Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (18)

Осемнайсета глава
Един скок с парашут и една универсална истина за даването и приемането на съвети

Маа Рамотсве се надяваше маа Потокване да забрави идеята за парашутния скок, който Чарли се нае да извърши вместо господин Дж. Л. Б. Матекони. За съжаление обаче нито маа Потокване, нито Чарли забравиха за тази работа, а пък Чарли беше много активен и в търсенето на спонсорство. Хората бяха щедри — да решиш да скочиш с парашут си е вълнуваща и опасна работа, не е като благотворителен крос или разходка — това всеки го може. Скокът с парашут изисква смелост и винаги крие доза риск нещата да не се развият по най-добрия начин. Трудно беше да откажеш да го спонсорираш.

Скокът бе планиран за събота. Самолетът щеше да излети от летището, близо до кланицата за щрауси, да обиколи града и да се насочи към Тлоквенг и към сиропиталището. В подходящия момент чиракът щеше да получи сигнал да скача и да се приземи (дай Боже) на една голяма поляна край сиропиталището. Там щяха да бъдат всички деца и да чакат парашута, а освен децата, щеше да има още фоторепортери, официален представител на кметството (самият кмет щеше да отсъства по това време от града), един полковник от Военното министерство (по покана на господин Дж. Л. Б. Матекони) и Директорката на Ботсуанския колеж за секретарки (по покана на маа Макутси). Маа Рамотсве беше поканила доктор Мофат, с молба да носи и докторската си чанта, ако това не го затруднява, само за всеки случай, макар да бе сигурна, че няма да се наложи. Поканила беше и маа Холонга — не само защото беше известна личност и бе съвсем естествено да участва в благотворително тържество, а и защото искаше да говори с нея. Освен тези хора всички желаещи бяха добре дошли. Събитието получи широка разгласа по вестниците и дори Спокес Спокеси го спомена веднъж в шоуто си по „Радио Габс“. Спокес твърдеше, че самият той е скачал с парашут и че било фасулска работа, „ако ти стиска“. Но всичко можеше да стане, предупреждаваше той, макар че се задоволи само с това обобщение.

Самият Чарли изглеждаше доста спокоен. В деня преди скока маа Рамотсве поговори с него насаме в сервиза и му каза, че няма да има нищо срамно, ако реши да се откаже, дори и сега.

— Никой няма да си помисли нищо лошо, ако сега се обадиш на маа Потокване и й кажеш, че си променил решението си. Никой няма да те сметне за страхливец.

— Напротив, ще ме сметнат — каза Чарли. — Но аз искам да скоча. Упражнявах се и вече всичко ми е ясно за парашутите. Броиш до десет — или май беше до петдесет — и после дърпаш връвта. И това е. Проста работа. После си държиш краката близо един до друг и когато се приземиш, се изтърколваш на земята. И това е всичко.

На маа Рамотсве й се щеше да каже, че не е толкова просто, но реши да запази мнението си за себе си.

— Защо не дойдеш с мен, маа Рамотсве? Ще ти ушият един специален парашут, голям. А?

Маа Рамотсве подмина забележката. В края на краищата, той може би беше прав, щом си с традиционно телосложение, може би ти е нужен по-голям парашут, защото ще се приземяваш по-бързо. Но в такъв случай парашутистите с традиционно телосложение биха се приземявали по-меко и по-плавно, бидейки по-добре подплатени. А пък тези с най-традиционното телосложение могат просто да се изтърколват, щом се приземят, като празни варели.

— Е — каза тя, — в твоя случай трябва да се постараеш да се приземиш седнал, защото задникът ти е най-голямото, с което разполагаш. Много по-голям от нормалното. Та най-добре гледай да се приземиш върху него. Вдигни си краката, щом видиш, че приближаваш земята, и сядай.

Чиракът явно се разстрои, но не каза нищо. Вместо това застана пред едно огледалце, което висеше на пирон зад вратата между сервиза и офиса. И друг път често стоеше пред него и се любуваше на себе си или пък изпълняваше ситни танцови стъпки, видимо погълнат от своето отражение.

 

 

В уречения ден всички се събраха в „Тлоквенг роуд спийди мотор“. Маа Рамотсве с двете деца, Мотолели и Пусо, господин Дж. Л. Б. Матекони, маа Макутси и по-малкият чирак. Самият Чарли беше взет от дома му още преди няколко часа и закаран на летището, лично от пилота на малкия самолет, от който щеше да скача.

