Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mein Urgrobvater und ich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Крюс

Моят прадядо и аз

 

Превод на стиховете: Боряна Александрова

Редактор: Теодора Станкова

Илюстрации: Йохан Барч

 

ИК „Пан ’96“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

Веселия пристанищен капитан

Пристанищният капитан е много важна личност, а ако при това той е капитан на грамадното Хамбургско пристанище, без колебание можем да го наречем голям човек. За мнозина от бившите пристанищни капитани на град Хамбург се говори и досега. Но никой от тях не е запазил такъв траен спомен в паметта на хамбургчани, както капитан Арнолд Рикмерс.

Първоначално той бил морски капитан и обикновено пътувал по маршрути между Хамбург и Южна Америка. Но един ден, когато параходът му попаднал в ураган, една падаща мачта откъснала левия му крак и сега вече той не можел да пътува като капитан на далечни плавания. Тъй като обаче бил отличен моряк и бил много опитен по всички въпроси на корабоплаването, на петдесет години го направили капитан на голямото Хамбургско пристанище.

Жена му Теодора, която той наричал просто Тео, много се зарадвала на новата служба на мъжа си, защото си мислела, че сега капитанът ще си бъде у дома много по-често, отколкото преди. Но за съжаление тя се мамела. По-рано, когато капитанът след всяко пътуване получавал по няколко седмици отпуска, тя го имала изцяло само за себе си. Сега обаче той вечно бил на пристанището и тя неведнъж въздишала:

— Сега имаш две жени, Арнолд — пристанището и мен. И почти съм убедена, че обичаш повече пристанището!

Разбира се, капитанът казвал, че това са празни приказки. Ръководството на едно голямо пристанище изисква повече време и усилие, отколкото поддържането на една кухня в ред. Там били кейовете с крановете и складовете, и фериботите, и речните параходи. И после, там преди всичко били големите кораби от страната и чужбина, които трябвало да бъдат изтегляни от влекачите навътре или навън от пристанището. Освен това той трябвало да се грижи за паспортите на чуждите моряци и за обърканите митнически тарифи.

— Всичко това лежи върху моите плещи — казал капитанът не без гордост и показал на жена си списъка на големите кораби, които се очаквало да пристигнат на следващия ден в Хамбургското пристанище. Ставало дума за френския пътнически кораб „Наполеон“, за два кораба, които плавали около островите в Северно море, а именно „Кралица Луиза“ и „На добър час“ и за големия спасителен параход „Буря“.

Като видяла списъка, жената на капитана се засмяла и казала:

— От имената на тези параходи може да се образува истинско изречение.

— Как така? — попитал капитан Рикмерс.

— Ами, ако имената се подредят — отговорила Тео, жена му — малко по-иначе, би могло да се каже: Буря срещу Наполеон! На добър час на кралица Луиза!

Тази мисъл много развеселила пристанищния капитан, понеже той бил във възрастта, когато мъжете отново започват да четат приказки и да играят забавни игри.

— Знаеш ли, Тео — казал той. — Ако корабите дойдат по едно и също време, аз бих могъл наистина да ги подредя така, че да образуват това изречение. Но откъде да взема другите думи? Няма кораб, който да се казва „срещу“ или „на“.

rikmers.png

— Може би малките влекачи биха могли да бъдат наречени така — казала жена му. — Те сноват между големите параходи в пристанището, както малките думи в изречението между големите.

— Ама че смешни идеи имаш! — казал капитанът и после заговорил за нещо друго.

Но на следващия ден, когато хвърлил поглед към Хамбургското пристанище от своята стъклена кула и видял корабите „Буря“, „Наполеон“, „На добър час“ и „Кралица Луиза“ да влизат един след друг в пристанището, той се сетил за хрумването на жена си и през цялата следваща седмица наново и наново се улавял, че се опитва да образува изречения от имената на влизащите кораби.

korabi.png

Когато хамбургските кораби „Ахой“, „Ура“ и „Кметът Рос“ били извлечени край кейовете, пристанищният капитан промърморил:

— Ахой и Ура за кмета Рос!

