Кати Хопкинс
Глезената принцеса (9)

Девета глава
Дневен режим

Скоро започнах да спазвам реда. Не че ме бяха пречупили. Просто нямах избор, ако исках да оцелея. А аз бях от племето на оцеляващите. Всичко опираше до това да играя по правилата и да съм малкото Момиче на зодиака или да гладувам. Да играя по правилата или да мръзна. Да играя по правилата или да ми е още по-зле и от първата нощ, за която тогава си мислех, че е най-ужасното ми преживяване. Но грешах. Нещата се влошиха и животът ми в ада изглеждаше по следния начин:

5.30 часа сутринта. Сигнал за събуждане. Ставане. Да, в пет и половина сутринта. Преди си мислех, че съществува само едно пет и половина през деня — следобедът. Сега разбрах, че не е така. Всяка сутрин намирах бележка от господин О с обяснения за различните аспекти в хороскопа ми и тяхното проявление през деня. С други думи, насочваше вниманието ми към гадните изненади, които ме очакваха — със сигурност липсваха каквито и да било предимства на това да си Момиче на зодиака.

5.30-6 часа сутринта. Миене. За първи път в живота ми се налагаше да ползвам общ сапун и паста за зъби. Беше отвратително. Сапунът миришеше на антисептик. Пфу. Толкова ми липсваха продуктите „Божествена“. Най-отвратителното обаче беше, когато си измих косата за първи път. Нямаше никакъв балсам, а Марио не ми позволи да взема пресата си за коса от куфара, който бе все така заключен.

— Остави я да си изсъхне естествено — каза той. Това беше доказателство за жестокостта му.

Имах чувството, че светът ми се разпадаше. Къдрава коса. По-добре да бях умряла. В крайна сметка нямах друг избор, освен да я оставя да изсъхне от само себе си. Но я сплетох на плитка, преди някой да види колко ужасно изглежда. След което сложих бейзболната шапка от униформата си, за да я прикрия още по-добре. А гадната Селена не направи никакъв компромис за сините ми лещи, така че трябваше да се пусна au naturel^[1] — с кафяви очи. А ноктите ми… Колко жалко изглеждаха след седмица без маникюр. Място не можех да си намеря от срам.

6-7 часа. Закуска — ако въобще можеше да се нарече така, но трябваше да хапна нещо. Всяка нощ сънувах прясно изпечени кроасани и домашно сладко от малини, кифлички с боровинков пълнеж, препечени филийки със сирене и датски сладкиши с горещ шоколад. За съжаление, сънищата не засищат глада, така че се налагаше да ям каквото има. От всичко в това трудововъзпитателно училище, гнусната храна беше второто най-отвратително нещо (първото беше къдравата ми коса).

7-8 часа. Поход из местността. Без майтап. Някои дни валеше дъжд, веднъж дори заваля сняг, но това не можеше да спре стария сержант Мачо Марио да ни кара да обикаляме, сякаш бяхме личната му армия. И не само да обикаляме. Караше ни и да носим тежки раници. Всеки ден. Независимо от времето. Наглецът му с наглец. Това беше абсолютно, тотално и крайно най-мизерното нещо, което бях правила през целия си живот. Но нямаше отърване от него. Не и ако исках да живея. Или да ям. Или пък да спя с възглавница.

Един ден реших да подхвана темата за хората-планети и попитах Марио колко планети има в астрологията и колко от тях бяха тук в човешки облик. „Десет“, отговори ми той. Набързо сметнах. Бях срещала само пет от тях. Надявах се, че останалите пет бяха по-готини. Марио отвърна, че можело и да са, ако човек попадне на тях в подходящия ден, но те не били от голямо значение за хороскопа ми този месец. Винаги дава уклончиви отговори за всичко. Толкова го мразя.

8-10 часа. Домакинска работа. Именно. Аз, Лионора Хедли-Дент, трябва да домакинствам. Чистене. Белене на картофи. Лъскане на мебели. Всъщност постоянно бях ангажирана с нещо, така че дългите дни минаваха бързо.

10-12 часа. Часове с доктор Крони. Повечето дни си нямах и идея какви ги редеше, понеже не му обръщах внимание. Преподаваше ми още информация за десетте планети, но откакто Марио ме светна, че останалите пет (Венера, Уран, Нептун, Плутон и Юпитер) нямаше да се появят и да оправят нещата като супергерои, изгубих интерес. Доктор Кронос можеше да ме принуди да седя там, но не и да внимавам. Цялата тази история със зодиите, за която господин О дърдореше първата вечер, за това, че съм Момиче на зодиака, според мен си беше еднопосочен билет за света на неудачниците.

