Тихомир Димитров
Аварията (10)

В деня на Аварията

Юлия се събуди. Пак този сън! Повтаряше се все по-често напоследък, с малки изменения, но сюжетът винаги беше еднакъв… Усещанията, които сънят оставяше у нея след събуждането също си приличаха: чувстваше добре познатата топлина да се разлива по тялото ѝ, носталгията, споменът, недоизказаното…

Те се завъртя настрани и се загледа в гърба на Ян. Завивките бяха се смъкнали надолу и разкриваха луничките по раменете му, които тя толкова много харесваше. Нежно прокара пръсти по изпъкналите прешлени на гръбначния му стълб. Той се загърна презглава и продължи да спи. Часовникът върху нощното шкафче показваше седем и половина. Предстоеше им дълъг ден. Чакаше ги път. Реши да стане и да приготви кафе.

Докато се наслаждаваше на утрото пред огледалото, Юлия се върна в спомените си назад към изминалата година, която бяха прекарали заедно с Ян.

Любовта беше пронизала и двамата още с пристигането ѝ в Берлин. Можеше да се нарече „любов от пръв поглед“, но заради предишни изживявания и най-вече заради Адам тя избягваше този термин — не го допускаше дори в мислите си. Заместваше го с думички като „инстинктивно привличане“, „естествена близост“ и „химия“.

Първата „химическа“ искра беше припламнала в онзи ден след велосипедната им разходка, когато Ян се беше хвърлил с такъв ентусиазъм да разчиства място за новото ѝ ателие. Дълго време бяха крили чувствата си един към друг. Всеки се страхуваше дали ще намери у другия същото, което изпитваше към него. Юлия си забраняваше да направи първата стъпка, защото рискуваше да остане на улицата. Приятелството ѝ с Ангелина заемаше едва второ място в нейните съображения. Ангелина не си беше у дома, също като нея. Виждаше я просто като една използвачка. Добре настроена към нея, да, но все пак — използвачка. Ако Ян изпитваше същото към Юлия, каквото и тя изпитваше към него, щеше да му се наложи да избира. Между тях двете. Но Юлия не си позволяваше риска да направи първата крачка. Искаше да е 100% сигурна. Затова го наблюдаваше. Тръпнеше в очакване. Следеше всеки негов жест. Държеше се мило с него, но нищо повече. Приятелска прегръдка и целувка по бузата бяха най-голямата степен на близост, която си позволяваха. И, въпреки това, всеки път, когато го поемеше в обятията си, краката ѝ омекваха.

Ян, обаче беше срамежлив. Или по-скоро сдържан. Може би усещаше нейното „инстинктивно привличане“ към себе си, може би не? Може би все пак предпочиташе Ангелина? Може би се нуждаеше от още малко време? Може би тя трябваше да направи нещо, за да му даде ясен сигнал? Дали не рискуваше прекалено? Дали Ангелина подозираше нещо? Тези въпроси не ѝ даваха мира седмици наред.

Ян ѝ помогна и с пазаруването на материали. Беше изключително внимателен, както винаги, учтив и любезен, но толкова. От време на време от устата му се изплъзваше по някой комплимент, по някоя по-нежна дума, изразяваща лично отношение, но дотук. Всеки път, когато пренасяха торби с покупки, разглеждаха мостри, подпираха велосипедите, за да си починат на някоя пейка или подреждаха в ателието, тя копнееше ръцете им да се докоснат „случайно“, погледите им да се срещнат и да се задържат по-дълго от обичайното.

Той работеше върху ателието ѝ с типичната за германците упоритост и последователност. Тя гадаеше дали това се дължи на приятелското му отношение, или на някаква по-дълбока привързаност.

Когато най-после приключиха с ремонта, отново пиха шампанско. Ян отбелязваше всички малки и големи победи в живота си с шампанско — искрящо, пенливо, превъзходно, скъпо френско шампанско.

Кафето закъркори в кафеварката. Юлия изключи котлона, наля си една чаша, добави мляко и се върна обратно към спомените си за онзи паметен ден.

