Джеймс Крюс
Моят прадядо и аз (3)

Си и Ио
или Хубавите дни на Неапол

Тази история се случила преди повече от сто години. Може и да е истинска. Разказваше я един моряк. А моряците — както се знае — не измислят никога или пък само понякога.

И така, преди повече от сто години в Хамбург живеело едно момче на име Андреас. То било най-сръчният кърпач на платна в цялото пристанище. Затова големите тримачтови кораби го вземали с радост при пътешествията си. На кораба Андреас бил зает само с кърпенето на платната, а когато корабите със седмици стояли закотвени в чужди пристанища, за да бъдат разтоварени, Андреас можел да слиза на сушата и да се шляе там колкото му душа иска.

Един ден Андреас отпътувал с платнохода „Малката Любима“ за Неапол. Вятърът бил попътен, а времето — приятно. Само около Бискайския залив връхлетяла буря, при която Андреас отхвръкнал върху острия ъгъл на покрива на каютата и от това му останал белег на лявата буза. Когато след една седмица пристигнали в пристанището на Неапол, капитан Карстен Петерсен казал на младия кърпач на платна:

— Тук имаме работа четиринадесет дни, Андреас. Ако искаш, можеш да поскиташ малко из кралство Неапол.

— Така и ще сторя! — отговорил Андреас, взел моряшката торба, в която съхранявал сувенирите от многобройните си пътувания, и слязъл на сушата.

Когато стигнал до площада, наречен „Пиаца Витория“, той видял там струпани много хора, които както всички италианци, вдигали голяма дандания. Върху пиедестала на паметника на богинята на цветята Флора бил застанал един мъж с богата, но странна униформа и викал нещо на италиански към хората.

Андреас си пробил път напред през тълпата към паметника, за да разгледа по-добре разкошно облечения господин. Освен това той искал да опита дали ще го разберат, когато заговори на италиански. В действителност той знаел само две италиански думи. Едната била „си“ и означавала „да“, а другата била „ио“ и означавала „аз“.

Андреас изчакал благоприятен момент и когато му се сторило, че мъжът от пиедестала задава някакъв въпрос, на който никой не можел да отговори, извикал с всички сили: „Ио!“.

А всъщност ставало дума за това, че кралят на Неапол бил умрял, а неговият син, принц Анджело, се бил изгубил от три седмици. Никой не знаел къде се е запилял. Затова глашатаят питал хората кому е известно местонахождението на кралския син. Та когато Андреас извикал „ио“, всички си помислили, че младият кърпач на корабни платна знае мястото, където се намира принцът.

— Той в Неапол ли е? — попитал глашатаят.

Андреас отговорил: „Си!“. А това означавало „да“.

Глашатаят се изненадал и запитал:

— А може би той е даже тук, на площада?

— Си! — извикал Андреас.

— Но кой тогава е принцът? — питали хората и се заоглеждали на всички страни.

— Ио! — извикал Андреас. А това означавало „аз“.

Тълпата била удивена и отначало не искала да повярва. Но облеченият богато глашатай слязъл от паметника, отишъл при Андреас, разгледал го от всички страни и казал:

— Неговата черна коса е станала руса. Удивително. Ала на лявата си буза той има продълговат белег, точно както и нашият кралски син. Следователно това трябва да е принц Анджело.

— Си! — казал младият кърпач на платна, понеже той бил разбрал само думата Анджело и мислел, че това означава Андреас.

Сега от всички страни почнали да напират хора, за да видят отблизо намерилия се принц. Андреас мислел, че предизвиква любопитството на неаполитанците като чуждестранен матрос. Затова той заповтарял поред „си“ и „ио“, отворил своята моряшка торба и показал на хората предметите, които носел от пътешествията си. Показал им малкото слонче от слонова кост от Индия, огърлицата от кокосови черупки от Ямайка, абаносовия сфинкс от Египет и седефената лула от островите Фиджи. Но най-голямо впечатление той направил с една моряшка кукла от Хамбург, която, натиснел ли я някой по корема, казвала „Ахой“.

Когато неаполитанците видели скъпоценностите от моряшката торба, те вече нито за миг не се съмнявали, че Андреас всъщност е принц Анджело. Съпроводили го до кралската карета, която чакала в края на площада, и казали на кочияша със златни галони, че това е намерилият се кралски син, който носи от пътешествието си цяла торба скъпоценности.

