Хаим Оливер
Пратеникът от Елсинор (13)

Първа глава

в която Делегата трябва да отговаря на въпроса на въпросите

Сините спирали изчезнаха и под тях се появи мъглата.

Тя беше гъста и лепкава, но въпреки това той виждаше града такъв, какъвто бе го виждал винаги от върха на хълма: малък и прашен, с тесните улички на старата чаршия, с площада в центъра, където всяка вечер се разхождаха младите, с читалището от едната страна и паметника на македонците от другата, с единствения широк булевард, който водеше към гарата…

Виждаше и двете минерални бани с бялата пара над отдушниците, с олющеното минаре над джамията и до него пожарната команда с камбанката под навеса. Далече вдясно, сред ябълковите градини, се виеше сивата лента на реката, а вляво се извисяваха първите склонове на планината, зад които започваше границата.

Мъглата попиваше всеки шум, но той чуваше звънките удари на чуковете по наковалните, тропота на файтоните, тракането на становете в текстилната фабрика.

Той дори усещаше миризмите, по които би могъл да разпознае своя роден град навсякъде по света: от дима на дървените въглища, от сероводорода на минералната вода, от сливовия мармалад, който жените варяха на весели огньове сред потъналите в зеленина дворове.

Мъглата приличаше на захарен памук, но той успя да забележи в нея къдравия малчуган, бос, с къси панталонки и протрита ризка, да зяпа афиша пред читалището… Какъв беше спектакълът? О, нима е забравил? Ах, да! „Лес“! Тогава можеше вече да чете. Но нямаше никакви пари, пък и билетите бяха много скъпи — трупата беше софийска и прочута. Желанието му да погледа беше толкова голямо, че щом се наобядва, изтича към читалищния салон и дълго се въртя пред заключените врати.

Видя артистите едва привечер, когато излизаха от хотела и се отправяха към задния вход на сцената. Между тях имаше една жена с големи, бадемовидни очи, другите хлапета свиркаха по нея, замерваха я с ябълки и викаха: „Артистка-мартистка!“

Той изтича в двора на читалището и се покатери на дъба, чиито клони достигаха до прозореца на стаичката зад сцената. Артистите бяха вече там. Те пушеха и се преобличаха. Жената също пушеше и се преобличаше и той дълго не можа да откъсне очи от нея. Тя сложи атлазена рокля, която я направи надменна господарка; мъжете си лепяха мустаци и бради, а един дори си постави рошава, червена коса, от която стана хитър веселяк. Всичко беше тъй зашеметяващо, че момчето едва не падна от клоните.

Преди да започне представлението, той се върна пред вратата на салона и напразно се молеше на чичковците да го „ушикат“. Уви, никой не искаше да вземе в салона такова мръсно и окъсано хлапе, а когато то все пак успяваше да се добере до вратата, контрольорът го подгонваше с ритници.

Но момчето все пак влезе. Издебвайки контрольора, то се промуши зад гърба му и се притаи сред столовете, и хората. И докато се опитваха да го открият, салонът потъна в мрак.

Ще забрави ли някога това първо разтваряне на завесата и нейното празнично шумолене по пода?

Ще забрави ли онзи ослепителен свят, който се откри пред очите му, чаровния свят на истината и лъжата, на действителността и илюзията, на живота и неговия лик?

Ще забрави ли онзи веселяк с рижата коса, който изведнъж започна да декламира с тъпичък глас, да размахва ръце, да се киска и да ридае? А жената с бадемовидните очи, с нейния дълбок, трептящ алт, от който тон, неизвестно защо, настръхна с цялото си същество? А прозрачната тишина в залата? И смеха, който разлюля лампите?… „Лес“!… Историята на нещастния Аркашка, пропадналия артист, когото гонят отвсякъде… Представлението, което няма да забрави до последния си дъх, макар че не можа да го догледа докрай…

… Омагьосан от светлините на сцената, той се бе промъкнал до рампата и облегнал брадичка на грапавата дъска, с упоение поемаше миризмата на прах, лепило и картон, която долиташе откъм декорите… Внезапен удар по главата го изтръгна от магията. Замаян, нищо неразбиращ, зърна контрольора. Той бързо и жестоко го пляскаше по врата, по лицето, по главата…

… По врата, по лицето, по главата! И боли, как много боли! Той иска да извика и може би вика, и се изтръгва от сините спирали, и отваря очи…

 

 

… Първото нещо, което видя, бяха сивите ръкавици, които го пляскаха. Първото нещо, което чу, бяха думите, които произнасяше някакъв човек с лекарска слушалка на врата:

— Излишно, господин началник, това може да го върне отново в безсъзнание.