12-13 часа. Обяд. Обяд. Ха. Обикновено се състоеше от супа и малко хляб. Ако си късметлия и не са ти отнели „привилегиите“.

13-16 часа. Работа в градината. Назад към природата. Събиране на листа. Окопаване на цветните лехи. Излязоха ми пришки от лопатата, но на кого му пукаше? На никого.

16-18 часа. Събеседване в столовата с госпожица Смахната от Щуроландия, Селена Луна. Разполагаше с разнообразие от методи, включващи танцуване като дърво и имитиране на морето. Попитах я каква е целта на всичко това, а тя ми отговори, че помагало да осъществим връзка със свободния дух, с детето на природата, което живеело във всеки от нас. Казах на нея и нейното дете на природата да вземат да се метнат от най-близката скала, което много разсмя Джейк. Той май ме смята за доста забавна — за природен талант. Пфу, той пък какво разбираше. Че аз бях ужасно сериозна.

Друго, което ни караше да правим, бе да се разхождаме из стаята по двойки, при което единият от двойката е със затворени очи, а другият го води. Каза, че това имало за цел да ни помогне да работим в екип — нещо, което имах нужда да науча, знаейки от хороскопа си, че съм двоен Лъв и искам нещата да стават както аз кажа. Хороскоп-мороскоп — помислих си, като упътих Марк право към стената. Потече му кръв от носа.

Е, така му се пада. Тая история с мълчанието му ме изнервя. Лин ми разказа за него. Биваше си я в клюките. Баща му изгубил работата си преди няколко години и семейството му обедняло. Така че Марк започнал да краде, за да може семейството му да преживява, а малката му сестричка да получава подаръци за рождените си дни и Коледа. Ама какво ме интересува — казах си.

Всички тук бяха банда неудачници. Проблемите им идваха от това, че са разорени, включително и тези на Мерилин. И нейната история не беше нищо особено. Баща й ги бил напуснал. Кофти развод. Мерилин и майка й трябвало да се изнесат от шикозната си къща и да заживеят в по-малка. Най-ужасното за нея, според Лин, било това, че вече нямало как да носи маркови дрехи, защото не можели да си ги позволят. Е, това вече го разбирам — мислех си, докато Лин ми разказваше останалата част от историята — как Мерилин станала непоносима и започнала да се държи грубо в училище. Ха! Можех да й покажа аз на нея какво е да се държиш грубо в училище. Знаех си, че е нямало никакво убийство! Тя беше просто класически случай на недоволно дете на разведени родители. Бях виждала стотици такива. Толкова е жалка — помислих си. В старото ми училище щеше да е някакво изключение, ако родителите ти бяха още заедно. Що се отнася до Лин, баща й умрял и майка й се омъжила повторно. Тя не харесала втория си баща, така че се разбунтувала и също като мен, я изключили от училище.

— Понякога ми се ще да бях постъпила различно — призна си тя една вечер, след като се проснахме в леглата. — Не съм чак толкова тъпа и ми е ясно, че в крайна сметка този, който най-много страда от цялата работа, съм аз. Със смяната на училищата губех приятелките си и сега си нямам нито една. Понякога се чувствам самотна. Всъщност от години не съм се сближавала толкова с някого, както с вас тук.

— Зная какво имаш предвид — успокоих я. — Аз също изгубих доста приятелки по пътя си. Сега най-добрият ми приятел е малкото ми кученце Коко.

Лин се усмихна.

— Винаги съм искала да имам домашен любимец. Мама все ми обещаваше, че ще ми вземе, ако съм добра. Но аз никога не бях.

Историята на Джейк беше най-тъжна от всички. Той имал болен брат и всички пари на семейството отивали за лекарства. Джейк откраднал кола и се опитал да я продаде, за да ги подпомогне финансово. Замалко да ми стане тъжно за него и останалите, когато чух злочестите им истории, но се взех в ръце навреме. Напомних си, че не допусках никого твърде близо до себе си. Сближаването причиняваше само болка. Знаех го от личен опит. Освен това можех да разреша проблемите им с малко пари назаем от личната си банкова сметка. Естествено им поисках лихва. Всичко можеше да се подреди толкова лесно. Предложението си беше доста добро.

Никой от тях не прие предложението. Така че зарязах съчувствието, което първоначално изпитах към тях. Всичките им проблеми бяха решими. Не бяха като моите. Ничия история не беше толкова покъртителна, колкото моята. Но нито един от тях никога нямаше да я чуе. Дори и Лин.

