Метаданни
Данни
- Серия
- Дамска детективска агенция №1 (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Full Cupboard of Life, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Василева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алегзандър Маккол Смит. Пълният бюфет на живота
Превод: Весела Василева
Редактор: Милена Попова
Художник на корицата: Деница Трифонова
Коректор: Людмила Петрова
Компютърна обработка: Людмила Петрова
Формат 32/84/108
Обем 13 печатни коли
Дадена за печат април 2011
Излязла от печат април 2011
Предпечат и печат „Изток-Запад“
История
- — Добавяне
Трета глава
Маа Рамотсве отива на гости на братовчедка си в Мочуди и размишлява
Тази събота маа Рамотсве не успя да се види с господин Дж. Л. Б. Матекони, защото отпътува с микробуса си за Мочуди. Тя възнамеряваше да остане там до неделя, а децата щеше да наглежда господин Дж. Л. Б. Матекони. Това бяха сирачетата, които той се бе съгласил да вземе у дома си, без да попита маа Рамотсве. Но тя не му се разсърди, макар че много жени на нейно място биха сметнали за редно, човек да поиска мнението им, преди да доведе в живота им цели две деца. Но за човек като него, свикнал да помага и да се раздава, това беше съвсем типично. След няколко дни децата естествено се преместиха в нейния дом, много по-добро място от къща, в която навсякъде по пода се валяха машинни части, а в бюфета не се намираше почти нищо за ядене. (Господин Дж. Л. Б. Матекони не си даваше много труд да пазарува.) Така че децата се преместиха на „Зебра драйв“; момичето беше в инвалидна количка, а момченцето бе доста по-малко от нея и все още се нуждаеше от много грижи и внимание поради всичко, което беше преживяло.
Маа Рамотсве нямаше специален повод да ходи в Мочуди, но това беше селото, в което се беше родила и израснала и където бе преминало цялото й детство. Прекрасно беше да се върнеш там, където са корените ти, и човек няма нужда от специален повод, за да го прави. В Мочуди всички я познаваха. За тях тя беше дъщерята на Обед Рамотсве, заминала за Габороне, преживяла един несполучлив брак с някакъв тромпетист, с когото се запознала в автобуса. Това беше, което знаеха всички, част от всеобщата мрежа от спомени, толкова естествена за селата в Ботсуана. В този свят никой не беше напълно непознат, всички бяха свързани по някакъв начин, дори гостите. Защото гостите идваха по някаква причина, нали? Тогава те биваха свързвани с хората, на които гостуваха. Всеки имаше своето място и имаше място за всички.
Напоследък маа Рамотсве много размишляваше за мястото на всеки човек в света. Светът е голям и човек можеше да си каже, че в него има място за всички, но явно не беше така. Имаше много хора, които се чувстваха нещастни и искаха да се преместят другаде. Те често мечтаеха да попаднат в някоя по-щастлива страна, като Ботсуана например, защото вярваха, че там ще постигнат много повече в живота. Това беше разбираемо, и все пак имаше хора, които не ги искаха. „Това място е наше — казваха те, — и вие не сте добре дошли“.
Много беше лесно да се разсъждава така. Хората искаха да се защитят от непознатото. Чуждите хора бяха различни, не говореха техния език, носеха различни дрехи. Мнозина не искаха близост с тях, не искаха чужденци да живеят близо до домовете им, именно заради различията. И все пак и те бяха хора, нали така? Имаха същите мисли и същите надежди, както всички останали. Те бяха наши братя и сестри, както и да изглеждаха, а човек не може да изгони свой брат или сестра, нали така?
В Мочуди кипеше усилен труд. Този следобед щеше да има сватба в реформистката холандска църква и роднините на булката пристигаха от Сероуе и Махалапие. Освен това имаше и някакво събитие в едно от училищата, явно спортни състезания, и когато тя прекоси игрището (или по-скоро прашния двор, както си каза с тъга) един учител със зелено таке викаше нещо на учениците със спортни екипи. Пред нея две магарета се щураха по пътя и гонеха мухите с проскубаните си опашки. Накратко, типична събота в Мочуди.
Маа Рамотсве стигна до къщата на братовчедка си и седна на едно столче в лелапа — малкия старателно изметен двор, какъвто има около всяка традиционна къща в Ботсуана. Маа Рамотсве много обичаше да се вижда с братовчедка си, защото тези срещи й даваха възможност винаги да бъде в течение на събитията в Мочуди. Получаваше информация, която не може да се прочете във вестник, макар че беше не по-малко интересна, а в някои отношения дори много повече, отколкото големите световни събития, за които пишеха вестниците. И тъй, тя се настани на традиционното столче със седалка, изплетена от ремъци щавена телешка кожа, и се задълбочи в разказа на братовчедка си. Много неща се бяха случили, откак маа Рамотсве беше идвала за последен път. Един миньор, началник на смяна, за когото се знаеше, че пие много бира, паднал в кладенец, но го спасили благодарение на някакво момченце, което минало покрай кладенеца и после споменало, че видяло някой да скача в него.
