Алфред ван Вогт
Оръжейните майстори (11)

11.

Хедрок седеше, загубил представа за времето. Когато накрая възвърна способността си да наблюдава, му се стори, че излиза от тъмнина. Беше изумен, когато се увери, че не е мъртъв. Волята за живот и емоциите му се обединиха в ясна схема на действие. Погледът му се фокусира върху екраните. Те бяха като прозорци, през които той наблюдаваше заобикалящите го космически кораби. Страхът, който изпитваше, беше не за себе си, а за съдбата на човечеството. Извънземните бяха толкова много, а последиците от тяхното присъствие — ужасяващи.

И все пак още беше жив. Тази мисъл го подтикна към действие. Пръстите му се стрелнаха към пулта за управление. Той мигновено прецени взаимното разположение, съзря пролуката между два съседни кораба, въведе желаната посока, изчака малкият спасителен модул да се обърне натам и съзнателно натисна белия лост докрай. Смяташе, че контролът им върху него се основава на баланс на силите, отчитащ моментното му ускорение, и се надяваше, че рязкото превключване на пълен ход ще му помогне да се изплъзне.

Съзнанието му регистрира празнота, защото за миг изпадна в тъмнина — пропаст на физическа, а не умствена тъмнина. Дошъл отново на себе си, Хедрок изключи двигателя. Сега вече можеше да си спомни, че бе почувствал някакво дръпване. В момента обаче нямаше нищо: нито кораби, нито звезди, нито дори намек за огнената топка на синия гигант в небето. Абсолютно нищо. И то не защото екраните бяха изключени, напротив, те бяха включени. Но бяха тъмни, дори без намек за светло петно. В този момент го осени мисъл, която можеше да се изрази само с една дума: метал.

Метал! Той беше заобиколен отвсякъде от метал. А това означаваше, че се намира в един от грамадните чуждоземни кораби. Как точно го бяха направили оставаше загадка, но щом Оръжейните магазини на Земята разполагаха със системи, позволяващи им да изпращат материални предмети през всякакви прегради на големи разстояния, тогава и пренасянето на малък космически кораб в трюма на по-голям такъв би следвало да се разглежда като физически осъществимо.

Едва сега осъзна сериозността на ситуацията, в която бе изпаднал. Той се отпусна в креслото слаб и изтощен от емоционалния шок. Но след малко мислите му се успокоиха. Несъмнено бе пленник и сигурно скоро щеше да узнае съдбата си. Нямаше какво повече да стори, затова се отпусна и зачака. Минутите се изнизваха една след друга, а онези, в чиито ръце бе попаднал, не даваха признаци на живот. Усети, че огладнява. Стана и си приготви храна. И докато изчакваше, започна да подлага на съмнение инстинктивно възприетата си стратегия да не прави нищо и да чака развитието на събитията. В крайна сметка тези същества несъмнено бяха разумни. Бяха го оставили жив, следователно изглежда представляваше за тях някаква стойност. Хедрок приключи с яденето и облече скафандър. Знаеше, че е пренапрегнат, но за сметка на това бе преизпълнен с решимост.

Когато най-сетне привърши с приготовленията, отвори въздушния шлюз и застана на прага, питайки се на какво ли разстояние се намира в този момент от Земята. След това направи крачка напред. Намираше се в пълна безтегловност, така че трябваше да се оттласне от люка. Насочи фенерчето си надолу и видя в далечината метални стени, които се събираха нагоре и над главата му. В най-близката им до него част се виждаха врати.

В картината пред очите му нямаше нищо необичайно. Всичко бе даже прекалено обикновено. Трябваше само да пробва вратите и да мине през първата възможна. Още първата врата, която опита, се отвори, без да изисква от него никакво усилие. Той пристъпи напред… и замръзна.

На около три километра под краката му се простираше град. Блестеше ярко осветен, сгушил се сред китни дървета и цъфнали храсти. По-нататък се простираха зелени морави, осеяни с шубраци и пресечени от поточета. Цялата картина се извиваше нагоре от трите страни, които можеше да види. Ако не бе близкият хоризонт, би могъл да помисли, че се намира на Земята.