— Си, ио! — извикал Андреас и под ликуващите викове на народа се качил в каретата, която го закарала право в двореца.

Тук го облекли във великолепни одежди, на гърдите му окачили двайсет и седем ордена, така че той почти се привел напред, и след това го завели на балкона, за да се покаже на народа.

Андреас не схващал точно какво става, но му се сторило много весело и бързо извадил от торбата своята моряшка кукла, която така била допаднала на хората от площада. И когато излязъл на балкона, съпроводен от двама ужасно учтиви слуги, той бързо натиснал по корема моряка кукла, който пък послушно извикал на околните своето „Ахой!“.

Слугите с длъгнести лица и още по-дълги черни мустаци потиснали смеха си, понеже кралските служители трябва винаги да бъдат сериозни. Но когато Андреас натиснал за втори път корема на куклата и морякът за втори път извикал „Ахой“, мустаците започнали да се тресат съмнително, лицата се разкривили в широки гънки от смях, после изпълнените с достойнство лакеи прихнали и се разсмели толкова силно, че техните златни галони и шнурове се залюлели насам-натам като корабни въжета на вятъра.

Тълпата хора, които стояли долу пред двореца и гледали нагоре към балкона, се засмели гръмко, толкова смешни им се видели новият крал и двамата му слуги. По бузите на жените се затъркаляли сълзи, а дебелите мъже се хванали за коремите, понеже се бояли да не се пукнат от смях.

Когато хората спрели да се смеят, вдигнали ръце нагоре и завикали: „Да живее крал Анджело!“. Андреас замахал благосклонно от балкона, викал „си“ и „ио“ и пак накарал куклата матрос да цвърчи „Ахой“. Всеки път смехът започвал отново и най-сетне цялата тълпа пред двореца завикала в хор: „Да живее крал Анджело Ахой! Да живее крал Анджело Ахой!“.

Под името Анджело Ахой Андреас действително станал крал на Неапол. Всеки ден той трябвало да управлява от десет до един часа. И понеже винаги казвал само „си“ и „ио“, министрите били много доволни от него. Защото министрите обичат, когато кралете казват „да“.

Дванадесет дни Андреас живял сред великолепие и охолство. Когато сутрин слугата му го питал на италиански дали Негово Величество иска закуската си, Андреас отговарял: „Си“, и веднага му донасяли на златна табла горещ шоколад, бял препечен хляб, ябълково желе, грейпфрути, маслини, шунка, пармезан и пържени сардели.

След закуската Андреас казвал: „Ио“. Тогава идвали прислужниците и го обличали в продължение на два часа. Фризирали го, оправяли маникюра му, пудрели го, изчетквали го и го накичвали с ордените и едва когато всичко това било свършено, той можел да отиде, съпровождан от цялата си свита, в тронната зала и да управлява.

Под управлението на крал Анджело Ахой Неапол станал най-веселият град на Италия и всички дни се превръщали в празници. Веднъж на банкет в замъка бил поканен даже и екипажът на „Малката Любима“. Но те седели толкова далече от краля, че той не успял да разговаря с тях, а и никой от моряците не разпознал в лицето на великолепния напудрен крал начело на масата кърпача на корабни платна Андреас.

На тринадесетия ден от своето царуване Андреас си седял в тронната зала и управлявал, когато двама гвардейци домъкнали вътре едно младо момче с черни къдрици, което крещяло страховито и сочело към крал Анджело Ахой със святкащи очи и протегната ръка.

— Това момче — така казали войниците на италиански, — това момче тук твърди, че то е истинският крал на Неапол. Да го оставим ли да си върви, или…?

— Си! — извикал Андреас още преди гвардейците да успеят да продължат.

Цялата дворцова свита се слисала от този отговор.

— Наистина ли да го пуснем? — попитали войниците.

Андреас за втори път казал „си“, а както знаем, това означава „да“.

Сега в дворцовата зала били още по-смаяни. Но най-изненадано било самото чернокосо момче. То колебливо пристъпило към трона и попитало на италиански дали може да остане в замъка.

— Си! — казал Андреас.

— Но не може двама крале да управляват едновременно — казало непознатото момче. — Единият от нас трябва да си иде. Въпросът е: Кой?

