Алегзандър Маккол Смит
Във весела женска компания (15)

Петнадесета глава
Маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони вечерят в къщата си на „Зебра драйв“

Вечерта господин Дж. Л. Б. Матекони закъсня за вечеря. Обикновено той се прибираше вкъщи към шест часа, около час по-късно от маа Рамотсве. Тя си тръгваше от кантората към пет, а понякога се прибираше и по-рано. Ако в агенцията нямаше кой знае каква работа за вършене, тя поглеждаше маа Макутси и я питаше дали има причина да стоят там. Понякога дори не беше нужно да казва каквото и да било, а само хвърляше онзи поглед, който казваше: „Стига ми толкова; я каква жега е тоя следобед, толкова по-добре би било вкъщи“. А маа Макутси й отвръщаше с поглед, който казваше: „Права си, маа Рамотсве, както винаги си права“. И след този безмълвен разговор маа Рамотсве си вземаше чантата и затваряше прозореца отстрани на сервиза. След това закарваше маа Макутси до града или пък до нейната къща в квартала Второ разширение, а после се прибираше на „Зебра драйв“.

Едно от предимствата да се върне вкъщи по-рано беше, че можеше да посрещне децата, когато се приберат от училище. Мотолели винаги се връщаше малко по-късно от Пусо, понеже инвалидната й количка трябваше да се избута по целия път от училището. Момичетата от нейния клас бяха направили график и се редуваха да вършат това, като седмица след седмица прибираха съученичката си у дома. Момчетата също участваха и се съревноваваха помежду си за тази привилегия, но като цяло тяхната помощ се бе оказала незадоволителна. Някои от момчетата — всъщност повечето от тях — не успяваха да устоят на изкушението да бутат инвалидната количка прекалено бързо и за жалост дори веднъж се случи произшествие, когато едно от тях изпусна количката и Мотолели полетя право към канавката и се преобърна. Отърва се жива и здрава, но момчето побягна уплашено и на помощ й се притече един минувач, готвач в една от големите къщи на „Ниерере драйв“, който й помогна да се настани в количката и я докара до вкъщи, вече с разумна скорост.

— Онова момче е голям глупак — каза готвачът.

— Обикновено е добро момче — отговори Мотолели. — Просто се уплаши. Може да си е помислил, че ме е убил.

— ​Не биваше да бяга — продължи готвачът. — Точно на това нещо му казват бягство от местопроизшествието. Това е много лошо нещо.

Пусо беше твърде малък, за да помага за прибирането на сестра си. Той умееше да управлява инвалидната количка, но невинаги можеше да се разчита на него. Нямаше никаква сигурност, че ще отиде в класната стая на Мотолели навреме, а нищо чудно би било да се разсее насред пътя и да хукне след някой гущер или друго нещо, което му привлече вниманието. Той беше малко завеян, а понякога изглеждаше дори тъжен и замислен и беше трудно да разбереш за какво си мисли.

— Той мисли по друг начин — отбеляза маа Рамотсве, без да споменава от деликатност, че очевидната причина за това — в нейното съзнание, а и несъмнено в съзнанието на мнозина — бе фактът, че Пусо имаше във вените си доста бушменска кръв. Хората имаха странно отношение към това. Някои бяха нелюбезни и груби с бушмените, но според маа Рамотсве това беше съвсем ненужно. В сърцата ни трябва да има място за всички хора, които живеят в страната, казваше тя, и тези хора също са наши братя и сестри. Това е тяхната страна, също колкото и нашата. За нея това беше пределно ясно и тя не обърна внимание дори за миг на онези, които приеха с недоумение или съмнение осиновяването от нея и господин Дж. Л. Б. Матекони на тези деца от Фермата на сираците. В някои къщи това не би могло да се случи, понеже децата нямаха чиста кръв на тсуана, но не и в къщата на „Зебра драйв“.

И въпреки това маа Рамотсве трябваше да признае, че имаше страни от поведението на Пусо, които хората основателно можеха да посочат и да рекат: „Ето на! Така е понеже той през цялото време си мисли за Калахари и иска да бъде в саваната. Просто такова му е сърцето“. Е, мислене си маа Рамотсве, може и така да беше; може би в това момченце говореха някакви древни копнежи, които то бе наследило от своя народ. Но и така да беше, какво значение имаше? Важното беше той да е щастлив, а по свой собствен начин той беше щастлив. Никога нямаше да стане автомонтьор нямаше да поеме бизнеса от господин Дж. Л. Б. Матекони, но нима това имаше такова значение? За всеобща изненада неговата сестра бе показала огромен интерес към всякакви машинарии и бе заявила, че смята да учи за автомонтьор — така той имаше възможност да се насочи към друга професия, въпреки че в момента бе трудно човек да си представи каква би могла да е тя. Той обичаше да тича след гущерите да седи под дърветата и да гледа към птиците. Освен това обичаше да гради навред из двора малки купчинки от камъни, в които прислужницата на маа Рамотсве Роуз понякога се спъваше, когато излизаше да простира. Какво ли би могло да стане подобно момче, когато порасне? Какво говореха неговите занимания за бъдещата посока на живота му?

— В отдела по дивеча има работа за него — беше изтъкнал господин Дж. Л. Б. Матекони. — Трябват им хора, които да могат да проследяват животни. Може би той ще бъде щастлив в саваната, да проследява някои жерав или да върши друго подобно нещо. За някои хора по-хубава работа от тая няма.

Същата вечер, след ужасяващата среща с Ноте Мокоти, децата забелязаха, че нещо не е наред с маа Рамотсве. Пусо я попита нещо и тя тръгна да му отговаря, но млъкна насред изречението, сякаш мислите й се отклониха нанякъде. Той повтори въпроса си, но този път тя не отвърна нищо — и много учуден, той я остави. След като я намери в кухнята да гледа навън през прозореца с празен поглед, Мотолели предложи да й помогне с приготвянето на вечерята и получи подобен разсеян отговор. Тя почака маа Рамотсве да каже нещо друго, но след като тя продължи да мълчи, я попита дали не се е случило нещо лошо.

— Мисля за нещо — отговори маа Рамотсве. — Съжалявам, ако не те слушах. Мисля за нещо, което се случи днес.

— Лошо нещо ли? — попита Мотолели.

— Лошо — отговори маа Рамотсве. — Но сега не мога да говоря за това. Съжалявам. Тъжна съм и не искам да говоря.

Децата я оставиха сама. Понякога възрастните се държаха странно — всички деца знаеха това — и в такива случаи беше най-добре да ги оставиш на мира. Разни проблеми ги гнетяха; проблеми, в които децата не можеха да бъдат посветени; тактичното дете разбираше това много добре.

Но когато господин Дж. Л. Б. Матекони се прибра вкъщи вечерта и също изглеждаше замислен за нещо и далечен, те разбраха, че работата е лоша.

— Нещо лошо става в сервиза — прошепна Мотолели на брат си. — Те са нещастни.

Той я погледна разтревожен.

— Ще трябва ли да се върнем във Фермата на сираците? — попита.

— ​Дано да не трябва — каза тя. — Аз съм много щастлива да живея тук на „Зебра драйв“. Може пък нещата да се оправят.

Тя се опита да звучи уверено, но беше трудно, а и тревогата й се засили още повече, когато седнаха на масата за вечеря и маа Рамотсве забрави дори да каже молитвата, а после мълча почти през цялото време. След това Мотолели отиде с количката в стаята на брат си и го намери да лежи печален на леглото си и тогава му каза, че каквото и да се случи, няма нужда да се страхува, че ще остане сам-самичък.

— Дори да се върнем при маа Потоквани — каза тя, — тя ще направи всичко възможно да ни остави заедно. Винаги така е правила.

Пусо я гледаше дълбоко нещастен.

— Не искам да си тръгвам оттук. Много съм щастлив в тази къща. И храната тук е най-вкусната, която съм ял някога.

— И те са най-добрите хора, които сме виждали — каза тя. — Няма никой друг в Ботсуана, никой​ друг, толкова добър и мил като маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони. Никой.

Момченцето закима енергично.

— Знам това — каза то. — Дали ще идват в​ъв Фермата на сираците?

— Разбира се, че ще идват — ако изобщо се върнем там — увери го тя. Но тази увереност не можа да спре сълзите, които започнаха да се леят от очите му, сълзи за всичко, която му се беше случило — заради загубата на майката, която не помнеше, заради мисълта, че в този широк страшен свят няма никой друг, освен сестра му, към когото да се обърне, никой друг, когото не могат да му отнемат.

 

 

След като децата отидоха в стаите си да си легнат, маа Рамотсве си направи ройбос и излезе на верандата. Мислеше, че господин Дж. Л. Б. Матекони е в дневната, понеже чу радиото там да свири, и си помисли, че той седи на любимото си кресло и си блъска главата над автомонтьорския проблем, които го беше направил толкова мълчалив цялата вечер. Тя си мислеше, че това е автомонтьорски проблем, понеже нищо друго не можеше да разтревожи господин Дж. Л. Б. Матекони; а подобни проблеми неизбежно биваха решавани.

— Много си мълчалив тази вечер — отбеляза тя.

Той вдигна очи към нея.

— Ти също — отговори.

— Да — каза тя. — И двамата сме мълчаливи.

Тя седна до него и подпря чашата чай на коляното си. Хвърли поглед към господин Дж. Л. Б. Матекони; беше й минало през ум, че може да се чувства потиснат — една тревожна перспектива, — но после бързо я отхвърли. Когато беще страдал от депресия, той се беше държал по съвсем различен начин, беше някак апатичен, отпуснат. А сега, обратно, съвсем очевидно мислеше за нещо конкретно.

Тя погледна към градината, взря се в нощта. Беше топло и под светлината от почти пълната луна акацията, дървото мопипи и храсталаците, които нямаха имена, хвърляха сенки. Маа Рамотсве обичаше да се разхожда вечер в градината си, да стъпва бавно и отмерено. Хората, които се промъкват тихо вечер, рискуват да настъпят някоя змия, ако не внимават, понеже змиите се махат от пътя ти само ако усетят земята да трепери. Ето защо един по-лек човек — такъв например, който няма традиционно телосложение — е изложен на далеч по-голям риск да го ухапе змия. Разбира се, това беше още един довод в полза на поддържане на традиционното телосложение — страхът от змии и грижата за личната безопасност.

Маа Рамотсве беше съвсем наясно с трудностите, пред които в днешно време бяха изправени хората, и особено жените с традиционно телосложение. Преди беше имало времена в Ботсуана, когато никой не е обръщал особено внимание на слабите хора — до такава степен, че понякога се е случвало просто да не ги видят, понеже било толкова лесно да не ги забележиш. Ако някой кльощав човек застанел пред акациите и високата трева, нима не било възможно просто да се изгуби на техния фон или да заприлича на клон или дори на сянка? При един човек с традиционно телосложение подобна опасност никога не съществува; такъв човек би изпъквал във всеки пейзаж и би властвал над него подобно на баобаб.

Маа Рамотсве не хранеше и капка съмнение, че Ботсуана трябва да се върне към ценностите, които винаги са крепили тази страна и които я бяха направили най-хубавата страна в Африка. Имаше толкова много подобни ценности, сред които уважението към възрастните — към бабите, които знаеха толкова много и бяха преживели такива изпитания, — както и уважението към хората с традиционно телосложение. Модерното общество си имаше много добри страни, но идването на благоденствието и разрастването на градовете беше чаша с отрова, от която човек трябва да пие изключително предпазливо. Можеше да имаш всички неща, които предлага модерният свят, но каква ти е ползата от тях, ако унищожат всичко онова, което ти дава сила, смелост и гордост заради себе си и страната си? Маа Рамотсве се ужасяваше, когато четеше във вестниците, че хората биват наричани консуматори. Това беше ужасна, ужасна дума. Хората не бяха просто алчни консуматори, грабещи всичко, което им се изпречва пред очите; те бяха батсуана^[1] те бяха хора.

Но колкото и сериозни да бяха тези въпроси, в този миг маа Рамотсве не се беше замислила над тях; тя мислеше за срещата с Ноте и за неговата заплаха. Той й беше казал, че ще дойде за парите след няколко дни, и това, което я тревожеше, беше не самото даване на парите, а мисълта, че той ще се появи. Тя можеше да си позволи да му даде тези пари — макар и едва-едва, — но изпитваше ужас при мисълта, че Ноте ще дойде в тази къща. Струваше й се, че това би било своеобразно оскверняване; къщата на „Зебра драйв“ беше дом на слънцето и щастието и тя не искаше по никакъв начин да я свързва с него. Всъщност вече беше взела своето решение и в този миг обмисляше как да го приложи на дело. Същият следобед беше попълнила един чек и смяташе да му го занесе — колкото по-скоро, толкова по-добре.

Господин Дж. Л. Б. Матекони отпи от чая си.

— Ти си много разтревожена за нещо — каза тихо. — Искаш ли да ми разкажеш?

Маа Рамотсве не отговори. Как би могла да му каже с какво я беше заплашил Ноте? Как би могла да му каже, че не са женени; че обредът, извършен от преподобния Тревър Муамба, нямаше юридическа стойност, и не стига това, ами и представляваше престъпление от нейна страна? Ако изобщо имаше думи, с които да се разкаже всичко това, тя не би могла да се насили да произнесе тези думи.

Мълчанието, което тегнеше между тях, беше нарушено от господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Онзи мъж е дошъл да види теб, нали? — каза той.

Маа Рамотсве стисна конвулсивно чашата си с чай. Сигурно маа Макутси му беше казала, или пък господин Полопетси. Това не биваше да я изненадва: в малко място като сервиза почти нямаше тайни.

— Да — въздъхна тя. — Дойде и поиска от мен пари. Ще му дам, само за да го накарам да си отиде.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Често се случва така с подобни хора — каза. — Те се връщат. Но ти трябва да внимаваш. Ако им дадеш пари, може пак да дойдат и да поискат още и още.

Маа Рамотсве знаеше, че думите му са верни. Тя щеше да каже на Ноте, че няма да му даде други пари, а ако пак дойдеше да я види, щеше да му откаже. Но щеше ли наистина да успее? Ами ако той пак я заплашеше, че ще отиде в полицията? Нима тя не би сторила всичко, само и само да не бъде посрамена?

— Ще му дам тези пари и ще му кажа да не се връща — каза тя. — Не искам да го виждам повече.

— Добре — каза той. — Но трябва да внимаваш.

Тя го погледна. Бяха разменили само няколко думи и тя беше скрила от него истината, но въпреки това вече се чувстваше по-добре, след като сподели тревогата си. Сега вече можеше да попита как е той.

— Ами ти? — попита тя.

Господин Дж. Л. Б. Матекони простена.

— Божичко — каза той. — Здравата съм загазил. Открих нещо за моята къща.

Маа Рамотсве се намръщи. Тя знаеше, че наемателите винаги са риск. Те се отнасяха небрежно към мебелите; прогаряха дупки на пода и на масите със своите цигари. Тя дори беше чувала за някаква ферма недалеч от града, която била взета под наем от контрабандисти на питони. Някои от питоните избягали и се заселили на покрива дори след като наемателите били изгонени. Един от тях едва не отнесъл бебето на стопаните, когато те се върнали. Бащата влязъл в спалнята и намерил питона легнал до бебето, широко зинал с челюсти при крачетата му. Той спасил детето, но и двамата били жестоко изпохапани от острите като игли зъби на питона.

Разбира се, надали в къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони имаше питони, но явно все пак му тежеше някаква грижа. Тя го погледна с очакване.

— Използват я като нелегален бар — изплю той камъчето. — Не знаех това. Не бих позволил да бъде бар. Обаче е точно това.

Маа Рамотсве не можа да сдържи смеха си.

— Твоята къща? Нелегален бар?

Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна с лек укор.

— Според мен не е смешно — каза той.

Тя бързо се поправи.

— Разбира се, че не е — тонът й стана загрижен. — Ще трябва да направиш нещо по този въпрос.

Тя замълча. Клетият господин Дж. Л. Б. Матекони: беше твърде благ и мил човек. Никога нямаше да се справи със съдържателната на нелегален бар. Явно самата тя трябваше да се заеме с това; никоя съдържателка на нелегален бар не би могла да я уплаши.

— Искаш ли аз да разплета тая работа? — попита го. — Мога да се отърва от тези хора. Тъкмо такова нещо върши с лекота една детективска агенция.

Благодарността на господин Дж. Л. Б. Матекони можеше да се усети.

— Много си мила — каза той. — Всъщност проблемът си е мой, но мен не ме бива за тия неща. С радост се оправям с колите, ама с хората…

— Ти си чудесен автомонтьор — каза маа Рамотсве, като го потупа по ръката над лакътя. — А за един човек това е достатъчно.

— А ти си абсолютно чудесен детектив — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. Разбира се, това беше вярно и той беше напълно искрен със своя комплимент, но някак това не беше достатъчно. Той знаеше, че маа Рамотсве не само е чудесен детектив, но беше и чудесна готвачка, чудесна съпруга и чудесна приемна майка на децата. Нямаше нищо, което маа Рамотсве да не можеше да направи — поне според него. Тя можеше да управлява Ботсуана, ако й предоставеха такава възможност.

Маа Рамотсве допи последните глътки чай от чашата си и стана. Погледна часовника си. Беше едва осем часа. Тя щеше да отиде и да намери Ноте, да му даде чека и да приключи с цялата тази работа, преди да си легне тази вечер. Разговорът с господин Дж. Л. Б. Матекони я беше изпълнил с нова решимост. Нямаше за какво да чака. Предполагаше къде е отседнал Ноте — неговите роднини живееха в малко селце на десетини мили на юг. Щеше да й отнеме най-много половин час да стигне до там, да се разплати с него и завинаги да го изхвърли от живота си. След това щеше да се върне на „Зебра драйв“ и да легне да спи, без да се страхува от нищо. Той нямаше да стъпи в този дом.