Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дамска детективска агенция №1 (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Company of Cheerful Ladies, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Корекция
analda (2016)

Издание:

Алегзандър Маккол Смит. Във весела женска компания

Английска. Първо издание

Превод: Милена Попова

Оформление на корицата: ​Деница Трифонова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

 

Формат​ 32/84/108

Обем​ 14 п.к.

Дадена за печат​: декември 2011

Излязла от печат​: декември 2011

Предпечат и печат​: „Изток-Запад“

История

  1. — Добавяне

Двадесет и първа глава
Посещението на бащата на господин Фути Радифути, старият господин Радифути

През следващите дни и седмици животът в „Дамска детективска агенция №1“ и „Тлоквенг роуд спийди моторс“ се завърна към нормалния си ритъм.

— Стигат ми толкова вълнения — каза маа Рамотсве на маа Макутси. — Първо неприятностите с Ноте. След това ужасното нещо, което се случи с бялото микробусче. После неразбориите с Чарли. Надали щях да понеса нещо повече.

— Права си, маа — каза маа Макутси. — Никога досега не са ни се случвали толкова много неща накуп. По-добре е да стават поотделно. Винаги съм казвала така. — Тя замълча за миг и помисли, преди да продължи. — В Ботсуанския колеж за секретарки ни учеха да правим нещата едно по едно. Казваха, че така е редно. Едно по едно.

Маа Рамотсве кимна и потвърди:

— Напълно вярно.

Тя не беше убедена, че всички неща, които маа Макутси приписваше на Ботсуанския колеж за секретарки, наистина се преподаваха там; в края на краищата надали учеха момичетата само на афоризми. Разбира се, от своя страна маа Макутси изпитваше известни съмнения за всички онези мисли и възгледи, които маа Рамотсве приписваше на Серетсе Кхама. Но всяка от тях, общо взето, пазеше съмненията за себе си, както налагаше учтивостта.

Вярно беше, че им се беше струпало твърде много. А сега маа Рамотсве и маа Макутси се надяваха на време, изпълнено със стабилност и покой. Това не значи, че биха възразили да се появи някои интересен клиент с труден проблем; такива клиенти винаги бяха добре дошли — всъщност те направо им бяха необходими, — но най-добре щеше да е ако подобен човек не прекрачваше прага им поне седмица-две.

Маа Рамотсве беше сигурна, че господин Дж. Л. Б. Матекони мисли като нея по този въпрос. Той беше доста зает, когато ремонтираше бялото микробусче — задача, която му отне няколко дни, — но сега вече беше свършил и тя отново беше зад кормилото на колата, която толкова обичаше.

— Това микробусче няма да върви вечно — предупреди я господин Дж. Л. Б. Матекони. — Нали знаеш?

Маа Рамотсве призна този факт, както вече неведнъж беше правила:

— Стигат само още няколко години — каза тя. — Може би пет-шест години. После ще се сбогувам с него.

— Пет-шест години? — повтори господин Дж. Л. Б. Матекони. — О, не! Не, това е твърде много време. Не можеш да се надяваш на толкова време. Колата е като човека. Уморява се.

— Ще видим — рече маа Рамотсве. — Не се знае. Я виж колко стари коли още вървят. Виждала съм по-стари и от моя микробус.

И с това разговорът им по темата приключи, понеже господин Дж. Л. Б. Матекони го чакаше и друга работа. Както господин Полопетси се боеше, Чарли се беше върнал и беше поискал обратно своята работа. Маа Макутси стана свидетел на сцената от прага на кантората, така че да остане скрита за чирака, когото мъмреха, но да чува и да вижда всичко. По-късно тя предаде разговора на маа Рамотсве с явно задоволство.

— Трябваше да му видиш физиономията, маа — каза тя, като се усмихваше, спомняйки си за това. — Изглеждаше ей така.

Тя отпусна ъгълчетата на устата си в нещастно изражение и се втренчи мрачно в пода.

Маа Рамотсве се усмихна. Унижението на младежа не й доставяше удоволствие, но някои уроци трябваше да се научат и случилото се беше в известен смисъл заслужено от него.

