Кати Хопкинс
Глезената принцеса (10)

Десета глава
Пълни глупости

Двайсет и четвърти декември, денят преди Коледа, точно след закуска. Бях на това странно място вече почти три мизерни седмици. Господин О бе оставил обичайното си съобщение сутринта. Нещо за Сатурн, Плутон и някакви ограничения. Не разбирам защо си прави труда. Съобщенията нямаха никакъв смисъл. Освен това имаше и нещо за Марс, който се придвижвал към Водолей, което щяло да внесе допълнително усещане за спокойствие, а Юпитер щял да се появи. Да бе, дзън-дзън, весело и щастливо, помислих си. Да се успокоя, че ще съм тук за Коледа? И от това трябва да се почувствам по-добре? Очаквах с нетърпение момента, в който ще ми се удаде възможност да се махна оттук и да се върна към живота си.

Тъкмо когато си изядохме паничките с гадната каша и се опитвах да не мисля за това, какво бих закусвала, ако си бях у дома (прясно изпечени бадемови сладкиши, доставени от някое малко белгийско ресторантче, пресни малини със сметана и горещ шоколад), когато Марио се появи с кутии с коледна украса.

И изсипа от тях сребристи, златисти и червени звезди и играчки на масата.

— Марк, Джейк, излезте навън и откъснете бръшлян и имел. Момичета, вие започвайте да украсявате приемната.

Бях се държала добре цели три седмици и днес не бях в настроение. Вдигнах лъжицата си с последната хапка овесена каша и я обърнах, така че се пльосна обратно в паничката.

— Да бе, че защо? — попитах, без дори да вдигна поглед.

— За да създадем празнична атмосфера — отвърна той.

— Ти си я създай! — рекох, оставих си лъжицата и кръстосах ръце. — Така де, какво точно се случи с последния ти слуга?

— „Какво се случи с последния ти слуга?“ — повтори подигравателно думите ми Марио. — Пак ли същия номер? Хайде, Хедли-Дент, ако ще се заяждаш с мен, за бога, измисли нещо ново. А до тогава, ще правим коледна украса, за да създадем настроение за празника. Хайде, да започваме!

— Другите може и да започват, но мен не ме брой.

— Това е колективно занимание — отговори Марио. — Всички участваме.

— Не и аз.

— И защо не, за бога?

— Не обичам Коледа.

Марк, Джейк, Лин и Мерилин ни следяха с поглед, докато си разменяхме реплики, все едно бяха на тенис мач.

— Ааа — рече Марио, — ти може и да не я обичаш, но ние я обичаме.

— Слушай, войниче — казах, — може и да не си забелязал, но бях доведена тук против волята си. Бях отделена от родителите си. И до този момент правех каквото трябваше. Ходех на поход, когато кажеше. Чистех, когато кажеше: „Чисти“. Скачах, когато кажеше: „Скачай“. Но да украсявам тази дупка? Забрави. Както вече споменах, не обичам Коледа. Точка по въпроса.

Марио присви очи.

— Или се включваш, или се оттегляш в усамотение за известно време, за да помислиш.

— Направо ме изплаши. Не можеш да ме принудиш.

— Смятам… че… ще е… най-добре за теб да помогнеш за украсяването.

— А аз казвам, че това са пълни глупости. Не се ли изразявам достатъчно ясно?

— Какъв ти е проблемът Хедли-Дент? Би ли желала да споделиш с групата?

— Да. Защо не. Марк, Джейк, Лин, Мерилин, мразя Коледа и всичко, свързано с нея. Нямам търпение да мине. Добре. Споделих. Доволен ли си?

— Добре. Ясно. Но на теб ти бе обяснено хиляда пъти — заопява Марио. — Тук си вече цели три седмици, а все още не си го проумяла. Тъй като всички занимания са колективни, твоето поведение засяга всички останали.

— Какво? Значи всички трябва да седим в глупавия ти кръг от камъни?

— Не всички. Само ти. Но ти давам време точно до пет часа. Ако дотогава не си готова да се присъединиш към останалите, лошото ти настроение ще засегне цялата група.

— Да бе, сякаш им пука какво се случва с мен.

— О, мисля, че днес ще им пука — рече Марио, — защото ако ти не се включиш, няма да има вечеря. За никого.

— Не е честно, сър — намеси се Джейк.

Марио се обърна към Джейк и го стрелна с поглед.

— Да съм ти позволявал да се обаждаш?

— Не, сър.

— Тихо тогава. Какво искаше да кажеш Хедли-Дент?

— О, без вечеря, сър! Сякаш ще изпуснат кой знае какво. Малко мухлясали стари картофи и моркови. Вероятно ще ми благодарят за това.

— А, не. Тази вечер е специална. Бъдни вечер е и един наш приятел ще донесе угощение от местния деликатесен ресторант.