И в същия момент Хедрок изживя втория си шок. Град, напълно земен град в космически кораб с такива размери, че… мозъкът му отказа да предложи подходящо сравнение. Защото сега разбираше, че корабът, който му се бе сторил дълъг километър-два, е дълъг поне петдесет или дори сто… и се носеше в пространството в компанията най-малко на още неколкостотин — всеки от тях с размерите на приличен астероид и управляван от свръхсъщества.

Хедрок си спомни за своята цел. Овладя емоциите си и насочи мислите си към конкретни практически неща, преценявайки габаритите на най-голямата врата. Реши, че е достатъчно голяма. Върна се при малкия си кораб. В никакъв случай не беше сигурен, че загадъчните същества ще му позволят да пътува свободно. Всъщност всичко зависеше от това какво очакват да предприеме. Съмненията му отпаднаха, когато спасителният модул бавно се плъзна напред, мина през вратата и след няколко минути кацна край града.

Той остана за известно време неподвижен, докато накрая се убеди, че е постъпил както са очаквали от него. Нямаше никакво съмнение, че е участник в някаква схема, и макар вземането на предпазни мерки да изглеждаше безсмислено, все пак трябваше да го направи. Така че първо провери състава на атмосферата. Налягането бе 760 мм живачен стълб, съдържанието на кислород бе 19, а на азот — 79 процента, температурата бе 27°, а силата на тежестта точно 1 „g“. Той спря изследванията — числовите стойности на тези параметри бяха същите като на Земята.

Хедрок съблече скафандъра си. Нелепо бе да мисли за каквато и да било съпротива. Нищо не можеше да стори срещу същества, оказали се в състояние да възпроизведат земните условия ей така, за някакви си минути. Пред него имаше празни улици, отиващи във всички посоки. Градът беше лишен от всякакви признаци на живот. Не се долавяше нито полъх на вятър, нито намек за движение. Близките дървета не помръдваха, клоните им не се поклащаха, листата им не трепваха. Картината пред очите му сякаш беше под стъкло — градина в бутилка, — а той бе единственият жив наблюдател. Само че нямаше намерение да остава тук.

Тръгна из града и след малко стигна до блестяща бяла сграда — дълга и широка, но не много висока. Удари стената с юмрук и се вслуша в кънтящия звук отвътре. След това опита бравата на вратата. Тя се отвори и зад нея, без никакво входно антре или вестибюл, се разкри малка метална стая. Имаше пулт за управление и многофункционално кресло, в което седеше човек. Хедрок спря като вкаменен, когато видя, че мъжът в креслото е самият той, а стаята представлява точно копие на командната зала в кораба. Малко вдървено Хедрок се насочи напред, очаквайки тялото в креслото да изчезне с приближаването му. Но не стана така. След това реши, че ръката му ще мине през фалшивата му версия като през въздух. Но и това не се случи. Дрехите изглеждаха от същата тъкан като неговата, а лицето — когато той предпазливо го докосна с връхчетата на пръстите си — бе топло като живо. Хедрок, който седеше в креслото, не му обърна никакво внимание и продължи да гледа съсредоточено екраните на терминалите.

Хедрок проследи погледа му и едва не ахна от изненада, когато видя на екрана одухотвореното сериозно лице на императрицата. Съществата явно възпроизвеждаха без звук последната заповед на Инелда — когато звънкият й глас му нареждаше да кацне веднага. Той зачака, питайки се какво ли следва по програма, но картината не се промени.

Не беше от нетърпеливите, но накрая отстъпи заднишком към вратата. Едва когато се озова отвън, почувства, че мускулите му са се схванали от напрежение. Може би му се бе привидяло, може би бяха възпроизвели по неизвестен начин сцена от паметта му. Но защо тъкмо тази сцена? И защо изобщо която и да е било?

Импулсивно отвори вратата отново и надникна вътре. Стаята беше празна. Затвори вратата и почувства тишината да го обгръща като плащаница. Бавно се отпусна — вече знаеше, че трябва да е готов да се сблъска с всичко. Нещо в него бе събудило интереса на невидимите същества и той трябваше да се опита да насочва развоя на събитията и да прикове вниманието им, докато не открие тайната на контрола им върху него.