Те потеглиха към сиропиталището с микробуса на маа Рамотсве и с камиона на господин Дж. Л. Б. Матекони. Маа Макутси се возеше в микробуса заедно с децата. Столът на Мотолели беше закрепен отзад със система от въжета, измайсторена от господин Дж. Л. Б. Матекони, и момичето имаше прекрасна гледка през прозореца. Хората й махаха и тя също им махаше — „като кралицата“. Маа Рамотсве й беше разказвала за кралица Елизабет и за това, че тя е била приятелка на самия сър Серетсе Кхама; колко е обичала Ботсуана, и как е изпълнявала винаги дълга си към нея, срещала се е всякакви хора, ръкувала се е с всички, децата са и давали цветя. Петдесет години е работила неуморно, точно като господин Мандела, който бе отдал целия си живот на каузата на справедливостта и нито веднъж не беше помислил за себе си. Колко различни бяха тези хора от съвременните политици, които се интересуваха само от власт и от далавери.

Когато пристигнаха в сиропиталището, под дърветата вече имаше паркирани коли и се наложи да оставят белия микробус направо до пътя. Очевидно хората вече бяха започнали да пристигат и някои от децата стояха дежурни на вратите, издокарани и усмихнати. Те поздравяваха гостите, упътваха ги към бюфетите за чай и сладкиши, където можеха да почакат да дойде време за скока. Някои от по-малките деца носеха саморъчно изработени и оцветени баджове на самолетни стюардеси, които се предлагаха и на гостите срещу две пули единият на малка масичка под едно дърво.

Щом господин Дж. Л. Б. Матекони и по-малкият чирак пристигнаха с камиона, маа Потокване изхвръкна от кабинета си, за да ги посрещне. После пристигнаха доктор Мофат и жена му с пикапа. Маа Потокване незабавно го хвана за лакътя и го отведе при едно детенце с висока температура. Една от майките бе останала да се грижи за него. После доктор Мофат се върна при маа Рамотсве и маа Макутси и тримата се отправиха към едно джакарандово дърво, под което майките наливаха силно подсладен чай от огромен кафяв чайник. Имаше и сладкиши, но не бяха безплатни. Маа Рамотсве взе по едно парче за тримата и те се настаниха на столове, пиеха чай и ядяха сладкиш, докато чакаха да се съберат всички зрители и гости. После, след около половин час, се чу бучене в далечината и децата се разпищяха от вълнение. Всички погледи се насочиха на запад. Маа Рамотсве вдигна очи и напрегна поглед. Звукът вече се чуваше съвсем ясно и о, да, ето го, малко бяло самолетче, зареяно в огромното синьо небе, много по-високо, отколкото предполагаше, че ще бъде. Колко ли малки изглеждаме отгоре, мислеше си тя, и Чарли, горкичкият, сега беше мъничка точица в небето, малка точица, която идваше да се изтъркаля на твърдата земя.

— Не трябваше да го карам да го прави — каза тя на маа Макутси. — Ами ако се пребие?

Маа Макутси сложи ръка на рамото на маа Рамотсве.

— Няма да се пребие — увери я. — Тези работи са вече много добре обезопасени. Всичко се проверява по няколко пъти.

— Но все пак може да не се отвори. Ами ако се препарира от страх и не успее да дръпне шнура? Ами тогава?

— Инструкторът му ще скочи с него — успокои я маа Макутси. — Ще го настигне и ще го дръпне вместо него. Виждала съм снимки в „Нашънъл джиографик“, това се прави. За тези хора това е детска игра.

Когато самолетът мина над главите им, те замълчаха. Сега се виждаха напречните линии под крилата му и колесникът, а после врата, която се отваря, мярна се някаква фигура, сред сенки. После от вратата изведнъж се показаха два малки пакета с краченца и ръчички, които летяха срещу силния вятър. Някои от децата посочиха натам. Господин Дж. Л. Б. Матекони също погледна натам и преглътна като си представи, че сега той самият можеше да е в небето, и си припомни онзи ужасен сън. Маа Рамотсве затвори очи, после пак ги отвори, но фигурките продължаваха да падат в празното небе. Тя си помисли: „Този парашут няма да се отвори“. И се вкопчи в маа Макутси, която си мърмореше нещо под сурдинка, вероятно молитва.

