Кати Хопкинс
Глезената принцеса (4)

Четвърта глава
Савската царица

— Вижте, хайде да уредим нещата и всеки да си върви по пътя. Дайте ми да говоря с мама, ъъъ, моля!

Марио и господин О се спогледаха.

— Обясни ли й вече какво става? — попита Марио.

Господин О поклати отрицателно глава.

— Какво става? Какво сте намислили?

— По-късно ще научиш — отвърна господин О. — Когато му дойде времето.

— Две обаждания — отсече Марио и ми подаде един безжичен телефон през един отвор в стената, през който зърнах запуснат офис, препълнен с папки и кашони.

Взех телефона и отидох в ъгъла. Никак не ми харесваше това, което ставаше тук, и нямах никаква идея как да реагирам. Може и да си мислеха, че е забавно да наричат това място трудововъзпитателно училище, но аз си знаех какво ставаше. Бях отвлечена. Налагаше се мама да ме измъкне оттук, и то бързо. Набрах номера й. Вдигна на секундата, сякаш бе чакала до телефона.

— Ти ли си Лион…?

— Мамо, слава богу. Млъкни и ме изслушай. Трябва да действаш бързо, понеже не зная с колко време разполагам. Отвлякоха ме. Не съм сигурна къде точно ме доведоха, но съм почти сигурна, че е някъде в Англия, тъй като всички улични знаци и билбордове са на английски. Намирам се някъде край село на име Осбъри. Не беше ли това близо до мястото, където живяхме, когато бях малка? Видя ми се познато. Както и да е, провери за него и проследи разговора ми. Извикай полицията. И то бързо, че никак не ми харесва тук. Зловещо е и не съм сигурна какво точно са намислили тези мъже. Засега са двама, но може да има и други.

От другата страна на телефона не се чуваше и звук.

— Мамо?

— Да, да, съкровище. Тук съм… — звучеше така, сякаш бе плакала. Значи гадните мошеници вече са я потърсили, помислих си. Вероятно с искането си за откуп. Но въпреки всичко, не разбирах защо трябва да плаче. Със сигурност можеше да си позволи сумата, независимо каква беше.

Чу се шум от другата страна и татко дойде на телефона.

— Лионора?

— Да, татко. Чу ли какво стана? Отвлякоха ме. Двама мъже…

— Не, Лионора.

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Не, скъпа. Ние… това е… аз и майка ти платихме, за да посетиш… ами… нещо като програма там.

— Какво? — изписках аз, при което Марио и господин О погледнаха към мен. — Програма? И те така казаха. Каква точно програма? Не. Не искам да участвам в никаква програма. Искам да отида в Париж с…

— Трудововъзпитателно училище — прекъсна ме татко и този път гласът му звучеше непоколебимо. — Държанието ти премина всякакви граници, Лионора. Не ни остави друг избор.

И тогава си спомних сълзливото им сбогуване. Това, че мама не ме попита какво искам за коледната вечеря. Двамата с татко се държаха като виновни и ми се мазнеха. Изведнъж всичко ми се изясни. Те ми бяха скроили този номер.

Не може да бъде! — противеше се нещо в мен.

— Татенце, не мога да остана тук. В никакъв случай. Измъкни ме или изпрати някого да дойде да ме вземе. И то бързо!

— Става дума само за месец — отвърна татко.

— Не, не и не. Не разбираш ли?

— Един месец, Лионора — повтори татко.

— Месец? Месец? Ти да не си откачил? След три седмици е Коледа. Не можете да ме оставите тук за Коледа. Аз… вие… те…

— Дочуване, Лионора. Те ще ни държат в течение как си. А и мисля, че ти е позволено по едно писмо на седмица.

И затвори. Собственият ми баща. Затвори телефона. Не можех да повярвам. Как смееше? Хвърлих телефона на земята и ритнах стената.

Марио ме стрелна с поглед, с който ми казваше: „Не прави така“.

Не бих искала да го виждам в лошо настроение, помислих си. Изглежда адски опасен.

Господин О беше по-благоразположен и вдигна пръст.

— Още едно обаждане — рече той.

Погледнах ги начумерено, извадих телефона изпод един прашен стар стол и набрах единствения друг номер, който знаех наизуст. Този на Тигси. Тя щеше да каже на баща си да ме спаси. Той бе един от най-богатите хора в Европа. По-богат дори и от баща ми. Той щеше да оправи положението и да даде на тези двамата неудачници зад мен да разберат.

