Алегзандър Маккол Смит
Пълният бюфет на живота (8)

Осма глава
Пиенето на чай винаги решава проблема

Маа Рамотсве пристигна пред „Тлоквенг Роуд спийди моторс“ и паркира белия микробус под акациевото дърво в двора. Докато пътуваше насам, тя не бе мислила за работата си, а за децата. Те се оказваха източник на постоянни изненади. Тя знаеше, че децата никак не са елементарни създания, но винаги бе предполагала, че братята и сестрите все ще имат нещо общо във вкусовете и поведението си. Обаче двете сирачета, които бяха родени от една майка и един баща или поне така й беше казала маа Потокване, бяха потресаващо различни. Мотолели се интересуваше от коли и камиони и най-много обичаше да гледа как господин Дж. Л. Б. Матекони работи с гаечни и винтови ключове и всички останали тайнствени инструменти, чиито имена знаеше само той. Тя беше непоклатимо убедена, че ще стане монтьор, независимо от инвалидната количка и от това, че ръцете й бяха по-слаби от ръцете на момичетата на нейната възраст. Болестта, парализирала краката й, беше засегнала отчасти и мускулите на ръцете, а понякога затрудняваше работата на гръдния кош и белите дробове. Тя никога не се оплакваше, защото това не й беше присъщо, но маа Рамотсве винаги усещаше, когато на лицето на момичето падаше сянка на страдание. Сърцето й се късаше за това смело и гордо същество, което господин Дж. Л. Б. Матекони така внезапно бе въвел в дома и в живота й. Пусо, момченцето, погребано до мъртвата си майка, което Мотолели бе изровила от земята, бе махнала пясъка от лицето му и вдъхнала въздух в умиращите му дробове, изобщо не споделяше интересите на сестра си към техниката. За него колите не представляваха нищо повече от превозно средство и той беше щастлив най-вече в собствената си компания, в храстите зад къщата на „Зебра драйв“, където можеше да си играе, да хвърля камъчета по гущерите, да подлъгва лъвските мравки да излязат от скривалищата си. Тези насекоми, малки като кърлежчета, но по-бързи и по-енергични, дълбаеха в пясъка малки конусообразни кладенчета, капани за всякакъв вид мравки, които биха минали оттам. Веднъж стъпила на ръба на капана, мравката неизбежно се свличаше надолу, а лъвската мравка, скрита под песъчинките на дъното, изскачаше, грабваше плячката си и я отнасяше обратно под земята, където си устройваше вкусен обяд. А ако ти си хлапак и вземеш тревичка и побутнеш с връхчето й ръба на кладенчето, можеш да излъжеш лъвската мравка, че нещо е паднало в капана и да я измъкнеш от скривалището й. После можеш да я събориш с пръчка и да я наблюдаваш как се чуди какво става. За едно момче това е голямо забавление и Пусо се занимаваше часове наред с тая работа.

Маа Рамотсве мислеше, че той ще си играе с другите момчета, но явно на него му беше много добре самичък. Веднъж тя покани на гости една приятелка с двете й момченца, но Пусо само ги гледаше втренчено и мълчеше.

— Трябва да си поговориш с момченцата — побутна го маа Рамотсве. — Те са твои гости и трябва да си поговорите.

Той измърмори нещо и тримата излязоха в градината, но когато маа Рамотсве погледна навън след няколко минути, тя видя, че двете гостенчета се катерят по едно дърво, а Пусо човърка в гнездо на бели мравки, което беше открил под едно дърво мопипи.

— Остави го да прави каквото иска — бе казал тогава господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не забравяй къде се е родил. Не забравяй какви хора са базарвите^[1].

Маа Рамотсве много добре го разбра. Тези деца, макар да не бяха израсли сред своите в своето племе, бяха базарва и във вените им течеше тази кръв. Това лесно се забравяше, защото не приличаха на бушмени, но ето какво правеше момчето по цял ден — то се занимаваше с особен, несекващ интерес с храстите и с дребните създания, които живееха в тях, създания, които другите хора едва ли забелязваха изобщо. Маа Рамотсве го отдаваше на това, че тези хора имаха усет и способност да виждат тези неща, така както ние имаме способностите на предците си и умеем да виждаме света, както те са го виждали. За себе си тя знаеше, че от баща си е наследила око за добитъка, един поглед й стигаше, за да прецени качеството на стадо крави, ей така, за миг, от пръв поглед. Това беше нещо, което тя просто знаеше. Просто го знаеше. Може би господин Дж. Л. Б. Матекони имаше същото око за колите — един поглед, и всичко му беше ясно.

