Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (22)

Трета глава

в която Делегата води полицията към черната скала, а Аркашка се готви за изпит

Най-напред крачеше Папийонката, пъхнал ръка в джоба, готов при първия съмнителен шум да стреля. Въпреки своето кривогледство той бе най-добрият стрелец в софийската полиция. Но сега беше дяволски уморен, а тънките му подметки се плъзгаха по каменистата пътека.

— Бързо, бързо! — подканваше го Лозанов като кочияш, който безмилостно шиба хилавото си конче, и сам ускоряваше крачките си.

Ловецът на хора бе в стихията си. Никакви стръмнини, никаква жега и камъни не можеха да го спрат. Катереше се, а очите му търсеха по околните скали и надничаха в пукнатините и овразите, търсейки първите следи на делегатите, а може би и на техните съгледвачи. Но засега всичко беше спокойно и само облаците, които нахлуваха откъм Софийското поле, нарушаваха знойната тишина с първите си задавени тътнежи.

Зад него беше носилката, още по-назад Фери и другите.

Делегата бе спрял да пъшка. Ритмичното люлеене, прилично на блаженото потъване в сините спирали, го въвличаше в полудрямка. Пред зачервените му очи се клатушкаше приведеното и сгърчено от усилията лице на носача, зад себе си съзираше смешния гръб на другия полицай. Встрани се издигаха белите скали, а горе беше слънцето, това проклето слънце, което едва пълзеше на запад… И не беше едно, а две, три, четири… много слънца… Огромни, пурпурни, жълти, оранжеви, платиненобели, като разтопена лава, и те го изгаряха, както го изгаряха очите на оня железничар със суровото лице…

… Но всичко наоколо — скалите, хората, небето, слънцата — не е действително… Скалите са каширан картон, небето е боядисан плат, а слънцата, о, слънцата са прожекторите над грамадната сцена. И се шуми: скърцат макари, блъскат се чиги, но петимата зад дългата маса, загърнати в балтони и увити в шалове, не обръщат внимание на нищо и гледат само него.

Майко мила, колко далече е всичко това! Сякаш не се е случило с него, а с друг човек, в друг живот, в друг свят; сякаш е само сън, безкрайно далечен като сините спирали…

… Не! След оня паметен ден, когато зад огряния от слънцето връх падна прострелян очилатият писател, той не искаше, не можеше повече да играе! Опротивели му бяха репликите, които нямаха нищо общо с най-простото човешко стенание, безкрайните репетиции, в които се мъчеше да плаче, когато не му се плачеше, да се смее, когато не му се смееше. И както на времето бе скъсал внезапно и завинаги с „Вселена“, така и сега той продаде ковачницата, остави парите на майка си и замина за София.

Посрещнаха го другари и го настаниха на работа в една малка печатница. От ковач Аркашка стана словослагател. Но той не искаше да му викат Аркашка, искаше да забрави и Хамлет, и Щастливцев, и всичко; затова никому не съобщи за стария прякор.

Отново потекоха месеците. Словослагателят Аркашка от сутрин до вечер стоеше мълчалив край касите, набираше учебници, каталози, речници. После излизаше с момичета на Витоша. А когато партията му възлагаше задачи, той ги изпълняваше добросъвестно и без да шуми. Задигаше хартия и мастило за циклостил, понякога сам, след полунощ набираше нелегални брошури с корици от „Капитан Немо“ или „Конникът без глава“. И както винаги, другарите знаеха, че на него може да се разчита напълно, макар че не проявява особена самоинициатива.

Нощем в леглото Аркашка се мъчеше да забрави чуждите образи, които продължаваха да живеят в паметта му, всички ония герои — смешни и тъжни, — които се блъскаха с лакти, жестикулираха, гримасничеха, изричаха непонятни думи, само за да го накарат да стане и гримасничи пред огледалото… Но той не ставаше. Беше скъсал с театъра. Завинаги!