Ателието блестеше. В буквалния и в преносния смисъл на думата. Точно както ѝ беше обещал Ян, слънчевата светлина проникваше целодневно през остъклените стени с формата на дъга. Стъклата бяха излъскани до блясък. Подът беше препокрит с нов балатум. Ароматът на току-що разопакованите бои, лакове, четки и материали, на лепилото и на платната, на дървесината от рамките и творческият хаос тепърва щяха да се настаняват в ателието — тогава из въздуха все още витаеше само миризмата на почистващите препарати.

Ангелина беше заминала за лекции, както обикновено. Двамата с Ян пиеха шампанско, приседнали върху пода на бившата работилница на дядо му. Дали от алкохола, дали от радостта, че отново има място, където да твори, дали от бликащата у нея благодарност към Ян, заради всичките му усилия, тя се пресегна и взе ръцете му в своите.

Първоначално той се опита да ги отдръпне, но бързо се отказа и дланите му свенливо се оставиха на ласките на нежните ѝ пръсти. Никой не каза нищо. След няколко дни Юлия го покани на вечеря и на кино, заедно с Ангелина, искаше да изрази признателността си за тяхното гостоприемство. Ян седеше между двете в киносалона. Изкушена от тъмнината и от близостта на тялото му, за което копнееше от седмици, Юлия не се сдържа, наведе се на една страна и спусна ръката си надолу по прасеца към глезена му. Ангелина не можеше да забележи нищо в тъмното. Това щеше да бъде финалният тест — не оставяше място за съмнение в намеренията ѝ. Ако Ян се отдръпнеше сега, тя беше готова да приеме загубата. Щеше да си забрани да мисли за него по този начин или, в най-лошия случай, щеше да смени квартирата.

Но той не се отдръпна. Дори напротив. Разтвори леко крака и приближи коляното си към нея. Гледаше право в екрана. Нито мускулче не трепваше по лицето му. Юлия реши да не рискува повече. Резултатите от „теста“ надминаваха и най-смелите ѝ очаквания.

Любиха се за първи път на следващата сутрин. Ангелина излезе рано и Ян се премести в стаята на Юлия. Само по ерекция и по чаршаф.

Тя се усмихна при спомена за „играта на криеница“, която последва. Криеха се, естествено, от Ангелина. Криеха се дни наред, като пакостливи деца. Юлия усещаше колебанието на Ян. Но топката вече беше в нейното поле и тя реши да използва най-силния си коз. Тялото. Или липсата на достъп до него.

Започна да отблъсква Ян, настоявайки той да реши кога най-после ще се разделят с Ангелина. Методът ѝ имаше двояк резултат, тъй като сексуалната си фрустрация Ян пренасочи към момичето, с което, така или иначе, делеше едно легло. Юлия дълги нощи не можеше да заспи от похотливите им стенания.

Един ден му заяви, че напуска. Той падна на колене, извиняваше се, обеща още вечерта да разреши проблема. Искаше само тя да ги остави насаме с Ангелина за няколко часа. Да проведат важния разговор. Юлия не прие дори за миг такава възможност. С Ангелина имаха разговор те двамата, а не само той.

Раздялата мина по-гладко от очакваното. Нямаше викове и обиди. Нямаше замерване с чинии, заплахи, нито счупена покъщнина и прекаляване с алкохол. Нямаше дори повишаване на тон. След като изслуша мълчаливо самопризнанието на Ян, Ангелина се обърна с насълзени очи към Юлия.

„Всичко, което ти каза, е вярно“ — беше нейният отговор. Ангелина стана, взе си дамската чантичка и излезе. На другия ден им изпрати и на двамата по два есемеса. С първия ги информираше, че ще посочи новия си адрес в най-скоро време — да опаковат личните ѝ вещи и да бъдат така добри да ѝ ги изпратят, ако обичат, за своя сметка, когато получат адреса. С второто съобщение пожелаваше на Ян приятно прекарване с новата му „проститутка“. Надяваше се само той да успее да си го позволи, защото не изглеждала да е от евтините курви.

В двете съобщения липсваше дори ред лично обръщение към Юлия. Обидата беше заслужена. Горчивината от нея обаче не можеше да притъпи сладостта от победата. Преглътнаха я с нова бутилка шампанско.

За пръв път се любиха необезпокоявани от никого. Дори гузната съвест ги беше напуснала за малко.