Когато пожарникарските кораби „Нощ“ и „Светлина“ били изтеглени за ремонт, посред важен разговор капитанът казал:

— От Нощ към Светлина!

Корабопритежателите, с които тъкмо разговарял, се учудили и не разбрали какво трябвало да означава това.

Постепенно образуването на изречения се превърнало в идея фикс за капитана, а най-забавното било, че постепенно той заразил с това целия персонал на Хамбургското пристанище. Когато големите плаващи кранове „Воля“, „Смели“ и „Сила“ трябвало да бъдат ремонтирани в корабостроителницата, докерите извикали със смях:

— Волята смели Силата!

Когато пътническите кораби „Звезда“, „Рио“, „Лъч“ и „Одеса“ пуснали котви на хамбургския митнически кей, митничарите казали, подсмихвайки се:

— Звезда над Рио, Лъч в Одеса!

Когато крайбрежните параходи „Гражданите на Хамбург“, „Обич“, „Змиорка“, „Стафида“ и „Франция“ навлезли в Хамбург, работниците от складовете завикали:

— Гражданите на Хамбург обичат змиорка със стафиди от Франция!

С течение на времето целият град се заразил от тази игра на образуване на изречения и вестникарските колони за корабоплаването не били никога така стриктно четени, както по онова време, понеже всеки Ханс или Франц се опитвал да образува от имената на влизащите кораби изречения.

Един ден трябвало да бъде спусната във вода серия от нови влекачи. Всичко било готово за спускането. Само имената на малките бели корабчета още не били уточнени. Не се знаело дали да им бъдат дадени имена на градове, на цветя или на риби. Тогава били запитани за мнението им всички възможни хора.

Между другите запитали и капитана на пристанището Арнолд Рикмерс. Тогава капитанът се сетил за предложението на жена си.

— Господа — казал той тогава, — вие знаете, че целият ни град от четиринадесет дни насам се забавлява, като съставя истински изречения от имената на влизащите параходи. Вие знаете също, че чуждестранните посетители, които правят обиколка из пристанището, ги развличат с най-удачните изречения. Направете на хората удоволствието да им облекчите съставянето на изречения. Наречете влекачите си: „И“, „Със“, „След“, „От“, „Към“, „При“, „Или“, „Чрез“, „А“, „За“, „Без“, „Около“. Това ще бъде една атракция за нашето пристанище.

Господата от параходното дружество за влекачи направили слисани физиономии. Но после се разсмели силно и понеже всички били във възрастта, когато мъжете отново започват да четат приказки и да играят забавни игри, приели сериозно предложението на капитана.

В деня на корабното кръщение както обикновено на пристанището се бил струпал половината град. Имало безплатно бира, наденички и хамбургска супа от змиорки и всичко било както винаги при спускане на нови кораби във водата. Само че същинското кръщение на корабите било голяма изненада за всички гости.

Когато Тео, жената на пристанищния капитан, разбила една бутилка шампанско о носа на първия влекач и извикала със силен глас: „Кръщавам те с името чрез!“ — всички се зачудили. Когато обаче госпожа Теодора Рикмерс казала и останалите имена, извиквайки поред: „Кръщавам те с името и, кръщавам те с името без, кръщавам те с името до!“ — всички хора започнали да се споглеждат и да си казват на хамбургски диалект: „Ама че кръщене!“.

Някои хора обаче вече се досещали защо влекачите получават такива необичайни имена и започнали да идват всеки ден на пристанището, за да наблюдават внимателно влизащите кораби.

И на четвъртия ден след спускането на влекачите във водата, тяхната ежедневна разходка до пристанището била възнаградена. Защото в този ден новите влекачи изтеглили в пристанището три кораба един след друг. Първият бил един швейцарски търговски кораб, наречен „Извор“. Вторият кораб, който бил теглен от два влекача, бил малайският „Пор Татаима“, а третият кораб се наричал „Лимоново дърво“ и се връщал от Генуа. За тези три кораба пристанищният капитан бил изпратил влекачите „До“, „Пред“ и „Едно“. И когато корабните имена се прочетели последователно (а това хората правели най-старателно от кейовете с големи далекогледи), се получавало:

korabni_imena.png

— Олеле боже! — засмели се хората с далекогледите. — Ама че мило изреченийце! — И после предали далекогледите на своите познати и запели с пълно гърло: „До извора пред портата има едно лимоново дърво!“.

