Кати Хопкинс
Глезената принцеса (12)

Дванадесета глава
Коледа сега

— Не я искаме при нас — рече Джейк, когато излязох от главния вход и заварих останалите от къщата, скупчени около лагерен огън, заедно с господин О, госпожица Хахо и Марио. И макар да не го показах, ми беше приятно да видя, че господин О беше все още тук. Той, очевидно възвърнал слънчевото си настроение, бе зает със запичането на маршмалоу^[1]. Останалите си бяха сложили изкуствени еленски рога, носеха анораци и имаха унили физиономии. Ако не се чувствах така отвратително, сигурно щях да се разсмея.

— Аз също не умирам от желание да съм тук — отвърнах, — но Крони каза, че ако се включа, май ще ви дадат закуска. Та, какво става тук?

— Специална почерпка. Ха, простете, че се смея — измърмори Мерилин. — Марио ни накара да съберем дърва, за да запалим огън и да попеем около него коледни песни.

Селена стана и ми подаде чифт филцови^[2] рога. Тъкмо се канех да протестирам, когато се сетих, че ако не слушам, утре нямаше да има пищна закуска. Взех ги, сложих си ги и седнах на края на кръга. Идиотският ми вид за годината е вече завършен, помислих си. Къдрава коса, кафяви очи, тъмносин анцуг, а сега и рога. А като си помисля само, че преди няколко седмици бях кралица на модата.

Огледах се около лагерния огън. Лицата на Мерилин, Марк, Джейк и Лин розовееха от пламъците. Всички изглеждаха отнесени, вероятно и те бяха потънали в своите спомени за отминали коледи. Настроението не беше весело. Дори обикновено навъсената физиономия на Марк сега беше скръбна.

Как се стигна дотук? — запитах се наум. За нищо на света не бих си и помислила, че от всички възможни вечери точно на Бъдни вечер ще съм отделена от мама и татко, и то още на четиринайсет. Потърках отново с пръсти медальона на Попи. Имах нужда да усетя, че бе там. Тя го носеше в деня, когато умря. Медицинските сестри ни го предадоха в прозрачен найлонов плик, заедно с часовника й с Малката русалка, гривната й от сини мъниста и инхалатора й. Сложих си медальона и оттогава не съм го сваляла. Нито веднъж. Дори когато се къпех. При спомена за найлоновия плик с вещите й от очите ми бликнаха сълзи и започнаха да се стичат по бузите ми. Бързо ги избърсах, преди някой да ги бе забелязал. Само, помислих си, само ако бях постъпила другояче тогава. Само. Само. Само ако можех да върна времето назад и да променя нещата, бих го направила, защото вината за смъртта й бе изцяло моя. Толкова съм лоша. Никога няма да си го простя. Никога.

Отново се огледах наоколо. Оставаше още една седмица. Нека бъде весела Коледа и да украсим навсякъде с имел, тра-ла-ла, тра-ла-ла.

Както си седяхме, загледани в жаравата, дъвчейки маршмалоу, който господин О ни бе раздал, се чу познатото ръмжене от мотоциклета на Херми и действително, няколко секунди по-късно, той се появи и наби рязко спирачки пред огъня. Дори той се бе постарал по случай Коледа и обичайното му черно кожено облекло бе украсено с лъскави гирлянди. Той бръкна в багажника на мотоциклета и извади оттам пет пакета.

— Нося поздрави от външния свят — рече той, като ни ги подхвърли. — Джейк, Мерилин, Лин, Марк и… аха, и един за теб, Лионора.

Всички мълчаливо заразкъсваха хартията.

В пакета на Марк имаше видеотелефон. Джейк получи картичка и шоколад с портокалов вкус и формата на портокал, който той незабавно отвори и раздели с нас. Беше божествен. Лин получи розов вълнен шал, който уви около шията си. За Мерилин имаше картичка със снимка и куп музикални дискове.

— Ти какво получи? — попита Лин.

Погледнах към кутията на коленете си. Беше преносимо DVD и филм.

Херми посочи към едно копче.

— Това е бутонът за включване — каза той.

— Зная — отвърнах.

— Какво е това? — попита Джейк. — Коледен филм за убиване на времето? Може ли и ние да гледаме?