— Ио! — казал Андреас, а както знаем, това означава „аз“.

Сега в тронната зала всички заклатили глави. Само господин главният дворцов церемониалмайстор както винаги държал със сковано достойнство своята напудрена глава. Той пристъпил към момчето с черните къдри, разгледал го внимателно и след това казал:

— Той има белег на лявата буза. Има и черни коси. Това трябва да е истинският крал.

— Си! — казал Андреас от трона.

Сега вече объркването било всеобщо. Всички викали, подскачали наоколо и размятали ръце и крака, както е възможно единствено в Неапол. Само Андреас продължавал да седи спокойно на трона и с удоволствие наблюдавал бъркотията, понеже нямал и понятие какво всъщност става.

Когато непознатото момче се поклонило пред него и посочило към короната и скиптъра, Андреас му ги дал, пуснал го да седне на трона и също сторил пред него поклон, както бил видял да правят министрите.

Това се видяло толкова странно на присъстващите в тронната зала, че всички придворни отведнъж млъкнали и зяпнали с отворени уста към двете момчета. Чернокосото момче обаче като че ли не намирало нищо странно в това. На него работата му се видяла по-скоро смешна и то започнало да се смее толкова силно, че всички наоколо се заразили. Цялата тронна зала отново закънтяла от смях. По бузите на жените се затъркаляли сълзи, а дебелите мъже се хванали за коремите, понеже се бояли да не се пръснат от смях. Когато Андреас взел моряшката торба и демонстрирал пред новия крал своята моряшка кукла, дори и напудрената глава на самия господин главен дворцов церемониалмайстор започнала да се тресе, а на всяка от седемнадесетте врати на тронната зала се показали учудени лицата на дворцовите служители.

Така свършило управлението на крал Анджело Ахой точно както било започнало: със смях. Андреас обаче трябвало да съблече скъпоценните одежди и да напусне замъка. И това му се видяло съвсем в реда на нещата, понеже на следващата сутрин неговият кораб трябвало да поеме отново в открито море. Той се сбогувал с новия крал, целунал го според италианския обичай по двете бузи, получил от него като подарък за моряшката си торба една разкошна кама със скъпоценни камъни и после напуснал пеша кралския замък.

Когато излизал от портата, стражите взели пушките за почест, а гвардейският лейтенант казал:

— Хубавите дни на Неапол отминаха!

— Си! — отвърнал Андреас. После потеглил към тримачтовия кораб „Малката Любима“ в пристанището и прекарал последната си неаполска нощ в хамака си под палубата.

През тази нощ обаче историята за мнимия крал обиколила целия Неапол и когато „Малката Любима“ на следващата сутрин напускала пристанището, всички неаполитанци се събрали на вълнолома, вдигали патърдия, подсвирквали, хвърляли шапки и викали: „Да живее Андреас Ахой! Да живее Андреас Ахой!“.

Капитан Карстен Петерсен и неговата команда погледнали учудено своя кърпач на платна и попитали:

— Какви са тези хора?

— Стари познати — казал Андреас, застанал на кърмата, замахал на хората, викал „си“ и „ио“ и накарал куклата моряк да изписука три пъти „Ахой“.

Скоро след това те навлезли в открито море и Андреас се заловил както обикновено да кърпи едно платно, повредено при разтоварването.

Когато един матрос му разказал, че целият екипаж на „Малката Любима“ бил ходил на банкет при краля, Андреас се разсмял силно и все не можел да се спре.

— Но какво ти е? — попитал матросът.

— Представи си — извикал Андреас, — тъкмо научих, че аз съм бил кралят на Неапол!

След като приключи с разказа си, прадядо ми стана от коша и ме погледна изпитателно.

— Надявам се — каза той, — че историята ти хареса, Бой?

— Разбира се, прадядо. Но ми се иска да те питам нещо. Мислиш ли, че човек може да се оправи в живота само с две думи?

— Това пак е умен въпрос, Бой. Ще се опитам и отговорът да бъде умен: който има късмет, чувство за хумор, разум и добро сърце, той и с две думи само може да постигне много на тоя свят. Но сами по себе си две думи не представляват нищо. Знаеш ли стихотворението за госпожа Януцис, което съчиних преди няколко години?

— Не, не го зная още, прадядо.

