Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (5)

Пета глава
Господин Дж. Л. Б. Матекони има причина да се замисли

Мина известно време, преди господин Дж. Л. Б. Матекони да го осени мисълта, че маа Потокване може да е приела неговите думи за съгласие. Той съвсем ясно си спомняше станалото. Беше казал: „Ще си помисля, маа“, което е много по-различно — ако някой би бил така добър да забележи — от това да каже, че със сигурност ще направи нещо. Може би щеше да е по-добре да й беше отказал веднага, на място, но господин Дж. Л. Б. Матекони беше възпитан човек и като всички възпитани хора, не обичаше да отказва. Много хора, разбира се, нямаха такива скрупули. Те биха отказали мигом, без да се вълнуват от това, че с отказа си ще наранят нечии чувства.

Господин Дж. Л. Б. Матекони обмисли много внимателно ситуацията. След първоначалното си стъписване, когато маа Потокване му каза какво иска от него, той замълча за миг. Първо си помисли, че не е чул добре, че може би тя иска от него да поправи някакъв парашут, така, както често го молеше да поправя всевъзможни машини. Но тя разбира се, не можеше да го е помолила за такова нещо, за щото в сиропиталището имаше цял куп хора, които биха се справили далеч по-добре с поправката на един парашут. Да се поправи парашут според него значеше да се шие, а повечето майки в сиропиталището умееха това, защото винаги шиеха дрехите на сирачетата, поправяха скъсаните панталонки на момчетата или отпускаха подгъва на поличките, когато окъсееха. Тези жени лесно щяха да зашият и един скъсан парашут дори ако трябваше да му сложат кръпка от панталонки. Не, маа Потакване определено нямаше предвид такова нещо.

Следващите й думи не оставиха никакво съмнение.

— Това е много добър начин да се съберат пари — бе казала тя. — Миналата година го направиха от Програмата за помощ на бедните. Онзи от радиото, със смешния глас, той е много известен и се съгласи да скочи. А после и онова момиче, което за малко да стане мис Ботсуана, то също се съгласи да скочи. Те събраха много пари. Страшно много.

— Но аз не мога да скоча — бе възразил господин Дж. Л. Б. Матекони. — Никога дори не съм се качвал на самолет. Не искам да скачам от самолет.

Маа Потокване сякаш не го чу.

— Но това е много лесно. Говорих с един човек от Клуба по парашутизъм и той ми каза, че могат да те научат как да скочиш. Освен това имат един учебник, в който е показано как да държиш краката си, когато се приземяваш. Много е просто. Дори аз мога да го направя.

— Тогава защо не го направиш? — бе промърморил той, но не достатъчно силно, така че маа Потокване продължи, все едно че нищо не е казал.

— Няма причина да се страхуваш — каза тя. — Мисля, че дори е много приятно да се носиш така във въздуха. Те могат да ти пуснат над една от нашите градини, а пък аз ще кажа на някоя от майките да ти направи сладкиш и той ще те чака щом се приземиш. А освен това имаме и платнище. Можем да го опънем тук наблизо, просто за всеки случай.

— Не искам да го правя — искаше да каже господин Дж. Л. Б. Матекони, но по някаква причина думите му прозвучаха като: „Ще си помисля“.

И сега си даде сметка, че именно тогава сбърка. Разбира се, нямаше да е трудно и сега да оправи нещата. Трябваше да се обади на маа Потокване и да й каже колкото е възможно по-недвусмислено и твърдо, че вече е обмислил предложението и че няма да го направи. С радост би дал известна сума на когото и да било другиго, когото тя успее да убеди вместо него, но той самият за съжаление няма да го направи. Това беше единственият начин да се оправиш с маа Потокване. Човек трябваше да бъде твърд с нея и непреклонен, точно както бе непреклонен тогава по въпроса за помпата. Пред такава жена не трябва да се отстъпва.

