Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,2 (× 24 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Диан Жон (2015)

Издание:

Тихомир Димитров

Аварията

 

Български, първо електронно издание, 2015 г.

Тихомир Димитров, автор, 2015 г., http://asktisho.wordpress.com

Павлина Върбанова, редактор, 2015 г., http://kaksepishe.com

Петър Енчев, коректор, 2015 г.

Лиценз:

Използването на цялото произведение или на части от него за некомерсиални цели е позволено с посочване на автора (Тихомир Димитров) и на линк към източника с информация за автора: http://asktisho.wordpress.com/about/

Ползването с комерсиална цел в публичното пространство (уебсайтове с рекламни формати, радио, телевизия и периодичен печат) се заплаща по споразумение. Разпространението на преработки на оригинала не се допуска по никакви причини.

История

  1. — Добавяне

След екзекуциите

Адам отново не можеше да заспи. Събитията от деня не му давах покой. Първо бяха бичували редник Вълчанов, след това бяха застреляли двамата мародери. Убиха ги като кучета, без съд и присъда, както си седяха завързани върху земята, облегнати с гръб един към друг. Първият се напика, докато войниците от наказателния отряд си зареждаха оръжията. Дънките му от сини станаха черни по вътрешната страна на бедрата. Тресеше се целият. Застреляха го от упор. Черепът му буквално изчезна сред облак от кървави пръски — остана да стърчи само долната челюст. Другият обаче нямаше такъв късмет. Куршумите го пронизаха през гърба и отвориха големи изходни рани по гърдите и по корема, които бързо се напълниха с кръв. Гърчеше се и виеше от болка. Риташе с крака във въздуха и отчаяно се опитваше да се освободи от въжетата. Саздов извади пистолета си и лично му пусна един куршум в слепоочието. След това застлаха каруцата с найлони, качиха обезобразените тела и ги откараха. Войниците почистиха терена с метли и кофи с вода, а после се върнаха към ежедневните си задължения, все едно нищо не се беше случило! Повиканите да наблюдават екзекуцията цивилни също се върнаха послушно по работните си места в оранжериите, в кухните, в болницата, на полето и по строителните площадки.

Очевидно екзекуциите бяха ежедневие тук.

Помнеше зловещото мълчание по време на изпълнението на липсващата присъда. Всички се страхуваха и никой не смееше дори да погледне встрани. Нямаше молби за милост от страна на задържаните, нито викове на омраза от тълпата. Ужасяващата тишина беше нарушена единствено от гърмежите на автоматичните откоси и от агонизиращите стенания на недоубития мародер.

Назидателният ефект беше постигнат съвършено! Адам имаше още няколко дни болничен с патериците и после очевидно щеше да се превърне в един от убийците на Саздов, готов да изпълнява всяко негово нареждане под заплахата от бичуване и от разстрел. Съмняваше се дали изобщо това беше законно. Като войник беше чел уставите задълбочено и нямаше спомен те да позволяват екзекуцията на цивилни или бичуването на военни без съд и присъда, дори по време на извънредно положение. Даже по време на война!

Започваше да се съмнява в съществуването на Генерален щаб, заповедите от който мистериозно се бавеха заради липсата на комуникации и заради опасностите по пътя. Съмняваше се в оцеляването на някаква държавност и ред след масовата гибел, която беше причинила Аварията.

В главата му започна да се формира идеята, че всичко тук е по лична инициатива на полковника, който се възползваше от традициите в армията и от положението си на командир, за да гарантира единствено своето собствено оцеляване и властта си в хаоса, настъпил след Аварията. А ето че беше намерил и работна ръка в лицето на цивилните, които не ставаха за убийци.

Допуши му се. Стана, облече се, подпря се на патериците, каза на дневалния, който дремеше до печката, че отива до тоалетна и се измъкна от палатката. Навън дежуреше бинтованата глава. След екзекуциите през деня го чувстваше някак по-близък.

— Приятел, ще ми дадеш ли една цигара? Изнервен съм и не мога да заспя.

— Не е много безопасно да се мотаеш навън по това време — онзи му подаде цигара, сам запали една и поднесе огънчето към неговата.

— Защо смяташ така? — поинтересува се Адам.

— Видя ли как те гледаха от глутницата на Вълчанов днес, по време на бичуването?

— Да, но…

— Сега той ще си кротува поне месец заради последното предупреждение — прекъсна го бинтованата глава — няма да посмее и с пръст да те пипне, но това не значи, че някой от аверите му няма да ти спретне лоша шега.

— Каква шега? — Адам засмука жадно от цигарата.