На следващия ден „Хамбургски утринен вестник“ отпечатал това изречение на първата си страница, там било написано още, че хрумването на пристанищния капитан Арнолд Рикмерс е направо „изящно“ и че образуването на изречения с влизащите кораби с положителност ще привлече много чуждестранни гости в красивия Хамбург.

vestnik.png

Капитан Рикмерс, който се зарадвал на похвалата във вестника, сега вече честичко се връщал у дома си по-рано от обичайното и обсъждал с жена си списъка на корабите, които се очаквало да пристигнат на следващия ден в Хамбургското пристанище. Почти всеки ден по този начин той успявал да състави по някое изречение. Наистина не всички изречения били толкова хубави като това от първия ден. Но все пак винаги имало весели изненади и не минавал и ден, в който по кейовете и местата за спиране на пристанището да не стояли поне по шест дузини хора с далекогледи, които да наблюдават влизащите кораби. Да, стигнало се дотам, че няколко хотела около пристанището окачили табели, на които можело да се прочете: „Стая с изглед към пристанището. Далекогледи под наем“.

Един неделен ден през пролетта, когато хиляди граждани се били преселили на пристанището, на капитана даже му се удало да състави едно малко стихче. Ето какво било то:

В супника от Амстердам

варя галета с жар и плам!

supnik.png

Това малко куплетче се видяло толкова забавно на хамбургчани, че те приветствали навлизащата бавно редица от параходи и влекачи с ликуващи викове. Когато самият пристанищен капитан се показал на втория етаж на стъклената си кула, те замахали възторжено и заръкопляскали в такт. На следващия ден „Хамбургски утринен вестник“ поместил статия за това със заглавие: „Хамбург приветства своя пристанищен капитан“.

Изреченията, които капитан Рикмерс образувал с корабите и влекачите, скоро били включени в забележителностите на Хамбург, и често даже му били давани на разположение кораби, за да може да състави изречения за по-специални гости.

Капитанът и жена му проявили голямо умение в това дело. Един ден например, когато 120 професори по старогръцки език правели обиколка на пристанището, те съчинили едно истинско гръцко стихотворение, тъй наречения хекзаметър — и при това само от корабни имена, без да прибягват даже до помощта на влекачите. Това станало, като взели изследователския кораб „Буйните води“ и двата гръцки луксозни парахода „Коринтски герои“ и „Леонидас воинът“.

После пуснали корабите да минат един след друг в следния ред:

leonidas.png

Професорите прочели няколко пъти последователно корабните имена, но не видели в тях никакъв смисъл. Най-сетне най-младият професор, клатейки глава, свалил очилата си и казал с вдигнат показалец на висок глас:

— Това не е никакво изречение! Това е безсмислица!

— Грешите, колега! — отвърнал най-старият професор с тих глас. — Това е хекзаметър. Само че в началото му има една неударена сричка.

Тогава всички професори прочели още веднъж поред корабните имена и след малко забелязали, че възрастният колега има право и издекламирали в хор с гръцко ударение хекзаметъра:

Леонидас воинът буйните

води коринтски герои.

Младият професор, който бил нарекъл този превъзходен хекзаметър безсмислица, се извинил пред колегата си и по-късно се погрижил пристанищният капитан Арнолд Рикмерс да получи значката „Про Хеллас“, която се дава само веднъж годишно и чийто надпис означава „За Гърция“.

В хода на своята дейност капитан Рикмерс получил още много ордени и медали, а освен това той станал почетен гражданин на Хамбург и Амстердам, а също така и член на „Обществото за немски език“.

Въпреки това никой не бива да мисли, че заради образуването на изречения той е занемарил задълженията си като пристанищен капитан. В службата си той бил точен и добросъвестен и понякога даже пропускал тъкмо най-сгодните случаи за образуване на изречения, защото трябвало да се заеме с по-важни дела. Но понякога изреченията му ставали толкова добри, че карали почти всички хамбургчани да се занимават по-оживено от когато и да било с пристанището си.

