Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,2 (× 24 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Диан Жон (2015)

Издание:

Тихомир Димитров

Аварията

 

Български, първо електронно издание, 2015 г.

Тихомир Димитров, автор, 2015 г., http://asktisho.wordpress.com

Павлина Върбанова, редактор, 2015 г., http://kaksepishe.com

Петър Енчев, коректор, 2015 г.

Лиценз:

Използването на цялото произведение или на части от него за некомерсиални цели е позволено с посочване на автора (Тихомир Димитров) и на линк към източника с информация за автора: http://asktisho.wordpress.com/about/

Ползването с комерсиална цел в публичното пространство (уебсайтове с рекламни формати, радио, телевизия и периодичен печат) се заплаща по споразумение. Разпространението на преработки на оригинала не се допуска по никакви причини.

История

  1. — Добавяне

Една година по-рано. Преди Аварията

Юлия се притесняваше, че веднага щом се прибере, Адам ще започне да ѝ задава стандартните въпроси: Къде е ходила? Какво е правила, като не е снимала цял ден, и т.н. Сега вече знаеше, че той я следи, и това правеше нещата още по-сложни. За разлика от друг път обаче, Юлия имаше готов отговор. Имаше и план. Трябваше само да провери нещо в компютъра…

Пое си дълбоко дъх, издиша и превъртя ключовете в ключалката на входната врата. Окачи палтото си на закачалката в коридора. Погледна образа си в огледалото. Лицето ѝ беше зачервено — от студа и от това, че се канеше да предаде човек, който я обичаше, при това много. Сигурна беше в последното.

„Дръж се непринудено!“ — окуражи се тя. Надяваше се притеснението да не проличи в гласа ѝ. Мамка му, чувстваше се като ученичка, която се е прибрала с двойка в бележника, готова на всичко, за да я запази в тайна от своите родители. Или не, по-лошо, чувстваше се като развратница, която крие изневерите от мъжа си, макар да не беше докосвала друг, откакто беше с Адам. Не беше си го помисляла дори. Но просто не издържаше вече тук…

Влезе в ателието. Адам се беше опънал върху голямото им легло. Четеше книга. Вдигна очи. Огледа я цялата, от глава до пети. Не я поздрави. Не изглеждаше сърдит, а по-скоро някак… странен. Стомахът ѝ се сви. Дали настина не я подозираше в изневяра? Сигурно беше в това! Трябваше да смекчи подозренията му, но как?

— Зайче, какво си четеш? — Юлия се качи върху леглото, пропълзя до него на четири крака и го целуна по бузата.

— Един стар фантастичен роман — отвърна ѝ някак студено. — Трябва ми за сюжета на книгата. Мисля да заимствам някои идеи.

— Колко страници написа днес?

Тя се досещаше за отговора, но искаше да поддържа разговора, защото мълчанието щеше да я изнерви допълнително.

— Николко. Бях на разходка навън.

Погледът му беше изпитателен. В него се разчитаха и огромната му любов, и страхът, и съмненията… Нямаше никаква омраза, което я накара да се почувства още по-зле. Толкова по-лесно щеше да бъде, ако той наистина я мразеше! Дали пък да не му създадеше повод да я намрази? Глупости! Не искаше да става жестока. Пък и най-вероятно той щеше да го приеме, да ѝ прости. Готов беше на всичко за нея. Именно от това бягаше тя…

— Излизал си навън през деня? — опита се да прозвучи максимално искрена в учудването си.

— Омръзна ми да стоя тук затворен по цял ден! Обхваща ме клаустрофобията.

— Ами ако срещнеш някои от хората, които не трябва да срещаш?

— И какво? Ще ме застрелят на улицата ли? Крайно време е да свиквам с мисълта, че рано или късно такава среща е неизбежна. Мисля, че достатъчно ми навредиха вече. Сигурно са се кротнали. Мина известно време. Пък и семейството на Фани не е фамилията Гамбино все пак! — убеждаваше по-скоро себе си Адам.

— Времето лекува всичко, миличък, но мисля, че не е минало достатъчно време. Ако искаш, може да предприемем онова пътуване още преди да си завършил романа. Ами да! Ще пишеш по пътя! Тъкмо ще ти дойдат различни идеи. Смяната на обстановката много ще те разведри, ще получиш вдъхновение…

Надяваше се поне малко да разсее подозренията, като му вдъхне увереност в общото им бъдеще заедно.

— Знаеш, че нямам никакви пари — въздъхна Адам.

— Аз също не съм цъфнала и вързала, но спестяванията ми ще стигнат поне за един месец зад граница — излъга го тя. Щяха да ѝ стигнат за много по-дълъг период.

— Какво ще кажеш, а?

— Не съм сигурен, че точно сега ми се пътува. Отивам да си взема един душ. Адам сгъна книгата, остави я на нощното шкафче, стана и започна да се съблича.

— Добре, но аз въпреки това ще прегледам нискотарифните полети. Ей така, от любопитство — Юлия извади лаптопа си от чантата, в която го разнасяше заедно с фотоапарата по цял ден. И добави:

— В случай че си промениш мнението…

Той я целуна по бузата и се отправи към банята.

Тя изчака да чуе шуртящата вода, за да се убеди, че е останала напълно сама, постави тихичко лаптопа си върху леглото, стана и седна на бюрото пред неговия компютър. Отвори интернет браузъра и се зачете в историята. Оказа се права! Видя познатата физиономия на индиеца от плаката върху входа на Ангелина. Значи неговото име си беше записал в телефона! Последните два часа, преди тя да се прибере, Адам беше прекарал в търсене на информация за индиеца в интернет. Юлия отвори последователно линковете, които Адам беше посетил. Зачете се с интерес, като от време на време поглеждаше към вратата на банята.

Индиецът се оказа един от „вестителите“, станали популярни напоследък — самозвани пророци, които обикалят света и предупреждават за наближаващия му край. Според философията на „вестителя“ нямало сигурен начин да избегнеш апокалипсиса — по простата причина, че никой на тази планета, дори самият той, не знаел какъв точно апокалипсис предстои, но едно било сигурно — краят на света наближавал и само малка част от населението на земята щяла да успее да се спаси.

„Гуруто“ предлагаше спасение едновременно за тялото и за душата. Неговите медитации подготвяли ума за по-лесно навлизане в отвъдното, а практическите му упражнения давали безценен опит, който щял да помогне на потенциалните „строители на Новия свят“ да оцелеят след катастрофата.

Юлия разгледа и други сайтове с информация по темата. Индиецът умеел да разпознава кармата на учениците си. Разбирал кой от тях е предопределен да оцелее и кой — не. Това, естествено, ставало чак в края на „обучението“, което продължавало няколко седмици и струвало две хиляди долара. Малцината „избрани“ имали правото да последват учителя си в околосветското му пътешествие, чиято крайна цел била някаква пещера в Индия, където „избраните“ щели да дочакат Края заедно със своя покровител.

В един от форумите пишеше, че необичайно голям брой от „избраните“ се оказвали все жени, при това — млади, красиви и още без деца, с достатъчно фанатична вяра в края на света. Лесно било да ги убедиш в специалната им „мисия“ за продължаване на човешкия род. Местонахождението на пещерата в Индия, естествено, се пазеше в тайна.

Водата в банята спря. Юлия натисна хикса в горния десен ъгъл на екрана, стана и се премести обратно на леглото. Постави лаптопа върху коленете си и отвори електронната поща. Потвърждението за редовния полет до Берлин, който беше резервирала преди по-малко от час онлайн, се усмихваше измежду останалите имейли. Заминаваше в 11.15 часа на следващия ден…

* * *

Облечен в розовата ѝ хавлия за баня, той приседна до нея и се загледа в екрана. Юлия предвидливо беше отворила сайта на авиокомпанията и се правеше, че разглежда промоциите за полети с намалена цена.

— Какво, да не би вече да си направила резервация?

Въпросът му я стресна. Припомни си какво бяха говорили, преди той да влезе в банята. Сигурно беше чисто съвпадение! Напрегна сили, за да прозвучи възможно най-искрено и неангажиращо:

— Не, но виж, пуснали са евтини полети до Лондон. Оттам можем да тръгнем, за да обиколим цяла Европа. Има карти за намаление за всички железници в Европейския съюз. Слизаш и се качваш където пожелаеш. А пътьом ще спим при приятели или по хостели. Ще обиколим всички галерии, където излагам картини. Може би пък присъствието на автора ще стимулира продажбите, знаеш ли? Току-виж сме се върнали с някой лев! При всички случаи ще имаме достатъчно, за да си позволим разходката, която толкова отдавна планираме…

— Юле, звучи прекрасно, но ЧАК такова разнообразие ще ми дойде в повече. Знаеш, че не мога да се разсейвам точно сега, когато съм стигнал до най-важната част от сюжета в „Монополи“. Трябва да съм концентриран, за да пиша. Тук ми харесва. Дай ми още един месец, максимум два.

— О, в никакъв случай не искам да те притеснявам, зайче! Просто обмислям различни варианти как хем да измъкнем максималното от това пътуване, което и двамата заслужаваме, хем да не се разорим, а и да не мизерстваме по пътя. Не си се отказал от обиколката, нали? Говоря по принцип?

— Не, разбира се, че не съм, уфф, колко много ме е стегнала шапката, ако знаеш! Но, ще му се насладя много повече на това пътуване, когато вече съм готов с романа. Тогава ще бъда изцяло твой и няма да блуждая из света на героите, който не ми дава мира в момента.

— Разбирам те напълно, сладурче! То и времето още не е много приятно за пътешествия. Ще изчакаме топлите месеци. Току-виж се появили още по-изгодни оферти дотогава. Може да си резервираме някой чартър.

Адам изглеждаше видимо облекчен. Юлия се надяваше, че е успяла поне частично да приспи съмненията му в нея.

— Като отворихме дума за творчество — каза той — ще ми покажеш ли какво си снимала днес? Имаш ли някакви нови сюжети?

— Страхувам се, че не.

— Но какво правиш по цял ден навън, в този студ?

„Ето, започна се!“ — помисли си Юлия и опита да потисне надигащото се в нея раздразнение. С престорено равнодушен тон му отговори:

— Не съм била навън.

Гледаше я мълчаливо, но въпросът буквално струеше от погледа му.

— Сигурно ще ме попиташ къде съм била? — този път тя не успя да прикрие недоволството в гласа си.

— Само ако не възразявате да разкриете тайните си, Принцесо!

Мразеше да я наричат по този начин! Струваше ѝ се инфантилно, предвзето и жалко! Но мъжете толкова много обичаха да имат до себе си принцеси! Да им служат, да им угаждат. Да се подмазват! Да се хвалят с тях и да ги показват. Но и да ги контролират в същото време! Почти не беше срещала мъж досега, който да не започне да използва този глупав термин от приказките в един момент от тяхната връзка. Може би куклите „Барби“ бяха предназначени по-скоро за момченцата, отколкото за момиченцата.

Усети, че ще избухне, мълчаливо преглътна и преброи до десет наум.

— Обидих ли те нещо? — Адам беше искрено загрижен. Седна на леглото, повдигна ѝ ръката и я целуна нежно по китката.

— Ох, просто ми стана лошо. Нещо ме свива стомахът. Женски работи, нали знаеш! — излъга го тя, затвори капака на лаптопа, стана и се запъти към тоалетната.

Залепи дамска превръзка на бикините си. Така се подсигуряваше, че няма да ѝ се наложи да преспи с Адам през последната им вечер заедно. Той винаги проявяваше разбиране. Изми си лицето. Разтърка си слепоочията. Поолекна ѝ малко. От огледалото я гледаше човек, пълен с решителност. Нямаше как, беше започнала играта, трябваше да доведе нещата до край.