Така измина една година от пристигането ѝ в Берлин. Двамата се разбираха чудесно. Поделяха си работата по домакинството. През останалото време той подготвяше дисертацията си, а тя рисуваше. Картините не вървяха толкова добре, колкото ѝ се искаше, въпреки че, отново с негова помощ, тя излагаше в различни галерии из центъра. Ян завърши магистратура и постъпи на работа в университета като младши асистент. Заплатата му им стигаше да живеят нормално, тъй като не плащаха наем. Редките продажби на нейни картини празнуваха с шампанско. Така се готвеха да отпразнуват и повишаването му в катедрата, след като Ян категорично избра науката за професионалното си развитие.

Междувременно Ангелина беше прекъснала следването си и се беше прибрала обратно в България. Наложи се да изпратят нещата ѝ чак до София. От дома им изчезна и последният спомен за нея.

Ян пишеше дисертация за етнографията на балканските народи. Практическата част изискваше да се извършат лични наблюдения и проучвания „на терен“, но поради нежеланието и на двамата да рискуват случайна среща с хората, които така жестоко бяха изоставили, отлагаха пътуването. До този момент. Крайният срок за защита на дисертацията наближаваше. Изпуснеха ли го, щяха да чакат поне още една година, докато се появи втора възможност. Нямаше закога повече да отлагат. Решиха да летят за София, тъй като дотам имаше редовни и евтини полети, после с автомобил под наем щяха да обиколят територията на съседните балкански народи, за да може Ян да извърши своите проучвания. Така вероятността да се натъкнат на Адам или на Ангелина се свеждаше до минимум. В България планираха да изкарат само няколко дни, разпускайки по най-отдалечените кътчета на Черноморието, северно от нос Калиакра и далеч от хорските очи, преди да се върнат обратно в Германия.

Юлия погледна стенния часовник. Времето напредваше. До полета им оставаха четири часа. Ян скоро щеше да се събуди. Багажът им беше готов от предишната вечер, трябваше само да сложат нещо в стомасите, преди да излязат. Тя се залови да бърка омлет.

Закусиха мълчаливо. И двамата таяха резерви към пътуването до София, но и двамата си даваха сметка, че вероятността да срещнат някой от бившите си по време на краткия им престой в България е нищожна. Ян искаше да се докосне до родината ѝ, за която знаеше толкова много от нея и от Ангелина преди това, а Юлия се радваше, че отново ще види родния си град, макар и за кратко, но още повече тържествуваше от мисълта, че внимателно беше крила подробности за връзката си с Адам от всички. Включително и от Ангелина.

Тя сподели тези мисли с Ян, докато миеше чиниите, а той преглеждаше за последно съдържанието на куфарите им. Каза ѝ, че страхът и вината са единствените пречки за щастието им и че човек ги култивира в съзнанието си сам, което означава, че също така самостоятелно може да насочи вниманието си другаде, например към по-радостните аспекти от живота.

— Просто нахрани правилното куче — довърши притчата си Ян, докато трупаше багажа им в антрето.

Спряха подаването на газ и вода, поръчаха си такси за летището и излязоха.

* * *

— Слизам до магазина.

Ники вдигна глава от лаптопа. Адам изглеждаше състарен и болен. Небръснатата брада не му отиваше, недоспиването му се отразяваше зле, косата на темето му беше сплескана и мазна, приличаше на клошар. Ники така и не успя да му помогне да се възстанови от мъката по Юлия. Не успя нито с книгите, нито с леките наркотици, нито с опитите да изпрати Адам на поне една среща от сайт за запознанства. Адам категорично отказваше да чуе, а и коя щеше да го хареса в този му вид? Ники въздъхна.

— Искаш ли нещо? — гласът на съквартиранта му сякаш идваше от отвъдното.

— В хладилника има храна от вчера. Плюс няколко бири. Имаме си достатъчно за обяд. Какво толкова ще купуваш? — поинтересува се Николай.

— Ами нищо, добре тогава, чао!

Ники си наложи да не мисли за страданията на своя приятел. Абстрахира се от неуспешния му роман, от драмите покрай раздялата му с Фани и по-късно — с Юлия. Или поне се опитваше да не мисли за тези неща в момента.

Беше изминала точно една година, откакто живееха заедно. Николай се беше убедил, че не може да помогне на своя приятел… против волята му. Онзи буквално се разпадаше пред очите му. Надяваше се да е вярна поговорката, че времето лекува всичко, но действителността показваше точно обратното.