Разбира се, трудностите в подобни случаи произтичаха от разликите между мъжете и жените. В крайна сметка мъжът беше по-слабият, особено ако жената бе като маа Потокване. Единственото, което можеше да направи, бе просто да се стреми да избягва ситуации, в които една жена може да го постави натясно. А това беше трудна работа, защото жените умеят да ти внушат, че няма накъде да мърдаш, точно както се бе случило и с него. Трябваше да е по-внимателен. Трябваше да е нащрек, когато му сервира онзи сладкиш. Това беше нейната тактика, сега вече му беше ясно точно как Ева е използвала ябълката, за да хване Адам в капана си. Маа Потокване използваше плодов сладкиш. Плодов сладкиш, ябълки, все тая. О, глупави слабоволеви мъже!

Господин Дж. Л. Б. Матекони си погледна часовника. Беше девет сутринта, а той пристигаше в сервиза най-късно в осем. Чираците имаха достатъчно работа — все прости задачи — и той можеше да ги остави спокойно да работят, но никак не му се щеше да стоят задълго без наблюдение. Той погледна през прозореца. Времето беше приятно, не много горещо за този сезон и приканваше човек да излезе сред природата и просто да тръгне по някоя пътека. Но той не можеше да си го позволи, защото имаше клиенти и трябваше да мисли за тях. Най-добре беше да спре да мисли за разходки и да се захване с всекидневните задачи. Трябваше да се проверяват ауспуси, да се сменят гуми, да се подменят уплътнения на спирачки. Това беше важното, а не някакъв си абсурден скок с парашут, който маа Потокване си беше наумила и който той нямаше никакво намерение да изпълнява. С този проблем можеше да се справи — с малко повече твърдост. Трябваше само да вдигне телефона и да й каже, че няма да стане. Той си представи разговора си с нея.

— Не, маа. Това е: не.

— Какво не?

— Не, няма да го направя.

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Искам да кажа „не“. Това искам да кажа — не.

— Не? Колко жалко.

Така изглеждаха нещата, поне на теория. Е, щом се стигнеше до практиката, може би щеше да му бъде значително по-трудно. Но поне имаше представа какво трябваше да й каже и с какъв тон.

И тъй, господин Дж. Л. Б. Матекони пое краткия път от дома към „Тлоквенг роуд спийди моторс“, като се стараеше — и почти успяваше — да не мисли за парашутизъм, че дори и да не поглежда към небето. Толкова много пъти бе минавал по този маршрут, че познаваше всяка бабунка и всяка дупка по пътя и, колкото и да е странно, дори хората, които редовно забелязваше на едни и същи места. Господин Дж. Л. Б. Матекони знаеше, че всеки човек е привързан към своето място и го обича. Имаше един дрипав мъж, който често вървеше покрай пътя Маратадиба, сякаш търсеше нещо изгубено. Господин Дж. Л. Б. Матекони си представяше, че това е бащата на момиче, което работи като домашна помощничка в някоя от околните къщи, и го е взело при себе си в свободната стая на своята квартира. Така трябваше да постъпи една добра дъщеря, разбира се, но ако господин Дж. Л. Б. Матекони беше на мястото на този човек или на мястото на дъщеря му, щеше да реши, че за един леко объркан човек е най-добре да живее на село, дори на полето, при стадата. На село той ще може да стои на едно място и да гледа всичко наоколо, без сам да се движи. Би могъл да съзерцава стадата, нещо много важно за един стар човек, прекрасно хоби за стари хора. Много неща можеха да се научат само като гледаш кравите и техните най-разнообразни цветове. Това щеше да му запълва целия ден.