На връщане го завари да лежи върху леглото вече облечен и потънал в научнофантастичния си роман. Адам вдигна поглед от книгата и я изненада с внезапния си въпрос. Попита я какви умения, според нея, трябва да притежава човек, за да оцелее след апокалипсиса.

Юлия отново се напрегна. Помисли известно време, преди да отговори. От една страна, въпросът му пасваше идеално на илюзията за индиеца, която сам си беше създал и която тя само трябваше да затвърди, от друга — връзваше се и с романа, който четеше Адам. Юлия плъзна поглед по корицата. На нея беше изобразена „гъбата“ от ядрена експлозия. Това обясняваше всичко.

Той продължаваше да я гледа въпросително.

Юлия му отвърна със сериозен тон:

— Научи се да стреляш с лък. Лъкът е безшумно оръжие. Подходящ е за лов и за отбрана. Мунициите за него никога не свършват. Естествено, онези с автоматите ще излязат по-големи тарикати в началото. Но какво правиш, когато ти свършат патроните в свят, в който никой вече не произвежда патрони?

Отговорът ѝ хрумна от едно предаване по Нешънъл Джиографик, което беше гледала преди време. Тя легна върху широкото, удобно легло. Сгуши се в Адам. Определено щеше да ѝ липсва. Леглото, а не мъжът, с когото се бяха любили върху него толкова страстно през изминалите месеци. Макар и да изпитваше угризения на съвестта, Юлия беше готова да остави всичко това зад гърба си. Или поне се надяваше, че е готова.

— Все още ли искаш да знаеш какво правя по цел ден, когато не снимам?

— Само ако не възразяваш да ми кажеш…

„Моля те, само не ме наричай «принцеса» отново!“

— … скъпа — сякаш прочете мислите ѝ той.

— Е, добре тогава — тя се притисна още по-плътно в него — с една приятелка се записахме на курс по астрология. Индийска астрология. Много е интересно! Скоро ще мога да ти направя професионален хороскоп. Искаш ли?

Той се обърна и я целуна по челото. Не последва никакъв отговор. Ръката му се плъзна надолу, към извивката между бедрата ѝ. Сигурна беше, че напипва дамската превръзка през тънката материя на клина, с който беше обута.

— Съжалявам, неразположена съм.

Замислен, той се зачете отново в романа. Или поне се правеше, че чете.

* * *

Юлия го целуна по бузата, преди да излезе рано сутринта, както правеше всеки делничен ден. Адам се размърда в съня си. Усмихнат, без да отваря очи, той се обърна на една страна. Стараейки се да не вдига излишен шум, тя взе само най-необходимото: малък спортен сак, пълен с дрехи, бижута и козметика, чантата с лаптопа и фотоапарата, плюс дребна сума в брой. Останалото беше по картите ѝ. Скри две стотачки на място, където той със сигурност щеше да ги намери. Преди за последен път да затвори вратата на ателието след себе си, тя огледа с носталгия коридора. „Късно е вече за промяна в плановете“ — напомни си делово, дръпна тихичко металната външна врата. И завъртя ключа.

В таксито към летището разсъждаваше за всички неща, които беше оставила завинаги в приветливото си, таванско ателие: четките, боите и материалите, струващи цяло състояние, недовършените платна, няколко готови картини, колекцията ѝ от скъп, вносен алкохол, любимите обувки — поне десет чифта, куп сувенири, подаръци от приятели, фотоалбуми…

Определено щяха да ѝ липсват. Щеше да ѝ липсва и Адам. Но не толкова силно, че да накара шофьора да направи обратен завой. В такива моменти тя винаги се доверяваше на интуицията си, или по-точно на стомаха. От малка беше научила този „номер“. Винаги „питаше коремчето“, когато се изправеше пред важно житейско решение. То никога не я беше подвеждало.

Представи си, че се връща отново при него. Можеше да го стори, той нищо нямаше да разбере. Сакът за пътуването щеше да скрие у Ангелина, докато намери по-подходящо време да си го прибере. Само при мисълта за този вариант стомахът ѝ се сви! Представи си и алтернативата: предстоящия полет, неизвестностите, които я очакваха, новото начало… Изпълни се с радостно предчувствие. Е, нямаше да върви срещу собствената си интуиция! Да, беше леко напрегната, но така се чувстваше винаги преди всяко пътуване. Време беше да обърне страницата!

Надяваше се Адам да успее да продаде поне част от платната и от материалите в ателието, за да има достатъчно пари за наема и за храна, докато си довърши романа. Надяваше се и „Монополи“ да пожъне невероятен успех. Не се съмняваше в таланта му. Но и не можеше да направи нищо повече за Адам. Или поне така се успокояваше. Да, беше сторила достатъчно за него през изминалите месеци! Трябваше ли да зачеркне целия си живот, да го посвети на издръжката и грижите за по-възрастен от нея мъж? Когото не обичаше вече? Когото само се беше заблуждавала, че обича? „В крайна сметка той не е бебе! Всеки носи лична отговорност за решенията, които взима! В това число влизам и аз!“ — помисли си Юлия почти на глас.

— Казахте ли нещо? — попита таксиметровият шофьор.

— Не, не, задръжте рестото, благодаря! — Юлия плати, излезе и се запъти към сектор „Заминаващи“.

Чекира се, мина паспортна проверка и зачака да повикат пътниците от нейния полет в кафенето с панорамен изглед към пистата. Поръча си шампанско, за да отпразнува свободата.

Погледна часовника на стената. Оставаха още 45 минути. Адам сигурно спеше като бебе, обикновено ставаше чак по обяд. Тя извади компютъра и със свито сърце му написа последното известие, което той щеше да получи някога от нея.

Съобщаваше му, че е далеч от дома, че пътува към Индия, че това е последният ѝ досег до съвременните технологии, които и без това скоро щяха станат излишни. Умоляваше го повече да не я търси. Не и в този живот.

Прочете писмото поне 30 пъти, преди да събере смелост да го изпрати. Пътниците вече се нареждаха на гишето за проверка на бордовите карти. „Трябва задължително да си сменя имейла, когато пристигна“ — каза си Юлия, натисна SEND, затвори лаптопа, стана, пооправи си полата и се запъти към опашката.

* * *

Оставаха му още два дни до връщането в строя. Чувстваше се добре, можеше да ходи спокойно, дори пробва да се затича на няколко пъти. Раната в корема го свиваше при по-резките движения, но ако се движеше плавно, щеше да преодолее разстоянието от един километър до рекичката, което с Боян се канеха да пробягат. Хранеше се редовно, а вечер си налагаше да спи повече, за да трупа сили. Въпреки значително подобреното си състояние, той продължаваше да се мъкне из поделението с патериците под мишница и с болничния лист в джоба. Последният беше като застраховка — така никой от военните не му създаваше проблеми. Не го караха да се включва в ученията, не взимаше участие в тактическата подготовка и в упражненията. Нямаше място и при трудещите се цивилни, които сечаха дърва за огрев, мъкнеха вода от реката, строяха охранителните кули, работеха в оранжерията, готвеха в кухнята или поддържаха чистотата в лагера.

Него никой не го закачаше за нищо. Това му даваше възможност да се придвижва свободно из поделението. Стараеше се само да избягва Щаба, където се навъртаха Саздов и приятелчетата на Вълчанов от личната му охрана. Веднъж се разминаха с полковника. Адам спря, отдаде му чест. Онзи го подмина, без нищо да каже, само го изгледа с пронизващия си зелен поглед.

Успя на спокойствие да огледа горичката и мястото в оградата, където щяха да пробият. Зад телената мрежа се ширеше открита поляна, която трябваше да прекосят в тъмното. Беше с наклон в посока на бягството, което ги улесняваше, а зад поляната ги очакваше прикритието на гъста планинска гора. Някъде там минаваше и реката.

По време на обяда Адам отново седна в най-отдалечения край на полевата кухня. След малко Боян се намести на дървената пейка срещу него. Хранеха се мълчаливо. Войниците вече привършваха с яденето. Цивилните отсервираха. Столовата се опразваше. Останаха само двамата. Всеки момент щеше да прозвучи сигналът за строяване. Имаха не повече от минута, за да уточнят подробностите.

— Готов ли си? — попита Боян шепнешком.

— Мисля, че да. Довечера ли?

— Сутринта към три, три и половина офейкваме. Тогава е най-спокойно. Аз пак съм на смяна. Ще застана точно до твоето легло от външната страна на палатката и ще се изкашлям три пъти силно. Това е знакът. Навличаш всичко, което имаш и се правиш, че отиваш до тоалетната. Гледай да не забравиш пистолета, двата пълнителя и ножа. Без тях си заникъде.

— Няма страшно, спокойно. Ще те чакам напълно готов и облечен в леглото.

— Точно така, правилно! Колкото по-малко внимание привличаме, толкова по-добре! Заровил съм една мешка в шумата близо до оградата с всичко най-необходимо, което може да ни потрябва: стекче кибрит, лекарства, превръзки, медицински спирт, парче шоколад, няколко консерви, сухари, компас, манерка. Вода ще си напълним в реката, за да не мъкнем дотам.

— Как успя да се сдобиеш с всичко това? — поинтересува се Адам.

— Адаме, забравяш, че имаш работа с най-старата пушка в поделението! Ако смяташ, че по някакъв начин съм издал нашите планове, бъркаш. Аз и преди осигурявах това-онова на войничетата. Свикнали са. На никого не му прави впечатление. Аварията ме завари с 4–5 стека цигари, скрити на сигурно място, и това се оказа истински капитал! Кутия жълт „Камел“ или червено „Марлборо“ в момента могат да ти купят практически всичко. Запасите ми са на привършване, така или иначе, но останалото нямам намерение да го мъкна с мен. „Инвестирах“ го правилно, така да се каже. Оставих само един стек, с който да прилъжем патрула.

— Ами войникът, с когото дежурите заедно пред палатката?

— Помислил съм и за това. Малко приспивателно ще свърши работа. Полага ни се чай по време на нощната смяна. Като по-старши, аз приготвям чая. Надявам се само да не вдигнат учебна тревога или да не мине някоя изненадваща проверка, преди да сме офейкали.

— Не се бях сещал за такава възможност.

— Винаги има риск. При всички случаи рискуваш повече, ако останеш. Шайката на Вълчанов сериозно ти е вдигнала мерника. Мисля, че ще се опитат да те прецакат още първия ден, когато се върнеш в строя. А това е вдругиден. Така че имаме на разположение само тази нощ. Или следващата. Но няма за кога да отлагаме. Вишката е почти готова. Видях, докато заравях торбата днес. До утре може и да са успели да я завършат. Тази вечер е последният ни шанс.

Свирката даде знак, че е време да се строяват. Столовата беше празна. Двамата станаха и се запътиха мълчаливо към изхода на полевата кухня.

Провериха имената им по списък, разпределиха цивилните и военните по задачите им и Адам отново остана сам. Подпря се на патериците, тръгна бавно към лазарета. Имаше да свърши още нещо преди края на деня.

Болничният лист беше достатъчно основание, за да го пуснат в полевата лечебница, която представляваше дълга и висока брезентова палатка. От вътрешната ѝ страна бяха наредени болничните легла. Разделяше ги тясна пътека. Имаше само двама ранени войници и един болен цивилен. Всички спяха. Помещението изглеждаше спокойно. Адам премина по пътеката към дъното на палатката, преградено с брезентово платнище, което служеше за врата. Платнището беше спуснато. На него висеше табела: „Медицински персонал. Вход за външни лица — строго забранен!“ От другата страна се чуваха гласове. Басов мъжки говор и тънки, женски смехове. Адам вдигна платнището и се провря под него.