Тръгна към внушителния мраморен вход на трийсететажен небостъргач. Украсената врата се отвори също като предишната не във фоайе или антре, а направо в стая. Беше по-голяма от първата. В остъклени щандове и по витрини на стената бяха изложени оръжия, а в ъгъла седеше мъж, който в момента отваряше плик. Хедрок с изненада откри, че това е възстановка на магазина на „Линууд“, а мъжът в ъгъла е Даниел Нийлан. Предстоеше възпроизвеждането на сцената между Нийлан и него самия.

Той пристъпи напред, усещайки, че нещо не е наред. Не беше точно както си я спомняше. И изведнъж разбра кое не бе точно. Когато се бяха срещнали, Нийлан не четеше писмо.

Беше ли възможно да наблюдава случилото се впоследствие?

Когато спря зад Нийлан и хвърли поглед на писмото в ръцете му, Хедрок разбра, че е догадката му е правилна. Пликът носеше щемпела на марсиански пощенски клон. Изглежда това бе пощата, която Оръжейните магазини бяха предложили да доставят на Нийлан, а това бе Нийлан след срещата им в стая 1874 на „Трелис Майнър Билдинг“.

Но как го бяха осъществили? Едно бе да възпроизведат сцена, извлечена по някакъв начин от паметта му, а съвсем друго, когато ставаше дума за събития, в които той не бе взимал участие и които се бяха случили преди два месеца и на безброй светлинни години оттук. Сигурно имаше някаква причина, поради която вършеха толкова трудни неща. Реши, че искат да прочете писмото, което Нийлан бе получил.

Наведе се напред, за да го направи, и картината пред очите му за момент се разми. Миг по-късно осъзна, че седи, вместо да стои прав, и че писмото е в ръцете му. Промяната бе толкова необяснима, че Хедрок неволно се обърна на стола си и погледна зад гърба си.

Няколко секунди разглежда тялото си: застинало, леко наведено напред, с неподвижен поглед в непримигващите очи. После се обърна, погледна в скута си и видя… дрехите на Нийлан, ръцете на Нийлан и тялото на Нийлан. Дори вече започваше да усеща и по-тънки разлики като мислите на Нийлан и емоциите му, породени от съдържанието на писмото.

И преди да съобрази, че съзнанието му е било поставено в тялото на Нийлан по някакъв начин, Нийлан вече четеше писмото. Беше от брат му Джил, който пишеше:

„Скъпи Дан,

Вече мога да ти разкажа за най-великото откритие в историята на човешката раса.

Трябваше да изчакам досега, няколко часа преди да отлетим, защото не можем да поемем риска писмото да попадне в чужди ръце. Нашето желание е да поставим света пред свършен факт. Когато си дойдем, възнамеряваме да изкрещим с пълен глас новината и тогава сигурно ще има много филмов и друг материал, с който да подкрепим нашия разказ. Но нека се върна на фактите.

Ние сме седмина и наш ръководител е известният учен Дърд Кершоу. Шестима от нас са специалисти в различни клонове на науката. Седмият се казва Гриър. Той е нещо като момче за всичко: грижи се за документацията и архива, включва автоматичните готварски печки и т.н. Кершоу дори го обучи как да управлява кораба, за да можем ние да се занимаваме всеки със своята задача…“

Хедрок-Нийлан спря за момент и промърмори с отвращение:

— Каква наивност! Истински деца! — И си помисли: „Значи Гриър е бил момче за всичко. Нищо чудно, че нямаше достатъчно научни познания.“

Нийлан беше готов да продължи с четенето, но Хедрок за миг успя да изолира съзнанието си от неговото и си зададе въпроса: „Само че Нийлан изобщо не знае за Гриър. Как може да изпитва някакви чувства към този човек?“ Повече от това не можа да разсъди. Нетърпението на Нийлан да продължи с четенето надделя над опита за самостоятелна мисъл. Двамата продължиха:

„Участието ми в цялата тази история стана възможно след като Кершоу забелязал моя статия в «Атомик Джърнал», където споменавам, че провеждам самостоятелно изследване в област, свързана с идеята, върху която се основава неговото откритие.

Тук мога да ти разкрия, че шансът това откритие да бъде случайно повторено от други учени е практически нулев. Преплетени са много твърде специализирани области. Нали помниш какво ни разказваха в училище: че има почти петстотин хиляди научни дисциплини и че без никакво съмнение умелото координиране на постиженията в някои от тях може да доведе до безброй ценни научни открития, но никой не би могъл да обхване дори малка част от тях, да не говорим за всички.