После, точно зад ъгъла, на „Ботели роуд“, в петък и събота имаше една много интересна кола, паркирана под сянката на едно бодливо дърво. Тази кола бе собственост на брата на един човек, който живееше в една от къщите на „Ботели Роуд“. Той беше месар от Лобатсе и идваше в Габороне за почивните дни, които започваха за него още в петък сутринта. Господин Дж. Л. Б. Матекони знаеше месарницата му в Лобатсе. Това беше голям съвременен магазин, на едната му стена беше нарисувана крава. Освен това този човек имаше и друг бизнес — произвеждаше вар, и господин Дж. Л. Б. Матекони допускаше, че е доста състоятелен, поне за мащабите на Лобатсе, ако не според стандартите в Габороне. Но това, което го отличаваше от другите в очите на господин Дж. Л. Б. Матекони, не беше неговият видим просперитет, а фактът, че имаше прекрасен автомобил, за който полагаше извънредни грижи.

Това беше роувър 90, модел 1955 година — и следователно доста стар. Беше син на цвят, емблемата му представляваше сребриста лодка с вдигнато платно. Когато за пръв път бе минал покрай него с буса си, господин Дж. Л. Б. Матекони спря да го разгледа и тогава видя чудесната червена кожа на седалките и матовия блясък на сребристия скоростен лост. Но това, което го вълнуваше, не беше външният лукс на този автомобил, а мисълта какво се крие вътре в него, мисълта за 2,6-литровия двигател с ръчна трансмисия и прочутата му опция за свободни колела. Това днес нямаше къде да се види и господин Дж. Л. Б. Матекони наистина доведе тогава двамата си чираци да се запознаят с тази кола поне отвън, та да добият малко вкус към качествената техника. Разбира се, знаеше, че шансовете за това са много малки, но все пак правеше каквото може. Като я видяха, чираците подсвирнаха и Чарли, по-големият, каза: „Чудна кола, раа! Леле!“ Но миг след като господин Дж. Л. Б. Матекони се обърна на друга страна, същият чирак се наведа да се огледа в страничното огледало и да се порадва на собствената си физиономия.

Тогава господин Дж. Л. Б. Матекони осъзна, че те са безнадежден случай. Между него и тези двама младежи лежеше бездънна пропаст. Чиракът бе разбрал, че това е прекрасна кола, но даваше ли си сметка кое точно я правеше прекрасна? Едва ли. Тях ги впечатляваше спойлерът и бляскавите лети джанти, които съвременните производители слагаха на всеки луксозен автомобил. Тези неща не означаваха нищо, абсолютно нищо за един истински монтьор, какъвто беше господин Дж. Л. Б. Матекони. Това беше козметикът, външна украса, направена, за да впечатлява онези, които не разбират от коли. За истинския монтьор красотата се състоеше в изрядната точност и елегантност, с която се движеха хилядите части, събрани в корпуса на машината: лостове, зъбчати колела, бутала. Това беше важното, а не бездушната украса, която не вършеше никаква друга работа, освен да отразява слънчевите лъчи.

Господин Дж. Л. Б. Матекони забави ход и се загледа в прекрасния автомобил под дървото. Когато спря, той забеляза за своя неприятна изненада, че под колата има нещо — нещо, което обикновеният наблюдател нямаше да забележи, но което той не можеше да пропусне. Изтегли камиона си на банкета, изгаси двигателя и излезе от кабината. После стигна до колата, опря се на лакти и на колене и надникна под колата. Да, беше точно това, за което си мислеше. После легна по корем и пропълзя под колата, за да види по-добре. Само един поглед му стигаше, разбира се, за да разбере каква е работата, но това, което видя, спря дъха му. Долу на земята имаше локва от масло, и там пясъкът беше черен.

— Какво правите тук, раа?