Един лекар и три медицински сестри, облечени в бели халати, обядваха върху грубо скована дървена маса. На печката до тях се вареше чай. Бяха в приповдигнато настроение. Мъжът тъкмо довършваше някакъв виц. Той изгледа внезапно появилия се Адам. Изражението му стана сериозно:

— Какво търсите тук, ефрейтор? Не видяхте ли табелата? Забранено е за външни лица! Имате точно две секунди да изчезнете, иначе ще повикам охраната и ще докладвам в Щаба за вашето нарушение!

Адам извади медицинското и го размаха небрежно пред себе си. Надяваше се документът отново да му послужи. Опитваше се да прозвучи максимално равнодушно и спокойно:

— Съжалявам за безпокойството, исках само да попитам дали знаете къде мога да намеря Богдана Желязкова.

— Богдана Желязкова ли? По какъв въпрос? И откъде познавате Богдана?

— Дълга история. Докараха ни заедно преди време. Ние сме приятели. След два дни се връщам в строя. Поставила ми е шевове и искам да провери дали не е дошло време да се махнат.

— Аз ще ви прегледам след малко — каза лекарят. — След като приключим с обяда. Изчакайте ме в другото помещение!

Адам кимна мълчаливо и излезе. Мина по пътеката между леглата в лазарета, излезе навън и се зае да разглежда останалите части от медицинския комплекс. Имаше две полеви тоалетни: отделно за персонала и за болните или ранените, които можеха да се обслужват сами. Имаше и полева кухня, където цивилните готвеха за всички. Встрани бяха спалните помещения на медицинския персонал. Може би щеше да открие Богдана там, но първо реши да провери единствената постройка, покрай която, така или иначе, минаваше пътят му — малка, набързо скована дървена къщичка с голям червен кръст върху покрива и с надпис „Хирургическо отделение“ на входа.

Къщичката беше разделена на две части: в едната се намираше операционната, а в другата — складът. Нямаше никой в операционната. С риск да наруши още веднъж правилата, Адам натисна бравата на вратата с надпис: „Склад за медицински принадлежности. Вход за цивилни и неупълномощени лица строго забранен!“ Вратата беше заключена. Адам почука няколко пъти. Без резултат. Е, може би лекарят наистина щеше да го прегледа, след като приключеше с вицовете и с чая. Реши да се върне в лазарета и да изчака. Надяваше се поне да му кажат какво се е случило с Богдана. Обърна се и тръгна към изхода. Точно преди да излезе, от склада зад гърба му се чу немощен, старчески глас:

— Кой е?

Адам лесно го разпозна:

— Аз съм, лельо Богдана! Адам. Помниш ли ме?

Вратата се отвори и в рамката ѝ се показа рошавата глава на старицата. Лицето ѝ излъчваше умора и дълбока жажда за сън.

— Как да не те помня бе, Адаме, какво правиш тук? Не знаеш ли, че е забранено?

— Знам, знам, лельо Богдана, но исках да те видя преди… преди да се върна в строя. Ще ми се да прегледаш шевовете на раната — дали не е дошло вече време да се махат.

— Влизай бързо и затваряй вратата, преди някой да те е видял! И стига си ме лельосвал! Мога да ти бъда прабаба.

Адам се вмъкна в склада покрай нея, като я целуна по бузата. Толкова хубаво беше да видиш познат в това мрачно, човеконенавистно място!

Стаичката, която служеше за склад, беше малка и разхвърляна. Между набързо скованите дървени рафтове, пълни с лекарства, хирургически и санитарни инструменти, беше напъхано походно легло.

— Тук ли живееш? — попита Адам.

— Сваляй панталона, вдигай дрехите и лягай, за да видя добре раната.

Адам се подчини. Богдана заопипва мястото около шевовете, натисна внимателно, попита го дали усеща болка. Измери му температурата и след като приключи с прегледа, зацъка с език:

— Ц-ц-ц! Трябвало е да ги махнат още преди няколко дни. Престояли са. Но нищо! Не виждам никакви инфекции, срастването е станало успешно, ей сега ще ти ги извадя. Защо не дойде по-рано?

— Ами… не знаех. Никой не ми е казал. Изписаха ме с болничен лист, зачислиха ме в армията и командирът ми заповяда да се връщам веднага обратно в строя, след като ми изтече болничният. А ти как си, лельо, ъм, извинявай, Богдана? Добре ли се държат с теб?

— Много са го закъсали тука, момчето ми! Дойдох им като дар от небето. Единственият „лекар“ е недоучил стажант, а колегата му е ветеринар. Налага ми се да оперирам с тях двамата, представяш ли си? Дадоха ми тази стаичка, за да съм им винаги на разположение, когато им потрябвам, че не съм вече първа младост, не мога да дотърча от спалното за секунди. Най-хубавото е, че си имам собствена тоалетна отзад, в двора. Носят ми редовно храната и никой с нищо не ме занимава, освен когато се наложи да оперираме. Липсват ми само няколко книжки, за да убивам времето.

— Познавам един човек, който може да ти помогне. Предполагам, че му се намират даже и книги.

— За онзи гамен Боян ли говориш?

— Да, познаваш ли го?

— Всички го познават — усмихна се Богдана.

Адам се загледа в надвесеното над него старческо, набръчкано лице. Дълбоко, дълбоко под непоправимите щети на времето все още личеше, че някога е било красиво.

— Да не би да сте намислили някоя глупост? — попита Богдана.

Беше му спасила живота. Едва ли сега щеше сега да му го отнеме, като го предаде. Пък и беше единственият му жив приятел. Затова реши да ѝ се довери:

— Намислили сме да бягаме. Довечера. Имаме план.

— Божичко! — прекръсти се Богдана.

— Налага се. От охраната на Саздов са ми вдигнали мерника заради един инцидент. Няма да живея дълго, ако остана.

— И си решил да бягаш точно с този черноборсаджия, лъжец и спекулант? Ами ако те предаде?

— Нямам друг избор. Трябва му втори човек. Вербува ме, въпреки че съм ранен, защото знае, че съм притиснат от обстоятелствата и ако остана тук, с мен е свършено! Трябва да му се доверя. Пък и не мога да участвам в кървавия цирк, който се разиграва наоколо.

— Сега започвам да махам шевовете — Богдана смени темата. — Няма да боли. Все едно върху корема ти има лепенка, изпод която издърпвам конеца. Леко е неприятно, но ти си голямо момче и ще изтърпиш, нали?

Докато работеше над него, Богдана продължи:

— Ще ти дам лекарства и антибиотици, които може да ти потрябват. Ако направят ревизия и открият липсата, ще натопя Боян. Ще им кажа, че на връщане от тоалетната съм го видяла да се измъква от операционната. Вас няма да ви има, а на мен нищо няма да посмеят да ми направят. Без истински лекар са за никъде!

— Благодаря ти много! Спасяваш ми живота за втори път!

— Готов си. Само внимавай да не отвориш раната по време на бягството.

— Ще внимавам.

Богдана зарови из рафтовете и шкафчетата, подбирайки различни медикаменти, като му обясняваше кое за какво служи и в какви дози се приема. Адам се опита да запомни информацията наизуст. Тя загърна всичко в хартия от стар вестник и му го подаде.

— Пази се!

Адам се облече, напъха пакета в ръкава на якето си и отново целуна Богдана по бузата. Усети соления вкус на сълзите ѝ по устните си. Излезе, без да продума нищо и без да поглежда назад.

* * *

Пътниците заемаха местата си в малкия боинг. Откривайки своето, Юлия с раздразнение видя, че седалката до прозореца вече е заета от едър, леко запотен господин, облечен в изтъркано сако. Докато тя напъхваше лаптопа и дамската си чанта в отделението за ръчен багаж над седалките, той оглеждаше тялото ѝ с неприкрита наслада. Можеше да усети как погледът му шари по високо вдигнатите ѝ ръце, по брадичката и по шията, как опипва стегнатия ѝ бюст и плоския ѝ корем, как наднича изпод късата ѝ рокля, подчертаваща правите ѝ, гладки бедра.

Тя рязко затвори капака на багажното и впи поглед в неговия, опитвайки се да го смути. Господинът не изглеждаше особено притеснен — по-скоро се радваше на възможността да прекара полета си в компанията на непозната красавица като нея. Юлия не можеше да определи произхода му, затова опита да го заговори на български, на английски и на немски.

— Дойч — отвърна той. — Но разбирам и малко английски.

— Бихте ли имали нещо против, ако заема вашето място до прозореца?

Винаги когато мъжете изплезеха език пред нея, тя се чувстваше задължена да използва слабостта им в своя полза. Усещаше, че това е малката ѝ компенсация заради факта, че се е родила жена в един мъжки свят. Полагаше ѝ се по право. И тя нямаше намерение да се откаже от нея.

— Вас, бите?

— Попитах дали ще имате нещо против, ако си сменим местата. Искам да седна до прозореца. Бите векселн! — допълни Юлия и онагледи желанието си с категоричен жест на ръката, който не търпеше възражение.

— Аба натюрлих!

Едрият господин с готовност се изправи и пръхтейки, излезе на пътеката между седалките. Опитваше да отърка тялото си в нейното, възползвайки се от теснотията, но тя бързо се мушна навътре и зае мястото до прозореца.

След като се намести до нея с доволна физиономия, той попита на развален английски със силно подчертан немски акцент:

— Страх от полети?

Без да отговори, тя извади демонстративно айфона си, превключи на самолетен режим, заби слушалките в уши и си пусна музика. Нямаше намерение да му връща жеста по никакъв начин, дори с частичка от вниманието си.

Онзи се размърда недоволен в седалката. Сложи си колана и извади списание. Докосна я по лакътя. На недоволния ѝ поглед отвърна с жест, че тя също трябва да си сложи колана — посочи към светещата в червено табела „затегнете коланите“ в дъното на коридора. Под табелата, една от стюардесите тъкмо довършваше инструктажа за безопасност. Самолетът вече рулираше по пистата.

Юлия го направи. Сложи си колана. Обърна се надясно, погледна изпотения господин право в очите и заяви с най-категоричния тон, на който беше способна, на чист, книжовен немски език:

— Повече не ме докосвайте! Или ще извикам стюардесата.

Този път успя да го смути. Забил поглед напред, непознатият нервно мачкаше ръба на списанието, което държеше в ръце. Целият беше почервенял.

Юлия усети вибрациите. Самолетът се ускоряваше за излитане. Тя обичаше да лети. Правеше го винаги когато ѝ се отдадеше възможност. Но се страхуваше от излитанията и от приземяванията. Знаеше, че това са най-рискованите моменти в един полет. След като се издигнеха високо в небето, щеше да си отдъхне.

Тя неуверено хвърли поглед в страни, през люка, чиято близост си бе извоювала преди малко. Сервизните сгради край пистата се движеха все по-бързо. След миг усети познатото прималяване в корема и заглъхване в ушите. Подът се изправи нагоре. Когато отново се осмели да погледне през люка, крилото сочеше надолу към града, като протегната ръка. Видя кварталите, пътищата и булевардите. Придвижващите се по тях автомобили приличаха на малки, цветни точици. За пореден път се изненада колко бързо набираха височина. Крилото се изравни с хоризонта. Времето беше мрачно и облачно. Панорамата изчезна в гъста белота.

Вече летяха над облаците и навън грееше слънце, когато табелата за коланите светна в зелено. Юлия тихичко въздъхна с облекчение. Неприятният господин до нея отново се размърда. Беше толкова дебел, че разклащаше и двете седалки. Остра миризма на евтин парфюм и на пот се разнесе от него, докато онзи търсеше най-удобната поза. Преструваше се, че чете списание, но Юлия беше сигурна, че тайничко наднича изпод страниците към голите ѝ колене. Тя демонстративно придърпа рокличката си надолу и също извади списание.