Споменавам всичко това, за да подчертая колко важна за работата ни бе тайната. Кершоу и аз проведохме среднощен разговор и аз бях нает в условията на максимална секретност.

Дан, чуй ме сега… новината е абсолютно изумяваща. Ние разполагаме с двигател, който е бърз като мисълта. Звездите са покорени, Дан, защото веднага щом свърша това писмо, ние излитаме за Алфа Центавър.

Само като помисля за това и започвам да изпитвам смесени чувства. Наистина… Този факт ще разтърси света и ще го отвори. Помисли си само за всички хора, които насила бяха стоварени на Венера, Марс и различните спътници — трябваше да бъде направено, естествено, защото някой трябваше да живее там и да разработва богатствата на тези места — но сега поне има надежда, нов шанс за по-зелени и по-хубави светове.

Отсега нататък човек ще може да заселва чуждите светове неограничено и тази възможност ще сложи веднъж завинаги край на дребните свади и убийства заради къс земя. Защото винаги ще има повече от достатъчно за всички.

Причината, поради която се налага да бъдем толкова внимателни, е, че ишерската империя ще бъде разтърсена до основи от безпрецедентната емиграция, която ще последва, и че императрица Инелда първа ще осъзнае тази опасност и първа ще опита да ни унищожи. Не сме сигурни дали и Оръжейните магазини биха подкрепили подобна промяна. В крайна сметка те са неразделна съставна част на цялото обществено устройство на Ишер, точно те направиха възможни всички корективи и така помогнаха за създаването на най-стабилната правителствена система, измислена от непостоянното същество, наречено човек. Поради тази причина ние предпочитаме и те да не знаят с какво разполагаме.

Още нещо: Кершоу и аз обсъдихме възможните последици от нашето раздалечаване на няколко светлинни години разстояние. Той смята, че скоростта ни на отдалечаване от Слънчевата система ще създаде усещането за рязко прекъсване на връзката. Към това следва да се добавят и трудностите на ускорението. Ние…“

Тук Нийлан спря. Защото точно това бе почувствал — агонията от ускорението, след това прекъсването. Но значи… значи Джил не е бил мъртъв. Тоест не е умрял онзи ден преди около година. Някъде по време на пътешествието Гриър беше…

В този момент Хедрок отново успя да отдели съзнанието си.

„Боже мой — помисли си той развълнуван, — всеки от нас е част от другия. Той изпитва емоции, основаващи се на моя жизнен опит, а аз възприемам неговите емоции като собствени. Щеше да е обяснимо, ако аз бях неговият брат, с който толкова дълго е споделял всичките си сетивни възприятия. Но аз не съм. Ние с него на практика не се познаваме — срещали сме се само веднъж.“

И тогава му хрумна друга мисъл. Напълно възможно бе учените на тази чужда раса да манипулираха съзнанията и телата на двама им, така че разликата между тях да не бе по-голяма от разликата, съществувала между двамата близнаци. В края на краищата в структурно отношение човешката нервна система е практически една и съща при всички хора. И след като бе възможно близнаците Нийлан да са настроени на една и съща вълна, може би това бе постижимо и между всеки двама души?

Намерил търсеното рационално обяснение, Хедрок не се възпротиви на поредното обединяване на отделните им съзнания. Очакваше, че ще дочете писмото на Джил. Но кой знае защо погледът му не можеше да се фокусира върху него. Хедрок-Нийлан недоумяващо примигна и после се сепна, усетил неочаквано, че лицето му се опира до фин горещ пясък.

Видя, че вече не се намира в оръжейния магазин и че няма нито следа от града-фантом. Непроизволна мускулна реакция изви тялото му и той установи, че лежи на плоска червена пустиня под огромно пулсиращо слънце. В далечината отляво, полускрито зад гъста прашна пелена, се виждаше второ слънце. Изглеждаше по-отдалечено от първото и определено беше по-малко, но имаше същия кървав цвят, така подходящ за този пясъчен свят. До него лежаха други мъже. Един от тях се обърна. Беше едър симпатичен мъжага. Устните му помръднаха, но не се чу никакъв звук. При обръщането му Нийлан-Хедрок зърна нахвърляни кашони, сандъци и някакви метални съоръжения. След малко Хедрок разпозна машина за получаване на вода, сандъче за провизии и терминал. В същия миг наблюденията му бяха прекъснати.