— Това е съобщение от родителите ти — отговори Херми.

Седнах и се загледах в DVD-то. Чувствах, че е бомба, която всеки момент ще се взриви. Ами ако на записа е Попи и другите ме питат за нея?, притесних се. Какво да им кажа? Тъкмо се канех да го пъхна в джоба си, когато господин О поклати глава неодобрително.

— Смятам, че всички трябва да споделим подаръците си тази вечер — подкани той. — В името на коледния дух, бих искал да чуя какво получихте и какво означава то за вас.

Надигна се дружно негодувание:

— Неее.

Господин О плесна с ръце.

— Добре тогава, нека първо да играем на една игра. Размяна на ролите.

Последва втори възглас на негодувание:

— Неее.

Господин О не му обърна никакво внимание.

— Така! Кой ще е първи?

— Лионора — каза Мерилин. — Справедливо е, предвид това, че ни лиши от вечеря.

Бях наясно, че трябваше да се държа добре. В противен случай, нямаше да има закуска. Освен това започна да ми омръзва вечно да се противопоставям. Щях да им покажа, че можех да се държа и мило.

— Добре, кого искате да бъда?

Господин О се усмихна и вдигна поощрително палци.

— Може да играеш майка си — каза той. — А, Мерилин, ти може да си Лионора.

Мерилин подскочи от радост.

— С удоволствие! — И на минутата направи кисела физиономия.

— Аз не правя така — рекох.

— Напротив, правиш — отвърнаха в един глас Лин, Джейк и Марк.

Мерилин започна да се мята насам-натам като истинска драматична актриса.

— Толкова съм велика. И идея си нямам какво правя тук с тези неудачници. Ей, загубенячке — обърна се тя към Селена, — донеси ми препечена филийка! И по-бързо! — След което се обърна към Марк: — А ти, хлапако, ми донеси юрган с гъши пух. Толкова ми е студено. Бррр. Все ми е тая за останалите. На кого му пука за тях? О, аз, аз, аз, аз, аз, аз, аз. О, косата ми стана на къдрици. О, мисля, че ще припадна. А и този шампоан! Толкова е неактуален.

Останалите прихнаха да се смеят. Но не и аз. На мен ми стана обидно.

— Хайде, Лионора — настоя господин О, — изиграй майка си. Можеш да го направиш.

Имах чувството, че краката ми се бяха вцепенили, но с усилие се раздвижих. Можеш да се справиш с това, си казах наум. Ако има нещо, което мога да правя добре, това е изпълнението на роля. Целият ми живот, откакто Попи почина, беше театър.

— Е, хайде сега пък, съкровище!… — изправих се и започнах аз.

Мерилин се обърна и направо ме застреля с поглед.

— Не съм ти съкровище! Не съм ничие съкровище. И веднага след като излезем оттук, ще осъдя жалкия ти задник.

Джейк направо легна на земята от смях.

— Но това е за твое добро, скъпа — казах аз с мекия тон на мама и смятам, че се справих доста добре. Театърът бе любимият ми предмет в училище. По-любим и от часовете по счетоводство. Хвърлих поглед към господин О и той ми смигна окуражително.

Мерилин скръсти ръце и стисна устни.

— Ти не си ми майка. Отказвам се от теб. Мразя те.

Почувствах се много странно, защото, когато каза, че ме мрази, ме заболя.

— Не, мила, моля те, недей да…

— О, стига си се превземала, мамо. Толкова ме… дразниш. Така де, прощавам ти, че се обаждаш — тросна се Мерилин, като пристъпи към мен и ме бутна така силно, че паднах в един храст. Заболя ме. И докато лежах там, осъзнах, че точно това бях направила с татко преди три седмици, в деня, в който се качих на самолета.

— Добре, браво, момичета — прекъсна ни Селена. — Мда. Ъъъ. Стига толкова. Хайде стани, Лионора. — Тя се изправи, приближи се до мен и ми подаде ръка.

