гривни, които обичаше да носи. Като че ли всичко си беше на мястото.

Маа Рамотсве усети как напрежението напуска тялото й. Очевидно къщата беше празна и мисълта, че някой може да се крие в нея, си беше явен абсурд. Вероятно имаше някакво съвсем разумно обяснение за отвореното чекмедже и кълбото връв на бюфета и без съмнение то щеше да стане ясно, когато господин Дж. Л. Б. Матекони и децата се върнеха вечерта. Може би насред път се бяха сетили, че са забравили нещо, и се бяха върнали в къщата, след като маа Рамотсве бе излязла. Или пък бяха купили някакъв подарък за роднината на господин Дж. Л. Б. Матекони и се бяха върнали да го опаковат, заради което им е била нужна връв. Ето едно съвсем логично обяснение.

На път обратно към кухнята, за да си запари чай, маа Рамотсве си помисли как неща, които на пръв поглед приличат на загадки, обикновено изобщо не са. Необяснимото беше необяснимо не защото не можеше да бъде обяснено, а просто защото обикновеното, банално обяснение все още не беше излязло наяве. А щом човек се заеме да разнищи нещата, така наречените загадки бързо се превръщат в нещо далеч по-прозаично. Разбира се, на хората това не им харесва. Те обичат да мислят, че има неща, които не могат да бъдат обяснени: свръхестествени неща — като токолоши^[3] например, които бродят нощем, будят страх и правят злини. Никой никога не е виждал токолош, поради простата причина че няма как да го види. Това, което хората са смятали за токолош, обикновено е било чисто и просто сянката на някой клон под лунната светлина, свистенето на вятъра между клоните или дребно животинче, шмугнало се в гъсталака. Но тези съвсем прости обяснения не се нравят на хората и вместо това те приказват за всякакви измислени духове. Е, нямаше и тя да им приглася, стане ли дума за промъкващи се в къщата й хора. В къщата нямаше никой друг и маа Рамотсве беше сам-сама, както си мислеше в началото.

Тя запари чая и си наля в голяма чаша. След това се върна в спалнята си в чашата в ръка. Щеше да е приятно да прекара така остатъка от следобеда, да си полегне и дори да подремне, ако й се прииска. На нощното й шкафче лежаха няколко списания и един брой на „Ботсуана дейли нюз“. Щеше да почете, докато очите й не започнат да се затварят и списанието не се изплъзне от ръцете й. Това беше много приятен начин да задремеш.

Тя отвори широко прозореца, за да може прохладният ветрец да обикаля из къщата. Сетне, след като остави чашата чай на нощното шкафче, се отпусна на леглото, потъвайки в матрака, който й беше служил вярно много години и продължаваше да й служи все така добре въпреки допълнителното тегло на господин Дж. Л. Б. Матекони. Тя беше купила леглото и матрака по времето, когато се нанесе в къщата на „Зебра драйв“, и бе устояла на изкушението да си вземе нещо евтино. Според нея добре измайстореното легло беше единственото, за което си струваше човек да даде толкова пари, колкото може да си позволи. Убедена беше, че доброто легло прави човека щастлив; а лошото, неудобно легло ти носи само лошо настроение и досадни болежки.

Зачете се в „Ботсуана дейли нюз“. Имаше статия за някакъв политик, който в своя реч призовал хората да се грижат по-добре за добитъка си. Той казал, че било страшно нещо за съвестта на една страна на скотовъдци да има случаи на малтретиране на добитъка. Хора, които позволяват добичетата им да вървят жадни, докато ги карат към железопътната линия, трябва да се срамуват от себе си, казваше той. Добре известен факт е, че качеството на месото се влияе от това, което животните преживяват в последните си дни. Едно тормозено животно винаги ще даде говеждо, чийто вкус не е съвършен, а именно съвършенството беше целта на Ботсуана, що се отнася до месото. В края на краищата говеждото на Ботсуана беше първокласно, месо от животни, хранени с прясна трева, много по-вкусно от месото на горките животни, затворени натясно и хранени с неща, които добитъкът не бива да яде.