— Джил! — изкрещя той. Реакцията по-скоро беше на Нийлан. — Джил, Джил, ДЖИЛ!

— Дан! — Откликът идваше някак отдалече. Беше по-скоро шепот на мисълта, отколкото реален звук. Прозвуча изморено, сякаш преодолял с последни сили огромно разстояние. След малко се повтори, все така слабо, но напълно отчетливо и несъмнено насочен към Нийлан и предназначен за него. — Дан, ти, грозна муцуно, къде си? Дан, как го правиш? Нямам чувството, че си наблизо… Дан, аз съм болен… вече умирам. Планетата, на която се намираме, скоро ще мине в близост до едно от слънцата на Центавър. Бурите ще станат непоносимо силни, въздухът още по-горещ. Ние… о, Господи!

Прекратяването на връзката беше толкова неочаквано, че му причини болка като от опарване. Сякаш нещо опънато до крайност се бе… скъсало. Безброй светлинни години нахлуха да запълнят празнината. Хедрок осъзна, че „те“ не бяха взели участие в тази сцена. Това бе екстрасензорна връзка между двамата братя и картината на онзи кошмарен свят бе дошла в съзнанието му директно през очите на Джил Нийлан.

Който и да правеше това, бе постигнал фантастичен контрол и разбиране на човешката психика. Трябваше му доста време, за да осъзнае, че Нийлан е още в оръжейния магазин и все така здраво стиска писмото в ръцете си. Очите му бяха плувнали в сълзи, но след малко той отново можа да фокусира погледа си върху редовете и да дочете писмото:

„… вероятно ще бъдем напълно разделени за пръв път, откакто сме се родили. И ще се чувстваме много самотни.

Знам, че сигурно ми завиждаш, Дан, докато четеш тези редове. Само като си помисля колко дълго е мечтал човек да докосне звездите и колко пъти се е доказвало, че това не е възможно. Отлично знам как се чувстваш. Особено ти — вечният търсач на приключения в семейството.

Пожелай ми успех, Дан, и си дръж езика зад зъбите.

Твоята друга половина,

Джил.“

Хедрок така и не разбра кога се извърши трансформацията и нямаше представа дали стана изведнъж, или на етапи. Но след малко осъзна, че вече не е в оръжейния магазин. Този факт не беше чак толкова съществен. Мислите му продължаваха да бъдат ангажирани с Джил Нийлан и чудото, в което бе станал неволен участник. По някакъв неведом начин пленилите го всесилни същества бяха усилили почти изчезналата връзка между двамата братя и така бяха направили възможен мигновения обмен на мисли и сетивни възприятия през бездната на разделящите ги светлинни години.

А той, някак между другото, се бе оказал въвлечен в този фантастичен експеримент.

Странно колко тъмно бе станало около него. След като не се намираше вече в оръжейния магазин, логиката подсказваше, че следва да бъде в „града“ или най-малкото някъде на кораба на чуждоземните същества. Хедрок се надигна и благодарение на това си действие установи, че беше лежал по лице. Когато помръдна, осъзна, че ръцете и краката му са оплетени в някакви въжета. Наложи се да се хване здраво за тях, за да запази равновесие. След малко стоеше изправен в непрогледната тъмнина и се олюляваше.

Беше си наложил да запази присъствие на духа и с всички сили се бе старал да открие логично и рационално обяснение на всичко, което се случваше. Но сега го обхвана неочаквана паника — почувства я като физически удар. Вместо на под, стоеше върху преплетени въжета, сякаш се намираше високо над палубата на някой от едновремешните земни кораби, които бяха кръстосвали моретата. Или може би по-скоро се чувстваше оплетен в гигантска паяжина. Беше толкова объркан, че мислите му спряха бесния си ход. По гръбнака му се спусна студена вълна. Паяжина?…