18-19 часа. Вечерята се състоеше от ориз със зеленчуци или печени картофи със зеленчуци. Зеленчуци! Пфу! Никак не ги обичам. Или поне не ги обичах. Преди си мислех, че броколи ядат само смотаняците. А сега трябваше да ги ям почти всяка вечер, защото, ако не го направех, оставах гладна. Опитвах се да не мисля за Тигси и великолепния хотел в Париж, където не можах да отида. Тя си похапваше отбрани храни, в красиви чинии на изтънчени дизайнери. Не като тези пластмасови боклуци, които ползват тук. И като си помисля за всички ястия, които съм връщала, защото са били твърде студени, твърде горещи или пък твърде мазни! Сега бих убила за тях. Дори авокадо бих приела.

19-22 часа. Време за развлечение. Което ще рече допълнителни гадости от рода на спортуване или майсторене на нещо. Понякога — с господин О, друг път — с Мачо Марио. Нищо общо с истинските развлечения като обикалянето по магазините, гледането на телевизия, яденето на шоколад или нещо друго, което да ми напомни за вкъщи. След първия ден, когато се опитах да избягам, господин О се държеше видимо резервиран към мен и продължи да си мърмори под носа, че това било „губене на време“, както и че „никога досега през живота си не бил срещал такава неблагодарност“. Пфу, помислих си. Той така е свикнал да бъде център на вниманието, че не му понася, когато някой се държи пренебрежително към него.

Изпълнявах задачите за деня, защото без тях всеки ден изглеждаше безкраен. Трябваше да искам разрешение дори за да отида до тоалетната. Но нямаше измъкване. Играех им по свирката и те си помислиха, че съм се предала. Идиоти. Да бе. Ама не бях. Не и вътре в себе си. А като излезех, задължително щях да накарам мама и татко да си платят за предателството.

Разбира се, първите няколко дни им показах как мога да се бунтувам. Използвах всички трикове, които знаех. Но тези тук си разбираха от работата, и то много добре, така че щеше да ми отнеме известно време, докато измислех номер, на който да се хванат. Опитах да симулирам сърдечен удар, повръщане, главоболие, мигрена, но те само отвръщаха с прозявка, сякаш бяха виждали вече всичко това, включително и лудориите на Джейк като изперкал и продължителното мълчание на Марк, за които и аз знаех.

През първата седмица пропуснах някое и друго ядене — като например, когато разбрах, че трябва да участвам в готвенето на храната. Единственото, което отвърнах, когато ми казаха да беля лук, беше: „Моля? Да ви приличам на нечия слугиня?“ И ми забраниха да вечерям. Скоро от недохранване дрехите започнаха да ми висят.

Като наказание за това, че избягах, останах без възглавници, а заради това, че започнах боя с овесената каша, бях лишена от топла вода. Последното беше крайно несправедливо, защото изчистих в крайна сметка, след осем часа, което си беше жив рекорд всъщност — да ме хванеш да правя нещо толкова продължително.

Марио настоя първите три дни да бъда държана настрана от останалите и ме накара да седя в кръг, направен от камъни, в приемната. Съвсем сама. Часове наред. Каза ми, че всъщност проявявал снизходителност към мен, защото други са били изкарвани да стоят в каменния кръг отвън, на студа, и че това очаквало и мен, ако не съм се поправела. Ето тогава реших да им играя по свирката за известно време. Беше толкова скучно в онзи глупав кръг. Но ако ме бяха изкарали навън през ледения декември, щеше да ми е къде-къде по-зле. В крайна сметка трябваше да отстъпя и да си кажа: „Голяма работа“. Реших да играя по правилата. Каквото и да ми струваше, само за да се измъкна оттук и да се върна към нормалния си живот.

Някои вечери намирах още съобщения от господин О край леглото си. Все свързани със звездите, като например — днес Марс се намира под ъгъл със Сатурн. Или Плутон се изравнява със Слънцето или с Нептун, или е на шейсет градуса разстояние — с няколко съвета тук и там. Отново питах останалите за зодиакалните истории. Никой не беше чувал нищо за тях. И никой от тях със сигурност не беше момиче или момче на зодиака. Не продължих да разпитвам, защото си давах сметка, че те бяха единствените ми съюзници. Не исках да бъда по-изолирана и странна, отколкото вече бях. Обаче пред господин О се преструвах, че приемам цялата история, усмихвах му се и му благодарях за любезните съобщения — след което ги късах и хвърлях в коша.