Маа Рамотсве установи, че е съгласна с всичко това. Нейният баща беше голям познавач на добитъка и винаги й беше казвал, че към животните човек трябва да се отнася като към членове на семейството. Той знаеше имената на всички животни от стадото, изключително постижение за човек, чието стадо е станало толкова голямо, и никога не би позволил те да страдат по какъвто и да било начин. Добре поне, помисли си тя, че вече не можеше да чуе тази новина за жадните животни или да види разните неща, на които тя бе станала свидетел същия този ден, докато пийваше чай в търговския център.

Тя довърши статията за животните и тъкмо беше започнала друга, когато чу нещо. Крайно необикновен звук, подобен на стенание. Тя остави вестника и се загледа в тавана. Беше много странно. Звукът като че ли идваше съвсем отблизо, сякаш току под прозореца й. Тя се заслуша и го чу отново, като че ли досами нея.

Маа Рамотсве седна в леглото и в този момент звукът се разнесе отново — тих, глух стон, като скимтене на куче, което го боли. Тя стана от леглото и отиде до прозореца, за да погледне навън. Ако в градината беше влязло куче, щеше да се наложи да отиде да го пропъди. Тя не обичаше в градината й да влизат кучета, и особено много мразеше посещенията на вонящите жълти кучета, отглеждани от съседа й. Те непрекъснато стенеха и скимтяха и звуците, които издаваха, много приличаха на чутото от нея преди малко, докато лежеше.

Тя погледна към градината. Слънцето вече преваляше и сенките, които дърветата хвърляха, бяха дълги. Тя видя папайте с жълтеещите листа; разцъфналите клони на бугенвилиите и дървото мопипи, което растеше край зеленчуковата леха на господин Дж. Л. Б. Матекони. Погледна ивицата гъста трева, в която можеше да се скрие бездомно куче. Но никъде не видя куче, нито под прозореца, нито в тревата, нито под короната на дървото мопипи.

Маа Рамотсве се обърна и се върна в леглото. Щом си легна, традиционно сложеното й тяло потъна дълбоко в матрака, който се изтумби към пода. И веднага стенанието се чу отново, този път по-високо, и сякаш съвсем близо. Маа Рамотсве се навъси и се намести в леглото. И мигом отново се разнесе стон, този път пронизителен.

Именно тогава тя осъзна, че звукът идваше не отвън, а от стаята, и сърцето й спря за миг. Звукът беше вътре, сякаш точно под нея, под леглото. И точно в мига, в който осъзна този ужасяващ факт, матракът внезапно се надигна под нея, сякаш под напора на грандиозно подмолно движение. След това изпод леглото се измъкна един мъж, който явно се бореше с някаква спънка, но накрая се отскубна и излетя от стаята. Всичко се случи толкова бързо, че маа Рамотсве едва успя да го зърне, преди той да изфучи през вратата на спалнята. Нямаше време да види лицето му и единственото, което успя да осъзнае, бе това, че макар да носеше хубава червена риза, изобщо нямаше панталони.

Тя извика, но мъжът вече беше навън. А докато успее да скочи от леглото, чу затръшването на кухненската врата, когато той напусна къщата. Отиде до прозореца, надявайки се да го види как тича през двора, но той явно беше минал от другата страна, към оградата отстрани на къщата.

Тя погледна към пода и забеляза току до леглото панталони в цвят каки, закачени на острия край на една пружина. Мъжът, който се криеше под леглото, се беше закачил на нея, и за да избяга, се бе видял принуден да изхлузи панталоните. Маа Рамотсве вдигна панталоните, откачи ги от пружината и ги разгледа: най-обикновени панталони, в отлично състояние, понастоящем отлъчени от своя стопанин. Тя предпазливо прерови джобовете — човек никога не знае какво може да открие в мъжките джобове, — но намери само малко връв. Нямаше нищо, по което да установи самоличността на мъжа.