Гласът стресна господин Дж. Л. Б. Матекони, но той не вдигна рязко глава. Чираците му правеха и продължаваха да правят такива неща. Те често си удряха главите в пода на колите, щом чуеха да звъни телефона или нещо друго ги стреснеше. Да си вдигнеш главата и да погледнеш си е нормален човешки рефлекс, но монтьорите бързо се научаваха да го контролират. Или по-скоро монтьорите се научаваха, но не и двамата чираци на „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Предполагаше, че никога няма и да се научат. Маа Макутси, разбира се, знаеше това и веднъж съвършено нарочно бе викнала Чарли, когато той беше под колата. „Нарли!“ — извика тя и последва тъп удар, когато горкият момък си удари главата в калника на колата. Господин Дж. Л. Б. Матекони не одобри тази шегичка, но не се въздържа и се усмихна.

„Просто проверявам как си — извика маа Макутси. — Пази си главата там под колата. Такъв мозък трябва да се пази, нали?“

Господин Дж. Л. Б. Матекони се измъкна изпод колата и се изправи. Изтупа си панталоните. Както и бе предположил, насреща му стоеше самият месар, едър и набит, с дебел врат, като на биче. На всеки, който го погледнеше, щеше да му стане ясно, че това е заможен човек, дори и нищо да не знаеше за месарницата и бизнеса с вар, нито пък за тази прекрасна кола със сребристата емблема.

— Гледах колата ви, раа — каза той. — Бях се пъхнал отдолу.

— Видях — каза месарят. — Краката ви стърчаха навън. Щом ги видях и разбрах, че под колата ми има някой.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Сигурно сте се учудили какво правя, раа?

Месарят кимна.

— Прав сте, раа. Учудих се.

— Виждате ли, аз съм монтьор — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Винаги много съм харесвал тази кола. Това е много хубав автомобил.

Месарят очевидно се успокои.

— О, разбирам, раа. Вие сте човек, който разбира от такива стари коли. Ще се радвам да се пъхнете пак и да я погледнете.

Господин Дж. Л. Б. Матекони оцени великодушното предложение. Той щеше да се пъхне под колата, но вече не за да задоволи любопитството си. Ако се пъхнеше под нея, щеше да бъде, за да я поправя. Трябваше да каже на месаря какво е видял.

— Тече масло, раа — започна той. — Колата ви изпуска масло.

Месарят махна отегчено с ръка. Винаги имаше масло. Това е рискът със старите коли. Масло. Мирис на изгоряла гума, мистериозни шумове. Старите коли са като храстите нощем — винаги издават странни миризми и шумове. Той непрекъснато я караше на сервиз да оправят този или онзи проблем и проблемите все си ги имаше. А ето сега се появи още един монтьор, дето той изобщо не го познава, който му разправя, че изтича масло.

— Знам, че имам проблем с маслото — каза той. — То постоянно изтича и аз постоянно го доливам. Всеки път, щом пристигна от Лобатсе, ми се налага да доливам масло.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се намръщи.

— Това не е добре, раа. Не би трябвало да бъде така. Ако вашият монтьор се е погрижил гумените уплътнения на лоста, който контролира цилиндъра на маслото, да са си на мястото, това нещо не би трябвало да става. — Той замълча. — Мога да го поправя. Мога да го поправя за десет минути.

Месарят го изгледа.

— Не мога да докарам колата си в сервиза ви сега — каза той. — Трябва да говорим с брат ни за момчето на сестра ни. Трудно момче и се налага да вземем някакви мерки. И освен това не мога да плащам на всякакви монтьори да ми гледат под колата. Дадох вече доста пари в сервиза.

Господин Дж. Л. Б. Матекони заби поглед в обувките си.

— Нямах намерение да ви искам пари, раа. Не ви го предлагам заради пари.

За момент настъпи тишина. Месарят погледна господин Дж. Л. Б. Матекони и веднага разбра що за човек има насреща си. Освен това осъзна, че като е решил, че му предлагат услуга срещу заплащане, е допуснал огромна грешка и не е преценил добре ситуацията. Защото в Ботсуана имаше хора, които все още държаха на старите отношения и нрави и които бяха готови да направят нещо за някого просто така, за да му помогнат, без да очакват нищо в замяна. Този човек, когото завари легнал под колата си, беше точно от тези хора. И все пак бе платил толкова пари в сервиза на онези монтьори и те го уверяваха, че всичко е наред. Вярно, колата, общо взето, вървеше доста добре въпреки този дребен проблем с маслото.

