Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mein Urgrobvater und ich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Крюс

Моят прадядо и аз

 

Превод на стиховете: Боряна Александрова

Редактор: Теодора Станкова

Илюстрации: Йохан Барч

 

ИК „Пан ’96“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

Старото дърво в далечната долина

В една далечна и затънтена долина расте едно прастаро дърво, което е толкова дебело, че четирима мъже, хванати за ръце, едвам успяват да го обгърнат. Листата на дървото стърчат от дръжките си като петте пръста на една ръка, а величествената му корона е покрита ту с бели, накичени като свещи цветове, ту с бодливи зелени плодове.

В далечно минало, когато дървото било още младо, в затънтената долина дошли баща и син, заблудили се при лов на мечки. Бащата, чиято одежда била от мечи кожи, се наричал Уракс. Синът, който пък бил облечен с къса дрешка от козя кожа, се казвал Ури. Бил слънчев есенен ден и двамата полегнали да отпочинат в сянката на дървото. Но едва затворили очи, около тях нещо започнало подозрително да трещи и пропуква. Уракс, бащата, веднага скочил и грабнал боздугана си. Той помислил, че наблизо минава вълк или мечка. Ури също на секундата подскочил и докопал един дебел клон, който лежал наблизо на земята.

Но като се поогледали, не забелязали никъде опасен звяр. Зелената долина почивала мирно под слънчевите лъчи. Трясъкът и пукането обаче все пак продължавали. Веднъж изпращявало отляво, друг път изпуквало отдясно.

Уракс и Ури заобръщали глави на всички страни като душещи сърни и малко се поуплашили.

Изведнъж Ури извикал: „Та! Та! Так! Так!“. Това означавало: „Татко, погледни бързо тук!“.

Старият и силен Уракс с мечата кожа, който се бил подпрял на боздугана си, проследил с поглед протегнатия показалец на сина си и видял как от клоните на дървото падат бодливи зелени плодове и трещейки, се пукат на земята.

Тогава Уракс и Ури се разсмели и момчето с козята кожа изтичало и започнало да събира блестящите тъмнокафяви неща, които изскачали от разпуканите зелени бодливи обвивки.

— Тряс-тряс! — казал Ури и посочил лъскавите кафяви топчета.

Татко Уракс кимнал, посочил към дървото и казал:

— Тряс-дър!

Когато следобед двамата потеглили към дома, Ури отнесъл в джобовете на козята си кожа много от тъмнокафявите плодове на дървото. В горската пещера той ги показал на майка си Уриане и на сестричето си Урия и казал: „Та, та, так, так, тряс-дър!“. Това означавало: „Вижте това тук, тези неща паднаха от тряста!“.

От този ден нататък дървото в долината се наричало тряст и всички деца, които живеели в горските пещери наоколо, наесен си взимали за игра от тъмнокафявите топчета.

Много време изтекло и хиляда години минали в тази страна. Хората напуснали пещерите и си построили дървени хижи. За дървото в затънтената долина вече никой не си спомнял.

Но един ден в началото на ноември през уединената долина минали с двуколка, теглена от волове, майка и дъщеря. Майката, която носела вълнена рокля и колан с голяма златна тока, се казвала Туснелда. Дъщерята, която била облечена с палтенце от оцветена в червено агнешка кожа, се наричала Тути. Те били на път от много дни насам и вече били привършили запасите си от храна. Било студено и в короната на дървото шумял ноемврийският вятър.

Майката спряла воловете, свалила дъщеричката си от колата и седнала с нея на завет под дървото, което междувременно било станало дебело и голямо. Тук те си отпочинали малко от друсането на двуколката и от духането на вятъра. Тути казала: „Глада!“, което значело: „Гладна съм!“.

Но за съжаление майката не могла да й даде нищо за ядене, даже и шепа просо за хрускане. За да разсее дъщеричката си, тя й показала множеството кафяви лъскави топчета, които лежали в тревата наоколо, и ги потъркаляла малко насам и натам като топчици за игра. „Това са трестени“ — казала тя, понеже си спомнила, че била виждала изписана подобна дума на един свитък кожа, останал от прапрапрапрапрабаба й. Тути, която мислела само за ядене, веднага посегнала към едно от кафявите топчета и щом видяла, че под разпуканата кора проблеснала бялата вътрешност на плод, бързо смъкнала кафявата обвивка и пъхнала бялата сърцевина в устата си.

Майка Туснелда се уплашила, защото помислила, че дъщеря й ще се отрови. Но преди да успее да предупреди Тути, случило се нещо още по-лошо. До дървото се дотътрила една дива свиня с два остри бивника. Сърцето на майката почти спряло от уплаха. Но дивата свиня, която никога не била виждала човек в тази затънтена местност, била съвсем кротка. Тя подушила роклята на майка Туснелда и изпръхтяла доволно, когато Тути доверчиво я почесала по козината.

Голямото животно търсело със зурлата си в тревата кафявите топчета и ги поглъщало шумно. Чак след час, когато, изглежда, се нахранило, то запристъпвало тежко обратно.