Едно си бях обещала, че никога нямаше да ме видят да плача. Никога нямаше да допусна да разберат, че са ме разстроили. И един ден щях да им го върна. Тогава щяха да съжаляват.

Една от задачите на събеседването бе всяка седмица да пишем писмо до вкъщи. Първото ми писмо гласеше: „Измъкнете ме оттук. Веднага“. След което онази лунатичка Селена го видя и ми каза, че трябвало да напиша ново.

— Вгледай се по-дълбоко, съкровище — рече тя. — Кажи им точно как се чувстваш.

Така че написах следното: „Мамо и татко (първоначално написах «скъпи мамо и татко», но тогава осъзнах, че за мен те не бяха скъпи. Вече не. Така че задрасках «скъпи»), измъкнете ме оттук. Веднага. Мразя ви. Затворена съм с група ненормалници, които се мислят за планети“.

Това писмо също не беше одобрено.

— Каза ми да се вгледам в чувствата си и така и направих — рекох. — Това е, което чувствам.

Лунатичката ме накара да напиша трето писмо.

„Господин и госпожо Хедли-Дент, беше ми поставено като задача за седмицата да ви напиша писмо. Не го правя по собствено желание, подобно на всичко останало в това студено, отвратително, забравено от бога място, защото се научих, че ако не правя това, което ми се каже, ще бъда наказана или лишена от храна. Мразя ви повече от когато и да било и не мога да повярвам, че ми причинявате това. Когато изляза от затвора, в който ме вкарахте, ще се преместя да живея при някой друг, отричайки се от вас като мои родители. И ще продам историята си на пресата, така че всички да разберат какви отвратителни хора сте. Тогава ще съжалявате. Така ви се пада. Грижете се за Коко. Лионора Хедли-Дент“.

— Тъпкано ще им го върна на нашите това — казах на Лин в края на първата седмица на път към физкултурния салон.

— Аха — отвърна тя. — Междувременно се чудя какво ли мъчение ни е измислил Марио тази вечер.

Не чакахме дълго, за да разберем. Господин О се зададе, подтичвайки откъм ъгъла. Изглеждаше нелепо. Беше облечен с бял анцуг и с небрежно преметнат около шията си бял кашмирен шал. Маратонките му също бяха чисто бели, сякаш никога не бяха обувани навън. С поразяващия си външен вид, той винаги изглеждаше така, все едно отиваше на фотосесия за мъжки каталог. Косата му беше сресана, зъбите му — супербели, а кожата му — с много тъмен, меден загар.

— Хедли-Дент, идваш с мен — нареди той. — Всички останали, Марио каза да го чакате отвън, пред главния вход, за вечерен поход.

— О, не — изпъшка Джейк. — Пак ли?

— Свежият въздух се отразява добре на духа — отвърна господин О, след което ми даде знак да го последвам. Затътрих се след него. Той ме въведе в салона и светна лампите. От тавана висеше нещо, което приличаше на огромна наденица.

— Какво е това? — попитах.

Господин О се усмихна широко.

— Това е каквото си пожелаеш да е.

— Аха, значи е частен самолет, който ще ме измъкне оттук?

— Не е необходимо да се заяждаш, Лионора. Не получи ли зодиакалното ми съобщение тази сутрин?

Вдигнах рамене.

— Аха. Подобно на останалите съобщения, му хвърлих един бърз поглед, преди да го изхвърля в кофата за боклук. Пишеше нещо за Луната, която била изравнена с Марс.

— Чувствата, които ни е трудно да изразим, могат да се трансформират в гняв или нетърпеливост, особено що се отнася до зодия Лъв. Ще ти покажа и друг начин да се освободиш от тях.

— Щом казваш — отвърнах и посочих отново наденицата. — Та, какво е това?

— Боксова круша.

— Ще ме учиш да се боксирам?

— Не точно.

— Какво тогава?

— Хайде, удари я и ще разбереш — рече той. — Ще ти покажа как.

Той започна да подскача около крушата и да я налага така, както правят боксьорите, когато тренират за мач. След няколко минути спря, отиде при шкафа с екипировката, взе оттам чифт боксови ръкавици и ми ги подхвърли.

— Твой ред е.

Сложих ръкавиците, приближих се до крушата и я тупнах леко.

— Удари малко по-силно, момиче — нареди господин Абра Кадабра.

Тупнах я още веднъж.

— Неее така — рече господин О, стрелна се към крушата и я фрасна. — Хайде, Лионора. Давай!

Цапнах я вяло още няколко пъти. Ами че така де, боксът е такава отживелица.