— Достатъчно е само да те вкара в издънка, за да отнесеш и ти 50 камшика. Не знам дали забеляза, но днес онзи го щадеше, защото му е приятел. Бичуващият също е от охраната на полковника. Теб няма да те гали така — бинтованата глава го огледа от горе до долу — и в твоето състояние едва ли ще издържиш… Знам как е, преживял съм го лично. Сигурно ще ми останат белези за цял живот. Но, дори да издържиш — продължи бинтованата глава — ще имаш едномесечно предупреждение и трябва само да те забъркат в повторно нарушение, какъвто си новак, за да отнесеш куршума. Нали видя, че полковникът не си поплюва?

— Какво мога да направя? — попита Адам.

Бинтованата глава издиша дълго и бавно дима от цигарата. Огледа се внимателно. Наведе се към Адам и му прошепна в ухото:

— Единственият начин е да се махнеш от тук.

— Но как?

— Аз знам как — бинтованата глава отново се огледа. — Имам план. Но се нуждая от втори човек. Даваш си сметка, че ако това се разчуе ще ни теглят куршума и на двамата, нали?

— И защо точно аз? В това състояние! — Адам повдигна едната от патериците демонстративно. — Та ние с теб дори не си знаем имената.

— Боян — подаде ръка онзи.

— Приятно ми е, макар и при такива обстоятелства. Казвам се Адам.

— Хе-хе, Адаме, липсва ти само една Ева! Но опитът ми на професионален военнослужещ показва, че наглост никак не ти липсва. Опираш се на патериците, за да скатаваш. Не бързаш да се връщаш в строя. Изучаваш обстановката, печелиш време. И правилно! Ама симулантите ги надушвам от километри.

— Няма да кажеш на никого, нали?

— Да не съм луд! Още съм с последно предупреждение. Един фал и съм аут. Трябва да се измъкна час по-скоро от тук. Виж какво, имаме си оръжие, навън ще оцелеем, трябва само да се махнем от лудия полковник.

— И ти ли мислиш, че…?

— Всички знаят. Обаче мълчат. От страх. Днес имаше чудесната възможност да разбереш защо. Какво посрещане в лагера ти спретнаха само, а! — Боян се замисли за момент, преди да продължи:

— Дори малките деца са наясно, че Саздов действа на своя глава. Няма никакъв щаб. Никакво извънредно положение и никаква бойна готовност не са обявявани! Няма мобилизация, защото няма никаква армия. Не се очакват заповеди. В дена на Аварията тук имаше просто едно военно учение. Бяхме натъпкани в бетонния бункер на полигона, симулирахме въздушно нападение. Това ни спаси. Всички, които останаха навън, ги намерихме мъртви, след като излязохме. Ток нямаше. Техниката беше умряла. Включително и камионите. Бензиновите генератори не работеха. Нищо не работеше! Сменяхме части, правихме какви ли не опити, но без резултат. Дяволска работа! Саздов изпрати част от оцелелите, за да донесат газени лампи от съседното село, с които да се осветяваме. Така се сдобихме и с каруцата. В селото нямаше оцелели, затова започнахме да събираме цивилни от града, които да работят. Подбирахме по-безопасните. Останалите — знаеш. Говорил съм с някои от новодошлите. Смъртността според тях е над 90% в градовете. Освен бандитите, които се шляят по улиците, и няколко случайно оцелели като теб, навсякъде е мъртвило. Не знам на какво се дължи Аварията, но няма нито армия, нито държава, нито цивилизация, ако питаш мен. Всеки се спасява поединично, а ние тук сме обречени. Особено ти. Затова трябва да ми помогнеш.

— Какъв е планът? — попита Адам. Гласът му трепереше.

— Виждаш ли караулките там? — Боян посочи с поглед скованите набързо дървени кули и въоръжените войници, които наблюдаваха лагера отвисоко.

— Да.

— Отзад, зад горичката, където са камионите, няма такива. Цивилките в момента ги строят. Никой не охранява камионите, защото не стават за нищо, но те, плюс дърветата, както и прикритието на нощта, ще ни помогнат да стигнем незабелязани до задната част на лагера. Имам клещи, с които да прережем оградата. Караулът там патрулира по двама. Ние също сме двама. Без проблем ще ги обезвредим. Затова ми трябва втори човек.

— И как ще стане това?

— Ще подам на единия ето това — Боян разкопча най-горните копчета на войнишкото си яке. Отдолу се показа стек цигари „Марлборо“.

