Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (3)

Трета глава
Още размишления за тиквите

Маа Рамотсве огледа тиквата от всички страни. В „Принципи на работата на частния детектив“ на Кловис Андерсън не пишеше нищо за тикви, но маа Рамотсве беше напълно способна сама да обследва една тиква, без да се нуждае от ничии напътствия. Отначало тя не я докосна, само я огледа щателно, а после огледа и земята около нея. Тиквата стоеше в една цветна леха, макар всъщност лехата да не заслужаваше това име, понеже не се беше радвала на особени грижи, откакто маа Рамотсве се нанесе в къщата. Тя посвещаваше вниманието си на зеленчуците и на храстите, застъпвайки мнението, че цветята изискват твърде много усилия, а отплатата, която човек получава, е минимална. В знойния ботсуански въздух цветята разцъфваха съвсем за кратко, а после се затваряха и вехнеха, сякаш изненадани от жегата, освен ако, разбира се, човек не ги покриеше със сенник и всеки ден не ги придумваше да живеят, напоявайки ги със скъпоценна вода. Много по-добре беше, мислеше си маа Рамотсве, да оставиш местните растения да се борят както могат. Те познаваха ботсуанската земя и можеха да устоят на слънцето. Знаеха кога е време да се цъфти и кога е време да се скрият; знаеха как най-добре да използват и последната капчица влага, която стигнеше до тях.

Лехата, в която се мъдреше тиквата, вървеше по протежение на ниската предна стена на верандата. Състоеше се главно от пясък, но в него бяха пуснали корен и няколко растения, алое и други подобни, и именно до едно от тях беше оставена тиквата. Маа Рамотсве огледа пясъка около нея: изглеждаше непокътнат, ако не се смятат тънките като нишки мравешки пътеки, но на половин метър от тиквата ясно се виждаше отпечатък от обувка — и толкова. Само очертанията на подметката, които не разкриваха нищо, освен факта, че ако се съди по размера им, човекът, оставил тиквата е мъж и е обут.

Тя стоеше над тиквата и съзерцаваше нейната многообещаваща закръгленост. Щеше да стигне за три гозби, помисли си, а можеше и да остане за малко супа. Беше откъсната съвсем навреме — точно толкова зряла, че месото й да е вече сладко, но без да е омекнало твърде много. Беше първокласна тиква и човекът, който я беше оставил тук, явно разбираше от тикви.

Маа Рамотсве се наведе и подхвана тиквата, за да я вдигне, отначало предпазливо, но после все по-здраво. Притиснала до гърдите си огромния жълт товар, тя вдъхна сладкото ухание на тиквата и затвори очи за миг, като си представи как щеше да изглежда нарязана, сготвена и красяща чиниите на трапезата й. Стиснала здраво тиквата, която беше тежичка, тя се отправи към кухнята, където я остави на масата.

— Чудесна тиква — отбеляза господин Дж. Л. Б. Матекони, когато влезе няколко минути след това.

Маа Рамотсве тъкмо се канеше да му разкаже, какво се е случило, когато забеляза, че децата са зад него — Мотолели в своята инвалидна количка и Пусо, спретнато облечен с току-що изгладени от Роуз къси панталони и бяла риза с къси ръкави.

— Тиква! — възкликна Пусо. — Огромна тиква!

Господин Дж. Л. Б. Матекони повдигна вежда.

— Нима вече си ходила до магазина, маа Рамотсве?

— Не — отвърна тя. — Някой е оставил тази тиква за нас. Намерих я отпред. Прекрасен подарък.

Това поне беше вярно. Някой беше оставил тиквата пред къщата и беше близо до ума, че е подарък.

— Кой ли е този мил човек? — зачуди се господин Дж. Л. Б. Матекони. — Госпожа Мофат каза, че ще ми направи подарък, задето оправих колата на доктора. Дали не я е оставила тя?

— Може би — каза маа Рамотсве. — Но не съм сигурна.

Тя погледна настоятелно господин Дж. Л. Б. Матекони, опитвайки се да му даде знак с очи, че зад тиквата може би се крие и нещо друго, но това не бива да се обсъжда пред децата. Щом срещна погледа й, той разбра.

— Е, ще прибера тиквата в килера — каза. — А довечера ще я извадим и ще я сготвим. Как мислиш, дали това е добра идея?

— Да — потвърди маа Рамотсве. — Ти прибери тиквата, а аз ще направя овесена каша за закуска на децата. След това всички ще отидем на църква, докато не е станало жега.

