Кати Хопкинс
Глезената принцеса (1)

Първа глава
Добре дошли в моя свят

— Не, не съм готова. Изглеждам ли ти готова?

Излежавах се на шезлонга край басейна на вилата ни в Сейнт Кийтс на Карибите, с мобилния си телефон в едната ръка и шоколадов млечен шейк в другата. Коко се беше разположила на съседния шезлонг и също носеше слънчеви очила. Тя е моето куче — розов бишон фризе^[1]. (Всички в училището, където последно учих, си имаха дребни кученца, но нито едно не беше с цвета, в който бях боядисала моето. Трябваше да направя нещо, всички кучета изглеждаха еднакви — бели и сладки, — но сега Коко се откроява от масата и перфектно пасва на новия ми лак.)

Тъкмо си мислех колко страхотен е животът на този райски остров, когато бях прекъсната от въпроса дали бях готова да тръгвам. Всеки нормален човек би забелязал, че определено нямах никаква готовност да се кача на самолет за Европа. Че кой идиот би тръгнал за Париж по тюркоазен бански? Та дори да беше от новата колекция на „Прада“ и в списъка със задължителни покупки за сезона. Когато бях по-малка живях в Англия, така че ми е известно колко студено става понякога в тази част на света. Бррр, Мразоландия.

— Простете, госпожице Хедли-Дент, но… — измънка Хенри. (Той е частният шофьор на баща ми, личен асистент и момче за всичко, но трудно бихте се досетили, че е такъв. Облечен с обичайните си бермуди и хавайска риза и с дългата си до раменете руса коса, по-скоро прилича на професионален сърфист, отколкото на прислужник.)

— Сега пък какво, Хенри? — Започвах да се изнервям и щях да съм дори още по-рязка, ако приятелката ми Тигси не ме чакаше на телефона.

— Просто, ъъъ… самолетът е готов от доста време и пилотът Ви чака вече повече от час.

— Е, и? Кажи му, че може да му се наложи да почака още един час, защото не съм готова, пък и искам да се попека още малко, преди да тръгна.

— Мога ли поне ориентировъчно да го осведомя кога евентуално ще сте готова за отлитане?

Хвърлих на Хенри възможно най-смразяващия поглед. С Тигс дълго го упражнявахме пред огледалото в училище миналата година, преди да ме изключат. Повдигаш едната вежда, прибираш ноздрите и присвиваш устни. Тигс каза, че като направя погледа, имам по-скоро вид на запечена, отколкото на ядосана, но при всички положения Хенри ме разбра, излезе заднишком от стаята и затвори вратата. Толкова е досаден, когато започне да опява за нещо. Като например за разписания… аерогари… Сякаш е мой проблем. Как пък не.

Най-после можех да продължа разговора си. Излегнах се пак на шезлонга, отпих глътка от млечния си шейк и… пфу. Изплюх я. Беше топъл.

— Ширла, Ширла — извиках.

Няколко минути по-късно Ширла, нашата домашна помощничка на Карибите, излезе от къщата. Тя винаги прави всичко тооолкова бавно. Сякаш всяко движение й коства неимоверни усилия. Вероятно се дължи на факта, че тежи хиляда килограма. Прилича на къща с крака. Крака от желе. По-скоро се поклаща, отколкото да върви. Посочих чашата.

— Още лед. И добави от вкусния шоколад.

— О, Вие харесва шоколада. Ако не внимава, ще се превърне в огромно парче разтопен шоколад на това слънце — рече тя, пресегна се с олюляване, взе чашата и се заклатушка към кухнята.

— О, и би ли казала на Мейсън да ми изпържи малко картофки, преди да излетим. Едро нарязани, както той ги прави. Донеси ми и една малка купичка от великолепния кисел сос със зелен лук, за да си ги топвам в него. А, и нещо за Коко. (Мейсън е нашият готвач и съпруг на Ширла. Странна двойка са. Той е мършав, а тя — огромна.)

Ширла спря за момент.

— Аха, разбира се — отвърна тя, — но Вие трябва хапва и зеленчуци. Иначе ще пъпчаса, както по брадичката и по цялото Ви красиво личице. И не дава на кучето шоколад. Не е правилно.

Тя изцъка с език на себе си и влезе вътре, преди да успея да кажа каквото и да било.

Отново вдигнах телефона.

— Ммм, пържени картофки. Вкусно — рече Тигси от другата страна. — Май ще накарам домашната ни помощница да направи и за мен. Обожавам пържени картофки.

— Извинявай, Тигс, предполагам, че чу всичко. Добре дошла в моя свят! Представяш ли си? Хенри да ми казва кога трябва да тръгнем! Че кой за кого работи тук?