Изпи две чаши вино с обяда. Алкохолът винаги помагаше в такива ситуации. Освен че притъпяваше смътната ѝ тревога от летенето, успяваше и да я отпусне достатъчно, за да ѝ се приспи. Юлия изключи музиката, заслуша се в тихото жужене на двигателите и се отпусна в сладка дрямка. Сънува странен сън:

Седеше в мека седалка пред пулта за управление на някаква футуристична машина. „Премини на автоматичен режим“ — чу се да казва. Т-образният волан потъна измежду светлинките на контролното табло. Прозорците се затъмниха. Седалката се отпусна назад и надолу. Включи се дежурното осветление. Тя запали цигара. Въздушният филтър изсмукваше пушека с леко свистене. Датчиците мигаха безмълвно. Хромираният спидометър закова на 405.

Тя отвори книга.

Както винаги се случва в сънищата, не успяваше да разчете съдържанието на думите, отпечатани върху хартията, но усещаше, че те я унасят. Хартията бавно се накланяше към лицето ѝ. Докосна я по носа.

Тревожен сигнал я извади от вцепенението. Седалката се реорганизира в позиция за ръчно управление. Т-образният волан изникна от контролното табло. Коланите се затегнаха. Приковаха я в обятията си. Скоростта се снижаваше бързо. 405… 365… 320… 280… В тъмнината можеше да различи човек, който тъкмо ставаше от земята.

„О, Боже!“ — тя наклони волана наляво. После надясно. Компютърът все още не позволяваше ръчно управление. Скоростта беше прекалено висока.

По-малко от секунда ги делеше от удара. Секунда, в която можеше да се живее вечно. Времето спря. Непознатият падна върху капака и го прегърна. Дясното крило се вдигна във въздуха. Отвън нахлу студен вятър.

„Господине, моля ви, качете се вътре, опасно е да стоите на платното… Господине!“

Мъжът огледа звездното небе. Скочи в купето и извика:

„Пълна тяга!“

„Кой сте вие?“ — попита го Юлия.

Струваше ѝ се някак познат. До болка познат. Самото му присъствие излъчваше ясно усещане за близост и комфорт. Загледа се в лицето му, но не успя да различи конкретни черти, също както не можеше да фокусира погледа си върху буквите от книгата по-рано.

„Закононарушител. А вие сте съучастник. Пълна тяга, за Бога!“

„Пълна тяга“ — повтори тя и ускорението я притисна обратно към меката тапицерия на седалката.

„Значи сте кросър? Пресичате скоростните отсечки ей така, за удоволствие?!“

„Не“ — мъжът извади странен на вид уред, наподобяваш музикална кутийка — от онези, които се продаваха по панаирите в нейното детство. — „Ако ми позволите!“ Тя забеляза, че върху кутийката имаше миниатюрна клавиатура. Мъжът набра някаква комбинация от знаци. Изведнъж тя се оказа В НЕГОВАТА ГЛАВА. Виждаше всичко през неговите очи. Чуваше през ушите му.

Времето потече назад.

Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и се оттегляше със свистене, което потъваше в мрака. Мъжът скочи от някакво дърво. Падна върху гладката повърхност на пистата. Превъртя се няколко пъти, за да смекчи силата от удара. Лежеше по гръб. Небето се разстилаше над него. Звездното небе. „Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, копеле!“ — помисли си той, стана и напрегна всички сетива…

„Говори трафик контрол. Използвайте отбивката след 30 км и завийте надясно. Спрете на удобно за вас място и излезте от глайдера с вдигнати ръце!“ — лъчите минаваха вертикално през прозрачния покрив на купето и осветяваха всичко в бяло. Въпреки това тя не успя да различи физиономията на човека до нея. Само го почувства още по-близък.

Юлия плесна с ръце и стъклата се затъмниха.

„Никога няма да се откажат — посъветва я той. — По-бързи са от нас, освен това са много. И могат да летят.“

„Ще те видя ли някога отново?“ — попита го тя, след като извърши маневрата и спря.

„Най-вероятно не! Но наградата ми ще стигне да покрие и вашата глоба. Адвокатът ми ще се свърже с вас за подробностите.“

Дясното крило на глайдера се вдигна във въздуха. Мъжът излезе.

„Говори трафик контрол. Поставете ръцете си на тила…“

Шумът от машината над него беше неописуем. Остро свистене и виене, което непрекъснато се усилваше. Седалката подскочи, сякаш нещо я ритна отдолу.

Коланите я задържаха на място. Виенето на двигателите се увеличаваше.

Юлия отвори очи. Разбра, че е сънувала. Намираше се на борда на самолета. До нея, вместо красивия непознат авантюрист, седеше дебелият господин, окъпан в пот и аромат на евтин парфюм. Стискаше здраво дръжките на седалката.

Очевидно бяха попаднали в турбуленция, защото корпусът се тресеше. Юлия се престраши да погледне навън, през люка. Крилото на самолета вибрираше. „Сякаш птичка размахва криле“ — помисли си тя.

Вместо тази мисъл да я притесни, я накара да се засмее. „Сигурно е от напрежението“ — каза си тя. Погледна към немеца, който седеше до нея. Онзи беше със затворени очи. Юлия подигравателно го попита:

— Е, кой се страхува сега?

Мъжът отвори очи и я изгледа с почуда. Приятното усещане от съня все още се разстилаше по корема ѝ, по слабините и по бедрата ѝ. Чувстваше се освежена. Излъчването на непознатия толкова рязко контрастираше с това, което все още носеше в себе си като избледняващ спомен от съня. Сега обстановката наоколо ѝ се струваше нереална. По-нереална дори от онова, което беше сънувала. Все едно отново беше дете и се забавляваше в някой лунапарк.

Друсането и клатенето спряха. Звукът на двигателите се снижи до жуженето, което я беше приспало преди малко. Включи се радиото:

— Говори вашият капитан. Моля да ме извините за безпокойството, но преминахме през зона с ниско налягане и насрещният вятър предизвика силна турбуленция. Всичко е наред и поводи за притеснение няма. Започваме да се снишаваме. Останете с коланите до самото приземяване. Ще кацнем в Берлин след по-малко от десет минути.

Съобщението беше повторено на още няколко езика. Чуха се радостни възгласи, викове на облекчение и на благодарност от страна на пътниците. Капитанът спази своето обещание и броени минути след като се показа отново под облаците, самолетът гладко докосна пистата. Пътниците ръкопляскаха. Скоростта намаля. Започнаха рулиране към летищните терминали.

Когато най-после движението спря и всички лампи светнаха, дебелият господин побърза да стане пръв. Извади ръчния си багаж, хвърли към Юлия поглед, изпълнен с обида и презрение, демонстративно ѝ обърна гръб и се смеси с тълпата, която вече се оформяше пред изхода.

„Задник!“ — помисли си тя.

Протегна се безгрижно в седалката с високо вдигнати ръце, прозя се с широко отворена уста и зачака пътеката да се опразни. Нямаше закъде да бърза.

* * *

Уверен, че никой в момента не го наблюдава, Адам се напъха с дрехите в леглото и мигом се зави през глава. Изгаси газената лампа върху шкафчето до леглото по команда. Беше свалил само якето. Дори остана с войнишките ботуши.

Зачака гласовете в спалното да утихнат. С напредването на нощта разговорите постепенно замряха, шушуканията престанаха, замениха ги традиционните звуци от спалното, с които Адам вече беше привикнал: шумоленето на вятъра отвън, пукането на дървата в печката, ленивите поскърцвания на трикракото столче, върху което седеше дневалният, хъркането на военните и цивилните, звънът на пружините, когато някой сменеше позата.

Бавно и без да издава излишен шум, той закачи кобура с пистолета и двата пълнителя на колана си, закачи и ножа от другата страна на кръста. После тихичко напъха вестника с лекарствата, които му беше дала Богдана, в страничния джоб на войнишкия си панталон. Трябваше само да облече якето и да излезе, след като чуе сигнала. Дневалният едва ли щеше да го спре. Можеха да ходят до тоалетната по всяко време. А и той не беше единственият, който си лягаше с дрехите. Повечето цивилни, които настаняваха в тяхното спално, особено новодошлите, още несвикнали с обстановката и неразпределени по работни места, обикновено също си лягаха облечени в първата нощ. „Сигурно не могат да свикнат с грубите, прашасали войнишки одеяла, чиято вълна дращи кожата, и си мечтаят върху мръсните, изкормени дюшеци, проснати директно на пружините, да имаше поне някакво подобие на спално бельо“ — мислеше си Адам.

Къпането ставаше веднъж седмично, под строй. В едната баня — цивилните, в другата — военните. Мъжете и жените отделно. На всеки човек се падаше по кофа студена вода, наливана от специално назначен за целта дневален, метално канче за обща употреба и резенче груб, заводски сапун, който дразнеше кожата, щипеше на очите и понякога от него избиваха сърбежи по цялото тяло, а косата окапваше. При тази хигиена нищо чудно, че и част от войниците предпочитаха от време на време да си лягат направо с дрехите. Така хем щяха да са готови, ако ги вдигнеха внезапно на учебна тревога, хем се предпазваха от допира с мръсните дюшеци от дунапрен и пълните с кой знае какво одеяла, които никога не се перяха, а само се изтърсваха веднъж седмично от саждите и от прахоляка.

Спалното, в което Адам прекарваше нощите си, беше различно от останалите, преходно. Тук настаняваха цивилните мъже, които все още не бяха получили работа в лагера, а заедно с тях, за повече сигурност, всяка нощ докарваха и войници, които се редуваха да спят на смени в собствените си помещения и в преходното, за да охраняват новодошлите цивилни и да се намесват, в случай че някой незапознат с правилника развали дисциплината нощем.

Тъй като Адам не се нуждаеше от лечение, но все още беше освободен от задължения по болничен, това беше единственото място, където можеха да го настанят след изписването му от лазарета. Това беше и последната нощ, която прекарваше тук. Утре щеше да заеме мястото си в строя, а вечерта щеше да получи легло при Вълчанов и останалите войници, където Бог знае какво го очакваше и дали изобщо щеше да преживее до сутринта…

Мястото му харесваше. Дисциплината не беше толкова строга, колкото в чисто войнишките помещения, поне така беше научил от Боян, а и всяка вечер чуваше слухове за света отвъд загражденията, прошепнати плахо от новопристигналите в тъмното. Ситуацията там непрекъснато се влошаваше. Стотици хиляди трупове на хора и животни гниеха в градовете и по въздуха се носеха зарази, но това беше по-малката опасност, като се имат предвид мародерите, които спазваха само един закон — закона на по-силния. За повечето оцелели след Аварията беше истинско облекчение, че са ги докарали тук.

Зачисляваха ги в армията или ги принуждаваха да работят целодневно, но в замяна получаваха редовно храна и подслон, плюс въоръжена охрана срещу опасностите, които дебнеха навън. Разбира се, те все още не знаеха за правилото на последното предупреждение, за бичуванията, за екзекуциите и за вероятността армия плюс Генерален щаб изобщо да не съществуват, а целият този „театър“ да е организиран гениално от полковник Саздов — човека, който колеше и бесеше тук, който еднолично се разпореждаше с живота и съдбата на всички, докарани против волята им, но намерили все пак убежище в неговия полеви войнишки лагер.

Дисциплината се затягаше с всеки изминал ден и последната наблюдателна кула — онази зад горичката при камионите, откъдето смятаха да се измъкнат, щеше да бъде готова скоро. Тази нощ действително им предлагаше единствената възможност за бягство и нямаше закога повече да отлагат.

Адам се съмняваше в честността на Боян, естествено, но какъв друг избор имаше, освен да му се довери? Ако онзи беше предател, щяха да го пречукат. Ако се върнеше в строя — също. На практика нямаше какво да губи. Оставаше му само да се надява, че бягството ще протече по план и че няма да има внезапна проверка или фалшива тревога, която да опропасти намеренията им.