Телефонът звънна веднъж, два, три пъти. О, моля те, вдигни го, Тигси, помислих си. Моля те, не оставяй гласовата поща да се включи.

Тъкмо щях да се откажа и да опитам отново да звънна на татко, когато тя вдигна.

— Ало. Тигси Пигот е на телефона.

— Тигс, слава богу, слушай…

— Хей, Лионора, къде беше? Къде си? С татко отидохме да те вземем, но ни казаха, че самолетът ти е бил пренасочен. След което получих съобщение от родителите ти, че плановете са се променили. Какво става?

Обърнах се с гръб към приемната, откъдето двамата ми похитители ме наблюдаваха.

— Не говори, а слушай — зашепнах в слушалката. — Аз бях… аз съм в… — за миг не знаех какво да кажа. Не исках да призная, че собствените ми родители вероятно ме бяха пратили в трудововъзпитателно училище. — Ъъъ… отвлякоха ме.

Тигси прихна да се смее.

— Олеле! Толкова си забавна. Отвлечена? Хайде де, къде си наистина?

— Това е истината. Не зная къде. На някакво място. Май е хотел, но си мисля, че е нещо като затвор. Студено е и зловещо. Не харесвам…

— О, така обичаш да преувеличаваш, когато не ти допадне някъде — отвърна Тигси. — Точно това каза и за общежитието на училището ни, спомняш ли си? Но всъщност и аз се чувствам така тук. Хората може и да разправят, че е най-добрият хотел в Париж, и знам, че татко плати цяло състояние, за да отседнем в него, но на мен също ми прилича на затвор. Така де, имам само четири възглавници, а знаеш, че обичам да спя с шест. Е, кога идваш насам? Ще е къде-къде по-забавно, когато и ти дойдеш. Може да играем на пленници и да забегнем заедно.

— Не, Тигс, говоря сериозно.

Неочаквано в слушалката се чу пращене.

— Какво беше това? Губиш ми се. Връзката е лоша. Чуваш ли ме?

— Тигс, говоря сериозно. Повикай помощ.

— Не те чувам. Чух „сериозно“… Кое е сериозно?

— Тигси, кажи да проследят разговора. Помощ!

— И думичка не чувам. Връзката прекъсна. Обади ми се пак след пет минути.

— Неее… Нямам право на друг разговор… Не затваряй.

— До после.

И затвори.

Обърнах се с лице към похитителите си. Господин О се усмихна и вдигна поощрително палци. Марио ме изгледа така, сякаш бях червей, изпълзял от градината. По дяволите, помислих си. Май няма измъкване.

По-добре да се правя на интересна, докато не разбера с кого си имам работа — реших аз, докато господин О ме развеждаше на обиколка из сградата с умението на телевизионен водещ, — и тогава ще планирам бягството си.

— Каква е тази сграда? — попитах, докато вървяхме из лабиринт от мрачни коридори. Всички бяха едни и същи — с бежови тапети по стените, стари карирани килими по пода в зелено и черно и едва мъждукащи лампи по тавана, които, изглежда, не бяха почиствани от сто години. Видях умрели мухи и нощни пеперуди в абажурите на някои от тях. Навсякъде се носеше миризмата на варено зеле и лавандулов лак за полиране, което ми напомни за пансиона към едно от училищата, в които учех.

— И къде са всички гости?

— Гости? Ха! О, съвсем скоро ще се срещнеш и с тях. Макар че не бих ги нарекъл точно гости.

— Що за място е това тогава?

— Преди беше хотел с луксозен ресторант — отвърна господин О, — но тъй като е разположен встрани от главния път, бизнесът не му потръгна.

— И какво представлява в момента? — настоях отново.

— Идеалното местонахождение за трудововъзпитателно училище. Сградата бе обявена на търг през лятото, събрахме се няколко души и я купихме.

— Какво му е идеалното на местоположението? — попитах, макар прекрасно да знаех отговора.

— Отдалечена е от пътя — отговори той, а после се разсмя и добави с призрачен глас: — Никой няма да чуе писъците ти.

Прави се, че не ти пука, казах на себе си, макар да ме побиха тръпки. Никак даже.

— Само се шегувам — рече господин О. — Не е нужно да гледаш така изплашено. Освен всичко останало, ако искаш да знаеш, съм и актьор — и се усмихна широко.

Погледнах го намръщено.