— Пристъпяше от крак на крак — продължи маа Макутси. — Ей така. А господин Дж. Л. Б. Матекони стоеше така, сложил ръце на кръста, като учител, който хока непослушно момче.

— Какво му каза? — попита маа Рамотсве.

— Чух всичко — рече маа Макутси. — Чарли каза: „Ето че се връщам, шефе. Нямаше ме няколко дни. Взех си малка почивка. И сега се връщам“. А господин Дж. Л. Б. Матекони каза: „Почивка ли? Нали каза, че напускаш. Нали каза, че работата вече не ти трябва? Не каза ли така?“ А после Чарли рече, че било грешка. Каза, че не го казал сериозно това, дето нямало повече да ходи на работа. Каза, че искал всъщност да каже, че си взема почивка.

Маа Рамотсве въздъхна.

— Този младеж пак нищо не е научил — каза тя. — Нима наистина очакваше господин Дж. Л. Б. Матекони да повярва на дивотиите му?

— Май да — каза маа Макутси. — Но ти го знаеш какъв е Чарли. Не е момче с първокачествен мозък. Най-много с четирийсет и два процента. Толкова би изкарал на изпит. Четирийсет и два процента. Сигурна съм в това, маа.

Погледът на маа Рамотсве се отклони за миг към дипломата на стената зад главата на маа Макутси. Това беше дипломата й от Ботсуанския колеж за секретарки, гордо сложена в рамка, диплома с мотото на колежа в получер шрифт под наименованието му: „Бъдете акуратни“. А под него забележителният резултат, написан с ръкописен шрифт, като вероятно ръката, която е трябвало да го изпише, се е дивяла над тази цифра: „Деветдесет и седем процента“.

— Тъй или иначе — продължи маа Макутси, — господин Дж. Л. Б. Матекони изслуша всичко това, а после се наведе към него и размаха пръст, също както беше направил Чарли, когато ми се развика и ме обиди.

Глиган, помисли си маа Рамотсве. Да, той те нарече глиган, а ако добре си спомням, и ти му върна същото. Тя си помисли това и се опита да потисне усмивката си, когато за миг в съзнанието й се яви представата на глиган с големи кръгли очила. Големи кръгли очила и зелени обувки, поръбени със синьо.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони му каза, че е много глупав младеж — продължи маа Макутси. — Каза му, че младежите не бива да бягат с жени, които са много по-стари от тях. Каза му, че сам си е търсил белята. Освен това му каза, че трябва да е по-отговорен и да си намери добро момиче на неговата възраст, за което да се ожени. Каза, че правителството съветва мъжете да правят точно това и Чарли трябва да слуша съветите на правителството по тоя въпрос.

А през цялото време Чарли гледаше към земята и кършеше пръсти, ей така. Почти ми дожаля за него. Всъщност май наистина мъничко ми дожаля, макар че сам си беше виновен за всичко.

А после го чух да обещава на господин Дж. Л. Б. Матекони в бъдеще да се държи по-добре и да казва, че знае, че е постъпил глупаво и че вече няма да постъпва глупаво. Точно така каза, маа, и аз записах думите му на един лист, който ще държим тук в кантората и ще го извадим и ще му го покажем някой път в бъдеще, ако е необходимо.

Маа Рамотсве погледна листа, който маа Макутси беше извадила. Да, може би щеше да свърши работа, но не биваше да забравят, каза тя, че Чарли все още беше съвсем млад, а младежите са склонни да вършат глупости и вероятно нямат друг избор, освен да се учат от грешките си. Маа Макутси не беше чак толкова благородно настроена, но най-накрая призна, че вероятно той вече достатъчно си е изпатил и трябва да му се даде още една възможност. Може би сега вече щеше да се запознае с някое добро момиче и всичко щеше да се промени, въпреки че тя продължаваше да храни известни съмнения.

— Но Чарли каза и нещо друго — добави маа Макутси. — Каза нещо за някаква тиква.

Маа Рамотсве я погледна стресната.

— Тиква ли?

— Да — каза маа Макутси. — Каза, че господин Дж. Л. Б. Матекони не бива да си мисли, че той прави само лоши неща. Каза, че трябва да си спомни, че той ви е донесъл тиква.