Разсъжденията му бяха прекъснати от трите изкашляния, които долетяха през брезента отвън. Това беше сигналът. Адам преброи бавно до десет наум, стана, облече си якето и мина покрай дневалния, който дремеше на трикракото столче до печката. Онзи дори не му обърна внимание. Поредният, който отиваше до тоалетната.

Навън го очакваше Боян. Другият дежурен не се мяркаше наоколо. Очевидно приспивателното в чая беше подействало и Боян беше скрил тялото на другаря си по нощна смяна някъде на сигурно място, за да се наспи спокойно до сутринта. Адам дори не искаше да мисли за последствията…

Тихичко прекосиха откритото пространство до тоалетните, един по един, за да не будят подозрения, ако някой ги видеше заедно. Изчакаха се отзад и се шмугнаха в рядката горичка, която водеше към развалените камиони и оградата с недостроената наблюдателна кула в края на поделението.

Никой не охраняваше камионите, тъй като те вече не ставаха за нищо. Частите, които можеха да послужат в поделението, отдавна бяха разглобени и извадени. Изкормените туловища на огромните военни машини почиваха върху дървени трупчета без гуми, врати, прозорци и седалки. Двигателите им бяха непокътнати под изтръгнатите капаци. Адам си спомни за слуховете, които беше чул в спалното помещение през изминалите денонощия.

Дори елементарна електротехника, като фенерче с батерия, не можеше да се задейства след Аварията. И никой не знаеше защо. Поради тази причина в поделението се отопляваха на твърдо гориво и се осветяваха с газени лампи, а за всякаква дейност разчитаха само на законите на механиката и на първобитния човешки труд. Ето защо им трябваха повече оцелели цивилни, които всеки ден докарваха в поделението с каруцата.

На десетина метра от оградата залегнаха ниско върху тревата и зачакаха караула. Боян се оказа прав — след малко от непрогледния мрак край вътрешната страна на оградата изскочиха двама войници с автомати, но без куче. Единият от тях държеше газена лампа в едната си ръка, а с другата подпираше дръжката на оръжието, преметнато отпред, върху гърдите. Другият небрежно носеше автомата си зад рамо. Когато караулът приближи достатъчно, Боян даде знак на Адам и двамата тихомълком излязоха от горичката с високо вдигнати ръце.

— Стой! Кой там? — провикна се войникът с газената лампа.

— Свой човек, няма страшно! — сърдечно му отговори Боян и предпазливо направи две крачки напред, към светлината от газената лампа, за да може войникът да го види по-ясно.

Онзи разпозна и лицето, и гласа, и изведнъж се отпусна:

— Какви си ги намислил пак, бе, Бояне? Знаеш, че е забранено да се промъкваш край оградите нощем. Като нищо ще те застрелят! Ей го на, новобранката за малко да напълни гащите от страх.

Другият войник само се изкиска нервно. Автоматът продължаваше да виси зад рамото му.

Боян направи скришом знак на Адам. Двамата свалиха ръце и се приближиха още към караула. Адам се опитваше да пристъпва уверено. Онзи с газената лампа я повдигна към лицето на Адам, за да го огледа.

— К’ъв е тоя? — попита и се изхрачи върху тревата.

— Новият ми сътрудник — небрежно отвърна Боян.

— И в какво си сътрудничите? — попита войникът с газената лампа.

Ръката му стискаше дръжката на автомата. Стоманата на добре смазаното оръжие проблясваше в оскъдната светлина. Адам си наложи да не мисли за това.

— Е, как в какво? Нали знаеш, че бате ти Боян винаги е по сладките далавери?

Определено успя да събуди интерес у питащия. В това време новобранецът нервно въртеше глава. Погледът му шареше ту към тъмнината зад оградата, ту към горичката, от която бяха изскочили новодошлите.

— Виж сега — започна Боян, — момчето го докараха наскоро от града. Даже е колега, утре ще го пуснат в строя и ще му дадат автомат. Ефрейторче от запаса, току-виж ти стопил лагерите от гърч, ако не внимаваш.

— Абе мани, писнало ми е от новобранци! Ефрейтор, не ефрейтор, тука се уважават старите кучета! — изръмжа войникът с лампата и отново се зае да изучава лицето на Адам. Сякаш се опитваше да го запомни.

— Нали знаеш, че като идва от града, човек винаги носи нещичко у себе си. Но и все нещичко му липсва. И търси размяна. Момчето веднага се усети към кого да се обърне — гордо заяви Боян.

— И какво предлагаш?

Боян разкопча внимателно копчетата на връхната си дреха, без да прави резки движения. Отдолу се показа стек червено „Марлборо“. Очите на караулния светнаха.

— Представяш ли си, а той даже не е пушач! — продължи с шеговития си, приятелски тон Боян. — Обаче му се порка, две не вижда. Сигурно е от цялото това напрежение, знаеш как е: преместването, новата обстановка, за втори път в редовете на българската армия, такива ми ти неща… Е, разменяме цял стек цигари срещу едно хубаво шише ракия. Случайно да ви се намира?

Караулният видимо се замисли. След няколко секунди каза:

— Може, но не сега. Няма как да напусна поста. Даваш цигарите и утре получаваш пиячката. Аз ще те открия.

Боян извади предпазливо стека с цигарите, внимателно го подаде на войника, онзи пусна дръжката на автомата, за да го хване. Другата му ръка беше заета с лампата… Това беше моментът, който очакваха.

— Сега! — извика Боян.

Всичко стана за части от секундата. Използвайки близостта си до караулния и факта, че двете му ръце бяха заети, Боян го удари силно с чело по носа. Онзи се залюля за миг, сякаш се колебаеше, по брадичката му потече кръв, изтърва лампата и цигарите, с едната ръка посегна към счупения си нос, а с другата към автомата, но вече беше късно. С мощен ритник между краката Боян го повали на земята, измъквайки ловко автомата от свличащото се тяло. В същото време Адам извади пистолета си и го насочи към лицето на другия войник. Направи му знак да мълчи.

— Свали оръжието бавно, хвърли го в краката ми и седни внимателно долу на земята при колегата! — заповяда Боян. — Ако издадеш и звук, си умрял!

Треперейки, войничето се подчини на заповедта.

Известно време Боян разглеждаше с гордостта на победител двамата обезвредени пазители на оградата. Единият си търкаше носа, опитвайки се да попие с длани кръвта, а другият мълчаливо се взираше в тревата между краката си.

След като прибра обратно стека с цигарите, Боян извади от колана зад гърба си клещи и ги хвърли на земята пред двамата повалени. Междувременно подаде единия автомат на Адам, а другия запази за себе си. Оръжията бяха леки, със сгъваем приклад. Това само ги улесняваше в бягството.

— Имате две минути на разположение, за да изрежете дупка в оградата. Ще се промъкнем и четиримата през нея. Ако не искате да идвате с нас, ще ви завържем тук и следващият караул ще ви намери, а на сутринта Саздов най-вероятно ще заповяда да ви екзекутират. Или поне със сигурност ще ви бичуват. Ако успеете навреме да отворите път в оградата, сумките с пълнителите при мен, вие напред, ние отзад и така, докато стигнем рекичката. После се разделяме. Избора го предоставям на вас. Имате две минути за разсъждение, докато отваряте дупка в оградата! И да не чувам детски глас. Всеки решава сам за себе си!

Двамата мълчаха. Не реагираха по никакъв начин. Боян се наведе и удари силен шамар в лицето на новобранеца:

— Започвайте да режете оградата СЕГА! — той изрита клещите към тях.

Войниците се сепнаха и както бяха на колене, допълзяха до оградата, за да изпълнят поставената им задача.

След малко в ръждясалата тел вече имаше отвор, през който спокойно можеше да пропълзи човек на четири крака.

— Е, какво решавате? — попита Боян. — С нас към свободата или вързани тук, до отвеждането ви в Четвърти сектор?

Без да умуват много, войничетата от караула се запромъкваха през оградата.

— Опа, май забравихме нещо! — натърти Боян.

Двамата едновременно свалиха сумките с пълнителите и ги хвърлиха обратно през дупката в оградата.

— Ножовете ви ги подарявам — каза великодушно Боян, докато закачаше новите пълнители към колана и го запасваше около кръста си. — Може да ви потрябват в гората по-късно. И да ви виждам ръцете на тила!

— Иди да донесеш мешката с провизиите ей там, зад дървото под храста съм я наврял — обърна се той към своя съучастник с далеч по-благ тон.

Когато двамата с Адам изпълзяха през дупката, онези стояха изправени, с ръце на тила, на няколко крачки от тях в тъмнината.

— Бегом марш! — заповяда Боян.

От прикритието на гъстата планинска гора ги делеше по-малко от километър по нанадолнище, а до минаването на следващия караул имаше повече от десет минути. Дори да се влачеха, пак щяха да успеят! Адам си пое дълбоко дъх, сложи мешката на гръб и стисна здраво автомата, насочен към фигурите на двамата мъже, които бягаха в полумрака пред него. Подрънквайки с откраднатия автомат зад рамо и със собствения в ръце, опасан с три комплекта пълнители за АК-47, Боян енергично тичаше до него.

* * *

Ангелина беше паркирала малкия си фолксваген бийтъл на паркинга на летище „Тегел“. Трафикът не беше натоварен и тя маневрираше ловко между останалите автомобили, изпреварвайки ги по пътя към центъра. Междувременно не спираше да бърбори: за университета, за колегите, за лекциите, за храната в мензата, за Германия, за немците, за трудностите ѝ с техния език, за нравите на берлинчани, за чужденците, за нощния живот в Берлин и разбира се, за Ян.

Ян беше немското ѝ гадже, с което тя много се гордееше: висок, русокос хубавец, малко стеснителен, но блестящ кавалер, обличал се скучно, но винаги бил спретнат и чист, с гладко избръсната брада, миришещ на хубаво, при това неотразим в леглото и на всичкото отгоре — кореняк берлинчанин.

— Нямам търпение да ви запозная! — възкликна Ангелина, докато изпреварваше поредния автомобил по булеварда. В далечината вече се издигаха очертанията на Берлинската телевизионна кула.

— А какво стана с твоя писател? Защо така реши да избягаш? И, извинявай за въпроса, знаеш, че винаги си добре дошла, разполагаме с достатъчно място у нас, но колко смяташ да останеш? Имам предвид, в Берлин?

Юлия се усмихна преди да отговори:

— Анджи, много въпроси задаваш! Чудя се откъде да започна…

Не ѝ се задълбочаваше по темата с Адам. Все още я разкъсваха угризения за необичайната ѝ постъпка, за страхливото ѝ бягство. Пък и какво я интересуваше Ангелина! Само беше споменавала няколко пъти в имейлите си до нея, че е приютила някакъв бедстващ писател в ателието си и нищо повече. За да не рови в собствените си рани по въпроса, Юлия реши да прибегне към лъжата — древното и изпитано средство, което винаги работеше в подобни ситуации:

— Започна да се напива и дори веднъж ми посегна. Нямах смелост да го изгоня, затова трябваше да се махна аз.

— Миличката! — Ангелина се пресегна и я погали бързо по бедрото, ръката ѝ незабавно се върна обратно върху кормилото. — Нищо, всяко зло за добро! Ще видиш, че тук ще ти е много добре. Берлин е прекрасен град! И е пълно с артисти, художници, музиканти — ще се почувстваш в свои води.

— Нямам намерение да ви досаждам дълго, ако това те притеснява — продължи Юлия, — само седмица-две, докато се ориентирам в обстановката и си намеря квартира. Трябва и да накупя някои материали, всичко остана в София. Дори една четка нямам в момента. Още утре смятам да се разходя по магазините.