В пространството се зароди слабо синкаво сияние и той видя, че градът беше изчезнал. На негово място се бе появил призрачен тъмносин свят и паяжини, стотици километра паяжини. Те се издигаха към невидимия таван и се губеха в тъмнината. Простираха се във всички посоки, сливаха се с мрака и приличаха на същества от невъзможен свят. И за щастие не изглеждаха живи…

В този момент Хедрок разбра, че високотренираното му съзнание е поставено на най-голямото изпитание през целия му дълъг живот. Защото внезапно осъзна, че това е вътрешността на кораба и че тук не може да няма обитатели. Високо над главата му, на границата на видимостта, нещо помръдна. Паяци. След малко вече ги виждаше съвсем ясно — огромни създания с множество крака. Тялото му неволно се напрегна. Тези паякообразни ли бяха върхът на природата във вечното й търсене на съвършеното? Това ли бяха господарите на Вселената? Мисълта се задържа в съзнанието му дълго, до момента, в който светлинен лъч от невидим източник се закова върху него. В същия миг оглушителна като гръмотевица мисъл прониза главата му:

„… отрицателен резултат… Между тези същества няма физически контакт… само на енергийно ниво…“

„Но напрежението бе повлияно от тази енергия. Връзката беше осъществена на разстояние ***.“

„… твърдях само, че няма физическа връзка“ — последното прозвуча със смразяваща безстрастност.

„Аз просто изказах изумлението си, могъщи XXX (име, което не означаваше нищо за Хедрок). Несъмнено сме изправени пред феномен, характерен за тази раса. Нека го попитаме…“

„ЧОВЕКО!“

Измъченият от оглушителните телепатични вълни мозък на Хедрок се сви пред напора на тази мисъл.

— Да? — изтръгна накрая той от себе си.

„ЧОВЕКО, КАКВО ПРИНУДИ ЕДИНИЯ БРАТ ДА ИЗВЪРШИ ДЪЛГО ПЪТЕШЕСТВИЕ, ЗА ДА ОТКРИЕ КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С ДРУГИЯ БРАТ?“

Въпросът му се стори непонятен. Изглежда, ставаше дума за това, че Дан Нийлан се бе върнал на Земята от някакъв астероид, за да разбере защо е прекъснала връзката с брат му Джил. Въпросът изглеждаше безсмислен, понеже отговорът беше повече от очевиден. Те бяха братя, бяха израсли заедно и между тях съществуваше много особена и тясна връзка. Преди Хедрок да намери думи, за да обясни тези прости за хората неща, в мозъка му изгърмя нова гръмотевица:

„ЧОВЕКО, ЗАЩО ТИ РИСКУВА ЖИВОТА СИ, ЗА ДА МОГАТ ДРУГИТЕ ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА ДА СТИГНАТ ДО ЗВЕЗДИТЕ? И ЗАЩО ИСКАШ ДА ПРЕДАДЕШ ТАЙНАТА НА БЕЗСМЪРТИЕТО СИ НА ОСТАНАЛИТЕ?“

Колкото и да бе замаян, Хедрок най-сетне започна да разбира какво се бе случило. Паякообразните се опитваха да възприемат емоционалната природа на човека, без самите те да притежават емоции. Сякаш слепци искаха някой да им обясни какво представлява цветът или глухи държаха да разберат какво е това звук.

Едва сега си изясни какво бяха направили. Безсмисленото на пръв поглед възпроизвеждане на сцената между него и императрицата имаше за цел да им даде възможност да изследват неговите емоции в момент, когато той рискуваше живота си с алтруистична цел. По същия начин и по същата причина бе осъществена сетивна връзка между него и братята Нийлан. Искаха да измерят и да оценят емоциите му в реална ситуация.

В този момент прогърмя поредната мисъл:

„Жалко, че единият от братята умря, прекъсвайки връзката…“

„Това не е пречка. Нито пък имаме повече нужда от другия брат на Земята, след като успяхме да осъществим контакт между нашия пленник и мъртвия брат. Необходим е голям експеримент…“

„XXX, пристъпи към действие незабавно.“

„С какво да започнем?“

„Дайте му свобода, разбира се.“

Настъпи продължителна пауза, после всичко се завъртя. Хедрок се напрегна и неволно затвори очи. Когато отново ги отвори видя, че се намира в една от тайните си лаборатории на Земята — същата, в която гигантският плъх едва не го бе убил.