Камък паднал от сърцето на майка Туснелда, но не само заради опасността, а и заради глада. Защото тя вече знаела, че тези неща с бодливи зелени обвивки стават за ядене. Тя отнесла много шепи кръгли топчета във волската двуколка и докато пътували нататък, ги трошели заедно с Тути, дъщеря й, и двете хрупали до насита. Когато вечерта стигнали у дома си, те разказали на бащата и на братчето за случилото се, показали им плодовете на дървото и ги опекли в огнището на дървената си къщурка.

И понеже през изтеклото време разумът на хората бил станал по-прецизен, езикът също бил станал по-точен. Преди хиляда години казвали просто и тромаво „тряст“. Но сега, когато ставало дума за един отделен плод, се казвало „трестен“, а за повече — „трестени“. Затова вече дървото се наричало не тряс-дърво, ами трестеново дърво. И всички деца, които живеели в дървените хижи наоколо, всяка есен си донасяли трестени, за да си похапнат.

Много време изтекло и хиляда години минали в тази страна. Хората напуснали дървените хижи и си построили каменни замъци в планините. За дървото в далечната долина вече никой не си спомнял.

Ала един ден в края на октомври през затънтената долина минал яздешком един рицар със своя син. Рицарят, който носел блестящи сребърни доспехи, се наричал Волфхарт фон Балдевайн. Синчето му, което било облечено с плетена ризница, се казвало Волфи. Бащата Волфхарт, който обучавал сина си не само в езда и фехтовка, в стрелба с лък и лов със соколи, ами и в образуване на рими, използвал това излизане, за да разясни на сина си красивото изкуство на поетите.

Волфи тъкмо бил подхванал едно стихотворение. То започвало с думите: „Их хан усерхалб дер фестен…“. Това означавало: „Далеч от градските стени…“.

Докато търсел подходяща рима, за да завърши стихчето, погледът му паднал върху дървото, което за изминалите две хиляди години било станало могъщо и огромно. Той попитал баща си Волфхарт как се нарича това дърво. Ала рицарят не знаел, докато не си припомнил, че бил чел навремето в един пергамент, останал от прапрапрапрапрадядо му, за някакво дърво с листа като разперени пръсти и бодливи зелени плодове. Този прапрапрапрапрадядо бил споменал в пергамента и името на дървото, но рицарят Волфхарт фон Балдевайн не можел вече да си го спомни. Той си блъскал дълго главата, защото името на дървото било на езика му, и пак не могъл да се сети. Едва след като мислил цял половин час, най-после си спомнил името, но тъй като в този момент синът му търсел рима за „фестен“, в главата му нещо се объркало и вместо да назове плодовете трестени, нарекъл ги „керстени“ и това име казал на сина си.

— О-о! — извикал Волфи. — Какво съвпадение само! Така вече имам хубава рима на „фестен“.

И като продължил ездата, той довършил стихчето си:

Их хан усерхалб фестен

вол гезен груосе керстен…

Което значело:

Далеч от градските стени

видях големи кестени…

Бащата Волфхарт бил доволен от сина си. Когато вечерта се завърнали в замъка и седнали да вечерят в голямата рицарска зала, Волфи трябвало да изпее своето стихотворение, като си акомпанира на лютня, и получил много овации от дамите и господата, а също така и от ратаите и слугините.

От този ден дървото в долината се наричало вече не тряс-дърво, нито трестеново дърво, ами керстеново дърво, защото от дворцовото рицарско благовъзпитание човешкият дух, а и говорът били станали още по-изтънчени. Според певците думата трестен не звучала добре. Тя изглеждала така сурова и необработена. Думата керстен звучала по-фино, по-равно, а била и по-лесна за изпяване. Затова отсега нататък дървото вече се казвало керстен и всички деца, които живеели в замъците из околните планини, есенно време често яздели до затънтената долина, за да пеят под короната му.

Много време изтекло и хиляда години минали в тази страна. Хората напуснали замъците и си построили каменни градове. За дървото в далечната долина вече никой не си спомнял.

Но веднъж, в един топъл есенен ден, една дама се разхождала из гората със своята дъщеричка и учудена видяла в долината прастарото гигантско дърво. Дамата, която носела дълъг камбановиден кринолин и висока напудрена перука, се наричала Лаура. Дъщеричката, която имала свилено елече и дълга тафтена пола, се наричала Лаурина. Всяка от тях носела в дясната си ръка по една украсена с цветя овчарска гега, а в лявата — ветрило.

Когато се настанили под дървото за кратък отдих, те намерили в тревата бодливите зелени плодове и кафявите топчета, които се криели в тях.

— О, каква прелест! — изчуруликала Лаурина.

— Наистина! Самата прелест! — отвърнала дамата Лаура.

После те оставили в тревата ветрилата си и овчарските геги и започнали да си подхвърлят една на друга кафявите топчета.