— Не само разнообразието, но и цените ще ти харесат, конкуренцията е огромна. Ще разпитаме Ян, той по-добре ги знае. Нали е местен!

— Как се запознахте с него?

— Банална история — усмихна се Ангелина. — Запознахме се на упражнения преди два месеца, оттогава сме неразделни. Още на третия ден напуснах квартирата — покани ме да живея у тях, представяш ли си? На друг мъж щяха да му трябват години, за да се реши на подобна „смела“ постъпка.

„По всичко личи, че е влюбена“ — помисли си Юлия. Спомените за ателието и за спящия в леглото Адам, когото беше целунала за последен път само преди няколко часа, стегнаха гърлото ѝ. Ангелина не спираше да говори:

— Много ще ти хареса у нас, ще видиш! Ян има наследствена къща, от дядо му е. Имаме стая за гости, дори можем да ти осигурим нещо като ателие в пристройката — една стара работилница, която и без това за нищо не ползваме. Само трябва да се изхвърлят боклуците и да се поразчисти малко. Сигурна съм, че той няма да има нищо против. Кварталът е чист и спокоен, далеч от лудницата в центъра, но се стига лесно с метрото. Ако до месец не успееш да си намериш свястна квартира и решиш да останеш, ще говоря с него да му плащаш някакъв символичен наем, докато се устроиш. Надявам се да нямаш нищо против, просто тук обичаите са такива. Но дотогава има още много време…

Юлия се наведе и целуна Ангелина по бузата.

— Нямаш представа колко много правиш за мен, благодаря ти, Анджи!

— Е, стига де, нали за това са приятелките! Пък и аз съм ти задължена, от колко време вече се грижиш за апартамента ми в София!

— Дори една чаша не успях да счупя като хората.

Двете избухнаха в смях. След като се поуспокоиха, Ангелина добави:

— Ще помоля майка ми да наминава от време на време — сега, когато тебе вече те няма. Не исках да я занимавам, но тя и без това се натиска… Нали ги знаеш старите, все гледат да са полезни по някакъв начин.

Паркираха пред малка бяла къща. Още докато вървяха по каменната пътечка през двора, Ян отвори входната врата, за да ги посрещне. Отговаряше точно на описанието, което му беше дала Ангелина: висок, строен и рус, с изпъкнала адамова ябълка, над която висеше загадъчна усмивка, украсена от топли, дълбоки, кафяви очи. „Какво прекрасно момче!“ — помисли си Юлия със завист.

А той веднага се постара да защити и репутацията си на кавалер. След като се представи на Юлия и прегърна Ангелина, без да губи нито секунда, той се наведе, взе куфарите на гостенката, придърпа ги в коридора и се отмести встрани, за да направи място на двете дами да влязат.

В къщата гореше камина. Беше топло, уютно, чисто и подредено. Миришеше на вкусно. Ян беше сготвил вечеря. Масата в хола беше изрядно сервирана за трима: с бели кърпи, сребърни прибори и кристални чаши за вино. Ян галантно пое палтата им, издърпа тежките столове с мека тапицерия, за да могат двете да се настанят и извади от хладилника бутилка шампанско. През цялото време Ангелина хвърляше усмихнати, съзаклятнически погледи към Юлия.

— Дами, предлагам да пием по чаша шампанско за българо-немската дружба — той намигна закачливо и едва доловимо към Ангелина — и за посрещането на нашата нова приятелка от България — Юлия!

Тапата изгърмя, чашите се напълниха с пенливо вино.

— Дано да се почувствате комфортно в гостоприемството на скромния ми дом! — добави Ян, докато надигаше шампанското към плътните си, сочни устни.

— Знаех, че отивам при приятели, но това посрещане надминава всичките ми очаквания! — възкликна Юлия. Беше напълно искрена в похвалите си.

Изпиха шампанското и преминаха на червено вино. Ян сервира няколко вида сирена за предястие. Беше приготвил задушено заешко с гарнитура, поднесе сладолед и конфитюр от малини за десерт, довършиха вечерята с по една-две чашки „Йегермайстер“. Понапиха се приятно, през цялото време Юлия и Ангелина си разказваха смешни истории от ученическите години, Ян ги развеселяваше с вицове за студентския живот. Без да забележат как лети времето, навън се стъмни, нощта напредна, стана единадесет и дойде време да си лягат.

Ян отсервира масата, нареди съдовете в миялната машина и се зае да приготвя леглото на Юлия в стаята за гости. През това време двете с Ангелина лежаха опънати на канапето в хола, до запалената камина, подпийнали и усмихнати до ушите, с по чаша зелен чай в ръка.

— Анджи, той е просто невероятен! — не се сдържа Юлия веднага след като Ян излезе, за да ѝ приготви стаята. — Винаги ли е такъв, или просто се старае да направи добро впечатление?

— Винаги е такъв — ухили се Ангелина. — Нали ти казах, че е истинско ангелче! Извадих невероятен късмет.

Стаята ѝ беше в съседство с тяхната спалня. Докато се въртеше в голямото двойно легло, застлано с хладни, чисти чаршафи, които ухаеха прекрасно на омекотител, Юлия чуваше смеховете на младата двойка, долитащи през стената — кикотенето на Ангелина, приглушените им разговори. Мисълта за Адам не ѝ даваше мира. Зави се през глава и се опита да заспи. Беше дълъг и изтощителен ден, а утре животът ѝ започваше отначало. За пореден път.

* * *

В гората цареше непрогледен мрак. Адам започваше да се чувства несигурен. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-слабо виждаше двамата пленници пред себе си, както и вървящия до него Боян. Всичко можеше да се случи. Той стисна здраво автомата. Напрегна уши — вслушваше се в стъпките на четиримата по изсъхналите борови иглички между дърветата, в учестеното им дишане, в повеите на вятъра, в ромоленето на рекичката, която наближаваха.

— Стой! — заповяда Боян.

Двете войничета замръзнаха на място. Същото направи и Адам.

— Дай ми мешката и ги дръж внимателно тия двамата на прицел! Ако направят и най-малкото движение, стреляй!

Адам не можеше да прецени къде точно се намират техните пленници в тъмното, но реши да запази тази подробност за себе си. Внимателно измъкна рамене от презрамките на мешката и я подаде на своя съучастник. Онзи започна да рови в нея. Чу се сух пукот от чупенето на стар клон, късане на парче плат. Разплискване на течност в бутилка. Отваряне на тапа. Силен мирис на спирт. Дращене на кибрит. Внезапно светлината от запалената клечка се превърна в буен синкав пламък. Боян си беше направил самоделна факла. Вдигна я високо над себе си.

В светлината на пламъците ѝ Адам успя да разгледа обстановката. Двамата им пленници стояха точно на ръба на дерето към рекичката. Още няколко крачки и щяха да паднат вътре. Обгръщаше ги иглолистна гора. Четиримата бяха полепнали в бодили и трънища.

— Така — започна Боян. — Слушайте ме внимателно, защото няма да повтарям. Онези глупаци в лагера сигурно вече са установили липсата на караула и всеки момент ще започнат преследване. Разделяме се на две групи. Вие поемате нагоре по течението, аз и приятелят ми — надолу. Ако направите опит да вървите след нас, ще ви застрелям. Ако не се подчините на заповедта — също!

Мълчание.

— Ясен ли съм?

— Тъй вярно! — отговори новобранецът с разтреперан глас.

— Ясно! — отвърна другият малко по-уверено.

— Тогава, на три, бегом марш! Едно! Две! Три!

Войничетата хукнаха нагоре и бързо се изгубиха в тъмнината. Боян направи знак за тишина. Слушаше как стъпките им се отдалечават. Постепенно звукът се сля с шумоленето на реката и изчезна. Боян започна да се спуска внимателно надолу по дерето, като махна на Адам да го последва. Рекичката беше два-три метра широка и педя-две дълбока. Боян заби факлата досами водата и извади двете манерки. Внимателно започна да ги пълни, като предпазваше гърлата им с пръсти, за да не влиза пясък, камъчета и кал. Хвърли на Адам едната манерка. Другата пъхна в мешката. Извади от нея платнена торба, която също даде на Адам. На въпросителния му поглед отговори:

— Твоят дял от запасите. Малко сухари, масло, спирт, парцали, кибрит, шоколад, консерви, безопасни игли, все полезни неща. Не знаеш кога ще ти потрябват. Щом се убедим, че сме в безопасност, ние двамата с теб се разделяме. Няма да ти ставам бавачка. След това всеки поема по своя път. Знаеш как да си служиш с това, нали? — Боян кимна към автомата със сгъваем приклад, който Адам стискаше в ръце.

— Да, бил съм в казармата.

— Окей, имаш пистолет с два пълнителя, нож и автоматично оръжие. Ето ти още патрони за автомата — Боян измъкна едната от трите сумки, които висяха на колана му, и я хвърли на земята, между краката на Адам. — Двете сумки, моето лично оръжие и присвоеният калашник остават за мен. Разделихме и провизиите. Мисля, че съм достатъчно коректен с теб, нали, партньоре?

В гласа му Адам долови неприятен сарказъм.

— Да, разбира се, никога не съм се съмнявал в това.

— Защо тогава криеш твоите запаси от мен?

Ставаше дума за лекарствата, които му беше дала Богдана. „Откъде, по дяволите, знае за тях?“ — учуди се Адам. Сякаш прочел мисълта му, Боян отговори:

— Проследих те до операционната вчера и подслушах целия ви разговор. Както ти непрекъснато се съмняваш в добрите ми намерения, така и аз не приемам дадената дума за чиста монета, приятелю! Трябваше да те държа под око. Все пак залагам и собствения си задник в това бягство. Вади лекарствата!

Адам се подчини. Не знаеше какво да очаква. За всеки случай не изпускаше автомата от ръце, макар да беше сигурен, че няма големи шансове срещу опитния военнослужещ, ако онзи решеше да го превърне в труп още тук и сега — край реката. Подаде омачканата топка вестници на Боян.

Той клекна и я разтвори върху земята.

— Заслужаваш да ги конфискувам всичките заради некоректното ти поведение, но все още си ми нужен като партньор, така че за последен път ще ти дам шанс. Поне докато се измъкнем от преследвачите.

Той започна да разделя ампулите с течен аналгин, антибиотиците и витамините, блистерите с хапчета, спринцовките и иглите на две. Напъха своята част в мешката, другото загърна обратно в мръсния стар вестник и го побутна към Адам. Взе факлата и тръгна надолу край рекичката, стъпвайки внимателно между камъните и стърчащите корени. Бързайки да не остане сам в тъмното, където лесно можеше да се пребие, Адам прибра лекарствата в торбата, опаса сумката с пълнителите и хукна след него. Чувстваше се гузен, но и облекчен. Току-що се беше разминал на косъм от смъртта. За пореден път.

Вървяха известно време мълчаливо, заслушани в шумовете на гората и в постоянното ромолене на водата между камъните. Подминаваха ниски каскади, имаше и по-дълбоки вирове тук-таме, но дори тях човек лесно можеше да ги преброди, без да се намокри от коленете нагоре.

Изведнъж от билата над тях се разнесе силен пукот. Затрещяха изстрели. Адам се обърна и видя между клоните на дърветата в небето да се издига сигнално-осветителна ракета. След като стрелбата приключи, ясно можеха да се различат далечни викове и кучешки лай.

— Сега ще трябва да подгизнем! — каза Боян и скочи в реката. — Върви след мен. Хвани се за мешката и не я изпускай!

Той загаси факлата във водата. Адам незабавно се подчини. Стъпи върху хлъзгавите, гладки камъни и опипа в тъмното пред себе си, за да намери мешката на Боян. Усети леко подръпване. Тръгна след него.

Придвижваха се бавно. Боян изучваше неравностите по дъното пред тях с пръчката, която им беше служила за факла преди малко.