— Един момент само, моля — казах, легнах в храста и затворих очи. За секунди през съзнанието ми преминаха многобройните моменти, в които бях избухвала през последните няколко години. Обидните думи, които бях отправяла към мама и татко. Лошите ми настроения. Затръшнатите врати. Кратките телефонни разговори. Отворих очи и видях, че Мерилин продължаваше да буйства наоколо в ролята си на разглезена принцеса а ла Лионора Хедли-Дент и си спомних какво ми каза старият Кронос преди малко за това, че животът е като филм. Е, ако това беше така, може и да играех главната роля в личния си филм, но героинята ми беше отвратителна. Има нужда от сериозно режисиране, помислих си, докато се опитвах да извадя едно клонче от косата си и гледах към нощното небе._Била съм отвратителна дъщеря. Нищо чудно, че мама и татко ме изпратиха тук._

След малко изпълзях от храстите, а господин О ми даде знак да отида при него.

— Добре ли си? — попита той, когато седнах до него.

Кимнах утвърдително, но се чувствах странно — сякаш се събуждах от дълъг, неспокоен сън.

Разиграхме още няколко роли. Лин трябваше да играе доктор Кронос. Справи се много добре — мърмореше и гледаше начумерено всички около лагерния огън, плашейки ни с допълнителни уроци. На Марк се падна да имитира Селена и той я изигра като обезумяла жена, чийто живот зависи от фазите на Луната и която обича да се извива в странни танци, за да излее емоциите си. Откакто проговори, Марк доста ни забавляваше. Селена прие изпълнението му като страхотна шега и се смя заедно с всички ни.

Когато приключихме с играта, Селена поиска да види какво имаме в кутиите си.

— Ти си първи, Джейк — каза тя.

Джейк показа оплесканите си пръсти.

— Шоколад. Любимият ми. Мама винаги ми го купува за Коледа. — Показа ни и картичката, която беше пристигнала с шоколада. В нея имаше снимка на момче, което изглеждаше като по-малко копие на Джейк. Имаше сладко личице и лежеше на болнично легло. Родителите му стояха от двете страни, а момчето държеше мече с коледна шапка. Спомних си за всички случаи, в които семейството ми бе придружавало Попи до болницата, когато не можеше да си поеме дъх, както и онзи фатален ден, в който не се върна с нас у дома. Погледнах към замисленото лице на Джейк и мислено му пожелах никога да не преживее същото.

— Какво му има на брат ти? — попитах.

Джейк вдигна рамене.

— Някакъв вид автоимунно заболяване, май така го наричат.

— Могат ли да му помогнат?

Джейк поклати глава.

— Не, тук не. Биха могли, ако го пратим в Америка. Там има лекар, който би могъл да му помогне, но няма как да си го позволим.

— Затова ли крадеше коли? — попита Селена.

Джейк кимна.

— Аха. Донякъде. Опитвах се да набавя пари. Но… ме и кефеше. Беше забавно. А и се занимавах с нещо. Помагаше ми да се разсея.

Марио се изправи заплашително над Джейк.

— Но няма повече да правиш подобни неща, нали?

Джейк се покашля.

— Ъ, не. Разбира се, че не, сър.

— Добре — отвърна Марио. — Защото ако продължиш, ще се върнеш пак тук още преди да си изрекъл BMW. От теб зависи. Е, кой е следващият? Марк?

Марк ни показа видеотелефона си. Семейството му бе записало съобщение за него и ние видяхме една шумна семейна сцена с кучета, котки, бебета, баби и дядовци, родители, братя и сестри. Всички възрастни пееха: „Пожелаваме ти Весела Коледа“. Изглежда, яко се забавляваха.

— Вероятно са събрали пари, за да ми го купят — предположи Марк. — Ако не бях тук, сигурно щях да съм го задигнал отнякъде. — След което се покашля и погледна към Марио. — Но не и сега. Поправих поведението си, сър.

Всички се разсмяхме.

— Изглежда, семейството ти знае как да се забавлява по Коледа — отбеляза Селена.

Марк кимна.

— Аха. Така е. Но май това ще е последната Коледа в тази къща. След Нова година ще ни я отнемат. Хазяинът вдигна наема, а татко изгуби работата си. Мама направи всичко, което бе по силите й, но без успех. Семейството ми ще остане на улицата.

— Може нещата да се преобърнат — рече Селена. — Никога не знаеш какво те очаква зад ъгъла.

— Напротив, знам. Бездомност — отсече Марк и удари с юмрук в дясната си длан. — А аз нищо не мога да сторя. Не и оттук, където ме пратиха от глупавите социални служби.