Междувременно Адам съвсем беше привършил парите и разчиташе за всичко на Николай, включително и за джобните. Ники бързаше да довърши един кратък репортаж и да го изпрати навреме, за да си получи хонорара. Имаха сметки за плащане, трябваше и храна да се купува.

Почуди се с какви пари Адам ще пазарува в магазина, едва ли му бяха останали повече от два лева в джоба, но пропъди тази мисъл от ума си. „Нека се поразходи малко, чистият въздух ще му се отрази добре.“ Насили се да съсредоточи поглед обратно върху екрана.

Мина повече от час. Адам така и не се прибра. Ники започваше да се притеснява. Пък и огладняваше. Искаше да обядват заедно. Да поговорят.

Той прикачи файла към писмото до главния редактор на един от жълтите вестници, за които съчиняваше клюки по поръчка, натисна Send и отиде да си отвори бира. Газираният студ се разля блажено по хранопровода му. Щеше да почака още малко и ако Адам не се прибереше до половин час, щеше да притопли китайското от предишния ден и да обядва сам. После щеше да излезе да го търси из квартала. В това състояние и без пари едва ли можеше да е отишъл далеч. Междувременно реши да се напуши.

Бръкна под матрака, извади кутията от кинолента, в която държеше „матряла“, надроби една главичка между острите зъби на гриндера, посипа я внимателно върху хартийката, добави малко тютюн, зави цигарата и я облиза. Опипа джоба на панталона си за огънче. Запалката я нямаше. Сети се, че може би е останала на терасата предишната вечер. Гледката беше хубава, а и не усмърдяваха апартамента по този начин. Затова често пушеха на терасата.

Ники стана и се запъти натам.

Гледката наистина беше чудесна. Денят беше прекрасен! Запалката го очакваше върху перваза. От деветия етаж се разкриваше панорама към околовръстното, виждаха се олющените панелки на крайния квартал, училищата, детските градини, паркингите, междублоковите пространства. Хора и автомобили щъкаха в преследване на делничните си задачи. Планината се издигаше мълчаливо над суетата на града, сякаш осъждаше с безразличие цялата глупост на човешкия род. Слънцето гореше яростно високо горе, в средата на тъмносиния небосвод.

Масурът беше хубав, но на привършване. Трябваше да отдели някой лев и за матрял. Чудеше се за какво по-напред да изхарчи мизерния си хонорар, но реши да отложи този въпрос до момента, в който действително го получеше. Поне в този вестник плащаха редовно.

Живееха на деветия етаж в един от блоковете, които местните наричаха „тримата глупаци“. Градската легенда гласеше, че наименованието на високите сгради им е лепнато от пилотите, заради липсата на всякаква сигнализация по покривите. Самолетите, които захождаха към летището, действително минаваха оттам. Денем прелитаха толкова ниско над покривите, че човек можеше да види грайферите върху гумите на спуснатите им колесници. Или поне така им се струваше на местните жители. Хората в блока бяха свикнали с шума на реактивните двигатели, а Николай се забавляваше да наблюдава металните птици. Особено когато беше напушен.

Ето че поредният самолет правеше маневрата си. Извърши плавен завой в далечината и се насочи към него. Колесниците се спуснаха бавно под корпуса. Приличаше на граблива птица, увиснала с разперени криле във въздуха.

Николай знаеше, че е оптична илюзия, а и тревата леко променяше възприятията му за време и за пространство, но самолетът идваше ПРАВО КЪМ НЕГО. Той се закашля. Опита да се пошегува със себе си заради параноята. Каза си: „Ще успееш ли да надхитриш тримата глупаци, а? Ще излезеш ли по-умен от тях?“. Разсмя се. Козът наистина си го биваше. Но нещо го смути.

Обикновено се чуваха още в далечината! Този се снишаваше тихо, като крадец, внимателно планирал своя обир или не, по-точно като хладнокръвен убиец, преди да нанесе фаталния си удар.

Крилата на самолета запълваха цялото небе. Скоро щеше да различи дори физиономиите на пилотите в кабината! Обзе го страх. Истински страх. Паника, която нямаше нищо общо с параноята. Почувства се безпомощен — сам на терасата във високия блок, лице в лице с металното чудовище, което го гледаше сърдито. И тежеше няколко тона! Къде можеше да се скрие? Какво можеше да направи?