— Да бе, да — подсмихнах се. — Това е част от наказанието. Само ни дразниш.

— Нищо подобно. Не прочете ли хороскопа си тази сутрин? Не прочете ли за Юпитер?

Лин неочаквано посочи към прозореца.

— Боже мили! — прекъсна ни тя. — Вярно е. Той казва истината. Вижте какво разтоварват отзад.

Джейк, Марк и Мерилин скокнаха и отидоха при нея до прозореца. Джейк махна победоносно с ръка.

— Ихааа! Само погледнете каква кльопачка носят!

Изчаках малко, но след това станах и бавно се приближих до прозореца. Но го направих супер небрежно, за да демонстрирам, че не бях кой знае колко развълнувана.

Навън небето бе мрачно, осеяно с огромни сиви облаци, но действително пред вратата на кухнята имаше голям бял микробус с широко отворени врати и включени светлини. Едър мъж с вид на веселяк се бе заел да разтоварва кутии и подноси. Имаше тъмна коса, ала с подходяща перука и брада, би се превърнал в перфектния Дядо Коледа.

— Хайде да отидем до кухнята — предложи Лин, след което извърна поглед към Марио. — А, да. Искам да кажа… ако може, сър!

— Може — отвърна Марио.

Марк, Джейк, Мерилин и Лин се втурнаха натам. Марио погледна към мен и повдигна едната си вежда, сякаш ме питаше: „А ти няма ли да се присъединиш?“

— Е, да взема и аз да отида — казах и станах, за да последвам останалите. — Всичко друго е по-приемливо от това да остана тук с теб.

Първото нещо, което усетих, когато отворих вратата на кухнята, бе топлината, идваща от горящия в камината огън, и великолепният аромат на канела и портокал, който се носеше от печката. Стаята беше преобразена и изглеждаше изключително празнично. Имаше дори и музика — коледни песни се чуваха от скрити тонколони. Но най-хубава от всичко беше дългата маса, отрупана с храна, достатъчна за цял банкет.

Мъжът с веселяшката физиономия влезе, остави един огромен поднос с най-прекрасните коледни сладкиши и посочи към печката.

— Направих пунш — каза той. — По моя специална рецепта. Всички, изглежда, имате нужда от развеселяване. Безалкохолен е, разбира се. Заповядайте!

— Запознайте се с Джо — обади се Марио, който беше влязъл след него. — Собственик на деликатесен ресторант в едно село наблизо. Той е най-добрият готвач в областта, в целия свят всъщност.

Джо кимна в знак на съгласие и се усмихна.

— Във вселената. Освен това съм въплъщение на Юпитер, който е планетата на изобилието и веселието.

Лин и Мерилин се спогледаха.

— Куку — подметна Лин под носа си.

— Че на кого му пука — коментира Мерилин, — щом ще намажем от кльопачката тук?

— Е, къде е Момичето на зодиака? — попита Джо.

— Момиче на зодиака? Какви са тия истории за зодиаци? — учуди се Джейк и се огледа. — И Лионора спомена нещо онзи ден. Какво става тук?

Забелязах, че Джо се канеше да излезе с някое безсмислено обяснение, подобно на господин О, пък и не ми се искаше да насочва вниманието към мен с някакви си смахнати истории. Отдавна съм научила, че ако те набедят за странен, ти вдигат мерника.

— Мисля, че е нещо като клуб, в който всички те членуват. Някакъв зодиакален клуб. По-добре се прави, че им вярваш на тези кукумицини, особено ако ще получим храната — прошепнах на Джейк, Марк, Мерилин и Лин, след което се обърнах към Джо: — Да, да — аз, те, ние всички сме момичета и момчета на зодиака тук. Здравей, Юпитер! Добре си ни дошъл! Храната изглежда превъзходно. Имаш ли нужда от помощ за внасянето й?

Джо повдигна вежда и се спогледа с Марио.

— Опасна е, а? — рече Марио. — Двоен Лъв.

— Аха — отвърна Джо, потри ръце и ми смигна. — И така, малчугани, нареждайте се за пунша.

За секунда Джейк се озова при тенджерата, напълни пет чаши с горещата кехлибарена течност и ни ги поднесе. Отпих една глътка и трябваше да се въздържа да не ахна от удоволствие. Това беше най-великолепното питие, което някога бях опитвала — сладко и същевременно леко люто. Ако и храната беше толкова добра, щяхме да си направим истинско угощение.

След като изпихме първите чаши, Джейк ги допълни, а междувременно Джо внесе още много храна. Не бях виждала досега подобна красота — огромна пуйка, блюда с наденици, увити в бекон, мини пици, печени картофи и всякакви видове сладкиши и торти — със сладолед, плодове и марципан. Имаше и шоколадов мус, плодова салата с бишкоти и сметана. Както и бананов пай. Един от любимите ми. О, блаженство от сметана, карамел и банани… Изобилие от грозде — бяло и черно. Ягоди. Малини. Поднос със сирене. Кутии със сладолед: карамелов с ядки, с шамфъстък, карамелен фондан с шоколадови парченца. Тубички с кленов сироп, шоколадов сироп, ванилов сироп. И табли с вкуснотии: различни видове локум, желирани бонбони, дъвчащи бонбони и шоколадови бонбони, с различна форма и големина.