— Тогава ще ти го кажа, Бой.

Прадядо ми закрачи нагоре-надолу из бараката, като декламираше стихотворението. То се наричаше:

Умната госпожа Януцис

Във малък гръцки град на юг

се клати госпожа Януцис,

със ток в ръка, куцук-куцук,

тя пита: „Пу папуцис?“.

Часът е шест и ето че

последен лъч догаря.

А „Пу папуцис?“ ще рече:

„Къде е обущаря?“.

 

До седем се мота така

горката госпожа Януцис,

със ток в протегната ръка

разпитва „Пу папуцис?“.

До осем тя обиколи

градчето до средата,

но никой не благоволи

да я спаси в бедата.

 

Тъй обущар и не откри

горката госпожа Януцис.

Макар че слънцето се скри,

тя пита: „Пу папуцис?“.

Във девет беше тя пред нас,

във десет пред хлебаря,

до единайсетия час

все търси обущаря.

 

Най-сетне страшно отмаля

горката госпожа Януцис.

Какво да стори би могла

с въпроса „Пу папуцис?“.

На пейката се друсна тя,

разтри крака си вещо

поосвежи си мисълта,

реши да стори нещо.

 

Взе здравата обувка, ах,

умницата Януцис,

изтръгна тока си без страх,

като да бе папуцис.

Така готова бе за скок,

да бяга и да тича,

понеже по-добре без ток,

отколкото с едничък.

— Виждаш, Бой — каза прадядо ми след това стихотворение. — Понякога с две думи нищо не се оправя. Защото, където няма обущар, думите „Къде е обущаря?“ изобщо не помагат.

— Това е точно както с папагала — казах аз. — Знаеш ли стихчето за папагала, прадядо?

— Не, Бой, не го зная. Има нещо общо с някои две думи ли?

— Да, именно, прадядо.

— Да го чуем тогава.

Аз станах от корковите плоскости, поклоних се и издекламирах куплетчето:

Че „Лека нощ“ да изговаря можел

прочул се папагалът по света.

Ала със своя поздрав се изложил,

защото „Лека нощ“ изкряскал заранта.

— Това стихче е доста смислено — каза прадядо ми. — То показва, че когато някой казва нещо, трябва и да разбира какво говори. В противен случай по-добре е да си мълчи.

След тези думи прадядо ми присви очи и издаде напред долната си устна. Май пак му идваше наум някое стихотворение. Но в този момент някой свирна три пъти от улицата. Това беше приятелят ми Хенинг, който ме викаше да играем. Не знаех как точно да постъпя, защото прадядо ми тъкмо имаше хрумване и аз не биваше да го смущавам в такъв момент. Но изведнъж тъкмо когато Хенинг изсвири за втори път, прадядо ми отпусна долната си устна, придоби отново обичайната си физиономия и каза:

— Приятелят ти Хенинг е навън. Излез, но се върни навреме за вечеря. Иначе Горна баба ще се кара.

Обещах да се върна навреме и изтичах навън.

Прадядо ми погледна след мен и извика:

— Утре ще ти разкажа историята за мармота Макс. Напомни ми!

— Добре, прадядо — извиках в отговор аз. После изскочих при Хенинг, който искаше да си играем на колумбовци в една лодка на плажа.

Разбира се, от плажа се върнах доста след часа за вечеря. Но Горна баба даже не ми се скара. Изобщо тази вечер тя беше особено благоразположена и малко разсеяна. Поради това аз можах да остана буден по-дълго от обичайното време и да разгледам в леглото си четирите моряшки календара на Горен дядо, в които бяха отпечатани истории и разкази за морски пътешествия. Чак към десет часа Горна баба се качи, за да угаси лампата. При това тя ме попита коя дума се римува със „силон“.

Аз казах:

— Цейлон, Горна бабо.

Тогава тя се замисли за миг и каза:

— Цейлон става. Приятни сънища, Бой.

— Лека нощ, Горна бабо. Да не би и ти да съчиняваш вече стихчета?

— Ами, глупости! Хрумна ми просто така. Лягай и спи!

„Трас!“ — тя затвори вратата след себе си и с тежки крачки се отправи към своята стая. Аз обаче се замислих защо ли й трябваше рима на „силон“. Но преди да намеря обяснение, бях вече заспал.