— Достатъчно е да посегне да ги вземе, за да стане автоматът му неизползваем. Сещаш се, за целта трябват и двете ръце. Аз ще го неутрализирам. Ти в същото време ще се заемеш с другия. Важното е да действаме светкавично и в синхрон. Докато моят посяга към цигарите, ти насочваш заредения пистолет към челото на другаря му, вдигаш предпазителя и му правиш знак да мълчи. Бъди сигурен, че няма да иска да рискува. Ще им предложим да се чупят заедно с нас. Ако се съгласят, ще ги накараме да отворят дупка в оградата и тръгваме заедно. Те напред, а ние отзад, с оръжията. Нашите и техните. Насочени към тях. Ако не се съгласят, ще ги завържем и ще ги оставим със запушени усти! Да се оправят. Саздов сигурно ще ги застреля на сутринта.

— Ами кучето?

— Не всички караули са с кучета. Ще издебнем такъв без куче. До пристигането на следващия имаме петнадесетина минути, за да офейкаме. Засичал съм на колко време се разминават. Докато се усетят и вдигнат лагера по тревога, ние вече ще сме далеч. На километър оттук има рекичка. Газим известно време в реката, хвърляме подвеждаща следа от едната страна и хукваме в обратната посока накъдето ни видят очите. По този начин ще забавим овчарките. Бързо ще се откажат да ни преследват. Не смеят да влизат много навътре в гората. Миналата седмица избяга един, така и не го откриха след това. Затова сега строят вишки отзад. Трябва да офейкаме, преди да са ги довършили, после нямаме никакъв шанс. Стана ли ти ясно сега?

— Да. Кога мислиш да стане това?

— До два-три дни най-късно. Имай готовност. Ще ти дам знак.

— Друг някой знае ли? — попита Адам.

— Само ти и аз. Мога ли да разчитам на теб?

— Напълно.

— Правилно схващаш ситуацията, новобранка! — ухили се Боян. — И честно да ти кажа, нямаш друг избор. Ако се раздрънкаш, ще умреш — или ще те пречукам лично аз, или тази работа ще я свършат момчетата от наказателния отряд. Хайде, прибирай се обратно в палатката, че ставаме подозрителни!

Бяха си изпушили цигарите. На Адам наистина му се ходеше до тоалетната, но си наложи да изтрае до сутринта. Алтернативата беше да отиде до полевия клозет в тъмното. Сам. Върна се в спалното и си легна. Виеше му се свят от проведения току-що разговор. Чак призори, към четири, изтощен от притеснението, заспа. Сънува странен сън.

* * *

Беше нощ. Намираше се в клоните на дърво, надвесено над висока ограда, зад която се простираше широк, равен участък. От другата му страна също имаше ограда. Дължината ѝ се губеше в далечината. Оградите приличаха на загражденията на магистрала, които пазят колите от преминаващите животни. Но това тук не беше точно магистрала… Или беше?

Свистящ шум разтресе дървото и накара Адам да се хване по-здраво за клоните. Звукът беше оглушителен, но бързо премина и изчезна в тъмнината. След малко се повтори. После още веднъж. И още веднъж. Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и изчезваше със свистене, което потъваше в мрака.

Всеки път короната на дървото се поклащаше.

Адам знаеше в съня си, че трябва да премине отсреща, до другата ограда, на която имаше подпряна висока дървена стълба. Щеше да получи някаква награда, ако успееше — каква, не му беше ясно.

Дървото изглеждаше достатъчно високо. Ако се оттласнеше добре, щеше да падне далеч от оградата, за която знаеше, че е електрифицирана. Трябваше да се претърколи, след като падне, за да намали силата от удара. Така щеше да преодолее част от разстоянието. А после да бяга. Да бяга с всички сили към отсрещната страна, където го очакваше стълбата!

Адам скочи. Падна върху гладката повърхност, усети силна болка в коленете, прекатури се и остана да лежи по гръб. Не знаеше дали може да си движи краката. Млечният път се разстилаше над очите му в цялата си небесна дълбочина.

„Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, бягай!“

Адам се размърда, явно не беше успял да се потроши при падането. Изправи се и нещо привлече вниманието му…

Светлините, които го приближаваха със скоростта на куршум, приличаха на фарове, но отблизо видя, че са реактивни спирачки. След по-малко от секунда щяха да го разкъсат на парчета. Секунда, в която можеше да живее вечно. Времето изведнъж спря… Адам затвори очи.

Чу песента на щурците в полето зад оградите. Усети милувката на вятъра в косите си. Туп-туп, туп-туп — сърцето му биеше във върховете на пръстите.

Значи беше жив!

Той отвори очи. Машината беше в краката му. Висеше неподвижно във въздуха, на две педи от земята. Реактивните спирачки изпускаха синкави пламъчета. Адам падна върху капака и го прегърна. Беше топъл, но не достатъчно горещ, за да го опари. Дясната страна на корпуса се раздвижи и нещо, което твърде много приличаше на врата, се вдигна високо във въздуха.

— Господине, качете се вътре, опасно е да стоим на високоскоростна отсечка… Господине! — чу се разтревожен, но мелодичен женски глас.