Те изминаха с микробуса краткото разстояние до Англиканската катедрала, паркираха отстрани, близо до къщата на декана. Маа Рамотсве помогна на Мотолели да седне в количката си, а Пусо я забута към предния вход, където имаше специална рампа. Маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони влязоха през страничната врата, взеха си сборници с химни от масата до входа и се отправиха към любимата си скамейка. Няколко минути по-късно дойдоха и децата. Количката на Мотолели беше застопорена на края на скамейката, а Пусо седна между маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони, където можеха да го държат под око. Той имаше навика да се върти като шугав и обикновено след петнайсетина минути го изпращаха навън, да си играе на люлките до катедралата.

Маа Рамотсве прегледа брошурата за службата в този ден. Изборът на химните не й хареса, понеже до един й бяха непознати, и тя бързо премина към новините за енориашите. Имаше списък на болните и тя пробяга с очи по него, забелязвайки с тъга, че мнозина от онези, които бяха присъствали в списъка предната седмица, продължаваха да са в него. Беше време на болести и милосърдието бе поставено на сериозно изпитание. Виждаше имената на майки, които щяха да оставят децата си сираци, ако Господ ги повикаше на небето. Имаше бедни хора и богати хора, равни заради крехката си човешка природа. „Помнете тези свои братя и сестри“ — пишеше накрая на списъка. Да, тя щеше да ги помни. Щеше да помни тези братя и сестри. Как би могъл човек да ги забрави?

Влезе хорът и богослужението започна. Маа Рамотсве си седеше и без особен ентусиазъм напяваше непознатите химни, избрани за този ден, а мислите й продължиха да се връщат към тиквата, открита по такъв необичаен начин. Хрумна й едно възможно обяснение за загадката: неканеният гост се беше върнал по някаква причина — може би, за да се промъкне в къщата отново — и беше намерил панталоните си, метнати на верандата. Същевременно беше носил тиква, вероятно открадната от другаде, и я беше оставил на земята, докато си обуе панталоните. И може би тогава някой го беше сварил — отново — и той беше побягнал, без да успее да си вземе тиквата.

Несъмнено това беше възможно, но дали беше вероятно? Маа Рамотсве вдигна поглед към тавана на катедралата и се загледа в перките на големите бели вентилатори, които бавно пореха въздуха. Неканеният гост надали се беше върнал, а и да беше го сторил, дали щеше да има време, за да открадне тиква от другаде? Та нали, лишен от панталони, най-важната и неотложна задача за него е била да се добере до вкъщи или да си намери други панталони.

Много по-вероятно изчезването на панталоните и появяването на тиквата нямаха никаква връзка помежду си. Може някой минувач се беше зарадвал на възможността да се сдобие с чифт чудесни панталони и ги беше взел. А след това, в ранни зори, някой приятел беше оставил тиквата като подарък и просто си беше тръгнал, понеже не е искал да ги буди толкова рано в неделя. Това изглеждаше много по-вероятно, а и тъкмо до подобно решение би стигнал самият Кловис Андерсън. „Никога не търсете прекалено сложни решения — пишеше той. — Винаги приемайте, че най-простото обяснение е и най-вероятното. В девет случая от десет ще се окажете прави“.

Изпаднала в дълбок размисъл над различните предположения, маа Рамотсве се сепна. Богослужението продължаваше и в този миг преподобният Тревър Муамба се възкачваше на амвона. Тя прогони от главата си всякакви мисли за тикви и се заслуша в неговите думи. Той ги беше венчал под дървото във Фермата на сираците преди няма и шест месеца, в онзи ден, който оставаше запечатан в паметта й до последната минута: песента на детските гласове; балдахинът от листа над главите им; усмивките на всички присъстващи и отекващите думи, белязали началото на нейния семеен живот с прекрасния човек господин Дж. Л. Б. Матекони, великолепният автомонтьор, който сега беше неин съпруг.

Преподобният Тревър Муамба огледа енориашите и се усмихна.

— Имаме гости — каза все така усмихнат. — Моля ви, станете и ни кажете кои сте.

Всички се огледаха. И ето че петима души, седнали сред останалите, се изправиха. Един по един те казаха кои са, а всички се обръщаха, за да ги видят.