Лаурина запитала майка си как се наричат тези плодове. Ала госпожа Лаура не могла веднага да си спомни. Тя се сетила само, че някога, в една книга на своята прапрапрапрапрабаба била срещала името на дървото. Спомнила си също, че тези дървета май растели в Испания. И понеже майката Лаура особено обичала да говори в рими, казала:

Плодът на туй дърво е всекиму известен.

То идва от Испания и се нарича керст… кестен!

— О, кестен! Какво очарователно име! — изчуруликала Лаурина. — Мамо, разрешавате ли да събера няколко кестена и да ги взема у дома за другарките ми?

— Събери си, мое малко славейче! — отвърнала дамата Лаура.

И така Лаурина си отнесла у дома четири кестена в джобчетата на свиленото си елече. Нейните сестри и гувернантката французойка много харесали топчетата и в един хубав есенен ден всички заедно отпътували с каляска към затънтената долина, за да си съберат цяла кошница от тях.

От този ден насам прастарото дърво се нарича кестеново дърво. И всички дървета, чиито листа стърчат от дръжката като петте пръста на ръката, носят същото име.

Така в течение на три хиляди години името се променяло три пъти. Но дървото в далечната долина си е все същото, само дето е станало още по-голямо и по-дебело.

 

 

Когато свърших да чета, прадядо ми извика:

— Леле, леле, трудничка история си беше това. Наистина ли я написа съвсем сам?

Отвърнах му, че съм преписал някои места от албума „Из немската история“ и че освен това ми е помогнал и Долен дядо.

— Обаче историята я измислих сам, прадядо.

— Да, Бой, веднага си личи! Ти доста опростено си представяш развитието на езика. В действителност той се развива много по-бавно и обширно. Като течение, в което от всички страни се вливат поточета, вадички и рекички. Но в едно си се ориентирал много добре: че във всяка епоха хората живеят по-различно, мислят по-различно и говорят по различен начин от предците си. Е, разбира се, хората не си измислят думите така слепешката. Името на едно джудже е по-различно от името на някое цвете, а името на някое цвете се различава от името на един бурен. Тъкмо това доказва моето стихотворение за долината Рамунда.

— За какво става дума в това стихотворение, прадядо?

— Слушай, ще ти го кажа.

Тогава аз се настаних удобно върху корковите плоскости и се заслушах в стихотворението, което не бях чувал до момента:

Долината Рамунда

В Рамунда, долината

сред гъстите гори,

джуджетата брадати

играят куп игри.

А три джуджета: Чичикок

и Питипок, и Мушморок,

се състезават на прескок

и скачат до зори.

 

В средата на Рамунда

цъфти градина. Тя

прочута е със чудни

невиждани цветя.

Цветя на име Златозвън

и Жълтодън и Снежен трън,

най-рядкото е Слонски сън

с огромните листа.

 

Със обич градинарят

отглежда всеки цвят.

Джуджетата ги пазят

от ветрове и хлад.

От ветровете Суховей

и Духовей и Глуховей,

от вятъра Горилюлей

и от слана и град.

 

Синът на градинаря

живее вдън гори.

Той опитен билкар е

и билков чай вари

от разни билки: Трънколист

и Звънколист и Тънколист

и Дъболист и Гъболист

и Жаболист дори.

 

Напред към долината!

Аз пътя вече знам,

ще съберем децата

и ще отидем там.

С деца на име Лорелай

и Флоремай и Николай.

Едно се казва като теб,

кое — ще видиш сам!

— Виждаш — каза прадядо ми след това стихотворение, — че за да съответстват думите на дадено нещо, трябва да се премислят добре. Нашата Кожена Лизбет например никога не би могла да се казва Регина. Просто не й отива. Или пък, ако чуеш думата Питипок, вече знаеш, че това е име на нещо малко, закачливо, следователно на някое джудже. А например Златозвън звучи съвсем другояче. Тя трябва да се произнася с широко отворени уста: Зла-то-звън. Чуваш ли я? Звучи ясно, мелодично и пищно като голямо разпукнато цвете. Така ли е?

zlatozvan.png

— Да, прадядо. Но можеш ли да ми кажеш кой е измислил всички съществуващи думи?

— Ха, ха, Бой, че тях да не ги е измислял само един човек. За това са помагали всички хора. Езикът е съкровищницата на един народ. В него се съхраняват всички спомени, а също и натрупалият се от хилядолетия насам опит. А учените книжовници, изследователите на езика са ковчежниците, които пазят това съкровище, които го чистят и броят. Те са събрали и подредили думите, както е станало навремето при реката Ефрат в къщите люлка.

— Къщите люлка ли? Що за къщи са това?

— Трудно е да се обясни, Бой. Това е дълга история. Дали ще имаме достатъчно време за нея до обяда?

— Струва ми се, че да, прадядо.

— Добре тогава, ще ти я разкажа най-подробно. Сядай на корковете и наостряй уши, защото тази история не е от най-простите.

Седнах, целият превърнат в слух, върху продълговатите парчета корк и прадядо ми разказа следната история: