Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (9)

Девета глава
Как да се справяме с млади мъже посредством науката психология

В края на работния ден маа Рамотсве бе организирала нещата така, че в пет без една минута стоеше пред белия си микробус — точно когато двамата чираци излизаха от сервиза и бършеха омазнените си пръсти в марлята, осигурена точно за тази цел от господин Дж. Л. Б. Матекони. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше наясно с всички възможни дерматити, от които страдаха монтьорите, беше виждал много свои колеги как хващат тежки кожни заболявания и се мъчеше да набие в главите на чираците и този урок по професионална хигиена, разбира се, без особен успех. Те все още не можеха да се отучат от лошия навик след работа веднага да си натопят ръцете в кофата с хладка вода, но поне от време на време се сещаха за марлята и проявяваха старание да си изчистят ръцете както си му е редът. За мръсната марля и за останалите употребявани парцали имаше един стар контейнер, но те и с това не се съобразяваха и маа Рамотсве най-редовно намираше разхвърляни мръсни марли по земята. Сега, след като си хвърлиха марлите долу, по-големият чирак вдигна поглед и разбра, че маа Рамотсве го гледа. Пошушна нещо на другия чирак и двамата ги вдигнаха и ги изхвърлиха в контейнера.

— Много сте примерни — извика им маа Рамотсве, когато те пак се появиха на вратата. — Господин Дж. Л. Б. Матекони ще бъде много доволен.

— Ние така или иначе щяхме да си го изхвърлим, където трябва — каза гузно по-младият чирак. — Няма нужда да ни напомняш такива неща, маа.

— Да — каза маа Рамотсве. — Знам. Помислих, че просто по погрешка сте го изпуснали. Случва се понякога, нали? Често виждам как изпускате разни неща по погрешка. Хартийки от бонбони, пликчета от чипс, вестници.

Чираците, които се бяха приближили до белия микробус, гледаха тъпо в краката си. Маа Рамотсве винаги можеше да ги сложи в малкия си джоб и те го знаеха.

— Но днес не ми се говори за разни боклуци — каза мило маа Рамотсве. — Видях, че работихте здравата целия ден и реших да ви откарам по къщите. Ще ви спестя едно чакане на минибуса.

— Много си любезна, маа — каза по-големият от чираците.

Маа Рамотсве им направи знак да се качват.

— Сядай отпред, Чарли. Ти си по-голям. А ти — погледна тя по-малкия и посочи задната седалка, — ти можеш да седнеш там. Следващият път ще се размените.

Тя имаше някаква смътна представа къде живеят момчетата. По-малкият живееше с чичо си зад пивоварната на „Франсистаун роуд“, а по-старият беше под наем с чичо си и леля си близо до сиропиталището на Тлоквенг. Щеше да й отнеме над половин час, за да ги откара и двамата, а децата я чакаха у дома, но тя имаше важна задача и щеше да я свърши при това с усмивка.

Първо щеше да откара по-малкия, като излезе на околовръстния път, покрай Университета, хотел „Сън“ и пътя за Мару-а-Пула. После да свие вляво по „Ниерере драйв“, да подмине края на „Елефант Роуд“ и да се спусне по „Нелсън Мандела драйв“, за която тя все още мислеше като за стария „Франсистаун Роуд“. Те пресякоха сухото дъно на река Сегодитшане и после по-големият чирак я насочи към един второкласен път, покрай който се издигаха малки спретнати къщички.

— Ей там живее чичо му — каза той и посочи към една от къщите. — Живее в пристройката, там спи, но се храни в къщата със семейството.

— Те спряха пред портата, по-младият чирак скочи от микробуса, плясна с ръце в знак на благодарност. Маа Рамотсве се усмихна и каза през отворения прозорец:

— Радвам се, че ти спестих една разходка.

После му махна и отново потегли с микробуса.

— Той е добро момче — каза маа Рамотсве. — Един ден от него ще излезе много добър съпруг на някое момиче.

— Ха! — каза по-големият чирак. — Това момиче първо трябва да го хване, а това хич не е лесно, той бързо бяга. Няма да им е лесно на момичетата!

Маа Рамотсве се престори на заинтересувана.

— Ами ако някое много красиво момиче с много пари вземе, че го хареса? Тогава какво? Той със сигурност няма да откаже да се ожени за някое такова момиче и да кара голяма кола. Може би дори някоя кола германска марка, вие нали много ги харесвате? Тогава?