— Мисля, че онези горе току-що пречукаха караула — каза той. — Може и да не са открили още нашата липса, но при всички случаи целият лагер е вдигнат в бойна тревога и съвсем скоро ще узнаят, че бегълците не са само двама.

— Какво смяташ да правим? — попита Адам.

— Както виждаш, в момента прикриваме следите. Участвал съм в преследване преди. Знам, че не смеят да се отдалечават прекалено много от лагера. Пък и не сме им толкова необходими ние двамата с теб, Адаме! Наясно са, че сме въоръжени и ще им окажем съпротива. Това е психологически фактор, който допълнително ги забавя. Кара ги да са предпазливи. Саздов няма да пилее напразно човешки ресурси. Единствената му цел е да ни пречука, за да използва телата ни като назидание пред останалите кандидат-бегълци. Сега със сигурност вървят след нас в две колони, по двата бряга. Кучетата ги водят по следите. След като ги загубят там, където нагазихме в реката, ще се забавят още. Ако успеем да се отдалечим достатъчно, сме спасени. Върви!

Водата беше леденостудена. Адам почти не усещаше вече ходилата си. Всяка крачка му причиняваше болка. Можеше да си изкълчи крака или дори да го счупи между хлъзгавите камъни по неравното дъно. Не виждаше нищо и не чувстваше къде стъпва. Водата около тях заглушаваше всички останали шумове. Не можеше да се ориентира в тъмното по слух — не знаеше нито къде се намират, нито колко далеч са от преследвачите. Почувства се безпомощен. Започна да го обзема паника. Но си наложи да мълчи и да върви плътно след Боян, стиснал здраво мешката върху гърба му. След всяка крачка следваше пауза и рязко подръпване. Постепенно започна да свиква с ритъма. Правеше всичко възможно да не изостава от темпото, за да не пречи на опитния си водач.

Вървяха така дълго. Адам беше на ръба на силите си. Усещаше горещи сълзи да се стичат по бузите му. Тракаше със зъби от студ. Носът му течеше. В гърдите му напираше кашлица, която той се опитваше на всяка цена да потиска. Мускулите му се предаваха. Той хапеше устните си постоянно, за да не мисли само за болката в ходилата. Изведнъж Боян спря. Адам се притисна неловко в мешката пред себе си, не смеейки да помръдне, за да не я изгуби в тъмнината. Дишаше учестено. Потта се стичаше по тялото му под дрехите. Беше жаден. Извади манерката и отпи глътка студена вода.

— Тук се разделяме, приятелю!

— Сега? — задави се Адам.

— Ти поемаш надясно от реката, аз — наляво. Ако имаме достатъчно късмет, може вече да са се отказали, след като са загубили следите. Ако още пълзят край реката, ще ги принудим да се разделят на две. Така броят на противниците намалява, а и нямат връзка помежду си, ето защо най-вероятно ще получат нареждане, ако не открият нищо, съвсем скоро да се върнат обратно в лагера. Твоята задача е да вървиш колкото може повече. Вече имат два трупа за шоуто на Саздов, така че не им е много важно дали ще ни заловят. Но може и да пуснат кучетата. Ослушвай се внимателно! Животните са обучени да нападат тихомълком и да убиват на място! Предимството е, че стъпките им няма как да останат нечути в шумата между дърветата, а ти си въоръжен. Усетиш ли ги, че приближават, просто ги убий. А после бягай, защото войниците със сигурност ще се втурнат презглава към мястото, откъдето са чули изстрелите.

— Но аз едва ходя, не си усещам краката от студ!

— Това не е мой проблем. — Боян направи кратка пауза, обърна се и прегърна Адам. Реката се стичаше през краката им. — Ако не се справиш, просто ще умреш. Това е най-лошото, което може да ти се случи! — каза той с почти шеговит тон. — Но съветът ми е да не ги оставяш да те заловят жив. — Боян го потупа по гърба.

— Сбогом, приятелю!

— Сбогом! — отвърна Адам. — И успех!

Другарят му прегази ловко през водата до брега и стъпките му изчезнаха в тъмнината. Адам остана сам.

* * *

На сутринта Ян отново се представи като перфектен домакин. Беше станал преди всички, на масата ги очакваше димящ омлет, ухаеше приятно на току-що сварено кафе, чашите бяха пълни с прясно изцеден фреш от портокал, тостерът весело бълваше препечени филийки. След като закусиха, Ангелина грабна ключовете от бийтъла и каза, че закъснява за лекции. На въпроса дали не учат заедно — нали са се запознали на упражнения в университета, получи отговор, че дори не следват в една и съща специалност, просто упражненията им по общ предмет са съвпаднали. Ян заяви, че е свободен през деня и предложи услугите си да разведе Юлия из Берлин, ако разбира се, нямала нищо против.

„Оставаше и да имам!“ — помисли си тя. И на драго сърце се съгласи.

— Хайде, гълъбчета, приятен ден! Ще се видим довечера — тя целуна звучно Ян по устата. — Берлин ще ти хареса много, мила! — махна за довиждане и излезе.

Ян предложи да вземат велосипедите и да слязат с тях до центъра, за да могат да обиколят повече места наведнъж. Подаде ѝ каска, наколенки, сигнална фланелка и ѝ връчи дамското колело на Ангелина — холандски велосипед с вътрешни скорости, тънки гуми и високо, тясно кормило. После изкара своя бегач от гаража и двамата поеха към центъра по чудесно разчертаните велосипедни алеи.

Колелото ѝ достави истинско удоволствие. Не беше се качвала на велосипед от години. Берлин имаше плосък и равен терен, въртенето на педалите не я затрудняваше изобщо. Носеше се като перце върху елегантното колело и се наслаждаваше на сутрешното слънце. Повечето алеи за велосипедисти бяха двупосочни, отделени от тротоарите за пешеходци и от уличните платна, а кръстовищата имаха дори специални светофари за велосипедисти.

Направиха кратък тур по основните забележителности. Ян услужливо предложи да я фотографира за спомен пред кулата, катедралата, университета, парламента, Бранденбургската врата и други исторически монументи. Потънаха в прохладната зеленина на близък парк. Пясъкът по алеите закачливо шумолеше и шептеше под гумите. Разкошните поляни, цветните лехи и старите дъбове пълнеха очите им с красота. Кръвта се раздвижи в тялото на Юлия. Дробовете ѝ се отвориха. Изпълваше я прекрасното усещане за свобода, за живот, за младост и топлина. Трудно ѝ беше да скрие радостната усмивка върху зачервеното си лице. Ян я наблюдаваше одобрително.

Седнаха да обядват в малко ресторантче до езеро, по чиято гладка повърхност като бели платноходи гордо се носеха лебеди. Докато хапваха, обсъждаха различните възможности за закупуване на материали за Юлия. Ян посочваше върху картата най-подходящите места за шопинг на бои, четки, лакове, материали и непрекъснато ѝ доливаше чашата с бяло вино. Чакаше ги още доста обикаляне. Затоплена от слънцето, леко замаяна от изпитото вино и приятно уморена, Юлия заяви, че ще е по-добре да оставят пазаруването за друг ден, тъй като не се чувстваше във форма — неспособна беше да върти педала още няколко часа — не и след обилния обяд. Той извади от вътрешния си джоб химикал и очерта с кръгче изброените локации върху картата, случай че не успееше да я придружи следващия път. Обясни ѝ как да стигне до всяко от местата с градския транспорт, после ѝ подари картата. Плати сметката, без да приеме нейните възражения. Станаха, избутаха велосипедите до най-близката станция на метрото и съвсем скоро вече си бяха у дома.

— Банята е ето там — каза Ян.

Внимателно постави на канапето сгъната хавлия, чехли за баня, кърпа за коса и сешоар:

— Ако имаш нужда от още нещо, само отвори прозореца. Аз ще съм на двора. Смятам да извадя железарските инструменти от работилницата на дядо и да освободя малко пространство. Мисля да ги складирам в мазето. Все някой ден ще се престраша да ги продам, но не мога да се разделя още с тях. Напомнят ми за стареца. Твърде много го обичах. Отгледал ме е от малък…

— Сигурна съм, че е бил прекрасен човек! — каза му тя. — Пък и по всичко личи. Възпитал е един прекрасен внук! Благодаря ти за това, което правиш, Ян! Моите съболезнования за дядо ти.

— Благодаря! Ангелина смята, че от работилницата ще излезе чудесно ателие — смени бързо темата той. — Стъклена е, като оранжерия, по цял ден е облята в светлина. Трябва само да се поразчисти малко.

— Сигурен ли си, че не искаш да ти помогна? Четири ръце са повече от две…

— О, в никакъв случай! Вземи си душ, отдъхни, почувствай се като у дома. Днешната разходка беше достатъчно уморителна за теб. Сигурно не си свикнала да караш толкова много, пък и цялата шумотевица в града, тя също изморява — той направи кратка пауза. — Е, надявам се да ти беше приятно поне колкото на мен.

Юлия се приближи, прегърна го през кръста и го целуна по бузата.

— Изключително приятно, благодаря! Ти си чудесен мъж и прекрасен кавалер. Да не забравя още: отличен екскурзовод, майстор-готвач, любезен домакин и неповторим приятел. Ангелина ще бъде истинска глупачка, ако те изгуби някой ден. Не бих ѝ го простила за нищо на света!

Ян се изчерви и неловко се измъкна от прегръдките ѝ.

— Ами аз ще отида да огледам тогава… да преместя и… в работилницата… ще се видим по-късно. Ако имаш нужда от нещо, свиркай. Приятен следобед! — той махна с ръка, побърза да излезе през входната врата и я затвори след себе си.

Юлия остана известно време заслушана в тишината. Из въздуха се носеха следите на мъжки парфюм и на пот. Този път комбинацията не я отблъскваше, както в самолета предишния ден. Тя бавно започна да се съблича.

* * *

Адам нямаше представа колко време е вървял, лазил, падал и ставал опипом в тъмното през гората. Може би час, може би два. Напредваше бавно. Бодливи храсти непрекъснато се оплитаха в краката му. Препъваше се в стърчащи от земята корени. Теренът беше неравен — ту се изкачваше нагоре, ту слизаше надолу. Почвата беше на места мека и влажна, на места — суха, затрупана с есенни листа. Ботушите му натежаха от полепналите по тях шума и кал. Провираше се между дърветата слепешком. Остри клонки деряха лицето му. Не чуваше нищо, освен пулсиращата кръв в ушите и учестеното си дишане. Трепереше от студ. Ходилата го боляха. Само една мисъл го движеше напред: „По-далеч“.

Спря, когато и последните сили го напуснаха. Падна по корем.

Кален. Мокър. Гладен. Премръзнал. Изтощен.

Заслуша се.

Нямаше кучета, нямаше човешки гласове, не се чуваха никакви стъпки, нищо. Гората тънеше в тишина. Той вдигна глава. Между клоните на дърветата просветляваше. Обектите около него се сдобиваха с очертания. Нощта се вдигаше и освобождаваше място за новия ден. Нямаше сили да върви повече. Студът и умората превземаха тялото му против волята на ума, който го караше да продължава напред. Утринното спокойствие го покори. Без да усети как, Адам заспа.

И отново сънува странния сън:

Профучаването на невидимите болиди в тъмното. Високите огради от двете страни на магистралата. Камшичният удар от въздушните струи, които разклащаха клоните на дървото, откъдето се канеше да скочи. Падането. Претъркулването. Млечният път високо горе. Изправянето. Оглеждането. Двете огнени кълба. Бързо приближаващата смърт. Съскането на реактивните спирачки. Горещият капак. Вдигнатата врата. Познатото момиче с неразгадаемите черти. Усещането за близост, за топлота, за дежавю. Чувството за комфорт. Разговорът. Този мек и звънтящ глас. Яркобялата светлина, която изведнъж се спусна отгоре. Заповедният глас по мегафоните. Плясването на нежните длани, което затъмни купето отново. Отбивката. Сбогуването. Вихърът от перките над главата му. Студени струи пронизваха тялото му. Ярката светлина и отново — пукането на мегафона. Казваха му нещо, но какво беше то? Усещаше само, че изискват безусловно подчинение. Беше толкова студено!