Но парашутите се отвориха и маа Рамотсве си отдъхна, а коленете й омекнаха. Госпожа Мофат й се усмихна и й каза: „Притесних се. Толкова време мина“, но маа Рамотсве беше твърде развълнувана, за да отвърне нещо на това. Тя си обеща отсега нататък да се държи добре с това момче, да е мила с него и да не се дразни от дреболии.

Докато се спускаха, носени от широките опънати над тях парашути, двете фигури се разделиха. Едната махна на другата, и продължи да прави някакви знаци, но другата не направи нищо и продължи да се носи настрани. Сега тази, която жестикулираше, се приближаваше бързо към земята и за няколко секунди се оказа вече долу, на неколкостотин метра от зрителите. Чуха се радостни възгласи и децата се затичаха натам, без да слушат майките, които викаха след тях да почакат, докато и вторият парашутист не се приземи.

Те нямаше защо да се тревожат. Вторият парашутист, който се оказа именно Чарли, толкова се беше отклонил, че въобще не уцели поляната. Той изчезна някъде зад върховете на дърветата, от другата страна. Зрителите мълчаливо наблюдаваха и после се спогледаха озадачено.

— Сигурно ще умре — извика едно детенце. — Трябва да му намерим сандък.

Чарли бе открит от господин Дж. Л. Б. Матекони, от съпруга на маа Потокване и от инструктора по парашутизъм, след като се измъкна от парашутната си екипировка. Висеше на няколко метра над земята, а парашутът му покриваше горните клони на една голяма акация, заплетен в бодливите клони на дървото. Когато го приближиха, Чарли се развика и инструкторът бързо го освободи от въжетата, с които беше завързан за парашута. Тогава тупна на земята.

— Меко приземяване — каза инструкторът. — Браво, Чарли. Само дето малко се отклони от целта, това е. Мисля, че дърпаше въжетата в обратната посока. Затова се отнесе чак дотук.

Чиракът кимна. Лицето му изразяваше странна смесица от облекчение и болка.

— Мисля, че съм ранен — каза той.

— Не е възможно — каза инструкторът, като изтупваше зеления парашутистки костюм. — Нали си увиснал на дървото, просто не може да си ударен.

Чиракът поклати глава.

— Нещо ме боли. Много ме боли. Моля ви, погледнете, какво има там.

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна задната част на панталоните на Чарли. Дъното им беше широко разпрано и един отвратителен и много дълъг трън стърчеше от задника на Чарли. Господин Дж. Л. Б. Матекони бързо го измъкна оттам и Чарли изпищя.

— Готово — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Един голям трън…

— Моля ви, не им казвайте — каза чиракът — Не им казвайте къде е бил.

— Разбира се, че няма да им кажа — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ти си много смело момче.

Чиракът се усмихна. Той почваше да идва на себе си.

— Има ли хора от вестниците? Дойдоха ли?

— Дойдоха — каза мъжът на маа Потокване. — Има и много мацки.

Щом се завърнаха под дърветата, героят бе приветстван. Децата го наобиколиха отвсякъде, дърпаха го за ръкавите, майките се засуетиха около него с големи чаши чай и огромни парчета сладкиши, а момичетата го гледаха с възхищение. Чарли се къпеше в славата си, усмихваше се на фоторепортерите, щом го приближат, потупваше децата по главичките, съвсем като опитен герой. Маа Рамотсве много се забавляваше с него, а освен това беше щастлива, че всичко мина добре. След това тя отиде при маа Холонга, за да поговори с нея. Маа Холонга пристигна с известно закъснение, след като Чарли вече беше скочил. Маа Рамотсве занесе на клиентката си чаша чай и я отведе под едно дърво, където можеха да разговарят насаме.

— Започнах да работя по вашия случай — каза маа Рамотсве. — Разговарях с двама мъже от списъка, който ми дадохте, и мога да ви докладвам какви са впечатленията ми дотук.

— Ами добре — кимна маа Холонга. — Трябва да ви кажа, че откакто говорихме има известно развитие, но все пак, кажете ми. После ще ви кажа какво е моето решение.

Маа Рамотсве не можа да прикрие изненадата си. За какво й беше на маа Холонга да се съветва с нея, след като е взела решението си, без дори да е получила и някаква предварителна информация?

— Взели сте решение? — попита тя.

— Да — каза маа Холонга делово. — Но нека да чуя първо какво сте открили. Много ми е интересно.

Маа Рамотсве започна своя доклад.