— Ако бях на твое място, щях да си намеря някоя по-нормална работа. И не ме плашиш с глупавия си призрачен тон.

— Ти си грубиянка.

Вдигнах рамене.

— Е, и? Ще го преживееш. Може някой да се смили над теб и да те наеме да участваш в масовката на някой третокласен филм, който никога няма да види голям екран.

Господин О стисна устни. Знаех си, че ще го настъпя по мазола. Ха! Едно на нула за мен, помислих си, а той ме поведе нататък. Показа ми занемарена фитнес зала с остаряло оборудване, прашна библиотека, която май имаше нужда от някоя и друга книга, тъй като повечето от рафтовете бяха празни, огромна мрачна кухня в задната част на сградата, която вонеше на белина и лук, и столова в непосредствена близост с дълга дървена маса и скамейки по средата. Навсякъде изглеждаше запуснато и необитаемо, откъдето идваше и усещането за призрачност и студ.

— Кухнята май не се ползва много, а освен това вони — отбелязах, когато поехме по някакъв друг коридор.

— Аха. Почти не са я използвали, когато мястото е било хотел. Но всичко сега е различно. Херми набавя това, от което се нуждаем.

— Херми? Кой е Херми?

— Той е тук — отвърна господин О, като отвори някаква врата в края на един от коридорите. — Това е… ъъъ, стаята за персонала.

Имах чувството, че влизам в миниатюрен планетариум. Тиха музика се носеше от скрити тонколони, беше топло и ухаеше приятно на печени ябълки и канела, в контраст с останалата част от къщата. Големи макети на Земята и съседните планети, висяха окачени на една греда, която минаваше по средата на целия таван. На стената имаше плакати на съзвездията и галактиките и рисунки на зодиакалните знаци. Четири удобни наглед кресла бяха разположени край бумтящ огън, а на тях седяха четирима души и всички до един се бяха вторачили в мен. Приличаха на група особняци. Най-близо седеше един възрастен мъж, облечен с вълнен костюм. Имаше бяла брада и изглеждаше като излязъл от миналия век.

— Доктор Кронос — обяви господин О. — Той ще ръководи часовете ти.

— Часове? — попитах аз, когато възрастният с брадата ми кимна леко. Никак не изглеждаше дружелюбен. — Като в училище?

— Не точно. По-скоро като карма — отвърна господин О. — Сещаш се, както в поговорката: „Каквото посееш, това и ще пожънеш“. Това е един от най-важните уроци в живота.

— Щом казваш — отвърнах, сдържайки прозявката си.

До доктор Кронос седеше необикновено изглеждаща жена, на около трийсет години. Имаше дълга сребриста коса и приличаше на русалка, но без опашката. Очите й бяха светли и замечтани. Беше облечена с дрехи в зелено и сиво, комбинация от индийски и хипи стил. Толкова е демоде, помислих си, когато тя погледна към мен и ми се усмихна.

— Селена Луна — продължи господин О. — Тя ще е твой съветник и медицинска сестра.

Кимнах й. Да бе, да — рекох на себе си. — Прави се на интересна, продължавай да се усмихваш. Не им давай да разберат, че си притеснена.

Трети беше Марио. Вече го познавах. Той дори не погледна към мен.

— Можеш да го наричаш Бойната мечка — каза господин О. — И ако желаеш, можеш да наричаш Селена Майката Луна.

— Що за смахнати имена са това? — попитах.

Господин О грейна с широка усмивка.

— Така се прави в трудововъзпитателното училище. Гледал съм го по телевизията. Всички организатори и ръководители си имат специални имена. Моето ще е, ъъъ… нека да помисля, ъъъ…

— Какво ще кажеш за Празноглавеца?

Господин О се замисли и тогава поклати глава.

— Не, не. Не е подходящо. Вместо това би могла да ме наричаш… Слънчевата птица.

— Мисля, че предпочитам господин О, ако нямаш нищо против — отвърнах аз. — Вие може да живеете в това откачено селище, но не и аз.

Четвъртият от тях ме заинтригува най-силно и за миг забравих страха си. Беше готино момче, направо като излязъл от реклама на „Келвин Клайн“. Добре сложен, с великолепна тъмна коса, чуплива и дълга до раменете. Подобно на Марио и господин О, притежаваше същите красиви, изваяни черти. И тъй като си падам по готини момчета, почувствах как незабавно настроението ми се подобри. Въпреки че може би беше малко възрастен за мен — изглеждаше поне на деветнайсет. Той се обърна и ми отправи същата лъчезарна усмивка като тази на господин О. Сигурно са роднини — помислих си. Имат нещо общо помежду си, макар да не мога да определя точно какво. Дали не са очите?