— Аз съм Джон Нгуеня, от Мбабане в Свазиленд — каза един пълен мъж с перленосив костюм. Той се поклони леко и в отговор хората заръкопляскаха, а след това се обърнаха, за да разгледат следващия гост. Един по един те всички разкриха кои са — двама мъже, единият от Франсистаун, а другият от Бризбейн, и две жени — от Конкорд, Масачусетс, и от Йоханесбург. Всички те бяха приветствани тържествено, но с много топлота. Никой не правеше разлика между онези, които бяха от Африка, и онези, които не бяха. Маа Рамотсве забеляза, че американката беше облечена с рокля с тиквен цвят. И щом го забеляза, тя мигом се сгълча наум. Сега беше време за братство между хората, а не да се мисли за тикви.

Тревър Муамба намести очилата си.

— Братя и сестри — започна той, — добре сте дошли сред нас. Откъдето и да идвате, вие сте добре дошли.

Той хвърли поглед към бележките пред себе си.

— Понякога ме питат защо по света има толкова много страдание и не противоречи ли това на вярата, която ние имаме в човеколюбивия Творец. Това възражение се изтъкване от скоро. Мнозина са го отправяли към хората, които изповядват някаква вяра, и често не са приемали отговорите. Това не е достатъчно, казват те. Отговорите ви не са убедителни. Но защо тези хора си въобразяват, че можем да обясним всяка загадка? Съществуват загадки, които не подлежат на обясняване. Подобни загадки се явяват всеки ден.

„Да — помисли си маа Рамотсве. — Точно такава една загадка се яви сутринта на «Зебра драйв». Как може човек да обясни изчезнали панталони и появила се отникъде тиква?“ Тя отново се сепна. Не беше редно по този начин да слуша Тревър Муамба.

— По света има и много други загадки, които не можем да обясним и които трябва да приемем. Аз например си мисля за загадката на живота. Учените знаят много за живота, но не знаят как да породят онази искра, която представлява отликата между живот и неговото отсъствие. Тази частица, този електрически ток е загадка за тях, независимо от огромните им познания за това как функционира животът и как продължава. Ето защо ние трябва да приемем, че на света има загадки, които просто не можем да разберем. Не е ли тъй? Тези неща просто съществуват. Те са отвъд нашето познание.

„Загадката на живота! — помисли си маа Рамотсве. — Загадката на тиквите. Защо тиквите имат такава форма? Защо месото им е такова на цвят? Може ли някой да обясни това, или просто трябва да го приемем като факт?“ И отново тя се опита да обуздае мислите си и да се съсредоточи върху думите на Тревър Муамба.

— Така е и със страданието. Може да ни се вижда загадка това, че има страдание в един свят, в който ние твърдим, че виждаме божествен промисъл. Но колкото повече размишляваме над тази загадка, толкова повече отговорът ни убягва. И така бихме могли да свием рамене и да се предадем на отчаянието, или да приемем загадката като факт, като нещо, което просто не бихме могли да проумеем. И това не означава да се отдадем на нихилизъм или на философията, която твърди, че с нищо не може да се облекчи страданието и болката на света. Напротив, ние можем да направим нещо, всички ние, събрани тук днес, имаме възможност да сторим нещо, пък било то и съвсем дребно, за да намалим страданието по света. Можем да сторим това, като проявяваме доброта към другите; можем да го сторим, като лекуваме болката им.

Ако се огледаме в днешния свят, ако погледнем нашия скъп дом, Африка, какво друго виждаме, освен сълзи и страдание? Да, тях ги има. Виждаме ги дори в Ботсуана, където имаме толкова много поводи да се чувстваме щастливи. Виждаме ги по лицата на онези, които са болни, в техния страх и мъката им при мисълта, че животът им ще свърши толкова скоро. Това е истинско страдание, но не е страдание, от което страним всички ние, като християни. Всеки ден, във всеки миг от този ден, има хора, които се опитват с делата си да намалят това страдание. Дори сега, докато аз говоря, те вършат това съвсем наблизо, оттатък улицата, в болницата „Принцеса Марина“. Те са лекари и сестри. Сред тях има тукашни хора, а има и щедри и благородни хора, дошли отдалеч, например от Америка, които работят тук, за да помагат на страдащите от жестоката болест, която вилнее в Африка. Говорят ли тези хора за страданието като доказателство, че на този свят няма Бог? Не, не говорят. Те не задават този въпрос. И мнозина от тях черпят сили от същата тази вяра, над която някои многознайковци се надсмиват. И именно това, скъпи приятели, е истинската загадка, над която би трябвало да се дивим. Тъкмо над това би трябвало да помислим, като помълчим за миг, докато си спомняме имената на онези, които са болни, членовете на това паство, на англиканската църква, нашите братя и сестри. И сега аз ще прочета техните имена.