— Ясно — каза маа Рамотсве и след това повтори: — Ясно.

Тя погледна навън през прозореца. Значи Чарли беше донесъл тиквата, което означаваше, че мъжът под леглото не беше този, който я беше донесъл, а това на свой ред означаваше, че тя все така не знаеше кой е бил неканеният гост. Със сигурност не беше Чарли, защото тя щеше да го позная, значи… Тя се сепна. Дойде й една мисъл, от която се вледени. Може би човекът под леглото е бил Ноте Мокоти. Но тя бързо изхвърли от главата си тази мисъл, понеже нямаше смисъл да изпитва ужас дълго след конкретната случка.

— Я виж ти — каза маа Рамотсве на маа Макутси. Значи Чарли ми е донесъл тиква! Ама не са ли странни тези младежи, какви неща само правят, маа Макутси! — И всички можеха да бъдат добри хора, помисли си тя, дори младеж като Чарли, който мислеше само за жени, беше толкова суетен и имаше какви ли не други недостатъци.

— Така е — потвърди маа Макутси. — Особено този младеж.

Тя не искаше отново да споменава за чайника, но не беше забравила.

Разбира се, завръщането на Чарли повдигна въпроса за бъдещето на господин Полопетси. Самият господин Полопетси остана безмълвен, когато Чарли се появи отново. Той продължи да работи все така съвестно, но забеляза враждебните погледи, които му хвърляше Чарли, и видя как двамата чираци си шепнат нещо, като гледат към него. Той предполагаше, че завръщането на чирака ще означава, че той ще остане без работа, и през този и през следващия ден в поведението му се четеше примирение. Накрая, след като изчака да се появи миг на затишие в работата, той се вмъкна в кантората да поговори с маа Рамотсве.

— Дойдох да ти благодаря, маа — избъбри. — Сега, след като работата ми приключи, идвам да ти благодаря за всичко, което направи за мен. Бях много щастлив тук. Всички бяхте много мили с мен.

Маа Рамотсве вдигна поглед от документите.

— Не разбирам какво говориш, раа — каза тя. — Какво е свършило? За какво говориш?

— За работата ми — каза той. — Чиракът се върна. Сега вече няма да има работа за мен.

Маа Рамотсве, която събираше сумите от квитанции на сервиза, остави химикалката и огледа добре господин Полопетси.

— Аз не мисля, че работата ти е свършила — каза тя. — Господин Дж. Л. Б. Матекони казал ли ти е нещо?

Господин Полопетси поклати глава.

— Той е много мил човек — каза той. — Според мен не иска да ми каже. Но аз мисля, че така или иначе това се случи. Според мен ще трябва скоро да си вървя. Може би утре. Не знам.

Маа Рамотсве се изправи.

— Ще отидем и ще поговорим с него — каза тя. — Ела с мен, раа.

Господин Полопетси вдигна ръка.

— Не, маа. Моля те, недей. Не искам да вдигам шум.

Но маа Рамотсве не обърна никакво внимание на възраженията му и го избута навън от кантората, в сервиза, където господин Дж. Л. Б. Матекони се беше надвесил над красива червена кола и съзерцаваше мотора й дълбоко замислен.

— Хората, които произвеждат тези коли, се опитват да ни направят живота черен — каза той. — Слагат вътре какви ли не компютри, а какво да правим ние, когато се повредят? Опитват се да превърнат колите в космически кораби, ей това правят. Но на нас, тук, в Ботсуана не ни трябват ракети. Трябват ни хубави коли с мотори, на които прахът не им пречи. Ей това ни трябва.

— Трябва да пишеш на хората, които правят тези коли — каза маа Рамотсве. — Можеш да им кажеш това.

— Няма да ме чуят — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Аз съм само един човек. Аз съм просто господин Дж. Л. Б. Матекони от „Тлоквенг роуд спийди моторс“. А в Япония или в Америка ще погледат писмото ми и ще кажат: „Кой е този господин Дж. Л. Б. Матекони? Познаваме ли го? За какво ни пише?“ А после ще хвърлят писмото ми на боклука. Така ще стане. Аз не съм важен човек.