И първото нещо, което усети, бе страшната болка, която изгаряше десния му глезен. Погледна към него, но болката беше скрита дълбоко в костта под дървени, пристегнати около оголения крак шини. Погледна и ръцете си: бяха превързани почти до раменете, а на челото си чувствуваше бинтове, напоени с кръв и йод.

Той хвърли учуден поглед наоколо: походно легло, в което лежеше, етажерка с разписания по прашните рафтове, телеграфен апарат, телефон, протрито писалище и лостове за семафор… И един прозорец със спуснати мръснобели завески, зад които прозираше денят.

Внезапно осъзна всичко, което се бе случило, преди контрольорът да го плесне по главата: „Ориент-експреса“, Алма Матер, дългия поход по нощното шосе, нажежените павета, чучура под чешмата, дървеното корито, белите скали… И шарената вратовръзка около обувката. И безкрайното пропадане надолу…

Разбра: провал!

Трескаво обърна глава, търсейки нещо с очи. Намери го над писалището: стенния часовник. Показваше десет и половина.

— Десет и половина… — промърмори той неволно, отново се обърна към прозореца, видя дневната светлина и въздъхна: бе десет и половина преди обед! Добре ли е това, или не, той все още не знаеше. Ясно му бе само, че има пред себе си още осем часа и половина.

— Какво казахте? — попита любезно Лозанов, като се наведе още повече и впи очи в неговите.

Делегата захапа устни: да, ето, пред него сега стои големият, решаващият въпрос за по-нататъшното му поведение. Или както би казал онзи колеблив принц от Елсинор: „Да бъде или да не бъде“, с други думи „Да живееш или да не живееш!“ Въпросът на въпросите! Какъв отговор ще даде? И какво ще каже на този човек, забол инквизиторския си поглед в неговата душа?

— Вие казахте нещо? — повтори все тъй учтиво.

И някак естествено, така както желязото се хвърля към магнита, Делегата се поддаде на първото си чувство. Помъчи се да се усмихне, отговори:

— Думи… думи… думи…

Лекарят озадачено изгледа Лозанов, но полицаят снизходително изрече:

— Другарят играе Хамлет.

Доктор Тошев вдигна рамене: не разбираше нищо: Бяха го извикали по спешност от София, бе долетял с колата и набързо бе прегледал този малък човек. В дългата си практика на полицейски лекар той бе превързвал какви ли не ранени: разпрани от камшици гърди, горени с нажежено желязо гърбове, избити зъби, изтръгнати нокти… Бе срещал прекършени арестанти, крещящи за помощ, умиращи младежи с изгарящи от омраза очи, но такъв със счупени крайници, който да играе Хамлет, виждаше за първи път. Може би трябваше да дойде психиатър?

Нов шепот дойде откъм леглото:

— Вода…

Лозанов се изправи, без да откъсне поглед от това лице, което бе се закръглило още повече от превръзката на челото и бе заприличало на физиономията на глупавия Малчо от филмите. Какво се крие зад него? Какво има в молбата за вода? Лозанов отиде към вратата, отвори я, извика:

— Хей, я донеси студена вода!

Върна се до леглото, дълго мълча, търсейки най-прекия и бърз начин да пречупи този смешен, дебел делегат със строшен крак. Все още го смущаваше двойственият характер на тази външност: възможно ли е такъв човек да бъде пратеник на задграничните комунисти? Възможно ли е тази топчеста глава да бъде на енергичен, мислещ и волеви човек?

Той заговори бавно и отчетливо:

— Ето какво, господине. Виждам, че сте интелигентен човек, образован и просветен. „Хамлет“ познавате, във Виена сте били, видели сте западната култура. При това положение всяка нечестна игра ще е недостойна както за вас, така и за мен. И… напълно излишна. Вие сте в моите ръце, абсолютно безпомощен, ранен, далече от вашите другари, в една загубена гаричка, където никой, дори господ бог не може да ви помогне…

„Ох, колко си прав! — помисли Делегата и продължи да гледа Лозанов със сините си, наивни очи. — Е, казвай да чуем по-нататък!“

— Ето защо — подхвана полицаят аз ви предлагам да сложим картите на масата като джентълмени… като истински джентълмени, които достойно посрещат обратите в играта… И тъй, аз съм Добромир Лозанов, висш служител в полицията, може би сте слушали за мен преди още да се срещнем във влака… А вие… вие сте задграничен пратеник на комунистите, това го зная сигурно. И сте тръгнали на конференция…

Лозанов не усети как вратата се отвори и в стаичката влезе железничар с шише вода в ръка. Беше мургав човек в черна униформа, със силно набраздено лице. В първия миг той се стъписа от сцената, която се откри пред него. После мина безшумно към масата, като се ослушваше в гласа на Лозанов.