Докато една хубава сутрин му възложиха да набере новото издание на „Хамлет“.

… Преди много години той бе изживял очарованието на първия спектакъл. После се бе сблъскал с великолепието на постановките на едноокия режисьор. Неведнъж бе вкусил от радостта на собственото си сценично творчество. Такова вълнение обаче като сегашното не бе изпитал никога. Сякаш откриваше „Хамлет“ за първи път, сякаш едва сега съзираше истинския смисъл на трагедията. Буква по буква, ред по ред, той набираше пиесата и пред неговия взор оживяваха Полоний и кралят, Офелия и Хамлет. Тогава всичко около него изчезваше. Млъкваха дори работниците, озадачени от странното поведение на този нисичък, унесен човек.

Когато набра и последния ред:

Вървете, дайте заповед за залп! —

той се обърна и излезе.

Както беше в мръсна престилка, застана пред касата на Народния театър и си купи билети за всички представления до края на седмицата…

Вечерта, когато прозвуча първият звънец, той притаи дъх от щастие… Имаше усещане, че се е пробудил след дълъг тежък сън. И не декорите му се струваха измамни, а фасадите на сградата, не репликите от сцената бяха лъжливи, а хорските думи. И се питаше как е могъл да забрави своята клетва, произнесена горе на хълма, и съзнаваше, че е преболедувал тежка болест, от която е излязъл по-силен и по-храбър.

Върна се в печатницата много бодър и колегите му се дивяха на промяната, която превърна мълчаливеца в искрящ от хумор събеседник. За няколко дни той образува работническа театрална трупа, свърза се с читалището, издействува сцена, пари, костюми. Наскоро откри режисьор — пак влюбен в театъра учител по литература, и в началото на новата година вече репетираха.

Някак естествена, дори неизбежна бе срещата му с вестникарското съобщение за приемането на нови актьори в окръжния театър. Още по-неизбежно беше решението му да се яви.

В зимния снежен следобед той облече бялата си риза и тръгна към „Ренесанса“ — стар като столицата оперетен театър, където щеше да се проведе изпитът.

Салонът беше празен, студен и неприветлив, на сцената работници местеха декори, осветителите палеха и гасяха прожекторите.

… Но не са ли те слънцата, ослепителните, горещите и пурпурни слънца, които леят разтопена лава? И защо като е зима, въздухът е непоносимо топъл? И кой люлее сцената под него?…

Остро подрусване го върна сред скалите. Зад него в уморен ритъм се люлееше смешният гръб, пред него като муцуна на акула се разтягаше потно лице, горе облаците се гонеха пред слънцето, а пътеката се виеше сред канарите.

— Пет минути почивка!

Оставиха носилката на земята и болките внезапно се пробудиха. Делегата изстена и се огледа. До него стоеше Лозанов.

— Боли ли?

— Боли, господин Лозанов — промълви Делегата. — Боли.

— Свършим ли веднъж работа, пращам ви веднага в болница. Много ли има още?

— Не зная, господин Лозанов, аз също минавам за първи път по тия места. Знаю толко, что… мм… че точно под платото трябва да срещнем една круша с три стъбла. Там пътеката се раздвоява, ние трябва да хванем дясната страна.

Думите бяха искрени, в това Лозанов не се съмняваше вече — всички сведения, които задържаният бе дал досега, се оказаха точни.

— Нуждаете ли се от нещо?

— Ако може, малко вода — помоли раненият.

Лозанов пъхна шийката на манерката в устата му. Делегата пи жадно.

Наоколо имаше само скали и скали, макар че варовиците изчезваха, за да отстъпят място на ронлив пясъчник, който тук-таме образуваше опасни сипеи. Под слънцето облаците се вплитаха в жестоки схватки, чиито отзвуци достигаха тук като тежко бумтене. „Само да не завали!“ — помисли Лозанов.

— Тръгвай! — каза той.

Вдигнаха носилката.