— Именно — отвърна Тигси. — Трябва да им покажеш кой е шефът?

— Аха. Мама е виновна. Държи се прекалено добре с персонала. Трепери пред тях като мишка. Все едно, ъъъ, не смее да им заповядва. А татко все го няма. Така че какво може да очаква човек? Остава на мен да им покажа кой командва. Като че ли си нямам друга работа.

— Абсолютно вярно.

Загледах се към басейна и морето зад него, което проблясваше на следобедното слънце.

— Ами да. Понякога дори си мисля, че само защото съм едва на четиринайсет, си мислят, че могат едва ли не да ми нареждат какво да правя. Но аз казвам — не! В никакъв случай!

— Точно така, в никакъв случай. Ъъъ, обаче, Лионора, не че не съм съгласна с теб или нещо от сорта, но едно нещо зная от опит и то е, че понякога, що се касае до пътувания, ако се държиш заповеднически, нещата може да се обърнат срещу теб. Все пак е началото на декември, пък и Коледа наближава, нали?

— Да бе. И да правим коледна украса, дрън-дрън, тъпня.

— Значи всеки се е запътил нанякъде, а? Не само ние?

— Сигурно.

— Е, това, което знам от резервациите, които татко прави за полетите с нашия самолет, е, че ако си изпуснеш реда, особено когато е натоварено, забрави да излетиш.

— О! Смяташ, че ще има un problemo^[2]? Какво точно се опитваш да ми кажеш?

Тигси се разсмя от другата страна на линията.

— Това, че е по-добре да размърдаш богаташкото си дупе от Карибските острови, Лионора Хедли-Дент, и да го качиш на самолета или в противен случай, няма да можем да отидем на пазар в Париж и да се върнем навреме за Коледа.

— Изобщо не ми пука за Коледата. Ха, пълни глупости. Според мен това е поредното извинение за персонала да изкрънка свободен ден — казах аз, но станах и пъхнах крака в чехлите „Гучи“ с ниски токчета и влязох в спалнята си през отворените плъзгащи се прозорци. Коко стана и ме последва. Такава сладурана е. Върви така, сякаш тя също е на токчета.

— Зная — рече Тигси, — три седмици ще бъде пълна тъпня, както обикновено. Единственото забавно събитие ще е идването ти тук, заедно с обикалянето по магазините и коледните подаръци. Татко каза, че тази година може да ми вземе нов диамантен часовник „Картие“. Включих го в списъка си с подаръци, понеже моят „Ролекс“ взе да ми омръзва. Вече не е актуален. Но сериозно, Дий Лий, за мен няма да е проблем да се добера до Париж. Аз съм в Женева и само трябва да се метна на влака, за да стигна дотам.

— Добре. Ясно, по-добре да тръгвам — казах, извадих няколко шоколада от чекмеджето и ги сложих в куфара, който беше на леглото. — Събирам багажа, докато си говорим, но няма да оставя Хенри да си помисли, че го правя заради него.

— Не, естествено, че няма, но побързай. Няма с кого да си играя тук.

— Скоро ще съм при теб.

— Прекрасно! Целувки. Татко ни е запазил целия последен етаж на хотел „Джордж Пети“. Била съм там и преди, през лятото, на купона на Имелда Паркър Ноулс, по случай петнайсетия й рожден ден. Невероятен е. Мисля, че ще ти хареса.

— Извинявай, събирам си багажа. Чакай ме. Чао.

— Чао.

Оставих телефона си на земята до леглото и отидох при огледалото, пръснах си малко от парфюма си „Божествена“ и разресах косата си с четката. Харесвах как изглеждаше косата ми. От слънцето новите руси кичури бяха изсветлели дори повече. Един ден Ширла ме завари, преди да съм си изправила косата с пресата, и каза, че имам прекрасна коса. Пфу! И идея си няма колко усилия ми коства, за да я поддържам в приличен вид. Направо бих умряла, ако някой ме видеше с истинската ми къдрава коса, но тя каза, че къдриците подхождали на зодията ми, която е Лъв. Косата ми е почти до кръста и е като рижавата грива на лъв. Ха, и от къде на къде ще искам да приличам на лъвица, за бога?, помислих си, докато си слагах малко спирала. Повечето от тях са с мърляви гриви — нищо общо с моята коса, за която стилистът на толкова известни личности, Даниел Блейк, се грижи.

Поставих си сините контактни лещи, за да скрия баналния кафяв цвят на очите си, нанесох коректор върху пъпките си и се огледах наоколо да видя какво още оставаше да направя. Коко следеше всяко мое движение.

— О, не ме гледай така, съкровище — рекох, — няма да ме има само няколко дни.

