Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (8)

8.

Тази вечер се прибрах от работа късно. Алафеър бе отишла в градската библиотека, а в кухнята заварих бележка от Бутси, че е на пазар в града. Налях си чаша кафе, сложих захар, седнах в здрача на стъпалата на задната веранда и се загледах как патиците ровят с човки из езерцето.

Но самотата никога не ми е била по сърце, особено в къщата, където някога се разпадна първото ми семейство.

Сред прииждащите сенки почти различавах призраците на родителите ми, които всеки ден се нападаха, караха се на развален френски и взаимно се обвиняваха в какви ли не грехове.

През онзи ден, когато майка ми замина с Мак за Морган Сити, баща ми ковеше кокошарник в задния двор. Фордът на Мак беше паркиран на черния път с включен двигател. Майка ми се опита да поведе някакъв разговор, преди да ме изостави на неговите грижи. Но баща ми не я слушаше, само се озърташе ту към колата, ту към огнените слънчеви отблясъци по прозорците.

— Да знаеш — рече той, — стъпи ли в моя имот, онуй негово пищовче няма да му свърши никаква работа.

Денят беше непоносимо горещ, из въздуха се носеше остър мирис като на разтопен катран, а вятърът вдигаше прах над чакълестия път. Баща ми се обливаше в пот, вените му бяха издути и сякаш цялото му тяло се готвеше да пръсне работния гащеризон със силата на чудовищния гняв, който го обземаше, когато бъдеше наранена гордостта му.

Аз седях на предните стъпала. Искаше ми се да запуша уши и да не слушам какво си говорят родителите ми. Не исках да гледам Мак с неговата мека шапка, двуцветни обувки и тесни панталони, не исках да мисля за двузарядния деринджър със седефена дръжка, който бях зърнал веднъж в жабката му.

Но баща ми се озърна към мен, после към Мак и пак към мен, и видях по лицето му как мигът отмина. Той остави чука настрани, вдигна скованата рамка и провери дали е равна. Пъхнах ръцете си под бедрата, за да не треперят.

Когато майка ми потегли с Мак, аз си помислих, че за семейството все още има надежда. Все още си имах баща — Големия Олдъс, усмихнат и безотговорен здравеняк, вечен кръчмарски побойник. Дори и на тази възраст разбирах, че се е въздържал от насилие заради мен. А майка ми Мей все още бе моя майка. Сладострастието и неспособността да се пребори с алкохолизма на баща ми я правеха жертва на лоши мъже, но самата тя не бе лоша. Обичаше ме, обичаше и баща ми, иначе нямаше да се кара с него.

Но сега имаше хора, които наричаха майка ми курва.

Никога не бях чувал да свързват тази дума с нея. Докато тя беше жива, курвите не работеха в перални за трийсет цента на час, не прислужваха в бирарии и не копаеха градини заради торба фасул.

Ако не беше Клит Пърсел, щях да надупча гърба на негодника Стив Андрополис задето нарече майка ми курва. Представях си съвсем ясно как го правя. Виждах как онова бягащо, мизерно подобие на човек се озърта към мен, отваря уста в беззвучен писък и разперва ръце на фона на кървавото небе. Сведох очи и видях, че съм стиснал юмруци.

Излях кафето в цветната леха и уморено разтърках лице.

Колата на Бутси зави откъм пътя и спря отпред. След малко чух шумолене на хартия, докато пренасяше покупките по верандата. Обикновено спираше зад къщата, но напоследък почти не разговаряхме — от онази вечер, когато призна за връзката си с Джим Гейбъл.

Защо го бях унизил, докато лежах до Бутси в тъмното? Все едно й казвах, че доброволно е споделила живота и личността си с един изрод. Вторият й съпруг Ралф Джакано я бе спечелил с лъжа — твърдял, че има диплома за счетоводител, че е съдружник в компания за търговски автомати и че е скучен, но напълно почтен бизнесмен от Ню Орлиънс.

Вярно, в известен смисъл беше счетоводител, само че въртеше парите на мафията; другият съдружник в компанията му беше Диди Джи.

След като колумбийците му пръснаха черепа, Бутси трябваше да лети до Маями, за да разпознае трупа. Едва тогава узнала, че мъртвата му любовница била същата банкова служителка, която уредила втора ипотека за нейната къща и помогнала на Ралф да източи всичко от сметката й.

Била предадена, унизена и ограбена. Чудно ли е, че в живота й успял да се вмъкне мъж като Гейбъл — полицейски служител, внушителен и сериозен.

Зад мен Бутси отвори мрежестата врата и спря на горното стъпало. С крайчеца на окото си зърнах прасците и глезените й.

— Хапна ли нещо? — попита тя.

— Да, оная картофена салата от хладилника.

— Пазиш се да не напълнееш — подхвърли тя.

Приведох се напред и събрах ръце под коленете си. Патиците кръжаха из езерото и разплискваха водата с крилете си.

— Мисля, че си чудесна жена, Бутси. Не вярвам някой мъж да те заслужава. Във всеки случай не и аз.

Небето гаснеше; вятърът откъм съседската тръстикова нива носеше мирис на дъжд, влажна земя и диви цветя. Бутси седна зад мен на стъпалото, после усетих пръстите й по врата си.

— Искаш ли да се прибираме? — попита тя.

 

 

По-късно тази нощ стана необичайно хладно и заваля порой. Тежката дъждовна завеса се сипеше над мочурища, тръстикови ниви, тенекиени покриви, потоци и малки селца из крайречните дъбови горички.

