Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (16)

Четвърта глава

в която се запознаваме с Аркашка

… Сините спирали избледняваха, писъкът в мозъка утихваше, болката се уталожваше, но мъглата трудно се разсейваше и отначало той едва-едва съзираше репетицията на сцената…

А трябваше да репетират усилено, защото премиерата наближаваше. Готов бе единствен той. Знаеше наизуст не само своята, но и ролите на другите. Можеше всеки миг да замести когото и да било, но нямаше как и режисьорът се ядосваше. Какво да се прави, когато всички изпълнители към полунощ залитаха от умора? Те бяха обущари, продавачи, шивачи и работата си е работа…

За него беше лесно. Достатъчно бе да прочете няколко пъти пиесата, за да я научи завинаги наизуст, а през дългите часове в ковачницата, докато механично извиваше подковите, той мислено бе на сцената. Омръзнеше ли му неговата роля, обличаше костюмите на другите и играеше и техните.

Вечерта, когато се събираха под единствената крушка, той се превръщаше в помощник-режисьор и суфльор, в гардеробиер, реквизитор и гримьор, правеше вятър и гръмотевици, лаеше и чуруликаше, мъкнеше декори… Той можеше всичко и вършеше всичко!

Беше на двайсет години. Цяла епоха беше изминала от онази вечер, когато, изправен на върха на хълма, бе решил да стане артист. Артист не стана. Той си беше все тъй ковач, все тъй живееше в къщата под боровата гора със старата си майка и сестричето и помнеше ония бащини думи да не ги изостави. Не стана артист, защото трябваше да завърши поне прогимназия, а той едва успя да стигне до четвърто отделение…

Но през всички тия години нито за миг не забрави своята мечта. Някак естествено премина от „Вселена“ към читалищната сцена и неусетно стана централната фигура в единствената театрална трупа в града.

За него не съществуваше друг живот освен театъра. Любовта изпусна заради театъра! Всичките му помисли, цялата му енергия, острата наблюдателност, тънката чувствителност, които рязко го отличаваха от другите, необикновената му способност да имитира — всичко беше насочено към едно — театъра. Купуваше издаваните пиеси, изрязваше статиите, свързани с театрални представления, лепеше по стените фотографии на артисти.

Пламъкът на неговата мечта лумна, когато на екрана на читалищното кино за първи път се появи Чарли с бастунчето. На другата вечер той имаше вече същите къси мустачки, същите увиснали панталони и криви обувки и така подражаваше на походката му, че всички на сцената се заливаха от смях…

И играеше, играеше!

В читалищния салон, в гимназията, в клуба, в селата… И след всяко представление ставаше по-известен, по-обичан, по-популярен. А след „Лес“, когато игра Аркашка, той стана Аркашка. Хората забравиха истинското му име. „Здрасти, Аркашка!“ — поздравяваха го по улицата. „Аркашка-Маркашка!“ — крещяха подире му дечурлигата и това беше безспорен знак на слава. Скоро над входа на ковачницата се появи фирмата „При Аркашка“.

После дойде онзи спектакъл…

Бе Великден, той затвори дюкяна и замина за София. Бе чел за едноокия режисьор поет, следеше споровете, които се водеха около неговата личност, особено след поемата му за въстанието, и Аркашка любопитствуваше не само да види театъра му, но и да се запознае лично с него.

Бе влязъл в салона забързан и още не знаеше какво ще гледа.

Когато завесата се разтвори пред сините стени на Елсинор и по каменното стълбище на замъка изтича Хамлет и заговори с призрака, той замря със свито гърло и засъхнали устни.