Тя слезе от белия микробус и заобиколи сградата, за да стигне до вратата на „Дамска детективска агенция №1“. Видя, че в сервиза имат работа, а не искаше да им пречи. След около час щеше да има почивка за чай и тогава щяха да си поговорят с господин Дж. Л. Б. Матекони. Междувременно трябваше да се подпише едно писмо, което маа Макутси печаташе още от вчера, а можеше да има и нови писма, те трябваше също да се прегледат. А рано или късно тя трябваше да започне и проучването на кандидатите на маа Холонга. Нямаше представа как да подходи към задачата, но маа Макутси вероятно щеше да измисли нещо. Маа Макутси беше умна глава — неслучайно беше успяла да изкара 97% процента на държавните си изпити в Ботсуанския колеж за секретарки, но имаше склонност към леко нереалистични решения. Понякога това даваше резултат, но друг път на маа Рамотсве й се налагаше да полива със студен душ твърде мащабните й замисли.

Тя влезе в офиса и завари маа Макутси да забърсва големите си очила, които от време на време вдигаше към тавана и после продължаваше да бърше. Това винаги означаваше едно: размисъл. Маа Рамотсве се запита за какво ли мисли сега. Може би със сутрешната поща, която маа Макутси взимаше от пощенската станция до дома си, бе дошло някое интересно писмо, може би от клиент? Или пък някое анонимно писмо, каквито хората често им изпращаха по необясними причини. Писма, пълни с клевети по нечий адрес, чиито автори кой знае защо смятаха, че трябва да изпратят точно в тяхната агенция, макар че подобни писма не интересуваха никого тук. Тези писма обикновено бяха отегчителни и разкриваха най-вече човешката низост и завист. Понякога обаче съдържаха известна полезна информация или пък осветляваха интересни кътчета от човешката психика. Маа Макутси може би разсъждаваше върху някое подобно послание, а пък може би просто съзерцаваше тавана поради липса на други по-спешни задачи. Понякога, когато хората зяпаха в празното, в главите им също нямаше нищичко и те си мислеха просто за тавана, за дърветата, за тревите, за небето или за каквото и да било хубаво нещо, което си струваше човек дълго да съзерцава.

— Ти си мислиш за нещо, маа — каза маа Рамотсве. — Щом те видя да си бършеш така очилата, и разбирам, че мислиш за нещо.

Маа Макутси рязко се обърна, стресната от гласа на шефката си.

— Стреснахте ме, маа — каза тя. — Седя си тук и изведнъж ви чувам гласа. Направо подскочих.

Маа Рамотсве се усмихна.

— И господин Дж. Л. Б. Матекони казва, че винаги се появявам изневиделица и го плаша. Но това става, без да искам. — Тя замълча. — Та за какво мислиш, маа?

Маа Макутси върна очилата на носа си и старателно ги намести. Тя си мислеше за господин Дж. Л. Б. Матекони и за парашутния му скок. Чудеше си как ли ще реагира маа Рамотсве на тази новина, в случай че още не е научила.

— Чели ли сте днешния вестник? — попита тя.

Маа Рамотсве поклати глава и се отправи към бюрото си.

— Не съм го чела — каза тя. — Трябваше да водя децата насам-натам. Не съм имала време да седна. — Тя хвърли изпитателен поглед към маа Макутси. — Защо, има ли нещо особено в него?

„Значи не знае“ — помисли си маа Макутси. Трябваше да й каже, което може би нямаше да бъде лесно.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони ще скача — каза тя. — Тази сутрин го пишеше във вестника.

Маа Рамотсве зяпна помощничката си. Какво приказваше тя? Каква беше тази глупост за господин Дж. Л. Б. Матекони, дето щял да скача?

— От самолет — додаде бързо маа Макутси. — Господин Дж. Л. Б. Матекони ще скача с парашут от самолет.

Маа Рамотсве се изсмя.

— Що за глупост! — възкликна тя. — Господин Дж. Л. Б. Матекони изобщо не може да направи нещо подобно. Кой ги пише тези глупости по вестниците?

— Истина е — каза маа Макутси. — Благотворителен скок. Маа Потокване…

Тя спря. При споменаването на името на маа Потокване маа Рамотсве промени изражението си.

— Маа Потокване ли? — рязко каза тя. — Тя ли е накарала пак господин Дж. Л. Б. Матекони да прави нещо? Да скача с парашут?

Маа Макутси кимна.