О, боже, хайде пак се започна със сълзливите истории — помислих си аз, но забелязах, че господин О ми хвърли пронизващ поглед.

— Какво? — попитах.

— Какво мислиш за положението на Марк? — попита той.

Вдигнах рамене.

— Ами, не е лесно. Днес печелиш, утре губиш.

Господин О присви очи, след което въздъхна тежко. Каквото и да си мислеше, не беше хубаво.

— А ти какво получи, Лин? — попита Селена.

— Шал от мама. Тя не би ми изпратила своя снимка с него. Знае какво мисля за втория си баща, но…

— И какво чувстваш по отношение на него? — попита Селена.

Лин запристъпва от крак на крак и заби поглед в земята.

— Е… предполагам… че хората понякога заслужават втори шанс, нали?

Когато изрече това, всички бяхме наясно, че имаше предвид не само майка си и втория си баща, а и самата себе си. И тогава забелязах, че господин О отново ме погледна изпитателно.

— Какво? Какво? — попитах.

Господин О само се намуси. Така обича да преиграва — помислих си.

— Не чета мисли — подканих го. — Ако имаш нещо да ми кажеш, кажи ми го.

— Ха — каза господин О. — Сега й се приискало да слуша. Честно! През целия си живот не съм попадал на някого като теб.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Никой не ме е пренебрегвал така, както ти. Вярно, че в повечето случаи лъвовете са самовлюбени. Но ти, ти си направо върхът. Лионора, очевидно беше какво трябва да направиш. Но слуша ли? Научи ли нещо? О, не. Първо строши телефона си, а след това късаше всичките ми съобщения. Всички онези полезни съвети, които ти оставях, отидоха в коша. Не си мисли, че не зная.

Опа! — казах си.

— О! Това ли било? Аха, знам. Ъъъ… извинявай! Ммм. Ще се постарая повече. Това ли искаш да чуеш? Затова ли ми хвърляш тези сериозни погледи?

Господин О въздъхна тежко.

— Предавам се — рече той, след което се обърна към останалите. — Времето, прекарано тук, можеше да помогне на Лионора да направи голяма промяна, но се опасявам, че тя ще провали всичко с ината си. Е, случва се понякога. Но не често. Повечето момичета са на върха на щастието, когато бъдат избрани за Момиче на зодиака. Понякога отнема известно време, докато свикнат, но никога, никога преди не е имало такава, която да отхвърли цялата идея и да строши телефона си.

— А, ъъъ… — намесих се. — Чуй се само, царю на егоцентризма. Това не ти допада само защото не си център на вниманието. Ами да, по начина, по който се държиш, личи колко си уверен, че светът се върти около теб. Така ли е?

Настъпи неловка тишина. Селена се прокашля.

— Всъщност светът действително се върти около него. Той е Слънцето.

— Добре — каза Марк. — Достатъчно. За какво става въпрос? Ще ми обясни ли някой тази работа със зодиите? Дори онзи мъжага от деликатесния ресторант, който донесе храната, беше в играта. Той те нарече Момиче на зодиака, Лионора. Какво означава всичко това?

— Всеки месец някъде на планетата се избира момиче, което да стане Момиче на зодиака… — започна Селена. Аз погледнах към господин О. Той изглеждаше много сърдит. Идеше ми да се разсмея. Започна да ми става симпатичен. В цупенето успяваше да ме надмине.

— Как се избира това момиче? — попита Лин.

— Всеки път принципът е различен — продължи Селена. — Единственото общо между всички момичета на зодиака е фактът, че това им се случва в преломен за живота им момент и през този месец те могат да разчитат на помощта на планетите.

Въздъхнах. Знаех си, че нямаше как да запазя задълго в тайна факта, че този месец аз бях Момичето на зодиака.

— Дрън, дрън. О, хайде сега, сигурна съм, че всеки от вас ги е чувал да разправят за Луната и звездите, а господин О да заявява, че е Слънцето.

— Да, но аз смятах, че се изказваше в преносен смисъл — каза Мерилин. — Нали се сещаш, че е лъч светлина и от сорта.

Аз поклатих глава.

— Не. Той се мисли за Слънцето. Като звезда. Нали така, господин О?