Когато на шестдесет и пет години капитан Рикмерс се пенсионирал и предал поста си на пристанищен капитан на един по-млад мъж, последното изречение, което той образувал от корабни имена, било:

pensionirane.png

Целият Хамбург тъгувал, когато капитан Арнолд Рикмерс се разделял с поста си. Всички вестници поместили статии изпълнени с тъга за него, а когато той за последен път управлявал от своята кула огромното Хамбургско пристанище, кметът и сенаторите му направили официално прощално посещение.

Новият пристанищен капитан бил амбициозен млад човек, който нямал отношение към игрите и се наложил тридесетте влекача да получат нови имена, така че никой вече не можел да образува изречения. Сега влекачите се наричали не „С“, „След“, „За“, „При“, „Към“, а „Дълг“, „Вярност“, „Чест“, „Благоразумие“, и „Активност“.

Обаче „Дружеството на християнските мореплаватели“ съхранило грижливо табелите със старите корабни имена и когато капитан Рикмерс празнувал златна сватба с жена си Теодора, млади матроси наредили множество табели с имена на параходи в градината пред къщата на капитана, като възвестявали:

praznenstvo.png

А когато капитанът починал на осемдесет години, няколко хиляди хамбургчани последвали неговия ковчег и гробът му бил украсен с корабни табели, които и до днес могат да се видят на едно уединено хамбургско гробище. От тях е съставен надгробният надпис:

nadgroben_nadpis.png

Когато свърши да разказва, прадядо ми опря последната табела на стената и каза:

— Сега ми помогни отново да напъхам корабните табели зад шкафа.

Тогава аз станах от стърготините и почнах да бутам към прадядо ми една по една табелите, а той ги нареждаше. При това си говорехме за чичо Арнолд и неговите изречения.

— Как смяташ — запита прадядо ми, — кой влекач е използвал най-често чичо ти Арнолд при образуването на изречения?

— Мисля, че влекача „И“, прадядо.

— Точно така. Откъде знаеш това, Бой?

— Защото нашият учител казва, че използваме думичката и прекалено често в нашите съчинения.

— А ти как смяташ, Бой, защо я използвате така често?

— Винаги е тъй на място.

— Разбира се, че винаги е на място. И ще ти кажа защо: защото с думичката и можеш да събереш и най-смахнатите неща. Спокойно можеш да кажеш: „крона и солена херинга“ или „комар и носорог“ или „чадър и седем омара“. Но я опитай да направиш същото с думичката „или“. Тогава звучи вече другояче: „крона или солена херинга“ — така почти никога не се казва. А „чадър или седем омара“ — също не е наред. Само думичката и може да свърже всичко с всички. Другите малки думички са по-специализирани. Едни се отнасят само за времето, например думите докато или когато, другите имат нещо общо с мястото, например думичките там и тук или оттатък и отсам, а пък други се занимават само с това, да сочат причината за нещо.

Сега вече прадядо ми намести и последната табела с надписа „Вековен дъб“ зад шкафа и се изправи, пъшкайки.

— На моята възраст дори навеждането е уморително — каза той. — Мисля сега да поседнем малко и да посъчиняваме.

— О, да, прадядо, може би стихчета за различните думи, които има.

— Съгласен, Бой — каза прадядо ми и с издадена напред долна устна и присвити очи, ето че вече взимаше една празна борова дъска.

Не исках да преча на мислите му и затова тръгнах на пръсти към купа неизписани дъски.

Но изведнъж той извика:

— Имам две хрумвания, Бой! Едно за теб и едно за мен!

— Що за хрумвания, прадядо?

— Внимавай, Бой. Ще напиша едно стихотворение за три страни. В едната страна може да се говори само със съществителни, в другата само с глаголи, а в третата само с предлози.

— Това е хубаво, прадядо. А какво стихотворение трябва да напиша аз?

— Едно много дълго стихотворение, Бой. Трябва да вземеш едно изречение, например „Мишката е малка“, и после непрекъснато да прибавяш по една дума, докато накрая стане едно много дълго изречение.

— Но то няма да се римува, прадядо.