— Напротив — каза маа Рамотсве. — Ти си много важен човек. Ти си най-добрият автомонтьор в Ботсуана.

— Да — потвърди господин Полопетси. — Вярно е, раа. Ти си най-добрият автомонтьор. Аз много се гордея, че работя с тебе.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се обърна и ги погледна, първо маа Рамотсве, после господин Полопетси.

— Ти също си добър автомонтьор, раа — каза той на господин Полопетси. — Виждал съм те как пипаш двигателя. Ти уважаваш техниката. Сигурно е така, понеже си работил в болница. Приличаш на лекар, който се грижи за пациент.

Маа Рамотсве хвърли за миг поглед на господин Полопетси, а после се обърна към господин Дж. Л. Б. Матекони.

— А освен това е и добър детектив — каза тя. — Именно той проследи дирята на микробуса. Това беше отлична следователска работа. Ние може да го използваме от време на време като един вид помощник. Може би той би могъл да е помощник на помощник-детектива маа Макутси. Това ще й хареса.

Господин Дж. Л. Б. Матекони явно мислеше над нещо.

— Да — каза накрая. — Това би било добра идея. — Той замълча за миг и се намръщи. — Раа, нали не си си мислил, че работата ти тук е приключила само защото Чарли се върна?

Господин Полопетси кимна.

— Наистина си мислех така, раа. И нямам нищо против. Не мога да очаквам, че ще даваш работа на всекиго.

— Но аз никога не съм си мислил, че ти трябва да си тръгнеш, раа. Трябваше да ти кажа. И през ум не ми е минавало, че трябва да си вървиш. Какво ще стане със сервиза, след като момчетата приключат с чиракуването — ако изобщо някога приключат? Закъде ще съм, ако нямам човек като теб, който да ми помага? А сега вече чу, че маа Рамотсве говори и за това как ще помагаш и на нея от време на време. Ще ти се отвори доста работа, раа.

 

 

Същият следобед, точно когато маа Рамотсве се канеше да предложи и да затворят кантората един час по-рано от обикновено, понеже трябваше да отиде до месаря да вземе поръчаното месо, което щеше да готви вечерта, господин Полопетси влезе в офиса и съобщи, че е дошъл един мъж, който иска да я види. Бил възрастен човек, каза той, който пристигнал с кола с шофьор и не пожелал да влезе вътре. Питал дали може маа Рамотсве да говори с него навън, под дървото.

Маа Рамотсве се усмихна. Точно така би се чувствал най-удобно един възрастен човек, един човек на традицията: да си поприказва, застанал под дърво, както хората са правели открай време. Тя излезе навън и видя посетителя си, който вече стоеше под дървото с шапка в ръка. Толкова много приличаше на баща й, помисли си тя и я жегна съжаление; той обичаше да си приказва с хората, докато стоеше или седеше под някое дърво, и гледаше как добитъкът пасе или пък просто съзерцаваше небето и възвишенията на страната, която толкова обичаше.

— Думела[1], маа Рамотсве. Нали ме помниш?

Тя протегна ръка и се здрависаха.

— Много добре те помня, раа. Ти беше приятел на баща ми. Не съм те виждала отдавна, но те помня, разбира се. Добре ли си, раа?

Той леко почука по главата си с показалец.

— Главата ми вече остарява — каза с усмивка. — А това означава, че забравям много неща. Но не съм забравил Обед Рамотсве, познавахме се от малки. Човек не забравя такива неща.

Тя кимна.

— Ти му беше добър приятел.

— А той беше добър човек, баща ти.

Настъпи мълчание. Тя се питаше дали да не го покани в кантората на чаша чай, но реши, че няма да му е приятно. Но какво всъщност искаше? Понякога възрастните хора просто обичаха да поприказват за миналото, ей така, без причина, и може би точно затова беше дошъл да я види и той.

Но не, оказа се, че има нещо друго.

— Аз имам син — каза той. — Имам син, който се казва Фути. Той е много добър мъж, но не си е намерил жена. Именно затова е много срамежлив, открай време си е такъв. Не може да говори както трябва, думите му излизат съвсем бавно. И затова много се срамува с жените. Мисля, че може би момичетата му се присмиваха, като беше по-млад.

