Алфред ван Вогт
Оръжейните майстори (14)

14.

Топлата нощ бе като ден. Гониш вървеше, облян от светлина, по дългата знаменита улица, известна под името „Авеню на късмета“, която сияеше като скъпоценен камък. Край него припламваха приканващи надписи:

Погледът на Гониш се спираше и на други подобни: РУБИНЕНИЯТ ДВОРЕЦ, ЗЛАТНИЯТ ДВОРЕЦ, ИЗУМРУДЕНИЯТ ДВОРЕЦ, един от друг по-крещящи и по-обещаващи. Накрая стигна до мястото, което търсеше:

И-човекът спря и мрачно се усмихна. Колко подходящ бе изборът на императрицата, решила да се срещнат в едно от принадлежащите й заведения, предназначено да се грижи за потребностите на масите. Задачата му бе „проста“: да разбере дали тя знае къде се намира Хедрок, да измъкне тази информация от нея и да оцелее.

Гониш се загледа в тълпите от предимно млади хора, които влизаха и излизаха от празнично осветените игрални домове. Смехът им сякаш правеше великолепната нощ по-богата на усещания. Всичко изглеждаше привидно нормално, но той продължаваше да стои, взирайки се в лицата на минувачите, вслушвайки се в разговорите им, анализирайки характерите им — и не след дълго прозря каква е реалността. Наоколо гъмжеше от агенти на Империята.

Това нито го изненада, нито го развълнува. Съветът на Оръжейните магазини бе настоял срещата да бъде на публично място. Беше повече от естествено, че тайната полиция на правителството ще се погрижи за безопасността, а и императрицата едва ли държеше да се разбере, че преговаря с Магазините толкова скоро след появата на гигантите. Бяха се споразумели за 2:30 през нощта. Сега беше — Гониш погледна за всеки случай часовника си — точно 1:55.

Усмихна се горчиво. Беше негов дълг да се опита да постави капан на Хедрок. След анализ на посланието бе установено, че зад гигантите стои именно Хедрок, и това — напълно обяснимо според Гониш — бе засилило до крайност страха на Съвета от този човек. Хедрок бе показал на практика чрез своите действия, че е опасен, и понеже не бе направил опит да обясни целите си, когато му бе дадена възможност да го стори, трябваше да бъде приет за виновен без нужда от повече доказателства.

Немислимо бе човек, познаващ тайните на Оръжейните магазини, да остава толкова дълго на свобода. И ако императрицата знаеше къде се намира той — а точно такова бе убеждението на Съвета — тази информация трябваше ловко да бъде измъкната по време на срещата, предложена от самата нея. Приятелят й Хедрок трябваше да умре.

Междувременно бе станало време да влезе и да се огледа.

Интериорът замайваше посетителя с градини, фонтани и различни игри. Беше по-просторно, отколкото изглеждаше отвън. Тълпата се състоеше от мъже и жени в приблизително равни пропорции. Много от жените носеха маски. За Гониш бе очевидно, че императрицата на Ишер щеше да бъде само една маскирана жена. Той поспря пред една игра, която се състоеше в ослепителното блясване на числа върху тъмна кадифена повърхност, и се опита да анализира с могъщия си мозък структурата на играта. Накрая удовлетворен заложи по десет кредита на три числа.

Числата заподскачаха, подреждайки се в различни геометрични фигури. След малко ритъмът се успокои и остана единствена колона от три числа. Крупието с монотонен глас обяви:

— 74, 29 и 86 при залог седемнайсет към едно.

Гониш прибра 510 кредита, а крупието смаян го изгледа.

— Знаете ли — позволи си той да изкоментира печалбата, — откакто стоя зад масата, това е едва вторият път, когато някой печели и на трите числа.

— Превъзходство на духа над материята — поусмихна се И-човекът и отмина. Усещаше как погледът на крупието се забива в гърба му. Печалбата не го развълнува особено, защото той търсеше игра, която да е извън необикновените му възможности. Оставаха му само двайсет и пет минути, за да я намери. След малко стигна до голяма машина с топки и сложна система от колела, поставени в други колела. Топките бяха шейсет на брой, всички номерирани, тръгваха отгоре и докато колелата се въртяха, се спускаха, преминавайки от едно колело на намиращото се под него. Колкото по-надолу стигнеха, толкова повече се плащаше, но горната половина не носеше никаква печалба, а само малко стигаха по-надолу.

Гониш бързо установи, че вълнението е в това да заложиш на топка и затаил дъх да я проследиш докъде ще се спусне. Оказа се, че играта е прекалено проста за него. Четири последователни игри неговата топка беше последната отпаднала. Гониш прибра печалбата си и премина нататък. След малко стигна до проста сфера от две половини — светла и по-тъмна. В сферата имаше източник на светлина, който в един момент изпускаше лъч през някоя от половините. Трябваше да се познае през коя.

И-човекът проследи развоя в течение на няколко минути. Нито веднъж не успя да предскаже изхода със сигурност. След малко реши все пак да играе. Първия път заложи на бяло, изхождайки от принципа, че бялото е символ на чистота. Бялото загуби. Той изгледа как прибират парите му и реши да забрави за чистотата. Този път загуби тъмното. До него някой се изсмя — плътен женски глас, който миг по-късно изрече:

— Господин Гониш, надявам се, че ще се справите с гиганта по-добре, отколкото с тази игра. Моля ви, последвайте ме.