Чиракът се изсмя.

— О, за такова момиче бих се оженил на секундата. Но такива момичета не обръщат внимание на момчета като нас. Ние сме само едни чираци монтьори. А онези момичета си търсят момчета от богати семейства или такива, които имат много добра работа. Такива хора. А ние ходим с обикновени момичета.

Маа Рамотсве цъкна с език.

— О, колко жалко. Много е тъжно, че не знаете как да привличате по-шикозни момичета. Това е много жалко. — Тя направи кратка пауза. — Аз мога да ти кажа как, разбира се.

Чиракът я погледна с недоверие.

— Ти ли, маа? Ти можеш да ми кажеш как такива момичета ще ми обърнат внимание?

— Разбира се, че мога — каза маа Рамотсве. — Аз съм жена, ако не си забелязал. И съм била и момиче. Знам как разсъждават момичетата. Сега, само защото съм малко по-възрастна и не тичам да гоня момчета, това не означава, че съм забравила как разсъждават момичетата.

Чиракът повдигна вежди.

— Кажи ми тогава. Кажи ми тази тайна.

Маа Рамотсве замълча. Това, каза си тя, е най-трудната част от всичко.

Трябваше да е сигурна, че чиракът ще приеме абсолютно насериозно онова, което тя възнамеряваше да му каже, тоест не биваше да бърза, докато говори.

— Не знам дали трябва да ти кажа — каза тя. — Не мога просто така да казвам на всекиго. Бих го казала само на човек, който ще бъде мил към красивите момичета. Това че са красиви и шик, не значи, че нямат чувства. Може би трябва да поизчакаме няколко години, преди да ти кажа.

Усмивката на чирака изчезна и той сви вежди.

— Много мил ще бъда към такова момиче, маа. Бъди сигурна, можеш да ми вярваш.

Маа Рамотсве се съсредоточи в пътя. Пред тях имаше един възрастен човек с колело. Носеше смачкана шапка, а отзад на багажника му имаше завързана една червена кокошка. Тя забави и му остави много място.

— Тази кокошка пътува за последен път — каза тя. — Носи я на някой, който ще си я сготви.

Чиракът погледна към колелото.

— Това е съдбата на всички кокошки. Те са за това.

— Те може би не са на това мнение. Чиракът се засмя.

— Ама те не могат да мислят. Те нямат мозък. Главичките им са много малки. В пилето няма никакъв мозък.

— Тогава какво има в главата му?

— Ами кръв и малко месо — каза чиракът. — Нали съм виждал. Мозък няма.

Маа Рамотсве кимна.

— О — каза тя. Нямаше никакъв смисъл човек да спори с тия момчета за подобни неща. Те обикновено непоклатимо вярваха в своята правота, дори и да нямаха никакво основание за подобна увереност.

— Но какво е онова нещо, което щеше да ми кажеш за момичетата? — настояваше чиракът. — Можеш да ми кажеш, маа. Аз мога да си говоря всякакви неща за момичетата, но с тях съм много добър. Питай господин Дж. Л. Б. Матекони. Той е виждал колко мило се отнасям с тях.

Приближаваха вече „Тлоквенг роуд“ и маа Рамотсве си каза, че настъпил моментът. Беше събудила любопитството на чирака и той сега я слушаше с пълно внимание.

— Добре тогава — поде тя. — Ще ти кажа един много изпитан метод за привличането на такива момичета. Трябва да станеш известен. Ако станеш известен, ако пишат за теб по вестниците, тогава тези момичета няма да могат да ти устоят. Огледай се и виж какви мъже се движат с подобни момичета. Мъже, за които се пише по вестниците. Те винаги са с най-лъскавите момичета.

Чиракът видимо се отчая.

— Това не е добра новина за мене — каза той. — Никога няма да стана известен. Никога няма да пишат по вестниците за мен.

— А защо не? — попита маа Рамотсве. — Защо се предаваш, преди да си опитал?

— Защото никой няма да пише за мен по вестниците — отвърна чиракът. — Аз съм напълно неизвестен. И никога няма да стана известен.

— Но виж господин Дж. Л. Б. Матекони — каза маа Рамотсве. — Нали виждаш, вестниците писаха за него. Сега вече е известен.