Преследвачите…

Адам отвори очи.

Заповедите се чуваха съвсем отблизо:

„Не разваляй строя! Затегни редицата! Отваряй си очите на четири!“

Тялото му беше вкочанено. Не можеше да помръдне. Костите го боляха. Зъбите му тракаха. Мокрите ходила пулсираха, стиснати здраво в капана на войнишките ботуши. Единствено в областта на корема усещаше да се разлива приятна топлина. С огромно усилие на волята Адам пъхна вдървената си ръка под дрехите и опипа мястото. Премръзналите, почти безчувствени пръсти потънаха в нещо меко. Той извади ръката си. Цялата му длан беше оцапана с кръв. Неговата собствена кръв! Опитвайки се да вдига колкото може по-малко шум, Адам се обърна по гръб и разкопча якето. Костваше му огромни усилия, за да дръпне дрехите нагоре. Скованият врат се възпротиви, но с цената на режеща болка му позволи да погледне към пъпа. Раната се беше отворила. Червената плът зееше и „повръщаше“ беззвучно гъста, черна кръв.

— Стой! — гласът се беше приближил още повече.

Адам не виждаше преследвачите си, но знаеше, че са само на няколко метра от него. Десет, най-много двайсет. Делеше ги стърчаща от земята канара, обрасла със зелен мъх — последното препятствие, което беше успял да преодолее в тъмното, преди да го напуснат силите. Погледна нагоре. Между клоните на дърветата синееше дълбокото небе. „Денят се очертава да бъде хубав“ — помисли си с горчивина Адам. Колко ли часа беше спал? Може би наближаваше обяд? Нямаше как да разбере. Нямаше и никакво значение. Искаше да избяга обратно в съня — там, където беше тя — познатото-непознато момиче. Искаше да бъде в нейния комфортен, уютен технологичен свят, където имаше електричество и топлина, където хората се придвижваха в удобни свръхзвукови автомобили. И пресичаха магистралите за удоволствие. Светът, в който се събуди, го посрещна единствено с болка. Тук имаше повече самота и отчаяние, отколкото можеше да понесе.

Адам се подпря на лакти. С неимоверни усилия запълзя по гръб назад, към най-близкото дърво. Кръвта отново пулсираше в ушите му. Стараеше се да не издава присъствието си, но му беше трудно да се съсредоточи заради болката. Спазмите в корема, които му причиняваше всяко движение, правеха концентрацията невъзможна. Облегна глава върху твърдата кора на дървото. Дишаше дълбоко, с широко отворени уста. Поглъщаше хладния горски въздух.

Заслуша се отново, когато дишането му се нормализира.

Преследвачите бяха спрели зад канарата и разговаряха на висок глас. Чуваше ги ясно. Може би техните собствени гласове им бяха попречили и те да го чуят как се влачи върху шумата? Кървава локва маркираше мястото, където беше спал. Тъмночервена диря водеше оттам до дървото, на което се беше облегнал. Дрехите му бяха напоени с кръв.

Спомни си за предупреждението на Боян: „В никакъв случай не им позволявай да те заловят жив!“. Изведнъж усети колко е жаден. „Странно — помисли си Адам — сега, когато краят е толкова близо, аз въобще не се страхувам от него.“ Чувстваше се готов. Но не беше готов да си отиде жаден.

Посегна към манерката, развъртя капачката внимателно, после бавно, тихичко наклони гърлото към устата си и навлажни устни. Водата беше леденостудена. Отпи малко. Затопли течността в устата си, преди да преглътне. Отпи още. Задоволяваше жаждата си на малки глътки, като се стараеше да пази тишина. Идеше му да въздъхне от облекчение, но не си го позволи. В дробовете му отново се надигна кашлица. Той я потисна. Отпи още от манерката. Ако се издадеше сега, това само щеше да ускори края му. Той не се страхуваше от края. Нямаше какво да губи. Но не бързаше. Напрежението в гърдите му постепенно отмина.

Заслуша се в разговора между преследвачите. От думите им разбра, че са трима. Бяха спрели да почиват точно зад канарата, която ги разделяше от Адам. Пушеха цигари само на няколко крачки от жертвата си. Изобщо не подозираха колко близо са до човека, когото бяха преследвали цяла нощ. Като дивеч.

— Докога ще блъскаме, бе, шефе? — попита единият от тях.

— Докогато е необходимо! — отвърна строго началникът им. — Чухте заповедите на командира. Ако не се върнем поне с единия от избягалите жив, спукана ни е работата! Довършвайте цигарите и да продължаваме! Другите вече заключиха периметъра около билото. Няма къде да избяга.

— Сигурно ли е, че е само един? — попита трети глас.

— На инструктажа, преди да ни разпределят по райони, разбрах, че дезертьорите са общо четирима. Двама от тях ги опукахме още в началото. Добре, че не присъствахте на разпита преди това! Зарязали си поста, гадовете, и съдействали на другите двама да избягат! Онези им конфискували оръжията и „в знак на благодарност“ ги набутали право в ръцете ни. За да ни забавят. Полковникът заповяда да ги ликвидираме веднага след разпита. Нямаше време да ги транспортираме обратно в лагера, нямахме и излишни хора, които да ги охраняват. Но заповедта е другите двама да се заловят живи!

— И к’во ще стане с тях? Имам предвид, след като ги хванем? — обади се първият глас.

— Едва ли ще успеем да ги хванем и двамата. По данни на предния пост с кучетата, газили са известно време надолу по реката, за да си прикрият следите, после са се разделили. Единият е поел в посока към града. Стигнал е до вилните зони. Там са му изгубили следите отново. Не знам дали полковникът ще нареди да го търсят по-долу. Опасно е. Мародерите се укриват в къщи с изглед към града, за да държат нещата под контрол. Може да се стигне до престрелки. Може и онзи да е бил техен шпионин. Добре, че не сме от екипа, който тръгна натам!

— Ами другият?

— Другият не е извадил същия късмет. Избрал е по-труден терен и посока, която не води доникъде. Обкръжили сме вече билото. Целият лагер е вдигнат в бойна тревога и сега всички претърсват района. До края на деня ще го пипнем със сигурност. Пак повтарям, полковникът го иска жив! Така че опичайте си акъла, момчета, за да не изядете камшика! Ако окаже съпротива при задържането, целете се в ръцете и в краката, но пазете тялото и главата. Прикривайте се, карайте го да отвръща на огъня, бройте патроните. Това е всичко. Няма смисъл да рискуваме излишно. Изстрелите ще привлекат останалите групи и докато му свършат мунициите, всички вече ще са тук. Спукана му е работата!

— И к’во? Ще хабим куршумите само за да го застреляме после в Четвърти сектор, така ли? — попита първият глас.

Войниците се разсмяха.

— Едва ли — отговори началникът, — според мен полковникът е намислил нещо по-лошо за назидание. Носят се слухове, че е изпратил двама цивилни да коват дървен кръст. Изпушихте ли си вече цигарите? Почивката свърши!

Войниците се раздвижиха. Всеки момент щяха да се покажат иззад канарата. Адам разгъна приклада на автомата. Подпря го в земята до себе си. Напрегна жили и с огромни усилия успя да натисне затвора. По бузата му се стече гореща сълза. Облиза напуканите си устни. Беше солена на вкус. Вдигна предпазителя. Нагласи стрелката за единична стрелба. И налапа дулото.

— Стой!

Това бяха последните думи, които чу, преди всичко да избухне в яркожълта заря.

* * *

„Премини на автоматичен режим!“

Т-образният волан изчезна в таблото пред нея. Коженото кресло потъна назад и надолу. Включи се дежурното осветление. Тя запали цигара. Въздушният филтър в тавана изсмукваше пушека с едва доловимо свистене. Датчиците мигаха безмълвно. Хромираният спидометър закова на 405.

Тя се прозя и отвори книга. Опита да се зачете в написаното, но буквите се размазваха пред очите ѝ. Текстът бавно се накланяше надолу към лицето ѝ. Хартията я докосна по носа. В същия миг аварийният сигнал се включи и я извади от унеса. Коженото кресло се реорганизира в позиция за ръчно управление. Т-образният волан изникна от контролното табло. Коланите се затегнаха. Приковаха я в обятията си. Скоростта се снижаваше бързо. 405… 365… 320… 280… Погледна в екрана за нощно виждане.

Някакъв човек тъкмо се изправяше от земята.

„О, Боже!“ — тя наклони волана наляво, после надясно. Машината все още не ѝ позволяваше ръчно управление. Скоростта беше прекалено висока.

Корпусът се тресеше под напора на реактивните спирачки. До удара оставаха само още няколко метра. И машината спря. Човекът се строполи върху капака и го прегърна. Дясната врата се вдигна във въздуха.

„Господине, качете се вътре, намираме се на високоскоростна отсечка!“

Онзи се изправи, погледна за миг към небето, заобиколи машината и се намести в креслото до нея.

„Кой сте вие?“ — попита го тя.

„Закононарушител. А вие сте мой съучастник!“

„Пълна тяга“ — заповяда тя.

Корпусът завибрира. Ускорението притискаше и двамата дълбоко в удобните седалки. Опита се да разгледа лицето на непознатия. Струваше ѝ се някак близко, сякаш го беше виждала и преди. Сякаш се познаваха отдавна, но откъде?

„Значи сте кросър? Пресичате скоростните отсечки ей така, за удоволствие?!“

„Не само. Има парична награда. Но нищо не може да се сравни с адреналина.“

Откъде ѝ беше познат този глас? Отново се опита да разгледа лицето му, но не успя да различи конкретни черти, така както не успяваше да се фокусира и върху буквите от текста на романа преди малко.

Концентриран сноп светлина проникна вертикално през прозрачния таван на купето и потопи всичко в бяло.

„Говори трафик контрол. Използвайте отбивката след 30 км и завийте надясно. Спрете в първата маркирана зона и напуснете глайдера с вдигнати ръце!“

Тя плесна с ръце и купето се затъмни. Останаха да блещукат само светлините от уредите на контролното табло.

„По-добре ги послушайте“ — посъветва я непознатият с приятния си, мелодичен глас. Коремът ѝ се сви от чувството за някаква изгубена радост, като отдавна забравен светъл спомен от детството, като носталгия по щастлив миг, който никога нямаше да се повтори.

„Едва ли ще се откажат — продължи той. — По-бързи са от нас, освен това са много. И могат да летят.“

Машината се отклони от предварително зададения курс по нейна команда и спря. Преди да слезе, мъжът се обърна към нея:

„Наградата ми ще компенсира и вашата глоба. Адвокатът ми ще се свърже с вас, за да уточните подробностите“.

Вратата се вдигна нагоре. Отвън нахлу силен, студен вятър. Шумът от перките на хеликоптера беше оглушителен.

„Ще те видя ли някога отново?“ — провикна се тя.

„Най-вероятно не!“

Вратата се спусна и в купето отново се настани тишина.

Радиопредавателят изпука.

„Трафик контрол до водача. Може да продължите към първоначалната си дестинация. Моля, явете се за показания в полицейското управление веднага след като пристигнете! Край.“

Тя натисна едно копче върху командния пулт.

„Разбрано, сър!“

Последва известно мълчание. Линията все още беше отворена.

„Вярвате ли в любовта от пръв поглед, офицер?“

Полицейската честота се изключи.