— Хората могат да бъдат много жестоки — каза маа Рамотсве.

— Така е — потвърди господин Радифути. — Но сега той е срещнал една много мила жена.

„Аха — помисли си маа Рамотсве. — Значи затова е дошъл да ме види. Дошъл е да ме помоли да поразпитам за тази жена“. Вече много пъти я бяха молили да свърши нещо подобно — да научи повече за бъдещ кандидат за женитба. Това беше обичайна задача за детективите и дори цял раздел в книгата на Кловис Андерсън беше посветен на подходите при изпълняване на такава задача.

— Коя е тази жена? — попита маа Рамотсве. — Ако ми кажеш името й, ще видя дали мога да науча нещо за нея. Мога да разбера дали от нея ще излезе добра жена за сина ти.

Господин Радифути взе неловко да прехвърля в ръце шапката си.

— О-о-о, сигурен съм, че от нея ще излезе много добра съпруга — каза той. — А и мисля, че ти вече знаеш това.

Маа Рамотсве го погледна недоумяващо, а той се усмихна.

— Разбираш ли, маа — продължи той, — жената работи ей там в онази кантора, зад гърба ти. Така че ти я познаваш много добре.

Няколко секунди маа Рамотсве не каза нищо. А след това изрече съвсем тихо:

— Разбирам.

После замълча за миг и повтори:

— Разбирам.

— Да — каза господин Радифути. — Синът ми се среща с твоята помощничка. Тя беше много мила с него и му помогна да танцува много по-добре. Освен това му помогна и с говоренето, понеже му вдъхна увереност. Това ме направи много щастлив. Но има един проблем.

Изведнъж маа Рамотсве се натъжи. Тя си беше позволила да се надява от името на маа Макутси, но ето че изникваше някаква трудност. Очертаваше се поредното разочарование за маа Макутси. Сега това изглеждаше неизбежно.

Преди да продължи, господин Радифути бавно, със свистене пое въздух.

— Знам, че синът ми иска да се ожени за тази жена, сигурен съм в това. Но също така съм сигурен, че никога няма да събере смелост да я помоли. Твърде е срамежлив. Той дори ми каза, че не може да я помоли да се омъжи за него, защото ще започне да заеква и да пелтечи и нищо няма да излезе от устата му. Ето защо той не би могъл да й зададе този важен въпрос.

Той замълча и погледна умолително маа Рамотсве.

— Е, маа, какво можем да направим? — продължи. — Ти си умна жена. Може би ти ще сториш нещо.

Маа Рамотсве погледна към небето през клоните на акацията. Слънцето вече се снижаваше и по това време на деня небето винаги изглеждаше сякаш по-празно. Тя винаги изпитваше известна тъга, това беше време на рехава, мека светлина.

— Много странно нещо — каза тя. — Но на мен ми се струва, че няма причина, поради която един човек да не може да служи като пратеник на друг човек по такъв въпрос. Нали си виждал любовните послания, които зулуските правеха от маниста и пращаха на другите? Може пък тези послания да са съдържали предложения за женитба. И защо ние да не използване пратеник в подобен случай? Не виждам причина.

Възлестите пръсти на господин Радифути мачкаха все по-нервно периферията на шапката му.

— Искаш да кажеш, че аз трябва да я попитам, маа, така ли? Това ли искаш от мен да направя? Мислиш ли…

Тя вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Не, раа. Не се тревожи. В подобен случай една жена е най-добрият пратеник. Но трябва най-напред да те попитам: сигурен ли си, че синът ти иска да се ожени за тази жена? Сто процента ли си сигурен?

— Сигурен съм — потвърди той. — Сам ми каза. А освен това той знаеше, че идвам да поговоря с теб за това.

Маа Рамотсве изслуша внимателно отговора му. А след това, след като го помоли да почака на място, тя се върна обратно в кантората, където помощничката й сортираше купчина книжа на бюрото си. Когато маа Рамотсве влезе в стаята, маа Макутси вдигна глава.

— Какво искаше? — попита тя безучастно. — Клиент ли беше?

Вместо да отговори, маа Рамотсве просто седна и се усмихна.

