Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2016)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Пратеникът от Елсинор

Повест

 

БИБЛИОТЕКА „ЛЪЧ“ №46

Разузнавачески и приключенски романи и повести

 

Редактор: Христо Симеонов

Художник: Димитър Ташев

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Гергина Григорова

Коректор: Мария Бозева

 

ЛГ IV. Тематичен №2328. Година 1974.

Дадена за набор на 11.XI.1973 година

Подписана за печат на 20.I.1974 година

Излязла от печат на 15.III.1974 година

Поръчка №817. Формат 1/32 84/108. Тираж 20,000

Печатни коли 13,25. Издателски коли 10,07

Цена на книжното тяло 0,70 лева. Цена 0,74 лева

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

в която Аркашка спасява един писател, когото после застрелват

… Виковете достигаха до него през сините спирали приглушени и той напразно се мъчеше да познае кой крещи тъй пронизително и болезнено… Те долитаха до прозорците на участъка и Аркашка ги чуваше, сутрин, когато минаваше за ковачницата, и късно след полунощ, когато се връщаше от репетиция…

Защото беше годината на атентата!

… Градът се гърчеше от ударите. Изстрели ехтяха в тъмните нощи, на площада падаха хора, а Аркашка продължаваше да живее в своя далечен като сън театрален свят.

Пробуден бе от известието, че едноокият режисьор е изгорен в пещите на полицията. За Аркашка това бе непонятно, той не можеше да си представи, че човека, който бе създал на сцената онази изумителна картина на „света затвор“ и бе изваял удивителния Хамлет, вече го няма. Той прие убийството и като личен удар, който унищожаваше и неговата мечта да играе някога Хамлет под ръководството на едноокия…

… В този пазарен ден той затвори работилницата по-рано, качи се на хълма и дълго седя под бора, опитвайки се да си обясни събитията. Макар и комсомолец, почти не бе забелязал Радомирската република, която пламна и угасна като метеор. Отшумя покрай него и Септемврийското въстание. Другарите не му се сърдеха. Те знаеха, че е с тях, че винаги могат да разчитат на него, но и че не бива да му възлагат неподходящи задачи, защото нали той е „нашият Аркашка“! А сега?

Сега?

Привечер отиде в стаичката, зад която шумеше дъбът, и мълчаливо се гримира. Даваха „Лес“ и както винаги, той изпълняваше ролята на Аркашка. Бе тъжен, предчувствуваше, че ще играе лошо, и в това се увери веднага, когато излезе на сцената. Нямаше я в него онази искра, която под светлините на рампата мигновено се прехвърляше оттатък, за да възпламени зрителите. Залата не реагираше, сякаш дремеше, и Аркашка разбра, че днешното представление е провалено.

Към края на третото действие той забеляза в полумрака да се прокрадва Жан, секретарят на комсомолската група, следван от друг, съвсем непознат човек, вдигнал яката на сакото си до очилата. Очевидно бяха влезли през задния вход и сега, минавайки зад кулисите, изчезваха вдясно.

Минута след това Аркашка излезе от сцената и изтича в гримьорната. До прозореца стоеше Жан. Непознатият седеше пред огледалото все тъй с вдигната до очилата яка. Беше слаб мъж, със зачервени от безсъние очи.

— Аркашка — каза Жан, — другарят е от София. До сутринта трябва да бъде оттатък границата. Точно в полунощ го заведи пред главния вход на игрището, там ще го чака Петко бояджията. Внимавай!

— Имам още две действия — каза Аркашка.

— Играй си, никой не ти пречи, той ще чака тук.

— Какво ще кажа на другите?

— Измисли нещо! Важното е да се измъкнете незабелязано. Полицията души наоколо… Имай предвид, че другарят не познава града. — Жан стеснително се усмихна, сякаш се извиняваше, и добави: — Другарят е писател.

— Добре! — каза Аркашка, пооправи грима си и излезе, като хвърли още един поглед към уплашения човек на стола.

Започна четвърто действие и всичко беше нормално с изключение на скуката, която вееше от сцената и обгръщаше всички зрители. Аркашка направи няколко неубедителни опита да поразтърси сънния салон, напразно. Тази вечер не му се удаваха и най-изтърканите прийоми, които обикновено предизвикваха смях. Мисълта му беше оттатък при писателя.