Хвърли се обратно в стаята, легна върху матрака по корем и закри ушите си ръце. Минаха няколко секунди. Щеше да се напикае от страх.

Но не се случи нищо.

Дали беше умрял?

В книгите за отвъдното пишеше как понякога не разбираш, че си умрял. Особено когато се случи бързо. А какво по-бързо от самолет, нахлуващ директно в спалнята ти? Притесняваше го и нещо друго. Обикновено шумът на реактивните двигатели се усилваше, след като преминеха от другата страна. Ако самолетът действително беше успял да прескочи „тримата глупаци“, защо не го чуваше сега? Ники прецени, че или е мъртъв, или онзи действително падаше без двигатели над крайните квартали!

Той предпазливо отвори очи. Извъртя се по гръб и погледна навън. Нямаше го там. Небето беше чисто. Вятърът си играеше с пердето на прозореца през отворената врата. Опасността беше преминала. Ники въздъхна облекчено.

И в този миг се случи експлозията. Усети я с всяка клетка на тялото си. Вибрацията мина през пода, сграбчи го, изхвърли го от матрака, сградата сякаш подскочи и се стовари обратно на мястото си. Тътенът беше неописуем. Навън се чупеха стъкла. Чуваха се викове. Пищяха аларми от автомобили. Стана му горещо. Много горещо. Реши да се чупи на всяка цена!

Асансьорите не работеха. Ники се заспуска бегом по стълбите. Прескачаше по няколко стъпала наведнъж, хващаше се за парапетите по завоите. Беше готов да усети как всеки момент стълбището под краката му ще пропадне.

С всяка изминала крачка ставаше все по-горещо. Кожата започна да го сърби. Замириса му на изгоряла гума и на опърлено прасе. За пръв път в живота си съжали, че е напушен.

* * *

„Не сме ли прекалено ниско?“ — запита се Юлия, докато наблюдаваше през кръглия люк бързо преминаващите сгради под корпуса на самолета. Реши да зададе въпроса си на Ян. Може би той щеше да измисли някакво успокоение. Обърна се към него, за да го попита, но се отказа. Ян кротко спеше, белият кабел от слушалката на смартфона му се поклащаше върху бузата. Юлия се упрекна заради неоснователния си страх! В такива моменти неуверено си повтаряше, че това е възможно най-безопасният от всички видове транспорт! Нямаше смисъл да буди Ян, за да му прехвърля своите опасния. И все пак летяха прекалено ниско! Снишаваха се твърде бързо. Сигурно всеки момент щяха да докоснат пистата!

Ала нямаше никаква писта! Виждаха се само жилищни сгради!

Другите пътници не споделяха безпокойството ѝ. Или поне се преструваха. Също като нея. В кабината цареше тишина. Неестествена тишина. Не се чуваха дори двигателите…

* * *

Николай изтича запъхтян от входа и спря. Първата му работа беше да извърне глава към предполагаемата посока на експлозията. Тъмночерен облак гъст дим се издигаше зад покривите на съседните сгради. Самолетът беше паднал съвсем близо в квартала! Но това не обясняваше хаоса, който цареше наоколо. Разтревожени граждани бягаха с писъци по улицата, някои лежаха по тротоарите. Колите се блъскаха една в друга, от небето падаха умрели птици.

Стана му горещо. Много горещо. Още по-горещо, отколкото преди малко във входа! Вдишваше трудно. Сърцето му биеше учестено. Зави му се свят. Възможно ли беше топлината от пожара да се усеща чак тук? Колко нагорещен беше асфалтът под пръстите му само! Вдигна крак и видя тънки нишки гума да се проточват от подметката на кеца до земята, като разтопен кашкавал.

Заболя го главата. Причерня му. Започна да му се гади. Помнеше това усещане от едно лято в Рим, където получи слънчев удар точно на Колизея. Пробва да се задържи на крака, но залитна. Абсолютна безпомощност. Така можеше да се опише състоянието.

В този момент едър мъж се стовари отгоре му. Двете тела се пръснаха като балони, пълни с червена боя, които непослушни деца са изхвърлили от балконите на високите етажи. Кръвта засъска върху нагорещения асфалт.