— Добре де, добре. Давам, давам.

Господин О започна да подскача около мен, като правеше резки замахвания във въздуха с юмруци.

— Удари я! Хайде, удари я.

Започваше да ми лази по нервите. Ударих крушата с малко повече сила.

— Това беше по-добре. Хайде. Събуди се. Хайде! Покажи ми на какво си способна.

Спрях се и се прозинах.

— Това никак не ми е интересно. Така де, остави ме на мира. Пък и ти би трябвало да си моят покровител, нали? Не заслужавам ли малко почивка за добро поведение? Да забравя за малко, че съм Момиче на зодиака или каквото е там?

— Това ти е почивката. Можеше да си навън, на поход с останалите.

— О, извинете ме, че не се разтапям от благодарност.

— Извинена си — отвърна господин О и ми се усмихна.

— Казах го иронично.

— Аз също.

Той взе да подскача и да се привежда около мен, все едно аз бях боксовата круша, но без да ме докосва. Туп-туп. Започнах много, ама много да се дразня.

— Хайде, удари крушата, удари крушата!

Така и направих. Наистина я ударих.

Господин О продължи да танцува зад мен.

— Великолепно! А сега, кой ти лази по нервите?

— Ти.

— Тогава си представи, че крушата съм аз.

Представих си и фраснах крушата с всичка сила.

Господин О продължаваше със своето туп-туп около мен, подобно на досадна муха. Туп-туп, бззз.

— И кой друг ти лази по нервите?

— Всички тук.

— Прекрасно. Чудесно. А сега си представи, че тази круша е доктор Кронос.

Цапардосах крушата.

— Така ти се пада, стар Маго.

— Стар Маго?

— Аха, Кронос прилича на стар магьосник.

— Щом казваш. А сега е ред на Селена — рече господин О, като продължаваше да подскача около мен в кръг, замахвайки във въздуха със свити юмруци.

Отново цапнах крушата.

— Ето ти и на теб, госпожице Щастливо хипи ойларипи.

Господин О прихна да се смее.

— Щастливо хипи ойларипи? Ха! Не забравяй майка си и баща си. И на тях си ядосана, нали?

Говореше бързо и обикаляше около мен в кръг и когато спомена мама и татко, почувствах как гневът, който бях сдържала цяла седмица, преструвайки се на госпожица Послушна, изплува на повърхността. Започнах да налагам крушата. Прас, фрас, тряс.

Господин О ликуваше и замахна победоносно с ръка.

— Кой друг? Кой друг?

— Хенри. — Този път не беше необходимо господин О да ме подстрекава. Вече ми беше дал начална скорост и веднъж започнала, не можех да се спра. Сякаш ме бе връхлетяло цунами от ярост и бях безсилна да го спра. — Ааа!

Фраснах Хенри с пълна сила. След това и Ширла, задето не се качи с мен на самолета. И господин Неш от последното ми училище, затова че ме изключи. И госпожа Саймънс. И директора Ериксън. И Поли Джеймс от последното ми общежитие… и… Списъкът беше дълъг и лицата на виновниците се редяха едно след друго в ума ми, оживявайки върху боксовата круша. Взех да блъскам по нея. Прас. Фрас. Прас. Фрас. Добавих и няколко ритника за разнообразие. Тряс, прас, тряс, прас, тряс, прас, тряс. Бих по крушата, докато не остана нищо от гнева ми. Бях напълно изтощена. Превих се на две и задишах учестено. Лицето ми гореше. Бях потна. И тогава я видях. Лицето й бе на края на опашката от хора, на които бях бясна. Поех си дълбоко въздух и я избутах обратно в едно от ъгълчетата на съзнанието си. Но за секунда тя беше там. Мо Болтън. Надигайки се като зловеща сянка, с онзи злорад вид, когато надушеше спречкване.

Господин О явно усети, че бях стигнала до някакъв предел в себе си.

— Достатъчно, а?

Вдигнах ръката си.

— Да, достатъчно.

— Дишай дълбоко, Лионора — каза господин О и после добави внимателно: — Справи се добре. Справи се много добре.

Странното беше, че за няколко секунди ми беше хубаво. Сякаш се бях освободила от нещо дълбоко загнездило се в мен.

И тогава изведнъж се почувствах страшно изморена. Търколих се на земята и легнах с разперени ръце. Мо не трябва никога да бъде допусната да излезе. Дори не трябва да се сещам за нея. И за това, което направи. И дори по-лошо, това, което ме накара да направя на Попи.