— Ако започнеш умно, Бой, тогава ще можеш и да римуваш. Напиши стихотворение с въпрос и отговор. Тогава римите ще дойдат от само себе си.

— Добре, прадядо, ще опитам.

Всеки от нас седна с боровата дъска и дърводелския си молив в един ъгъл и започнахме да съчиняваме.

ugul.png

Отначало тръгна чудесно. Но после моето стихотворение взе да става все по-трудно. Прадядо ми също като че ли имаше затруднения. Той се изправи, закрачи надолу-нагоре и когато забеляза, че и аз съм спрял, изведнъж застана пред мен и каза:

— Бой, прекалено сме се вживели в стихотворенията си, както ми се струва. От многото дървета не виждаме гората. Какво ще кажеш, ако се сменим? Аз ще допиша до края твоето стихотворение, а ти моето.

— Това е добра идея, прадядо. Съгласен съм. — Сменихме си местата, всеки прочете стихотворението на другия и го довърши с такава бързина, че и двамата бяхме готови за по-малко от десет минути.

— Виждаш ли — каза прадядо ми, — при писането човек не бива да се рови прекалено в дреболиите, както сторихме ние след първата половина от стихотворенията си. Винаги трябва да се действа с лекота, малко като на шега, тогава стиховете летят.

— Кой ще започне? — попитах аз.

— Днес започваш ти, Бой.

Тогава аз прочетох съвместното ни стихотворение за трите А-Б-В-страни:

Държавиците А, Б и В
А

В страната А цар Адалберт

бил цар на всички а̀си,

окичени с халки навред,

дори и по носа си.

 

Там разговорите били

направо удивителни,

защото бил езикът им

език от съществителни.

 

През зимата крещели „Мраз!“,

а „Жега!“ лятно време.

„Горещо ми е“, „Мръзна аз!“

не казвало туй племе.

Б

В страната Б цар Берберон

царувал над бербеци,

със шапки от корав картон

и шарени елеци.

 

Съвсем особено звучал

езикът им. Защо ли?

Защото той се състоял

изцяло от глаголи.

 

„Измръзнах!“ викали по студ,

„Изгарям!“ в знойно лято,

а думи като „слънце“, „дъжд“ —

не им били познати.

В

В страната В цар Виривит

бил цар на всички вири,

които карали кънки

по цял ден, без да спират.

 

Езикът им бил чудноват.

Какъв език бил този?

Говорел там и стар, и млад

единствено с предлози.

 

Във топли дни крещели „За!“,

а във студени — „Срещу!“.

Ни дума за студа, мраза,

студено и горещо.

 

Ала веднъж през пролетта

с неимоверна сила

страхотна буря през нощта

над тях се разразила.

 

В страната А гърми, трещи,

в Б придошли реките,

в огромни локви вирите

се шльопвали с кънките.

 

А подир бурята били

страните променени

и границите между тях

изцяло разрушени.

 

Бербеци надошли във А,

във В отишли а̀си,

а вирите в страната Б

се чувствали в дома си.

 

И тъй решили занапред

нещата да останат —

един народ, в една страна,

с един език да станат.

 

Размесили се подир миг

и всичките им думи

и станал общият език

нормален и разумен.

 

Живейте заедно! — това

е главната поука

на разказа ми чудноват

и той приключва тука!

— Чудесно си го завършил, Бой — каза прадядо ми. — Тук не е необходимо да се дават каквито и да било пояснения, понеже всеки веднага забелязва, че в изречението всички думи са важни, както големите, така и малките.

— Сега обаче ти ми прочети как си завършил до края моето мишо стихотворение, прадядо.

— Веднага, Бой.

Прадядо ми отдръпна малко дъската от себе си, присви очите и прочете:

Мишлето Каролина

Лисицата живее в дупка,

а катерицата — в хралупка,

а знам едно мишле, което

си има къща на полето

и даже — весела картина —

отгоре има два комина.

 

— Това е Мики Маус, така ли?

— Не, този път не сте познали.

Живее Мики във града —

нали е филмова звезда!

А туй мишле е Каролина.

И тъй, мишлето Каролина

живее в къща с два комина.

 

— А откога живее там?

— Със пълна сигурност не знам,

но май от около година.