Господин О се намръщи повече от обикновено, а Джейк прихна да се смее.

— Не може да бъде — каза той.

— Именно, не може да бъде. Искаш да кажеш, че господин О твърди, че е въплъщение на Слънцето? — попита Лин. — Така ли смятате, господин О? Истина ли е?

— И дума няма да обеля — отвърна господин О. — Всъщност ще си тръгна оттук, ако не проявявате уважение към мен.

Той стана и закрачи бързо към тъмната градина. Марио, Селена и Херми хукнаха след него и след малко дочухме, че в далечината се води спор. Успях да доловя само:

— Тя няма да се промени.

— Трябва да приемете, че някои от тях просто си остават такива, каквито са…

— Той не е единственият — продължих аз. — Лунатичката смята себе си за Месечината. Доктор Кронос пък се мисли за Сатурн, Марио е Марс, а Херми се оказа, че е Меркурий — планетата на общуването — тук, в облика на куриер с мотоциклет.

— Пфу! Да бе, точно така — каза Мерилин с досада.

— Занасяш ли се с нас? — попита Марк.

Поклатих глава.

— Честна дума. Така мислят.

Лин изглеждаше обезпокоена.

— Леле, майко! Правеше ми впечатление, че има нещо странно у тях, но си мислех, че аз, Марк, Лин и Мерилин бяхме тези, които имаме нужда от помощ.

— Нали? Мислите ли, че родителите ни знаят, че са ни поверили на група умопомрачени? — попита Мерилин.

— Най-вероятно, не — отвърна Дин. — Но… как така никой от тях не е споменавал нищо за тази история със зодиите пред нас? Само пред теб.

— Не е само пред мен. Доктор Кронос говори за това почти всеки ден в клас — отвърнах.

— Да, така е… но си мислех, че това е само урок по астрономия, а освен това никой не му обръщаше внимание. Пък и той не е говорил кой знае колко за това, че си Момиче на зодиака — недоумяваше Мерилин, докато господин О, Марио, Селена и Херми се връщаха обратно към огъня.

Джейк се наведе към другите и прошепна.

— Ако това, което Лионора твърди, е дори и наполовина вярно, по-добре се правете на ударени и не допускайте да разберат, че знаем, че имат нужда от помощ. Ясно?

Марк, Мерилин и Лин бързо кимнаха и придобиха обичайните си безизразни физиономии.

— Всичко това е вярно — обяви господин О. — Ние сме планетите, а Лионора е Момиче на зодиака. Всеки случай е различен в зависимост от потребностите на конкретното момиче. Но никога досега никой не бе отказвал така категорично помощта ни.

— Добре. От какво се нуждае Лионора в такъв случай? — попита Джейк. — Може би сме в състояние да й помогнем.

Господин О го погледна, като че ли за секунда се усъмни в искреността му, но след това седна и кръстоса крака край огъня.

— Единствено тя би могла да разбере това — отвърна той. — Моята задача е само да я напътствам и съветвам. Но ако тя не се вслуша, аз нищо не бих могъл да направя?

— Ще се вслушвам — рекох аз. Ако слушането означаваше, че ще има закуска, щях да слушам. Фасулска работа. Освен това, луд или не, господин О бе започнал истински да ми допада. — И съжалявам, ако съм била груба! Да, наистина съжалявам!

Господин О ме погледна отблизо, сякаш се опитваше да прецени дали съм искрена. Аз му се усмихнах. Изглеждаше изненадан, но отвърна с усмивка.

— Хм — каза той.

— Така че, моля те, кажи ми какво следва в зодиакалния ми график? — попитах.

— Нептун — отвърна той.

— Нептун. Това е нещо ново. Не мисля, че си го споменавал досега — отвърнах, опитвайки се да изглеждам колкото може по-въодушевена.

Господин О все още гледаше малко подозрително.

— Е, какво управлява Нептун? — поинтересувах се.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Кимнах.

— Тайнственото. Илюзията. Нептун владее царството, в което нещата не са точно такива, каквито изглеждат, че са. Света на илюзиите всъщност.

— Нямам търпение — рекох. — И кога точно ще го или я срещна?

— Него — каза господин О. — Тази вечер. Нептун е свързан с Плутон под ъгъл спрямо…

— И двамата. Това се казва изненада — намеси се Лин. — Браво на теб, Лионора.