— Добре дошла! — поздрави ме той.

— Нямам намерение да оставам — отвърнах.

— Това е Херми — каза господин О. — Той отговаря за комуникациите.

— И името ти е…? Голямата мечка? Малката мечка? Косматата мечка?

Херми се подсмихна.

— Ей, ама тя е остроумна — обърна се той към господин О. — Някои ме наричат Меркурий, но тук можеш да ми казваш Херми. Така предпочитам.

— Не, трябва да имаш име — настоя господин О. — Хайде де, включи се в играта и си избери име. Всички останали имаме.

Погледнах господин О. Думите му прозвучаха сприхаво. Сякаш не му харесваше да не става на неговото. Както и на мен — помислих си.

— Е, добре де — рече Херми. — Тогава ще съм… Мечката вестител.

Господин О погледна доволно.

— Хм, мисля, че върши работа. Носиш телефона за нея, нали?

Херми кимна положително и се пресегна към бюрото зад себе си.

Телефон? — зачудих се наум. — Тези идиоти май щяха да ми дадат телефон?

Херми ми подхвърли пакет, увит в златиста хартия, и всички ме гледаха, докато го отварях, сякаш беше Коледа и бе настъпил моментът за раздаване на подаръци.

Скъсах последното парче хартия. Вътре имаше телефон и малка кутия. Телефонът беше златист с един много голям диамант отгоре, над клавишите. Колко долнопробно!, помислих си. Не че изглеждаше евтин, но определено не беше и от най-скъпите. Освен това бандата откачалки ме гледаха така, сякаш току-що бях спечелила от джакпота. Те наистина са мръднали, помислих си. Първо ме отвличат, а после ми връчват телефон. Много умно, няма що! Да не би наистина да смятат, че няма да се обадя от него за помощ?

— Можеш да го ползваш, за да се свържеш с мен, когато пожелаеш — усмихна се господин О.

— С теб? И защо ще искам да го правя, когато си точно на мястото, където съм и аз?

Господин О се замисли за известно време.

— Кой знае какво предстои да се случи през следващия месец! Може да се изгубиш, докато си на поход. Може да имаш нужда да си поговориш с някого. О, да, убеден съм, че ще разбереш колко ценен е за теб този телефон.

— А аз съм убедена, че ще разбереш, че дори и да имам нужда да говоря с някого, ти ще си последният човек на Земята, за когото ще се сетя. Защо си мислиш, че бих пожелала да ти се обадя?

— Защото съм твой покровител — отвърна господин О.

Обзе ме досада.

— Щом казваш — въздъхнах. Оставих телефона настрана и отворих кутията. Вътре имаше верижка от бяло злато с талисман на нея. Взрях се по-отблизо и видях, че талисманът представляваше малка лъвска глава.

— Лъв за зодия Лъв — изрече господин О. — Само много специални хора получават телефон и верижка като тези и ти беше избрана да се присъединиш към редиците им.

Захвърлих телефона и талисмана настрана.

— Да, да… Щом казваш.

Господин О целият почервеня и изглеждаше така, сякаш щеше да експлодира. Забелязах, че една веничка пулсираше на челото му.

— Ах, ти малка, неблагодарна госпожичке!

Марио придърпа господин О настрана и му заговори, опитвайки се да го успокои.

Че какво пък толкова!, зачудих се наум. Вкъщи си имам пет мобилни телефона и цяло чекмедже, пълно с ценности. Няма как да се впечатля от тези жалки, малки джунджурийки, които изглеждаха като купени от евтина коледна разпродажба.

Господин О се върна в стаята.

— Херми, дай й книжата — рече той.

Херми бръкна в бюрото и този път извади куп листове, които ми подаде.

Погледнах към тях. На първата страница имаше някаква геометрична схема. Кръг, покрит с квадрати и линии.

— Това е хороскопът ти — каза господин О.

— Е, и? Голяма работа. Вече си зная хороскопа. Мама има частен астролог и той ми направи хороскоп още като бебе. Всеки месец ни праща актуализирана информация.

— В такъв случай си наясно, че се задават някои трудни уроци? — рече доктор Кронос.

Изплезих му се.

Той направи възмутена физиономия.