Гониш се обърна. Зад него стояха трима мъже и жена. Единият от мъжете беше принц Дел Куртин. Лицето на жената зад маската изглеждаше издължено, а онова, което се виждаше от устата, определено издаваше фамилията Ишер. През отворите искряха зелени очи, а познатият плътен глас правеше идентификацията пълна.

И-човекът се поклони дълбоко и отговори:

— Готов съм.

Без повече думи те влязоха в едно луксозно обзаведено помещение и седнаха. Гониш не бързаше да зададе въпросите, които го интересуваха. Най-странното бе, че след всяко споменаване на Хедрок настъпваше мълчание. Когато това се случи няколко пъти, Гониш се изненада. Накрая, вече сериозно обезпокоен, той се облегна, спря поглед последователно върху лицата на тримата мъже и жената и, внимателно подбирайки думите си, заяви:

— Имам усещането, че криете нещо.

Знаеше, че не го правят съзнателно. Тези хора просто не можеха да заподозрат, че той се интересува само от Хедрок. Но между тях сякаш съществуваше негласно споразумение да не казват нищо, което би могло да има отношение към този човек.

Някой трябваше да му отговори и го направи принц Дел Куртин:

— Уверявам ви, че се заблуждавате, господин Гониш. Ние четиримата разполагаме с цялата постъпила информация за гиганта. Вероятно някъде в главите ни са заровени факти от миналото, които биха могли да доведат до разкриване на самоличността му. Трябва само да ни зададете правилния въпрос и ние с готовност ще ви отговорим.

Звучеше правдоподобно. Разговорът се оказваше по-труден, отколкото бе очаквал, и колкото и да бе опасен подобен ход, изглежда се налагаше да разкрие картите си. Стигнал до този извод, Гониш бавно каза:

— Грешите, ако мислите, че сте единствените надеждни източници на информация. Има един човек, може би най-великият, живял някога, за чиито необикновени способности Оръжейните магазини едва отскоро започват да се досещат. Говоря за Робърт Хедрок, капитан от армията на ваше величество.

За изненада на Гониш, императрицата се наклони към него. Погледът й гореше, а устните й развълнувано се бяха разтворили.

— Искате да кажете — прошепна тя, — че според Оръжейните магазини Робърт… капитан Хедрок, е един от най-великите мъже в света? — Без да изчака отговора, тя се обърна към принц Дел Куртин и възкликна: — Виждаш ли?

Принцът се усмихна и спокойно отговори:

— Ваше величество, моето мнение за капитан Хедрок винаги е било изключително високо.

Жената отново се обърна към Гониш и с неестествено официален тон произнесе:

— Ще се погрижа капитан Хедрок да бъде уведомен за желанието ви колкото може по-скоро да разговаряте с него.

Тя знаеше! Това бе съвсем ясно. Що се отнасяше до останалото… с чувство на съжаление Гониш се облегна на креслото си. Щяла да уведоми Хедрок, значи? Представяше си насмешката, с която Хедрок щеше да посрещне съобщението й. Гониш бавно се изправи. Ситуацията рязко се бе усложнила… всъщност положението му бе станало безнадеждно. Светът на Оръжейните магазини имаше готовност да действа въз основа на резултата от тази среща. А той все още не разполагаше с нищо.

Едно бе ясно: тези хора имаха също толкова силно желание да се отърват от гиганта, колкото Оръжейните магазини държаха да заловят Хедрок. Най-ироничното бе, че смъртта на Хедрок решаваше незабавно и двата проблема. Гониш направи усилие да се усмихне максимално естествено и подметна:

— Вие май знаете нещо за капитан Хедрок. Мога ли да попитам какво?

Кой знае защо, въпросът му накара принц Дел Куртин да го изгледа изненадано.

— Мислех — отговори вежливо той, — че с вашия ум отдавна сте разбрали колко прави две и две, колкото и необичаен да е начинът, по който стигате до подобен отговор. Или вие сте единственият от всички жители на Слънчевата система, който не знае какво се случи тази нощ? Къде бяхте след 7:45?

Гониш трепна. За да запази мозъка си свеж за тази среща, той беше дошъл в Имперския град доста по-рано. В 7:30 беше влязъл в малък ресторант. Излязъл бе след час и половина и бе играл до 11:53. След това се бе разхождал без цел и посока. Съзнателно не се бе интересувал от новини, така че наистина не знаеше нищо. Дори половината свят да бе унищожен, той нямаше представа за това. Принц Дел Куртин междувременно продължаваше:

— Вярно е, че по традиция в подобни случаи името се пази в тайна, но…

— Принце! — прекъсна го императрицата. Всички сепнато я погледнаха, а тя продължи с мрачна решителност: — Не казвайте нищо повече! Тук нещо не е наред. Зад тези въпроси относно капитан Хедрок се крие нещо по-сериозно. Пък и те имат косвено отношение към историята с гиганта.

Но и тя, изглежда, бе разбрала, че предупреждението й е дошло твърде късно. Затова спря, изгледа Гониш и погледът в очите й накара сърцето му да се свие от съчувствие. Никога досега не бе гледал на императрица Ишер като на човешко същество. Но нямаше място за жалост. Гониш рязко вдигна ръка пред устата си, дръпна нагоре ръкава и отчетливо произнесе в скрития там микрофон:

— Капитан Хедрок се намира в покоите на императрицата…

Тримата мъже бяха много бързи. Те едновременно скочиха върху него и го събориха на пода. Гониш не се съпротивляваше. Изпитваше странното облекчение, че и него го чака смърт — също като приятеля му, когото беше предал, изпълнявайки висшия си дълг.