Бе гледал много пиеси, бе играл в десетки други, но едва сега съзнаваше, че присъствува на изявата на истинското изкуство. Бе Откровението. И странно! За разлика от друг път той не се отъждествяваше с всички действуващи лица. Вниманието му бе насечено единствено към главния герой, към този Хамлет, който олицетворяваше дълбоките стремежи на хората, необозримата мъка на земята, цялата любов на вселената…

Не, той не бе кралски син, не живееше в замък, не любеше Офелия, но усещаше с всички фибри на свръхчувствителната си душа, че би могъл да живее в Елсинор, да обича крехката Офелия, да бъде Хамлет принц Датски. И бе толкова покъртен от необикновената съдба на принца, че когато Фортинбрас произнесе последните си думи:

Четирма капитани нека вдигнат

на подиума Хамлет като воин…

и четиримата капитани понесоха на своите щитове прободения от отровната шпага принц, затаил дъх, той неволно се изправи, за да отдаде също последна почит на този царствен воин…

Не успя да се запознае с едноокия режисьор, само го видя на сцената да се кланя с перчема над сляпото око.

Същата вечер се върна. Не се прибра в къщи, а се качи право на хълма под бора. Небето беше навъсено, неподвижни облаци тегнеха над града, но това небе беше мрачният покров на Дания, тия облаци пълзяха над стените на Елсинор, сред тях витаеше призракът на краля… И за първи път тогава той произнесе ония думи, които сякаш го изгаряха, произнесе ги като заклинание:

Да бъдеш или да не бъдеш —

това е въпросът…

И в тази пролетна вечер даде нова клетва: един ден, когато и да било, той ще играе Хамлет!

На другата сутрин купи пиесата, а след седмица я знаеше наизуст. После се яви при читалищния режисьор и му предложи да я поставят. Режисьорът се засмя:

— Това не е лъжица за нашата уста, пък и нямаме Хамлет.

— Аз ще играя Хамлет — каза Аркашка.

— Какво говориш! — засмя се пак режисьорът. — Хамлет е най-сложната роля в световната драматургия.

— Чуй! — каза Аркашка и както бяха в празната сцена, зарея поглед над скамейките в тъмната зала и тихо изрече:

… Умри — заспи:

не повече; и знай, че тоя сън

е края на сърдечна скръб…

Над голата сцена светеше единствената крушка, но на режисьора му се струваше; че се намира в Елсинор и че пред него стои принцът… И вече бе готов да каже „да“, когато внезапно илюзията се разся и пред него остана дебелата и ниска фигура на Аркашка.

— Не, Аркашка — каза той, — макар че много хубаво го правиш. Работата е там, че аз не бих могъл… Аз съм един обикновен учител по литература и нищо повече. За „Хамлет“ трябва режисьор професионалист, много опитен. Когато един ден станеш истински актьор и срещнеш голям режисьор, ще играеш и Хамлет.

Не му призна, че не вярва това да се случи някога, защото Хамлет не бива да бъде дебел и нисък…

Аркашка не се отчая и в продължение на много дни стоя пред огледалото и се учи да бъде Хамлет…

После настъпи годината на атентата. Годината на адската машина в катедралата, същата година, когато бе решил да играе Хамлет… Хамлет!… Хамлет!… Кой му вика така? Та той не е Хамлет, той е Делегат, макар че би искал да играе Хамлет, и ако не бяха унищожили едноокия режисьор, може би щеше да играе…

— Ей, Хамлет! — говореше някой над него.

Отвори очи и видя лекаря, който вадеше иглата на спринцовката от ръката му.

Преходът беше брутален. Съзнанието му все още бе в плен на спиралите, но той намери сили да погледне часовника на стената — беше все тъй пет часът и пет минути. Слънцето блестеше зад мръсната завеска, но какъв час на деня бе в действителност, не можеше да установи. Задъхваше се от спарения въздух, мозъкът му се гърчеше, болката пронизваше крака, някъде отдалеч идваше гласът на лекаря: „Как се чувствувате?“, после внезапно над него отново се схлупи черният свод.

Доктор Тошев прибра иглата доволен, че пациентът му е отново безчувствен. Знаеше, че възвръщането му в съзнание би означавало и връщането му към ада. Седна на масата, наля си чаша вода, отпи глътка, остави я — водата беше топла и блудкава. Посегна да отвори прозореца, но си спомни заповедта на Лозанов и се отказа. Навън беше още по-задушно и горещо.