Коко легна по гръб на леглото и започна да се търкаля. Такава сладурана е, макар и коремчето й да е различен цвят от останалата част на тялото (не ми стигна боята).

Мама и Ширла се бяха погрижили за основната част от багажа ми, но аз добавих още няколко необходими неща, които бяха пропуснали: гланц за устни, най-новия диск с chill out^[3] музика и още няколко шоколада, за всеки случай. Погледнах към снимката в сребърна рамка до леглото ми. Да не забравя да я взема — помислих си. Никъде не тръгвам без нея. На нея бяхме аз и сестра ми Попи, съответно на дванайсет и десет години. О, пресата за коса! Сложих я най-отгоре. Не можех да повярвам, че са я забравили. Въпреки че защо не — това бе поредният пример, че никой в тази къща си нямаше и идея кое бе важно за мен. Ако замина някъде без нея, все едно оставам без крак или ръка. Толкова много означава за мен. Трудно ми беше обаче да преценя от какво друго се нуждаех. Тигси спомена, че в Европа е необичайно топло за сезона, но едва ли беше толкова топло, колкото тук, на Сейнт Кийтс. Единствените дрехи, които носих през последната седмица, бяха бански и саронги^[4]. И все пак ако станеше по-студено, можех да си купя нещо от кашмир. Дрехите, които си взех миналия декември, бях обличала поне три пъти през зимата, така че беше време за нови.

Извадих от гардероба любимите си тесни джинси и се опитах да ги обуя. Ъъъ! Уф! Вярно, че трябва да са тесни, но чак пък толкова.

— Мамо!

Почти веднага мама се появи на вратата.

— Да, съкровище!

— Дънките ми… свили са се.

Мама влезе в стаята и ме загледа как се мъча да вляза в тях.

— А не смяташ ли, мила, че може би си сложила някое и друго килограмче?

Вълна от гняв се надигна у мен. Усетих да ври и кипи в стомаха ми, подобно на вулкан, който щеше да изригне всеки момент. Ами така де, добре си беше тя, никога не наддаваше и грам, независимо какво ядеше. Такава късметлийка бе с правата си руса коса и перфектната си фигура. А и годините не й личаха и хората все ни мислеха за сестри. Как ли пък не! Такава несправедливост — бях наследила глупавите гени на баща си и къдравата му коса, вместо нейната.

— Аз? Наддала! Това са най-готините ми джинси. Чаках за тях цели три месеца, докато ги доставят в магазина, а нашата завеяна домашна помощничка да вземе да ги изпере в пералнята, където са се свили.

Заклевам се, че за част от секундата видях тънка усмивка да се прокрадва по лицето на мама, което ме вбеси още повече. Тя сложи ръка на рамото ми.

— Спокойно — рече тя с мек глас, който така ме нервира, че ми се прииска да счупя нещо, — все още растеш…

Отместих ръката й.

— Да се успокоя? Все още раста? Не мога да си позволя да раста повече от това. Достатъчно едра съм.

Мама въздъхна.

— Имаш хубава фигура, Лионора. И прекрасни дълги крака, ти си…

— Ти пък какво знаеш? Вече нося трийсет и осми размер, докато всички останали от класа ми носят трийсет и втори или трийсет и четвърти. Лоти Джеймс — дори двайсет и втори. А аз съм като слон. Целият ми ден се скапа. Мразя те. Никога нищо не разбираш.

Изхлузих дънките. Нямаше да се затворят, независимо колко опъвах ципа. Запратих ги на леглото, след което се хвърлих отгоре. И започнах да плача.

— Уааа!

Заудрях с юмруци възглавниците и заритах с крака. И тогава ми стана лошо. Да, започна да ми се гади. Усещах го. Седнах.

— Повръща ми се.

Мама ме погледна ужасена, с широко отворени очи. Защо, защо никога не казва или прави това, което е необходимо в моменти като този?, зачудих се. Определено съм осиновена. Невъзможно е да съм й дъщеря. По нищо не си приличаме, а и тя няма никаква идея как да постъпи с мен.

Цялата ми глава започна да пулсира.

— А и главата ме заболя — изплаках. — Освен това съм дебела и пъпчива. Само ти си виновна.

В този момент се чу тихо почукване на вратата и Хенри си показа главата. Грабнах една възглавница и я запратих по него.

— Марш оттук! Вън. Всички вън. Махайте се. Мразя ви до един.

Хенри се изпари на секундата, а мама се изнесе бързешком като подплашен заек.

— Уааа! — ревнах към тавана. — Никой не ме разбира. Абсолютно никой. Мразя ги. Мразя ги до един. Мразя живота си. Толкова съм грозна. И дебела. Толкова съм нещастна.