— Детинщини — добави той, а господин О кимна в знак на пълно съгласие. — Трябваше да се досетя, че ще реагираш по този начин. Всичко е посочено в наталната ти карта. Вдетинена. Разглезена. Инатлива. Свикнала да е все на нейното. Налага се да определим някои граници. Сериозно. Всички от зодия Лъв си мислят, че светът се върти около тях. Всеки път — същата история. А ти си зодия Лъв с изгряващ знак Лъв и Луна в Близнаци.

— Е, и?

— Луна в зодия Близнаци означава, че си разсеяна — заключи Селена.

— Отгоре на всичко си двоен Лъв. Страшно непослушна — добави господин О.

— А Марс е в Телец в момента на раждането ти, което те прави своенравна и опърничава, ако не получиш своето — рече Марио и поклати глава.

— Действително! Така че имаш какво да учиш — каза доктор Кронос, след което сякаш изгуби интерес и се обърна отново към огъня. — Но всяко нещо с времето си.

Господин О се пресегна и взе листовете от ръката ми.

— Има нещо, което твоят астролог не ти е казал, и то е, че според звездите ти си Момиче на зодиака за този месец. Това е голямата новина! — И всички присъстващи в стаята кимнаха в знак на съгласие, макар и с леко отегчение, в подкрепа на доктора.

Господин О изчака да види реакцията ми. Останах с впечатлението, че се очакваше от мен да се строполя на пода от удивление и да целуна краката му. Само дето не бях никак впечатлена.

— Да, да. Е, и?

— Казвам, че ти си Момиче на зодиака — повтори той.

— Което означава…?

— Което означава, че в продължение на един месец ще получаваш помощ от мен и моите приятели.

— Нещо като специална оферта в супермаркета? Не, благодаря, не ме интересува!

Доктор Кронос възкликна възмутено, а господин О изглеждаше много, много ядосан.

— Милиони момичета си умират да са на твоето място — каза той.

— Супер, нека тогава те да дойдат тук и да са Момиче на зодиака, а мен ме пуснете да си отида у дома или в Париж, където всъщност трябваше да съм сега.

След като изрекох това, всички събрали се замърмориха още по-възмутено.

Господин О захвърли хороскопа ми.

— Повече от очевидно е, че си губя времето — малко му оставаше да избухне. — Не мисля, че разбираш, Елионора — изрече той през зъби. — Да бъдеш избрана за Момиче на зодиака е рядка чест.

— Добре де, какво ще получа като Момиче на зодиака? Корона? Лента на победител? Сертификат? Има само едно нещо, което искам в момента, и то е да се махна колкото е възможно по-бързо оттук.

— Ако зависеше от мен, щеше да получиш един хубав бой — закани се доктор Кронос.

— Да, удари й един — намеси се господин О, като сви ръката си в юмрук и го размаха пред мен. — Направо си го проси.

Селена стана и се приближи до господин О.

— Достатъчно, стига толкова! — зауспокоява го тя. — Не е това начинът. Та тя е дете.

— Дете! Не, не съм дете. Хайде де! — предизвиках го аз. — Удари ми един. Хайде! Само посмей! Да не мислиш, че ме е страх! — В училище се бях оправяла и с къде-къде по-големи чешити от него и доктор Кронос. — Но трябва да те предупредя. Ако ме пипнеш дори с пръст, ще те съдя. Баща ми има най-добрите адвокати…

— Млъквай, пъпчива тийнейджърке! — рече доктор Кронос.

Пъпчива! Сложих ръка на челото си, където бяха пъпките, които покрих тази сутрин. Коректорът ми сигурно се беше изтрил.

— Да му се не види — избухнах аз. Старият Кронос наистина ме нарече „пъпчива“ и сега заедно с господин О се кискаха така, сякаш бяха десетгодишни момчета, които току-що си бяха направили гаден майтап. Какви грубияни!

Господин О се овладя и поклати глава.

— Не, не. Не схващаш, Елионора. Ти ще разполагаш с помощта на звездите за един месец. Не разбираш ли каква прекрасна възможност е това?

Повдигнах едната си вежда, което означаваше „не, не разбирам“.

— Това е истината — аз съм Слънцето, Селена е Луната, Херми е Хермес, известен още като Меркурий, доктор Кронос е Сатурн, а Марио е самият Марс.

Боже мили. В плен бях на група ненормалници. Това преля чашата.

— Да, да, да, а аз съм Савската царица — извиках, грабнах зодиакалния телефон и се втурнах към вратата.