— А какво управлява Плутон? — попита Мерилин, смигвайки ми съучастнически. Аз също й смигнах в отговор. Марио Марс не можеше вече да ме обвини, че не съм част от групата. Чудесно се подкрепяхме един друг.

— Плутон е планетата на промените — каза господин О.

— Интересно — вметна Джейк.

— Като самия него — отвърна Селена. — В зависимост от това, къде се намира в хороскопа ти Плутон, нещата може да са въпрос на живот и смърт.

— Въпрос на живот и смърт, а? — повтори Лин. — Звучи се… риозно.

За малко да ни издъни, като почти не се разсмя при последната дума, но се сдържа тъкмо навреме.

— А ще дойдат ли тези двамата тук, в къщата? — попитах аз.

— Единствено от тях зависи как и кога ще решат да ти се представят — отвърна господин О.

— Звучи страшничко — каза Мерилин. — Ако имаш нужда от помощ, само ни повикай, Лионора.

Предложението й за помощ ме трогна. То беше нейният най-мил жест към мен, откакто бях в къщата.

— Ти какъв подарък получи? — попитах я аз, като я погледнах възможно най-заинтригувана. Господин О продължи да се взира в мен, така че се обърнах и му смигнах. Изглеждаше още по-объркан от преди.

Мерилин ни показа снимката на майка си. Беше на около четиридесет, с къса тъмна коса и мило, но тъжно лице. Докато разглеждахме снимката, забелязах, че Мерилин е замислена и аз се запитах дали съжаляваше за държанието към майка си, както аз сега съжалявах, че съм се отнасяла зле с родителите си.

И тогава дойде моят ред. Силно се надявах мама и татко да не са разкрили нещо. Попи бе моята тайна и въпреки всичко, което се случи, не бях готова да споделя с останалите за нея. Вече ме мразеха достатъчно. Ако разберяха какво съм направила, определено щяха да ме намразят още повече. Поех си дълбоко дъх и включих DVD-то.

Образите на мама и татко се появиха на седеминчовия екран.

Мама изглеждаше разстроена. Преглътна и започна да говори:

— Скъпа, Лионора. Имаме само минута да ти кажем нещо, така че ще бъда кратка. Исках само да знаеш, че те обичам страшно много. И винаги ще те обичам.

Татко кимна, за да я подкрепи.

— Съжаляваме, че трябваше да прибегнем до такива крайни мерки — продължи мама, — но нямахме избор. Не можеше да продължава така.

— И, Лионора — намеси се татко, — искаме да знаеш, че не те виним. И никога не сме те обвинявали. Вината не беше твоя и ти не трябва да обвиняваш себе си за това. Обичаме те — сега и завинаги — и…

— … и се надяваме скоро да те видим — довърши вместо него мама.

За кратко имах чувството, че си бях у дома, където ми беше мястото, но след това екранът изгасна и аз се оказах отново край лагерния огън с група непознати, пред някаква сграда, насред пущинаците, в леденостудената нощ навръх Бъдни вечер. Чувството за солидарност, което изпитвах преди това, се изгуби като топъл полъх в смразяващата нощ и аз отново издигнах вътрешната си стена, по-здрава от когато и да било.

И тогава последваха неизбежните въпроси.

— За какво не бива да се самообвиняваш? — попита Дин.

— Какво си направила? — попита Марк.

— За какво не те винят? — попита Джейк.

— За нищо. Сигурно за главоболията, които съм им създавала — отвърнах. Беше вярно донякъде. Не можех да разкажа цялата история. Никой не я знаеше. Дори мама и татко. И никой не беше в състояние да разбере. Мама и татко може да казват, че не ме винят, помислих си аз, докато огънят отслабваше и на останалите започна да им се приспива, но те нямат идея какво точно се случи в деня, в който Попи умря. Само аз знам и никога няма да мога да си простя случилото се.

Когато се върнах в стаята си, написах още едно писмо.

Скъпи мамо и татко, тук е отвратително. Моля ви, позволете ми да си дойда. Всички ме мразят. Аз самата се ненавиждам. Зная, че съм лоша, но ще се опитам да се поправя. Съжалявам за всичко.

Ваша Лионора.