Месарят се навъси, пъхна ръка под яката си и я дръпна, сякаш да я разхлаби.

— Според мен нищо й няма на колата — каза той. — Може би грешите, раа.

Господин Дж. Л. Б. Матекони поклати глава. Без да каже дума, той посочи тъмното петно, което едва-едва се виждаше под корпуса на автомобила. Месарят проследи ръката му с поглед и отривисто поклати глава.

— Не е възможно, раа. Толкова пари съм дал, за да ми оправят колата. Карам я в добър сервиз. Постоянно човъркат нещо по мотора.

Господин Дж. Л. Б. Матекони повдигна вежди.

— Човъркат по мотора ли? Кои са тези хора, раа?

Месарят му каза името на сервиза и господен Дж. Л. Б. Матекони веднага разбра каква е работата. Години наред се беше се мъчил да вдигне реномето на своята професия, но това, което той и други хора като него се опитваха да постигнат, вечно го съсипваха хора като монтьорите от сервиза на месаря. Ако изобщо бяха монтьори. Господин Дж. Л. Б. Матекони силно се съмняваше в квалификацията на някои от тях.

— Той извади кърпичка и избърса веждите си.

— Ако ми позволите да погледна двигателя, раа, мога много бързо да проверя нивото на маслото в него. Тогава ще знаем дали е безопасно да спирате и да доливате още масло.

Месарят се поколеба за момент. Имаше нещо унизително в това да го карат да се отчита за състоянието на собствената си кола, но в същото време беше грубо да откаже предлаганата му помощ. Този човек очевидно бе искрен и явно знаеше какво говори. И тъй, той бръкна в джоба си за ключовете, отвори вратата на шофьора и дръпна сребристото лостче, с което се освобождаваше капака на двигателя.

Господин Дж. Л. Б. Матекони тактично отстъпи назад. Да се открие пред очите ти такъв двигател — двигател, по-стар от самата република Ботсуана, — това е особен момент, миг на откровение, и той не искаше да показва прекалено любопитство, когато пред очите му щеше да се появи това прекрасно творение на техниката. Така че остана на мястото си и само се поприведе, за да хвърли поглед към мотора. В миг дъхът му спря и той сякаш си глътна езика — не от възхищение, както очакваше, а от страшна изненада. Защото това не беше двигател на роувър 90, модел 1955, поддържан с грижи и любов. Вместо него се видя машина, сглобена от най-различни части, с всевъзможен произход. Скапан карбуратор, съвременно производство и некадърно конструиран съвременен маслен филтър, пригоден и свързан някак към единствената оригинална част, която се виждаше — мотора, прекрасен и солиден, сложен в колата в деня на раждането й преди толкова много години. Той поне не беше пипан, но, божичко, в какво обкръжение се намираше!

Месарят го гледаше с очакване.

— Е, раа?

На господин Дж. Л. Б. Матекони му беше много трудно да отговори. Има моменти, когато и професията на монтьора изисква да съобщаваш лоши новини. Никога не е лесно и на човек му се ще да има някакъв начин да заобиколи грубата истина. Но има случаи, в които просто нищо не може да се направи, и той се опасяваше, че този е един от тях.

— Съжалявам, раа — започна той. — Много жалко, но с вашата кола е извършено нещо ужасно. Частите на двигателя… — той не успя да довърши. Това, което бяха направили с автомобила, бе такъв безподобен технически вандализъм, че господин Дж. Л. Б. Матекони не намери думи да изрази чувствата си. Той просто се обърна и поклати глава, като човек, пред чийто поглед прекрасно произведение на изкуството е било съсипано и превърнато в прах от подлите филистимяни.