Действието завърши с няколко учтиви ръкопляскания. Аркашка се върна в гримьорната. Писателят беше там, забил червените си очи в огледалото, сякаш търсеше в него подкрепа срещу самотата и страха. Жан го нямаше.

— Нуждаете ли се от нещо? — попита дружелюбно Аркашка. — Вода? Хляб?

— По-добре свинец! — отвърна писателят, без да отклонява поглед от огледалото. — Или може би нещо за четене? За убиване на времето?

Аркашка се озърна и като не намери нищо подходящо, извади от джоба на сакото си протрита книжка с мека корица. Писателят я прелисти и учудено вдигна вежди:

— Кой я чете?

— А-аз… — заекна Аркашка.

— Интересно!… Харесва ли ви?

— О! — усмихна се свенливо Аркашка. — Много!

— Да не би да се готвите да я играете?

— Още не… но…

— А вие какво ще играете? Шута? Или гробаря?

— Гробаря? — удиви се Аркашка. — Не, аз ще играя Хамлет.

— Хамлет? — Писателят измери изпод очилата си дебеличкия човек в късо кадифено сетре и артистична панделка на врата. — Е, да, защо пък не… — И бързо добави: — А знаете ли какво се е случило с преводача на тази пиеса?

— Да — каза Аркашка, — научих…

Писателят замислено прелисти книжката, сякаш виждаше в страниците й края на едноокия поет, сякаш съзираше в тях и своята собствена съдба. Аркашка излезе.

Актьорите се преоблякоха зад кулисите, никой не попита защо, но всички усещаха, че оттатък става нещо тревожно.

Започна петото и последно действие, онова, в което двамата скитащи актьори Аркашка и Нещастливцев се прощават със своите домакини Буланов и Бодаев и се впускат отново в широкия свят да търсят сцени за своя талант.

Първите минути минаха все тъй вяло, Аркашка продължаваше да играе като навита кукла. От съзнанието му не излизайте нито изразът на човека в гримьорната нито последните му думи, в които имаше толкова недоумение: „Хамлет? Е, да, защо пък не…“

И видя полицаите. Бяха зад последния ред. Трима униформени и Барабата — джудже с несъразмерно голяма глава и безцветни като стъкло очи.

Никой не ги усети. Актьорите продължаваха да играят, а зрителите да гледат към сцената. Първата мисъл на Аркашка бе да захвърли всичко, да изтича и да изведе писателя през задния вход. Веднага обаче осъзна, че всяко ненавременно излизане от сцената ще предизвика подозрително объркване. Пък и при задния вход положително има полиция… Мозъкът му трескаво заработи, а в това време четиримата полицаи минаваха през страничните коридори и оглеждаха редовете… След минута-две те ще проверят всички столове и ще опрат до рампата. Тогава, разбира се, ще прекъснат представлението и ще нахлуят на сцената, зад кулисите в гримьорната…

В съзнанието му блесна мълния, която освети всичко, и той видя изхода. Аркашка се преобрази: очите му заискриха, движенията му станаха леки и гъвкави, гласът му пленителен. Цялото му същество заизлъчва онзи флуид, който безпощадно засенчва останалите актьори, привлича хилядите очи към един-единствен човек и ги държи до спускането на завесата.

За по-малко от минута Аркашка грабна зрителите и никой вече не обръщаше внимание нито на Бодаев, нито на Буланов, нито дори на внушителния Нещастливцев. В него отправиха поглед и четиримата полицаи, запленени от чудната промяна.

Бе онзи момент, в който кавалеристът в оставка Бодаев, сочейки Нещастливцев, пита:

— Кой е този, а?

И Буланов отговаря:

— Актьор.

— Актьор? — учудва се Бодаев. — Ах, дявол да го вземе! Браво! Браво! Слушам аз, че някой говори така хубаво, благородно! Това е такава рядкост у нас. — Сочи Аркашка. — Този също ли е актьор?

— Актьор! — отговаря гордо Нещастливцев.

— Нищо ли не говори той?

— Не, говори.

Докато се водеше този диалог, Аркашка неочаквано направи такава идиотска физиономия, че цялата зала прихна в смях. Засмяха се и полицаите.

Бодаев изчака залата да поутихне и попита:

— А какво говори?

Аркашка, разбрал, че въпросът се отнася до него, се ухили, червендалестите му бузи се издуха още повече и той отвърна съвсем тихо, но всички го чуха:

— Свиря като скорец, скачам като сврака!