Маа Рамотсве отнесе панталоните в кухнята. Тя беше стресната от случилото се току-що, но мисълта как неканеният гост избяга без панталоните си, я накара да се усмихне. Как ли щеше да си стигне до вкъщи — където и да живееше — само по риза и чорапи, без панталони? Вероятно ако срещнеше полицаи, те щяха да го приберат, и тогава щеше да му се наложи да дава сериозни обяснения. Дали щеше да каже, че просто е забравил да си обуе панталоните, преди да излезе? Това беше едно възможно обяснение, но как би могъл човек да забрави да си обуе панталоните, преди да тръгне нанякъде? Абсурд. Или пък можеше да каже, че са му откраднали панталоните? Но как ще откраднеш панталоните на човек, докато ги носи? Трудно е да разбереш как би се случило подобно нещо и тя не виждаше начин полицията да повярва на подобно обяснение.

Както беше в кухнята, тя си наля още една чаша чай, тъй като чашата, която беше занесла в спалнята, се беше обърнала, докато мъжът се измъкваше изпод леглото. След това занесе чашата чай и панталоните на верандата. Преметна панталоните през парапета и седна на стола си. Всъщност всичко това беше много смешно, помисли си. Страшно е да откриеш, че под леглото ти се крие мъж, но за него ще да е било по-страшно, особено когато тя си бе легнала и провисналият матрак го беше смачкал. Това обясняваше стенанията; на горкия човек буквално му беше излязъл въздухът. Е, така му се пада, като се крие там, където няма никаква работа. Сигурно вече никога нямаше да се крие под легло, помисли си тя, тоест вероятно щеше да си вземе поука. Обаче явно трябваше да научи и други уроци и ако тя някога разбереше кой е, колкото и малка вероятност да имаше, щеше хубавичко да си поговори с него.

Вечерта, когато господин Дж. Л. В. Матекони и децата се върнаха, маа Рамотсве не каза нищо за неприятната случка, докато Пусо и Мотолели не си легнаха и не заспаха. Пусо често сънуваше кошмари и тя не искаше той да започне да се тревожи за разни неканени гости, затова за нищо на света не би позволила той да чуе за случилото се. Мотолели не беше толкова чувствителна и изглежда не се страхуваше от тъмното, за разлика от брат си. Но ако разбереше за произшествието, можеше да се изпусне пред него и затова беше по-добре никой от тях да не знае.

Господин Дж. Л. В. Матекони я изслуша напрегнато. Когато тя разказа как мъжът е хукнал да бяга без панталоните си, той ахна и закри устата си с длан.

— Лоша работа — каза. — Никак не ми харесва мисълта, че в спалнята ни е имало непознат мъж без панталони.

— Да — каза маа Рамотсве. — Но не забравяй, че той не ги свали сам. Те се изхлузиха, докато се опитваше да избяга. Това е друга работа.

Господин Дж. Л. В. Матекони явно се съмняваше.

— И все пак не ми харесва. Какво е правил тук? Каква беля е замислял?

— Вероятно просто е бил крадец, който е минавал и е видял, че вкъщи няма никой — предположи маа Рамотсве. — Но моето завръщане е осуетило плановете му и е нямало как да се измъкне. Подозирам, че направо е умирал от страх.

С това разговорът по въпроса приключи. Панталоните останаха на верандата, където маа Рамотсве ги беше метнала. Господин Дж. Л. В. Матекони каза, че може да станат на единия от чираците му, и смяташе да му ги даде. А ако не му бяха по мярка, щеше да ги предаде на някой от търговците на дрехи втора ръка, който непременно щеше да им намери чифт крака по мярка; и този път краката на честен човек.

Но на следващата сутрин, когато маа Рамотсве излезе на верандата, за да изпие сутрешния си ройбос, панталоните бяха изчезнали. И точно под мястото, където ги беше преметнала, стоеше голяма жълта тиква, напращяла, направо да я изядеш.