— … Както виждате, осведомен съм достатъчно добре, за да имам основание да ви ликвидирам още сега, без никой да узнае и… разбира се, без никой да ми поиска сметка. Обратно! Ще получа похвала, загдето съм унищожил един толкова опасен за сигурността на държавата комунист. Но… Лозанов разпери сивите ръкавици с такова естествено движение, че дори Делегата, който умееше да разпознава нормалните жестове от лъжливите, беше възхитен. — Но аз ви давам един шанс, един-единствен шанс, и той може да се окаже съдбоносен за вас! Вие ще ми кажете къде отивахте, ще ми съобщите къде ще се състои конференцията… А аз… аз ще ви пусна да си вървите… Където пожелаете. Дори във Виена при вашата сестра ще ви изпратя… и преди това ще ви излекувам. В пълна тайна! Дори ще ви платя пътя и нещо повече отгоре…

Железничарят остави с тихо потрепване шишето на масата. Лозанов рязко се обърна:

— Какво правиш тук? — мрачно попита той.

— Аз… за водата… Нали заръчахте…

— Кога влезе?

— Преди секунда.

Доктор Тошев трепна: железничарят лъжеше, но той не каза нищо.

— Какво си чул? — продължи Лозанов.

— Съвсем нищо, господине. Пък и не ме интересува какво става тук — добави вече по-настойчиво железничарят.

— Тъй… Как се казваш?

— Дамян Сираков.

— Имаш ли семейство?

— Имам. Жена и две деца.

— Слушай тогава, Дамяне, да се разберем! Ако си отвориш устата и продумаш някому за това, което виждаш и чуваш тук, лошо ще си изпатиш, а заедно с тебе жената и децата. Разбрано?

— Господине — отвърна с нотки на накърнено достойнство железничарят, — не ме заплашвайте! Аз съм началник-гара и запасен офицер. В бедрото си още нося вражески куршум от войната и зная своя дълг към отечеството.

— Хм… добре… — продума студено Лозанов. — Нужно ли е да влизаш тук?

— Нужно е, господине, от време на време, когато пристигат влакове.

— Ще влизаш тук, когато пристигат влаковете, но само с разрешение. И няма да се отдалечаваш от гарата. Ясно?

— Можете да бъдете спокоен, господине, всичко разбирам — отвърна Дамян с леко съучастническа усмивка.

Той излезе, като хвърли кос поглед към Делегата. Отдалечи се към пустия перон, застана под слънцето и се взря замислен в губещата се в далечината линия.

Лозанов извика Папийонката, който чакаше под грамадния орех, и му посочи железничаря:

— Не го изпускай от очи!

Папийонката кимна и отново се настани под ореха все тъй с акуратно вързаната пеперудка на врата въпреки жегата, от която въздухът трептеше над траверсите. И със задоволство си помисли, че Б 27 се поти някъде по баирите подир студента… Тук под дебелата сянка беше толкова приятно!…

Като се увери, че по линията всичко е спокойно, Дамян се върна към сградата, мина покрай Цеко и влезе в кабината за продажба на билети. Тук той провери дали капакът пред гишето е заключен, дръпна резето на вратата, която водеше към коридора, и долепи ухо на страничната врата: от другата страна приглушен, но отчетлив, идваше гласът на Добромир Лозанов:

— … Трябва да признаете, че условията ми са почтени… джентълменски…

Дамян злобно се усмихна и още повече притисна ухо до дъската.

— Да, джентълменски — продължи Лозанов, ослушвайки се с удоволствие в красивата дума. — Аз не съм звяр. Впрочем вие, комунистите, имате доста превратна представа за полицаите. Какво ли не прави пропагандата! Нас ни представят като диваци, свирепи инквизитори, които режат ивици кожа от гърба, стягат черепа с менгеме, изгарят мозъка с електричество, закачват тежести под тестикулите… Не отричам! Има и такива. Действията им не са от най-приятните. Но има и други и между тях съм аз, и ще ви го докажа веднага!

Отиде към масата, взе шишето, наля вода в чашата, върна се и я подаде. Делегата я пое с превързаните си ръце, но те трепереха и разливаха водата. Лозанов помогна и Делегата жадно пресуши чашата до дъно, въздъхна, уморено се отпусна на възглавницата, поклати със съжаление глава, сякаш не проумяваше нещо много важно, и изрече:

— Даа… има нещо гнило в Дания.

— Какво значи това? — смръщи вежди Лозанов.

— Това значи, господине — отвърна чистосърдечно Делегата, — че някой подлец ви е подвел най-долно. Като казваме, че в Дания има нещо гнило, ние разбираме в преносен смисъл, че около нас има много мръсници и доносници, които за двайсет сребърника са готови да ни продадат, така както е бил продаден божият син Исус Христос. Та значи…

— Какво значи?

— Значи, господин Лозанов, че аз не съм никакъв пратеник, кълна се в живота на скъпата си майка.