Устата ми се напълни със слюнка. Забелязах, че и останалите се чувстваха като мен. На Марк направо му бяха потекли лигите.

— Благодаря ти, Боже, Юпитер, Дядо Коледа или който и да си ти, там горе — проплака Джейк и посочи към нещо, напомнящо пай със свинско. — Вижте този огромен пай! Вкусно. Пу за мен.

— Е — чу се гласът на Марио зад нас, — Лионора, сега мислиш ли, че би могла да се включиш в колективното украсяване?

Сигурно ме мисли за много лесна — реших аз, като отместих с усилие погледа си от едно сочно парче ванилова торта на три пласта.

— Това е изнудване — рекох. — И ще го прибавя към историята си за пресата.

— О, я стига — възнегодува Мерилин. — Спри да се държиш като глезена принцеса. Всички сме прегладнели. Сигурна съм, че и ти също. Пък и вече няма нужда да се притесняваш, че ще надебелееш, защото си отслабнала доста през последните няколко седмици.

Винаги се вбесявах, когато някой коментираше теглото ми. Вбесявах се и при вида на всичката тази храна. Вбесяваше ме и отчаяното поведение на останалите. Бях бясна, бясна, бясна. У дома бе достатъчно само да щракна с пръсти и на минутата щеше да се появи угощение като това. Добре де, не бях яла кой знае колко през последните седмици, но нямах намерение да се дам толкова лесно.

— Не, ти престани. И ако още веднъж ме наречеш „глезена принцеса“ — заканвайки се пристъпих и застанах насреща й, — ще ти покажа точно колко глезена и каква принцеса мога да съм.

— Престанете, момичета — предупреди Марио.

Но Мерилин и аз не го и чувахме. Бяхме застинали една срещу друга.

— О, боже — каза Лин, — ще се състезават на индиански поглед.

— Не го прави, Мерилин — настоя Джейк. — Тя наистина е в състояние да прецака всичко.

— Да — замоли Лин. — Зарежи това.

Но Мерилин не отмести поглед. И аз продължих да я гледам.

Бяхме започнали зрителна схватка. Дуел. Без каквито и да било оръжия.

Това го мога — мислех си, докато се гледахме вторачено. Нямам нищо против да бъда наричана принцеса, ако става въпрос за победа на индиански поглед. Бях кралица, шампион във всички училища, в които съм учила. Можех да разфокусирам погледа си така, че да виждам размазано този, който бе насреща ми. Той нямаше как да разбере, но на мен ми помагаше да не се влияя от вторачения му поглед. Действаше безотказно, като изключим случая с Марио, но той беше друга категория.

Минаваха секунди…

Минути…

Единственият шум, който се чуваше, бе пукането на огъня в камината. И дишането на седем души.

И тогава, най-после, Мерилин мигна.

— Глезена принцеса — рече тя много бавно, през зъби.

Кимнах самодоволно.

— Решението беше твое. — И се обърнах към Марио.

— Неее — изплакаха Джейк и Лин в един глас. — Молим те, Лионора, помисли за тази прекрасна храна. Молим те!

— Неее — проплака и Мерилин. — Моля те, Лионора, не въвличай и нас в това. Моля те! Не исках.

— Твърде късно — отговорих.

— Неее… — изрева Марк и всички, удивени, извърнаха очи към него.

— Ти проговори — възкликна Джейк.

Не бях никак впечатлена. Нужно бе нещо повече от пилешки пай и парче ванилова торта, за да се пречупя.

— Ако обичаш, Марио, каменния кръг. И можеш да кажеш на този дебел мъж от ресторанта да си прибере вечерята обратно в микробуса.

Чух колективна въздишка и хлипане, идващо от Джейк.

Марио кимна.

— Последвай ме — рече той. — Имаш време до пет часа да си промениш решението. И не забравяй, че няма да провалиш Бъдни вечер само за себе си, а и за останалите. — Той тъжно поклати глава. — Май никак не те бива да се сработваш с група, а? Знаеш само аз, аз, аз и своя собствен свят. И докъде ще стигнеш така?

— Мен ме устройва — отвърнах и посочих към Мерилин. — Тя си го търсеше.

Хвърлих последен поглед на угощението и последвах Марио като осъден на смърт затворник, поведен към бесилото.

Мерилин, Марк, Джейк и Лин се подредиха от едната страна и се поклониха.

— Глезената принцеса идва — рече Джейк, когато минах покрай него. — Отдръпнете се и я пуснете да мине.