— Това е съвсем друго — възрази чиракът. — Вестниците пишат за него, защото той ще скача с парашут.

— Но ти също можеш да скочиш — каза маа Рамотсве така, сякаш идеята току-що й бе хрумнала. — Ако скочиш с парашут, всички вестници ще пишат за тебе, ще станеш известен, красивите момичета ще научат кой си. Няма да можеш да се отървеш от тях. Нали знам колко им трябва на момичетата.

— Но… — започна чиракът и млъкна.

— Именно, няма да можеш да се отървеш — продължаваше маа Рамотсве. — Няма нищо, нищичко, което привлича момичетата повече от смелостта. Ако скочиш от самолет, например вместо господин Дж. Л. Б. Матекони, който е може би твърде стар, за да прави такива подвизи, със сигурност ще се превърнеш в център на внимание. Гарантирам ти. Всички момичета ще бъдат готови да излязат с теб. Ще можеш да си избереш, която си искаш. Можеш да си избереш момичето с най-голямата кола.

— Ако е с най-голямата кола, със сигурност ще е и с най-голямото дупе — каза ухилен чиракът. — Нали голямото дупе може да влезе само в голяма кола. На мен такова момиче ще ми хареса много.

При обикновени обстоятелства маа Рамотсве не би отминала подобна забележка, без да го скастри, но случаят не беше такъв и тя просто се усмихна.

— Проста работа — каза. — Скачаш — и момичето е твое. Няма никакъв риск.

Чиракът се замисли за момент.

— Ами онзи от Въздушните сили на Ботсуана? Онзи, дето не му се е отворил парашутът?

Маа Рамотсве поклати глава.

— Тук грешиш, Чарли. Парашутът му е щял да се отвори, ако той е дръпнал шнура. Ти сам каза, че този човек вероятно е бил заспал. Нали разбираш, че с парашута всичко си е било наред. А ти си много по-умен от онзи човек. Ти няма да забравиш да дръпнеш шнура.

Чиракът се замисли за момент.

— И ти смяташ, че вестниците ще пишат за мене?

— Разбира се, че ще пишат — каза маа Рамотсве. — Аз ще се погрижа маа Потокване пак да говори с тях. Тя винаги им дава информация за сиропиталището. Ще им каже да поместят голяма твоя снимка на първа страница. И онези момичета, за които говорим, със сигурност ще я видят.

Маа Рамотсве забави ход. Няколко магарета стояха пред тях по средата на пътя и гледаха втренчено белия микробус, сякаш за пръв път виждаха превозно средство. Тя паркира микробуса и хвърли бърз поглед към чирака. Психология, помисли си тя, нали така му викат сега. Според нея, обаче, това бе нещо много по-древно. Женска ловкост, ето каква беше думата. Да знаеш как можеш да внушиш нещо на един мъж и как да го накараш да го направи. За това се изисква правилен подход. Тя не беше излъгала чирака в нищо. Имаше момичета, които щяха да останат впечатлени от скок с парашут и снимка във вестника. Ако мъжете знаеха как да се ползват от психологията (а те обикновено не знаеха,) също щяха да внушават на жените да направят онова, което се иска от тях. Може би все пак беше щастие, че мъжете не умеят да използват психологията. Мъжете получават от жените онова, което искат, като предизвикват у тях съжаление или вина. Те не правят това съзнателно, разбира се, но е ефектът е точно този.

Чиракът се наведе от прозореца и викна на магаретата, които го изгледаха с празни погледи и бавно се отместиха от пътя. После той се облегна на седалката и погледна към маа Рамотсве.

— Мисля, че ще го направя, маа. Дори мисля, че е добра идея да се помогне на сиропиталището. Всички трябва да правим каквото можем, за да помогнем.

 

 

Когато маа Рамотсве се върна на „Зебра драйв“, вече се стъмваше. Камионът на господин Дж. Л. Б. Матекони беше паркиран отстрани до къщата, на специалното си място, и маа Рамотсве намести белия микробус също на неговото място, близо до вратата за към кухнята. В къщата светеше и се чуваха гласове. „Сигурно се чудят къде съм — помисли си маа Рамотсве — и сигурно са гладни“.

Тя влезе в кухнята, като изрита обувките от краката си още в антрето. Мотолели седеше на своя инвалиден стол до масата и режеше моркови, а Пусо бъркаше нещо на печката. Господин Дж. Л. Б. Матекони, застанал точно зад Пусо, солеше сместа в тенджерата.