В тона имаше такива безспорно искрени нотки, че ако Лозанов нямаше обратни доказателства, би повярвал.

Д-р Тошев се ослуша още по-внимателно в разпита: раненият все повече и повече привличаше любопитството му.

Без да се обръща, Лозанов взе от масата познатата адвокатска чанта, леко пострадала от търкалянето по скалите, и я завъртя пред лицето на Делегата.

— Ваша ли е?

Раненият дълго и внимателно я разглежда и най-после отговори:

— Ами че… като че да…

— Знаете ли какво има вътре?

Делегата направи учудено лице, че му задават такъв нелеп въпрос.

— Знам… — заекна той. — Хляб и сирене.

— И нищо друго?

— Че какво друго може да има? — чудеше се Делегата.

— Друго ли? — усмихна се мило Лозанов. — Носите я толкова време, чак от Виена и дори от по-далече, притискате я до гърдите си като бебе, влачите я по скалите и не знаете какво друго крие тя? Странно!

— Не зная, наистина не зная! — отвърна по-твърдо Делегата и обърна глава към стената.

— Мога ли да ви помоля да погледнете? — каза Лозанов.

Делегата погледна. Но колко гузно, о, колко гузно!

Полицаят отвори чантата и започна да измъква от нея хартии, брошури, листчета. Заговори с равен и отегчен глас:

— Доклада на Георги Димитров пред Седмия конгрес на Коминтерна, Ленин — „Какво да се прави“, два броя „Работнически вестник“, бележки по международното положение… Казах ви, не ме правете на глупак! Пък и себе си… Само губим време. Срамота е!

Делегата не изглеждаше никак засрамен, а само учуден и слисан.

— Я гледай! — възкликна той. — Че кой е сложил всички тия хартии в чантата ми?

В гърдите на Лозанов заклокочи. Той сви юмруци, но клокоченето продължаваше. Машинално извади таблетка аспирин, наля вода в същата чаша и я глътна до капка.

— Зъб ли ви боли? — попита състрадателно Делегата. — Съчувствувам ви! Ако знаете какви болки имам в крака… Като че с жар ме горят! Когато бях малък, паднах от сливата и си навехнах китката, но веднага я оправиха. Ама и да те боли зъб, не е приятно. Казват дори, че няма по-лоша болка от зъбната. Пък аз си мисля сега, че няма по-лоша болка от счупен крак…

Д-р Тошев неволно се засмя, но събра устни под смразяващия поглед на Лозанов.

— И още нещо — подхвана глухо полицаят, като сдържаше надигащата се в него ярост пред празните приказки на този шут, който очевидно се подиграваше с него. — Планината е блокирана от полиция и войска, така че пиле не може да прехвръкне. Всичко се претърсва надлъж и нашир, имам хора навсякъде. Все едно, аз ще сложа ръка на всички ваши приятелчета, независимо от това, дали героично ще мълчите, или ще разигравате палячовщини, но тогава ще бъде много късно за вас.

Делегата се размърда и болката го прониза от глезена до мозъка, но той преодоля страданието и като се поддаде на магнита, тъничко се усмихна и издекламира:

Не се плаша за нашата особа:

божествен страх закриля всеки крал…

Като внезапно отпусната пружина десницата на Лозанов замахна и с всички сили удари Делегата по лицето.

— Не обичам цирка — едва изрече той.

Пред очите на Делегата всичко се завъртя във вихрушката на сините спирали: влакът и читалищната сцена, Аркашка и жената с бадемовидните очи, светлините на рампата, рижата перука, скалите и чантата, тази проклета чанта. И отново и сцената, и жената, и ударът по главата. Как боли! Няма ли край тази болка? Колко часа останаха? Часовникът, къде е часовникът, ах, да, на стената, в стаята на началник-гарата с черното лице…

… Той изплува, отвори очи, поиска да погледне към часовника, но над него беше Лозанов.

— Това не е цирк, господин Лозанов, това е Шекспир — успя да прошепне той, невероятно обиден, че могат да сравнят неговия господин от Стратфорд с някакъв си цирк.

— Не ми се вярва Шекспир да ви помогне много тук…

Навън звучно удари камбанка. Беше сигнал от съседната гара.

Лозанов се ослуша, по лицето му пробяга зла усмивка:

— Чувате ли, Хамлете? Тази камбанка бие за вас. Имате тъкмо пет минути за размисъл. До пет минути не ми ли кажете всичко, тя може да се превърне в камбана на вашето погребение… И дори по-лошо, повярвайте на честната ми дума!

Той се упъти навън, но на прага се спря, върна се към леглото.

— А затова, че ме накарахте да изпусна нервите си, ще ми платите, скъпо ще ми платите!

И впи пръсти в лицето на Делегата.

Не натиска силно, но то бе достатъчно да върне ранения към далечните сини спирали на миналото.