— Нещо смешно ли казах? — попита маа Макутси. — Изглеждаш така, сякаш си чула нещо забавно.

— Не — каза маа Рамотсве. — Не е смешно. Много е важно дори.

Маа Макутси остави на бюрото лист хартия и погледна въпросително шефката си. Случваше се маа Рамотсве да говори с недомлъвки, когато сякаш искаше от маа Макутси сама да се досети за нещо, и изглежда и сега случаят беше такъв.

— Не мога да отгатна, маа — каза тя. — Просто не мога да отгатна. Ще трябва ти да ми кажеш за какво става дума.

— Маа Рамотсве пое дълбоко въздух.

— Искаш ли да се омъжиш някой ден, маа? — попита.

Маа Макутси погледна надолу към обувките си.

— Да — каза тя. — Искам да се омъжа някой ден. Но не знам дали това изобщо ще стане.

— Има един мъж, който иска да се ожени за теб — каза маа Рамотсве. — Доколкото знам, той е добър човек. Но е прекалено срамежлив, за да те помоли сам, понеже много се притеснява от заекването си…

Тя млъкна. Маа Макутси се беше вторачила в нея с широко отворени от изумление очи.

— Той изпрати баща си, за да попита дали искаш да се омъжиш за него — продължи маа Рамотсве. — А аз дойдох като пратеник на бащата. Ти трябва само да помислиш много добре. Харесваш ли този мъж? Обичаш ли го толкова, че да се омъжиш за него? Това ли искаш? Не се съгласявай, ако не си съвсем сигурна. Бъди много внимателна, маа. Това е много важно решение.

След като свърши речта си, тя си помисли, че маа Макутси е изгубила дар слово. Тя отвори уста, а сетне я затвори. Маа Рамотсве чакаше. На рамото й кацна муха и взе да я гъделичка с крачетата си, но тя не помръдна да я прогони. Неочаквано маа Макутси се изправи и погледна маа Рамотсве. После отново седна, като буквално се тръшна на стола и едва не падна от него. Свали големите си кръгли очила и грижливо ги почисти с вехтата си дантелена кърпичка, кърпичката, която толкова дълго време беше пазила като очите си и която, подобно на бялото микробусче, почти си беше изпяла песента.

Когато заговори, гласът й беше далечен, почти шепот. Но маа Рамотсве чу думите й:

— Ще се омъжа за него, маа. Така кажи на баща му. Ще се омъжа за Фути Радифути. Отговорът ми е „да“.

Маа Рамотсве плесна радостно с ръце.

— О-о-о, маа Макутси, толкова съм щастлива! — възкликна тя. — Толкова съм щастлива, щастлива, щастлива. Баща му каза, че Фути бил сто процента сигурен, че иска да се ожени за теб. Сто процента, маа. Не деветдесет и седем процента — сто процента!

Заедно излязоха навън, където господин Радифути ги чакаше. Той ги погледна с тревога, но позна по лицата им какъв отговор му носеха. После тримата си поговориха, но съвсем за кратко, понеже господин Радифути нямаше търпение да се върне при сина си и да му съобщи отговора на маа Макутси.

След като се прибраха в кантората, маа Рамотсве замълча тактично. Маа Макутси си събра мислите, застанала до прозореца, загледана в дърветата в далечината и вечерното слънце над сиво-зелените хълмове зад дърветата. Имаше да мисли за толкова много: за миналото си и за селцето, от което беше дошла; за семейството си в Бобононг, което толкова щеше да се зарадва на новината; и за покойния си брат Ричард, който така и нямаше да научи за това, освен ако, разбира се, не я гледаше отнякъде, а защо пък не, помисли си тя. Тя обичаше тази страна, тази прекрасна страна, обичаше онези, с които живееше и работеше. Можеше да даде толкова много любов — винаги беше усещала това — и сега имаше човек, на когото да дари тази любов и това беше добро, знаеше тя; понеже тъкмо това ни спасява, то прави поносими нашата болка и нашата скръб — да даваш на другите любов, да споделяш сърцето си.

Бележки

[1] Добър ден (сетсуана). — Б.пр.

Край