— Преди няколко дни се срещнах с вашия господин Спокеси — каза тя. — Имах разговор с него и този разговор ми доказа, че той не е почтен към вас. Той е мъж, който се увлича по млади момичета и не мисля, че сериозен ваш кандидат за женитба. По мое мнение той просто цели да прекара приятно с помощта на парите ви, а после да се завърне отново към младите момичета. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, маа, но това е истината.

— Разбира се — каза маа Холонга и отметна глава. — Този мъж е много суетен и се интересува главно от себе си. Мисля, че това ми е добре известно. Потвърдихте моето мнение, маа.

Маа Рамотсве беше леко смутена от тази реакция. Тя очакваше известно разочарование у маа Холонга, някакво съжаление, но вместо това този толкова симпатичен и очарователен ухажор, господин Спокес Спокеси, беше подминат с лека ръка.

— После учителят — продължи маа Рамотсве. — Господин Боболого. Той е много по-сериозен от господин Спокеси, умен е, и струва ми се, много начетен.

— Да — усмихна се маа Холонга. — Той е добър човек.

— Но и крайно отегчителен и скучен — каза маа Рамотсве. Той се интересува само от парите ви, за да ги вложи в своя Дом на надеждата. Това е единствената му цел. Мисля, че…

Маа Рамотсве не успя да довърши. Думите й бяха предизвикали странна реакция у маа Холонга. Клиентката й настръхна на стола си, с неодобрително свити устни.

— Това не е вярно — избухна тя. — Той не е способен на такова нещо.

Маа Рамотсве въздъхна.

— Съжалявам, маа. Често в моята работа ми се налага да казвам на хората неща, които те не искат да чуят. Допускам, че не ви се иска да чуете това, което трябва да ви кажа, но все едно, трябва да ви го кажа. Това е мой дълг. Този мъж преследва парите ви.

— Маа Холонга зяпна маа Рамотсве. После стана и изтупа роклята си от праха.

— Бяхте много полезна, маа — каза тя хладно. — Много съм ви благодарна, че сте се срещнали със Спокеси. Справили сте се отлично. Но когато става въпрос за годеника ми, господин Боболого, не можете да говорите по този начин. Реших да се омъжа за него. Това е.

Маа Рамотсве не знаеше какво да каже и за няколко секунди беше много объркана. Кловис Андерсън не пишеше нищо, което да помогне в подобна ситуация, така че тя трябваше да се придържа към основните принципи на професията. Имаше дълг към своя клиент и трябваше да проведе разследването, за което беше поела отговорност. Освен това имаше и човешки дълг — да предупреди за опасност, която някой можеше да си навлече. Това задължение обаче не биваше да преминава в покровителствено отношение. Не бива да се месиш в чуждия живот и в чуждите решения. Не беше работа на маа Рамотсве да взима решения вместо маа Холонга.

Тя реши да бъде предпазлива.

— Сигурна ли сте в това, което казвате, маа? — попита тя. — Надявам се, че това няма да ви прозвучи грубо, но сигурна ли сте, че искате да се омъжите за този човек? Това е много важно решение.

Маа Холонга явно се успокои от тона на маа Рамотсве и се усмихна.

— Да, маа, права сте, че това е много важно решение. Давам си ясна сметка за това. Но аз реших, че съдбата ми е свързана с този мъж.

— И знаете всичко за неговите… интереси?

— Имате предвид доброто му дело? Работата му за другите?

— Домът на надеждата. Проститутките…

Маа Холонга са огледа по поляната на сиропиталището, сякаш очакваше да види някоя проститутка.

— Знам всичко и съм много запалена от тази идея. След като разговарях с вас, той ми показа Дома на надеждата и аз започнах да уча момичетата да сплитат прически. Когато завършат този курс, ще ги взема да работят при мен, в моите фризьорски салони.

— Много добра идея — каза маа Рамотсве. — А после ще дойде време и за пристройката…

— Това също — прекъсна я маа Холонга. — Аз ще поема разходите по този проект. Вече разговарях с една строителна фирма. После, когато построим тази сграда, ще построя още един Дом на надеждата, в Молепололе, за проститутките от този район. Това е лично моя идея, не на Боболого.

Маа Рамотсве я слушаше и изведнъж разбра, че пред нея стои жена, която е открила своето призвание. Не й оставаше нищо друго, освен да я поздрави за бъдещата й женитба и да потвърди в себе си максимата, че когато хората те молят за съвет, те всъщност много рядко искат да го получат и правят каквото те решат, без значение какво им казваш. Това важеше във всякакви случаи. Беше универсална истина за човешката природа, но повечето хора почти не я съзнаваха.