Гръмна нов взрив от смях, когато Аркашка реши, че трябва да покаже как свири като скорец. Той изви шия, повдигна глава, изпляска с криле и засвири и това бе истински скорец. Актьорите, свикнали на какви ли не щуротии от страна на Аркашка, също се засмяха, обърнали гръб на залата.

Това само наля масло в огъня. Публиката изпадна в истинска криза на смях. Забравили за какво са дошли, полицаите надвикваха всички с гръмовитото си хохокане.

Скорецът скоро се превърна в сврака, която закуцука по сцената и градусът на смеха се покачи. Веднага след сврачешките скокове Аркашка премина към мечешки танц, като едновременно бе мечкарят и мечката, след, това се преобрази в котка и котарак, които водят любовен диалог на покрива…

Свършил с животните, той без преход се прехвърли към хората. Зрителите видяха на сцената царевичаря от пазара, кафеджийчето кретен, полковия командир по време на парад, ходжата на минарето, пожарникарския капитан, който се втурва в пламъците с каска до носа… Върхът бе военната музика, която всяка неделя свиреше в градинката край площада. Аркашка изпълняваше всичко: тръбач и барабанчик, флейтист и тромбонист, капелмайстор, който дирижираше с дългите си и начупени като на Пинокио ръце…

Залата подлудя. На сцената никой не играеше! Всички се превиваха от смях. Долу полицаите кашляха и се давеха, а Барабата крещеше и ръкопляскаше…

Точно в този миг Аркашка ненадейно се обърна и изчезна зад кулисите. Зад него бушуваше бурята на човешкия възторг. Той се втурна в гримьорната. Писателят стоеше до прозореца с книгата в ръка:

— Какво се е случило?

— Нищо — каза Аркашка, задъхан и изпотен. — Умеете ли да слизате по дърво?

— Не ви разбирам.

— Няма какво да ме разбирате! — рязко отвърна Аркашка, като се ослуша във виковете на залата. — Виждате ли този дъб? Спускайте се по него и ме чакайте долу! Аз ще дойда след малко.

— Но…

… Полицията е в салона! Слизайте!

Писателят несръчно прекрачи перваза на прозореца, хвана се за клона и успя да стъпи на чатала. На вратата се почука:

— Аркашка! На сцената!

— Ей сега! — Той даде знак на писателя да слиза по-бързо.

— Хайде бе! — извикаха пак зад вратата. — Ще ни избият! Какво правиш?

— Ида! — отвърна Аркашка и погледна надолу: онзи бе се вече изгубил в клонака. Той изтича към сцената.

Гърмът от овации го блъсна в лицето. Кланяйки се, погледна в салона: полицаите бяха изтласкани някъде в средата на редиците и продължаваха да крещят. Той направи няколко чаплиновски стъпки, махна с ръка за поздрав и отново изчезна зад кулисите.

В гримьорната хвърли рижата перука, свали кадифеното сетре и наметна своето сако. После, без да сваля грима, прекрачи перваза и стъпи на клона.

Долу, присвит до дебелия дънер, чакаше писателят.

— Елате! — каза Аркашка и го поведе към пустата градинка на военния клуб.

Зад тях долетяха откъслечни ръкопляскания и някъде съвсем близо писък на стражарска свирка. Двамата изчезнаха в мрака.

Недалеч от игрището доловиха тропот на полицейски коне. Аркашка погледна часовника. Бе точно полунощ.

— Известно ли ви е през кой пункт трябва да минете границата? — зашепна той.

— Не зная, пък и… безразлично ми е… — отвърна писателят.

— Игрището е завардено. Елате!

Те потънаха в гората.

Аркашка познаваше всяка пътечка, всеки шум, всяка миризма. В този обрасъл с борове хълм бе преминало неговото детство, тук бе бягал от училище, за да пуши царевичак, по тия пътечки по-късно бе бродил като лунатик, за да рецитира Хамлет… Долу лежеше градът, неспокоен, разбуден от полицейски свирки.

— Ще ви водя аз! — каза Аркашка. Другият не отвърна нищо.

Тръгнаха. Пред тях се извисяваше планината, а границата беше чак зад върха, на седем-осем часа тежък път. Трябваше да стигнат преди разсъмване, само за четири часа, преди граничарите да са почнали обиколките си из голите баири…

В подножието на върха стигнаха след изгрев-слънце. Зелената пирамида, над която вече нямаше нищо друго освен небе, бе огряна от първите лъчи.