— Пише го във вестника — продължи тя. — Освен това питах и самия господин Дж. Л. Б. Матекони. Той потвърди.

Маа Рамотсве мълчеше неподвижно на стола си. Известно време остана така, докато асимилира думите на маа Макутси. После си каза: „Останах си вдовица. Ще остана вдовица, преди да съм се омъжила дори“.

Маа Макутси видя какъв ефект оказа новината върху маа Рамотсве. Тя се опита да каже нещо, за да я успокои.

— Не мисля, че той има желание да скача — каза тихо тя. — Но сега ще бъде принуден. Маа Потокване е съобщила на вестниците.

Понеже маа Рамотсве мълчеше, маа Макутси продължи.

— Трябва веднага да отидете в сервиза — каза тя. — Трябва да спрете това. Трябва да му забраните. Много е опасно.

Маа Рамотсве кимна.

— Не мисля, че това е добра идея. Но не съм сигурна, че мога да му забраня. Той не е дете.

— Но вие сте негова съпруга — каза маа Макутси. — Или почти съпруга. Имате право да го спрете, ако го заплашва нещо.

Маа Рамотсве сви вежди.

— Не, нямам такова право. Мога да си кажа мнението, но ако се опитваш да попречиш на някой да направи нещо, това може да има лоши последствия. Не искам господин Дж. Л. Б. Матекони да реши, че се опитвам да го командвам. Това не е добро начало на един брак.

— Но този брак дори не е започнал — възрази маа Макутси. — Вие сте просто сгодени. И сте сгодени от доста време насам. Няма никакви симптоми за сватба. — Тя млъкна, защото усети, че може би е отишла твърде далеч. Това си беше самата истина, но нямаше полза точно сега да се занимават с продължителния годеж и с не идващата сватба.

Маа Рамотсве не се засегна.

— Права си — каза тя. — Аз съм една много сгодена жена. Чакам вече доста дълго време. Но мъжете не бива да се пришпорват, защото те мразят да бъдат пришпорвани. Мъжете искат сами да си взимат решенията.

— Дори когато не ги взимат ли? — прекъсна я маа Макутси.

— Да — каза маа Рамотсве. — Всички знаем, че жените са тези, които решават, но трябва да оставим мъжете да си мислят, че имат последната дума. Това е жест на великодушие от страна на жените.

Маа Макутси си свали очилата и пак започна да ги бърше с любимата си дантелена кърпичка, вече съвсем изтъняла, но все пак единствена и незаменима. Беше си купила тази кърпичка още докато учеше в Ботсуанския колеж за секретарки, в момент, когато не притежаваше почти нищо друго, така че кърпичката означаваше много за нея.

— Значи сега няма да реагираме? — каза тя. — А после…

— После ще изберем момента и ще кажем нещо съвсем дребно — каза маа Рамотсве. — Ще намерим начин да измъкнем господин Дж. Л. Б. Матекони от това затруднение. Но трябва да се действа внимателно, така че той да остане с впечатление, че сам е променил решението си.

Маа Макутси се усмихна.

— Вие много добре знаете да се оправяш с мъжете, маа. Знаете как разсъждават.

Маа Рамотсве повдигна рамене.

— Когато бях малка, обичах да наблюдавам момчетата как си играят. Сега, когато съм голяма жена, разбирам, че няма съществена разлика. Момчето и мъжът са един и същи човек, само че в различни дрехи. Момчетата носят къси панталони, а мъжете — дълги. Но като им махнеш панталоните, остава едно и също.

Маа Макутси зяпна маа Рамотсве, която изведнъж се смути и бързо прибави:

— Не исках да кажа точно това. Исках да кажа, че дължината на панталоните няма никакво значение. Мъжете разсъждават като момчета и ако разбираш момчетата, ще разбереш и мъжете. Това имах предвид.

— И аз така те разбрах, маа — каза маа Макутси. — Не мисля, че сте имала нещо друго предвид.

— Добре — каза бързо маа Рамотсве. — Тогава нека да изпием по чаша ройбос и да помислим как да подходим към проблема на маа Холонга. Не може цял ден да седим и да си говорим за мъже. Трябва да се захващаме за работа. А тя никак не е малко.

Маа Макутси приготви чая. Те отпиха от тъмночервената течност и пристъпиха към въпроса за кандидатите на маа Холонга. Чаят, разбира се, ви​наги опростяваше нещата. Благодарение на него всеки проблем изглеждаше незначителен. Докато допиха чашите си и маа Макутси посегна да вземе поочукания чайник, за да ги долее, планът беше вече изготвен и те знаеха как да действат.