И тъй, мишлето Каролина

живее в къща с два комина

от около една година

или една и половина.

 

— А от какво е построена?

— От глина синкавозелена.

И тъй, мишлето Каролина

от около една година

или една и половина

живее в къща с два комина

от камъчета и от глина.

 

— Аз мога ли да вляза там?

— Не можеш, много си голям!

А тя е като миниатюрка —

не къща всъщност, а къщурка.

И тъй, мишлето Каролина

живее от една година

или една и половина

в къщурка малка с два комина

от камъчета и от глина.

 

— Къде е? — някой ще запита.

— От всички погледи е скрита

в една ливада с детелина.

И тъй, мишлето Каролина

живее от една година

или една и половина

в къщурка малка с два комина

от камъчета и от глина

в ливадата със детелина.

 

— Ами къде е таз ливада?

— Разделя я една ограда

от ябълковата градина

на чичо Хайн и леля Тина.

И тъй, мишлето Каролина

живее от една година

или една и половина

в къщурка малка с два комина

от камъчета и от глина

в ливадата със детелина

досам овощната градина

на чичо Хайн и леля Тина.

 

 

— А как изглежда Каролина?

— Изящна като балерина,

но с черен нос — като маслина.

И тъй, мишлето Каролина,

изящно като балерина

и с черен нос като маслина,

живее от една година

или една и половина

в къщурка малка с два комина

от камъчета и от глина

в ливадата със детелина

досам овощната градина

на чичо Хайн и леля Тина.

 

— А къщата на вид каква е?

— Овална къща, то се знае!

И тъй, мишлето Каролина,

изящно като балерина

и с черен нос като маслина

живее от една година

или една и половина

в къщурка малка с два комина

от камъчета и от глина,

овална като мандарина,

в ливадата със детелина

досам овощната градина

на чичо Хайн и леля Тина.

 

А ако много фантастично

това на някого звучи —

да иде и да види лично

със собствените си очи!

Бои и блокче да си вземе,

защото май е крайно време

да видят всички на картина

как тъй мишлето Каролина,

изящно като балерина

и с черен нос като маслина

живее от една година

или една и половина

в къщурка малка с два комина

от камъчета и от глина,

овална като мандарина,

в ливадата със детелина

досам овощната градина

на чичо Хайн и леля Тина.

— Леле-мале, прадядо — извиках аз. — Та изречението е станало дълго като морска змия!

— И въпреки това си остава просто изречение, Бой. Искам да кажа, че в него няма никакви подчинени изречения. Но между нас казано, Бой: в една история не бива да се пишат толкова дълги изречения. Това е все едно малка гребна лодка да се натовари със стоки за голям параход. Не върви някак. Колко е часът?

— Точно дванайсет, прадядо!

— Време за обяд, Бой. Взимай дъската си. Минаваме улицата!

Оттатък в къщата на Горна баба миришеше на супа от грах, което съвсем не ми хареса. Понеже не обичам грахова супа. Отидох в кухнята с двете борови дъски, подпрях ги на бюфета и неохотно подуших около печката. При това открих, че за десерт щеше да има пудинг със сироп, и това ме утеши до известна степен.

Горна баба попита през рамо какви стихотворения сме написали днес и аз й разказах, че сме съчинявали двамата, единият е направил началото, а другият е съчинил края.

— Е и, става ли така? — попита Горна баба, докато разбъркваше супата.

— Даже много добре, Горна бабо. Знаеш ли, понякога поетът се хваща за стиховете си и се задълбава в тях прекалено, а това не е добре. Винаги трябва да се пише с лекота, малко като на шега, тогава стиховете се леят от само себе си.

— Съвсем вярно — въздъхна Горна баба. — Питай ме мене за тия работи.

— А, значи ти също съчиняваш стихове? — попитах аз.

— Глупости, Бой, кой ти говори за съчиняване. Аз, естествено, говоря за готвене. Иди в гостната, яденето ей сегичка ще бъде готово.

Напуснах нацупен кухнята, а веднага след това Горна баба внесе яденето в столовата.

С усилие запреглъщах граховата супа, а за да не забележи Горна баба, заговорих за писане на стихотворения. Прадядо ми също се включи енергично, защото искаше да поразузнае дали Горна баба разбира нещо от тия работи.