— По-бързо, по-бързо! — шепнеше Аркашка и тежко пристъпваше по каменистия склон. — По-бързо!

Писателят неочаквано се спря и се облегна на едно дърво.

— Оставете ме! — промълви той с изпръхнали устни. — Оставете ме и се върнете! Ще опитам сам…

— След петнайсет минути ще ви открият!

— Не мога, уверявам ви, нямам повече сили! — Писателят се отпусна на земята. Очилата му се свлякоха до края на изтънелия нос. — Оставете ме! — повтори той безгласно.

— Ще ви хванат! — прошепна Аркашка. — Ще ви убият!

— Все ми е едно…

А пирамидата се извисяваше само на още няколко десетки метра. Зад нея беше границата, спасението.

— Станете! — рече Аркашка. — Моля ви се, станете!

Човекът не се помръдна.

— Чувате ли, ставайте! — провикна се Аркашка, сграбчи го за реверите, повдигна го и гневно го разтърси: — Вървете! Остават ни само стотина крачки.

Човекът отново се отпусна на земята.

Аркашка се озърна. Наоколо имаше различни сухи пръчки, той избра една тънка и гъвкава. Върна се. Пръчката трепереше в ръката му.

— Ставайте — тихо рече той, — иначе не отговарям за себе си!

Писателят дори не вдигна глава. Аркашка замахва и шибна приведените плещи. Замахна пак, но го спря задавеното ридание под заобления гръб… А върхът беше ей там, на само един хвърлей! Той постоя още няколко секунди безпомощен, после изведнъж каза:

— Отворете очи и ме погледнете!

Писателят поизправи гръб.

— Вижте как аз ще стигна горе! — каза Аркашка.

Наведе се, изтръгна снопче мъх от земята, наплюнчи го, тикна го под носа си и задържа тия импровизирани мустачки с издадена напред горна устна. Изкриви обувки, размаха гъвкавата пръчка и клатушкайки се, тръгна… Магията стана. Той бе Чарли Чаплин, хукнал с бастунчето си по нюйоркските улици, подгонен от дебелите полицаи…

Писателят болезнено се усмихна. После се засмя. После почувствува дълбок срам пред този дебел човек, който, танцувайки и с риск на собствения си живот, водеше него към свободата и живота. Изправи се.

Актьорът весело подскачаше нагоре към осветения връх…

Стигнаха до пирамидата. Аркашка едва дишаше, лицето му с мустачките под носа бе мокро. Той погледна: наоколо се простираше океан от облаци, а над бялата му повърхност се подаваха върхове. Неочаквано си представи, че е Хамлет и че се намира в Елсинор сред мрачното Северно море. Обзе го желание да заговори като принца, да каже:

Така ми е тежко на душата, че тая чудесна сграда Земята ми се вижда като някакъв безплоден камънак…

Само прошепна:

— Дотук!

Писателят кимна. Той стоеше с полузатворени очи и не виждаше нито океана, нито Елсинор.

— Виждате ли ония храсти? — подхвана Аркашка. — Там е границата. Преминете ли веднъж, и… край. Хайде!

Писателят протегна ръка. На лицето му играеше смутена усмивка.

— Благодаря ви — каза той. — За всичко. И за урока…

— Книгата! — каза Аркашка.

— Какво?

— Книгата ми върнете!

— Ах, да, извинете! — Писателят извади томчето от джоба си и го подаде. Усмихна се отново: — Желая ви един ден да го играете. — Махна с ръка за раздяла и се спусна към храстите.

Аркашка изчака още няколко секунди, докато оня потъна в клека, и се упъти назад!

Най-напред проехтя само един изстрел: беше пушка. После заквака картечница. Аркашка се просна зад камънака и зарови лице в земята, но не стреляха по него. Гърмежите идваха от другата страна на върха.

Та-та! Та-та-та! — лаеше картечницата през сините спирали.

Още ли не е свършила оная стрелба? Стига! Писателят е отдавна убит там, зад огрения от утринното слънце връх в Елсинор сред Северно море…

 

 

… Той се ослуша: лекичко тракаше морзът: та-та! Та-та-та! Отвъд идваха стенанията.

Отвори очи. Часовникът на стената показваше пет и пет.