— Днес ние готвим вечеря за теб — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Можеш да си седнеш и да си качиш краката нависоко. Ще те повикаме, когато всичко е готово.

Маа Рамотсве извика от радост.

— О, колко хубаво! Аз пък кой знае защо, много се уморих. Тя отиде в хола и се отпусна на любимото си кресло. Децата бяха свикнали да помагат в кухнята, но да направят цяла вечеря? Сигурно господин Дж. Л. Б. Матекони беше организирал готвенето. Тя почувства благодарност към съдбата, че я бе дарила с такъв мъж, който се сещаше да направи вечеря. Повечето съпрузи изобщо нямаше да се сетят. Щяха да сметнат, че е под достойнството им да вършат домакинска работа. Но господин Дж. Л. Б. Матекони беше друг човек. Сякаш знаеше какво е да си жена и да трябва да сготвиш, да готвиш, цял живот да готвиш, безкрайна редица тенджери и тигани, на която изобщо краят й не се вижда. Жените прекрасно разбираха това, на тях и нощем им се присънваха тенджери и тигани, но ето и един мъж, който явно също го разбираше.

Когато след половин час седнаха на масата и Пусо и господин Дж. Л. Б. Матекони поднесоха чиниите с хубава храна, маа Рамотсве не може да скрие гордия си поглед. После сведе очи към покривката и произнесе молитвата, както му беше редът.

— Бог да благослови Ботсуана — каза маа Рамотсве. — Благодарим за храната на трапезата си, така прекрасно приготвена.

— Тя замълча. Имаше и друго да се каже, но засега това стигаше и понеже всички бяха много гладни, трябваше да започват.

— Много е вкусно — каза тя след първата хапка. — Много съм щастлива, че имам такива добри готвачи у дома.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони го измисли — каза Мотолели. — Може да открие „Тлоквенг роуд спийди ресторант“.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се засмя.

— А, не мога. Бива ме само коли да поправям, това е.

— Но можеш да скачаш и с парашут — каза Мотолели. — Това също го умееш. Говореха за това в училище.

Внезапно се възцари мълчание, сякаш над масата мина облак. Вилицата на господин Дж. Л. Б. Матекони застина във въздуха, а ножът на маа Рамотсве спря да реже тиквата. Тя погледна към господин Дж. Л. Б. Матекони, който срещна за миг очите й и веднага отмести поглед.

— О, това ли? Това е грешка. Господин Дж. Л. Б. Матекони щеше да скача с парашут, но Чарли, чиракът му от сервиза, предложи да скочи вместо него. Вече говорих за това с маа Потокване и тя е много доволна от това решение. Разбира, че господин Дж. Л. Б. Матекони иска да даде шанс на това момче да се прояви и аз обещах да го попитам дали е съгласен.

Всички погледи се насочиха към господин Дж. Л. Б. Матекони, който слушаше маа Рамотсве с широко отворени очи.

— Е — каза маа Рамотсве, като отново се зае да реже тиквата, — какво решаваш, господин Дж. Л. Б. Матекони? Ще дадеш ли шанс на момчето?

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна към тавана.

— Предполагам, че да — каза той.

— Добре — каза маа Рамотсве. — Много великодушно от твоя страна. Чарли ще е много доволен.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Дребна работа — каза той. — Съвсем дребна.

Те продължиха да вечерят. Маа Рамотсве забеляза, че господин Дж. Л. Б. Матекони беше в отлично настроение, направи няколко весели забележки относно събитията през деня, включително разказа и една смешна история с някакъв лагер, на която всички се смяха, макар че никой не го разбра.

После, след като чиниите бяха раздигнати и децата си бяха легнали в стаята, господин Дж. Л. Б. Матекони стана от стола си и като се приближи до стола на маа Рамотсве, се наведе над главата й, взе ръката й и каза:

— Ти си много мила жена, маа Рамотсве и аз съм голям късметлия, че съм с тебе. Много съм щастлив.

— И аз съм щастлива — каза маа Рамотсве. В крайна сметка нямаше да остане вдовица, а беше успяла и да създаде илюзията, че той е взел решението. Ето така обичаха мъжете — тя беше сигурна, — а пък и защо да не ги остави човек да си мислят, че те постигат каквото пожелаят, поне от време на време? Защо не?