— В немския език съчиняването на стихове е малко по-лесно, отколкото в другите езици — каза прадядо ми.

— Че защо? — попита Горна баба.

— Защото в немския постоянно могат да се променят местата на думите.

— Не разбирам — измърмори Горна баба.

— Тогава да опитаме, Маргарета. Да вземем например изречението: „Граховата супа е питателна храна за семейството“.

— Много вярно изречение — каза Горна баба и ме погледна изкосо. Тогава аз изсърбах набързо три лъжици супа.

Прадядо ми обаче каза:

— Да изменим изречението, като разместим думите. Опитай, Бой!

Докато прадядо и Горна баба си сипваха по втора паница грахова супа, аз си отдъхнах, като оставих лъжицата и започнах да преправям изречението:

— Граховата супа е питателна храна за семейството.

Граховата супа е за семейството питателна храна.

Питателна храна за семейството е граховата супа.

Питателна храна е граховата супа за семейството.

За семейството граховата супа е питателна храна.

За семейството…

— Спри, защото ще ми се отяде и граховата супа, и чудото — извика Горна баба. — Така на човек му се преобръща яденето в стомаха! И изобщо, вече не желая да чувам по време на ядене нищо, свързано със стихове! Изпразвай си чинията, Бой, иначе няма да получиш пудинг със сироп.

supa.png

Трябваше отново да взема лъжицата, да дъвча и да гълтам едвам-едвам. При това прадядо ми ме погледна лукаво. Първо, защото трябваше да изям супата до дъно, и второ, понеже сега той смяташе за доказано, че Горна баба и понятие си няма от стихове. Но по втората точка аз бях на друго мнение.

При пудинга със сироп пролича, че съм бил прав.

Прадядо ми каза:

— Пудингът със сироп е много вкусен, но не е подходящ за стихотворение.

Тогава за негово учудване Горна баба отвърна:

— В хамбургския „Фремденблат“ прочетох едно стихотворение на долнонемско наречие, което се казваше „Роде грют“[1].

— Жалко, че не можеш да ни го издекламираш — засмя се подигравателно прадядо ми.

— Откъде знаеш? Разбира се, че мога — викна рязко Горна баба. И наистина ни издекламира едно дълго стихотворение, в което постоянно се повтаряха думите роде грют, роде грют.

През цялото време, докато тя декламираше, прадядо ми държеше пред себе си една пълна лъжица, без да я пъхне в устата си.

Горна баба май забеляза това и едва довършила със стихотворението, каза:

— Хайде де, изяж най-сетне пудинга. Ти съвсем ме обърка. Откакто съчинявате стихове с момчето, нравите на масата стават все по-диви! От утре по време на ядене да не съм чула и думичка! Запомнете това! За доброто хранене е нужно също такова вглъбяване, както и за едно стихотворение.

— Боже мой! — извика прадядо ми. — Що за умни неща се говорят напоследък в тази къща? — После той тромаво се надигна и обядът приключи.

Исках да помогна на Горна баба да раздига масата, но тя веднага ни отпрати нас, двамата мъже, оттатък в нашите Содом и Гомор, защото предпочиташе да бъде сама в кухнята.

Прадядо ми забрави да вземе двете борови дъски, така бе смаян от дъщеря си. Аз също ги забравих. Но умишлено, защото бях надникнал набързо в кухнята и видях, че отдолу нямаше още оценки.

В бараката прадядо ми каза:

— Познавам твоята Горна баба вече от шестдесет и две години, Бой, но че тя знае наизуст стихотворения от хамбургския „Фремденблат“, днес научавам за първи път.

Като клатеше глава, той седна на едно столче, примъкна към себе си стария кош за пране, взе късия, широк нож и започна да реже парчета корк за Кришон Куция. При това присви очи и бавно издаде долната си устна напред. Седнах тихо на купчината коркови плоскости и зачаках да подхване някоя история.

И наистина без много бавене прадядо ми започна да разказва историята за:

Бележки

[1] Роде грют — пудинг с червен сироп на долнонемски. — Б.пр.