Адам огледа звездното небе още веднъж. Насочи се към посоката, откъдето идваше гласът.

— Кой сте вие? — попита го момиче, което стискаше здраво Т-образен волан.

Стискаше го толкова силно, че кокалчетата на юмруците ѝ бяха побелели. Върху лицето ѝ се отразяваха светлинките от таблото, които мигаха тревожно в авариен режим. Беше красива. Много красива. И му се струваше някак позната. Загледа се в лицето ѝ, за да си спомни откъде точно я познава. Обзе го чувството на приятна отмала. Изпита усещане за някаква близост. Необяснима, недоизказана близост. Колкото повече се взираше в лицето ѝ, обаче, толкова повече чертите ѝ се разтваряха в полумрака на купето, сливаха се със светлинките от таблото и ставаха неузнаваеми. Адам седна в креслото до нея. Вратата се спусна на мястото си.

— Кой сте вие? — попита отново познатата-непозната.

И нареди:

— Пълна тяга.

Т-образният волан изчезна от ръцете ѝ, стопи се някъде в таблото. Датчиците спряха да мигат. Чу се басово бръмчене. Адам усети с тялото си вибрацията по корпуса. Ускорението го притисна дълбоко в седалката. Известно време мълчаха. Изучавайки странните прибори, Адам пръв заговори:

— Току-що качихте закононарушител. И се превърнахте в моя съучастничка — опита се да прозвучи ведро.

— Значи сте кросър? Пресичате скоростните отсечки ей така, за удоволствие?!

— Не. Не само за удоволствие. Има и парична награда. Но нищо не може да се сравни с адреналина — чу се да казва Адам.

Нещо изпука в тъмното. Включи се радиопредавател. Червена мигаща точка върху таблото издаваше откъде точно идва звукът.

— Говори трафик контрол. Използвайте отбивката след 30 км и завийте вдясно. Спрете на удобно за вас място и напуснете глайдера с вдигнати ръце!

Изведнъж стана светло като на сцена. Мощните лъчи на полицейския прожектор минаваха през прозрачния покрив на машината и осветяваха всичко в бяло. Преди да успее да разгледа младата жена, тя плесна с ръце и стъклата се затъмниха.

— Промяна на курса. Вземи следващата отбивка вдясно. Спри на първото обозначено място за паркиране! — нареди тя и извърна лице към Адам.

Очите ѝ го пронизваха в тъмното. Отново не успя да различи контурите по лицето ѝ, но не го напускаше онова приятно усещане за топлота и близост, беше необяснимо, като среща със стар приятел — не сте се виждали отдавна и имате толкова много да си разказвате. Приличаше на дежавю. Ако трябваше да се опише с една дума, то тя би била „носталгия“.

— Постъпихте правилно — каза Адам. — Никога няма да се откажат. По-бързи са от нас, а освен това са много. И могат да летят. Не се притеснявайте. Наградата ми ще покрие и вашата глоба.

— Ще те видя ли някога отново? — познатото-непознато момиче изведнъж премина на „ти“.

И гласът ѝ му беше познат! Толкова познат!

— Сигурно не. Адвокатът ми ще се свърже с вас, за да уточните подробностите.

Скоростта осезаемо намаляваше. Машината спря. Дясното крило на глайдера се вдигна внезапно нагоре. Отвън нахлу студен вятър. Адам излезе. Погълна го вихрушката от перките на полицейските хеликоптери. Потъна в бялата светлина на прожекторите.

Пляс-пляс-пляс-пляс — перките режеха въздуха ниско над него.

Пляс-пляс-пляс-пляс.

Пляс-пляс-пляс-пляс.

Адам отвори очи и разбра, че е сънувал. Огледа се. Беше в спалното помещение. Дежурният минаваше по пътеката и будеше заспалите, пляскайки с отворена длан върху металните рамки на леглата. Отегчено се провикваше:

— Ставай! Ставай! Ставай и се преброявай!

Навън беше още тъмно. И студено. Стомахът му се сви от болка. Изпитваше печал по изгубения сън. Но не само това. По изгубения свят! По цивилизацията, която правеше живота толкова удобен.

Адам се огледа. Войниците и цивилните сънено си навличаха дрехите в претъпканото помещение. В какви отвратителни условия живееха само! А животът му висеше на косъм дори в това единствено островче на сигурността сред морето от опасности отвъд загражденията.

Загражденията… Адам си припомни съня. Би дал всичко, за да се махне оттук и да бъде пак там. Приятното чувство продължаваше да владее тялото му, но постепенно отшумяваше. Той вдигна грубото войнишко одеяло, с което беше завит. Студът нахлу отдолу, скова го целия. Адам стана и започна да се облича.