— Хората за малко да не му повярват — каза братовчедката. — Това момченце вечно лъже и си измисля. Но за щастие някой решил все пак да провери.
— Това момченце, като порасне, трябва да стане политик. Това е най-подходящата професия за него.
Братовчедката се изкиска.
— Да, за това се иска да умееш добре да лъжеш. От колко време ни обещават да прокарат водопровод във всяка къща, но досега — нищо. Казват, че нямало достатъчно тръби. Може би догодина.
Маа Рамотсве кимна. Водата беше основен проблем в една толкова суха страна и политиците не правеха нищо, за да го решат поне отчасти, а на всичкото отгоре вдъхваха на хората надежди, макар предварително да знаеха, че не могат да осигурят вода.
— Ако от опозицията престанат да спорят помежду си — продължаваше братовчедката, — ако просто спрат да се дърлят, ще спечелят изборите и ще се отървем от това правителство. Това ще бъде добре, как мислиш?
— Не — каза маа Рамотсве.
Братовчедката я зяпна.
— Но нещата много ще се променят, ако дойде ново правителство — каза тя.
— Мислиш ли? — попита маа Рамотсве. Тя не беше скептична по природа, но си задаваше въпроса възможно ли е една групичка, която смайващо прилича на друга групичка, да действа по по-различен начин. Ала не й се щеше да влиза в политически спорове с братовчедка си, затова смени темата и попита какво става с онази жена от селото, дето убила козела на съседката си, защото решила, че съседката задява съпруга й. Това беше дълга сага и цялото село се веселеше с нея.
— Промъкнала се в двора една нощ и прерязала гърлото на козела — започна братовчедката. — Козелът сигурно си е казал, че някой токолош[1] е влязъл, или нещо подобно. Много коварна жена.
— Има много такива — каза маа Рамотсве. — Мъжете не знаят колко зли могат да бъдат жените, но ние понякога сме много зли.
— Дори по-зли от мъжете — прибави братовчедката. Жените са много по-безмилостни, как мислиш?
Не — каза маа Рамотсве. Тя беше на мнение, че мъжката и женската злост са горе-долу еднакви, но просто се изразяват по различен начин.
Братовчедката я погледна недоволно.
— Жените нямат кой знае какъв шанс да проявяват голяма злост — измърмори тя. — Мъжете са заели почти всички места, на които можеш да проявиш истинска злина. Ако жените можеха да станат президенти, генерали и така нататък, те щяха да бъдат точно толкова лоши, колкото са и мъжете генерали и президенти. Просто им дай възможност — и ела да видиш как ще действат въпросните дами като президенти и генерали.
Маа Рамотсве вдигна една сламка и я заразглежда отблизо.
— Посочи ми една такава жена — каза тя.
Братовчедката се замисли, не й идваха наум никакви имена, или поне не имена на генерали.
— Имаше една жена в Индия, госпожа Ганди.
— И тя стреляла ли е по някого? — попита маа Рамотсве.
— Не — отговори братовчедка й. — Някой я застреля нея. Но…
— Видя ли сега? — каза маа Рамотсве. — Предполагам, че този, който е стрелял по нея, е бил мъж. Ти как мислиш, дали е била жена?
Братовчедката не каза нищо. Едно момченце надничаше иззад оградата лелапата и разглеждаше двете жени. То беше ококорило големите си очи, а от протритата му червена ризка се подаваха тъничките му ръце. Братовчедката го посочи.
— Това момченце не може да говори. Езикът му не се движи както трябва. И само гледа отстрани как си играят другите деца.
Маа Рамотсве му се усмихна и го повика тихичко на сетсуана. Но момченцето може би не я чу, защото се обърна, без да отговори, и бавно се отдалечи с напуканите си боси крачета. Маа Рамотсве замълча, защото се замисли какво ли е да си такова малко момченце, слабичко и без глас. „Аз имам късмет“ — каза си тя и се обърна към братовчедка си, за да й каже:
— Не мислиш ли, че ние сме щастливи? Ние сме жени с традиционно телосложение, а това момченце, горкичкото, с тия тънки крачета и ръчички? И ние можем да си говорим, а то не може звук да издаде.
Братовчедката кимна.
— Имаме късмет, че сме такива, които сме — каза тя. — Ние сме жени с късмет, седим на слънце и имаме толкова неща, за които да си приказваме.
Да, толкова много неща, за които да си приказват и толкова малко, които да свършат. Тук, в Мочуди, на много километри от Габороне, маа Рамотсве усети как лесно я унася ритъмът на провинциалния живот, много по-бавен и предразполагащ към съзерцание от този в града. И в Габороне имаше все още време и място за размисъл, но тук това идваше толкова естествено тук, където човек можеше да погледне над хълма и да види как рехавите облачета се носят по небето или да слуша хлопките на кравите и хора на цикадите. Това беше то да живееш в Ботсуана, докато целият свят наоколо се върти с бясна скорост, човек може да седне в двора пред някоя къща с червеникави глинени стени, да държи голяма чаша ройбос и да говори за дреболии: началници, паднали в кладенец, козли и ревност.