В градчето Лоровил един мъж спрял пикапа си край паянтов бар с шперплатови стени и изтичал под дъжда към входа. Бил с плитки джинси, които излагали пъпа му на показ, островърхи каубойски ботуши, сламена каубойска шапка и очила с черна рамка.

Когато седнал на бара, където нямало никого заради лошото време, той свалил шапката и я сложил на съседната табуретка с периферията нагоре. Избърсал очилата си с книжна салфетка, после забравил, че са сухи и пак ги избърсал. Изглеждал смутен от някаква трудно разрешима задача. По-късно барманът го описал като хубавец със зализана назад коса. „Симпатичен изглеждаше, ама не бих го наел да мие чиниите.“

Мъжът си поръчал сода, после отворил пластмасова папка, пълна с някакви разписки.

— Да познавате нейде наоколо семейство Грейсън? — попитал той.

— Не се сещам — отговорил барманът.

Човекът се взрял в папката и съсредоточено присвил очи.

— Живеят до семейство Дотрийв — казал той.

— А, да. Върнете се назад по пътя, докато видите група къщурки. Дотрийв са във втория ред.

— Спечелиха голям сервиз за хранене.

— Кои?

— Семейство Грейсън — казал мъжът и за доказателство размахал някаква брошура със снимки на чинии и чаши.

Барманът кимнал разсеяно. Човекът с разписките се загледал настрани, сякаш виждал нещо важно във въздуха или в мълниите над дърветата около реката. Платил си питието, благодарил на бармана и подкарал пикапа, но не към къщурките.

 

 

Дъждът продължавал да вали и следващата нощ, когато лелята на Муцката Дотрийв потеглила към болницата в Нова Иберия, където работела като портиерка, а Муцката сменила пелените на бебето, дала му биберон и го сложила в люлката. Къщата била строена преди век, но все още била топла, суха и уютна в лошо време. Когато валяло, Муцката обичала да открехва прозореца в спалнята, за да полъхва хладен вятър над люлката и леглото й.

Посред нощ й се сторило, че чува отвън шум на двигател и хрущене на гуми, после звукът заглъхнал сред гръмотевиците и тя отново заспала.

Когато се събудила, той стоял над нея с мокра тениска, плътно прилепнала по гърдите. Тялото му излъчвало тежък, влажен мирис като вода от дъното на канавка; носел ръкавици и в отпуснатата си дясна ръка стискал никелиран револвер с омотан лейкопласт около дръжката.

— Дойдох от дъжда — казал той.

— Да, виждам. Тук не вали — отвърнала тя и се надигнала на лакти.

— Имаш ли нещо против да остана? — попитал той. — Докато превали, искам да кажа.

— Вече си тук, нали така?

Пръстите му се свивали и отпускали около дръжката на револвера, издавайки тихо пращене по лепкавия лейкопласт. В светлината на мълниите лицето му било бледо, устните червени и меки. Той ги облизал и се озърнал към прозореца, откъдето долитали ситни пръски и мокрели дюшека на бебето.

Мъжът затворил прозореца и свел очи към бебето, което спяло с вирнато дупе. Възглавницата била избутана на празното място, където липсвала една от дървените решетки. Кой знае защо, може би от тракането на прозореца, бебето се събудило и заплакало. Мъжът издърпал възглавницата, стиснал я в лявата си ръка и се обърнал към Муцката.

— Защо се мотаеш с разни гадове? — попитал мъжът. — Защо не си държиш езика зад зъбите?

Черната му коса била усърдно сресана назад от двете страни, мократа му кожа блестяла, а над ръба на джинсите се виждал пъпът.

— Напиши ми списък на хора, дето не са гадове — отвърнала тя. — Ще се мотая с тях.

— Накарай това бебе да млъкне.

— Ти го събуди. Бебетата плачат, когато се будят.

— Просто го накарай да млъкне. Не мога да мисля. Защо не си намериш мъж да се грижи за теб?

— Мъже мога да имам колкото си искам. Лошото е, че досега не съм срещнала нито един свестен, без да изключвам присъстващите.

Той отново погледнал бебето, после затворил очи и пак ги отворил. Поел си дъх през устата и го задържал, сякаш се канел да заговори. Но не издал нито звук. Сгънал възглавницата около револвера и стиснал двата края с лявата си ръка. Ръбчетата на ноздрите му побелели, като че внезапно в стаята било захладняло.

— Подлудяваш ме. Прекалено си тъпа, за да проумееш какво става. И недей да ме гледаш така.

— Къщата си е моя — казала тя. — Не съм те канила. Като не ти харесва, върви пак под дъжда.

После го погледнала в очите. Гърлото й пресъхнало и се задръстило като вехта тръба. В ума й изплувала думата бездна, чута на някаква забравена проповед, и сега тя разбрала какво означава. Помъчила се да го гледа спокойно в лицето и да прогони от ушите си гръмотевичния тътен, заради който чувала собствените си думи неясно и глухо.

Пръстите й инстинктивно се вкопчили в ръба на чаршафа.

— Бебето ми няма нищо общо, нали? — попитала тя.

Мъжът мощно си поел дъх през носа, сякаш се готвел да се гмурка.

— Ама ти за какъв ме мислиш? — Той повдигнал възглавницата, сякаш току-що откривал присъствието й. — Никога не оставяй в люлка такова нещо. Така се задушават бебетата.

И той захвърлил възглавницата в другия край на стаята. Пъхнал револвера в джоба на джинсите, така че горният край на дръжката едва се подавал, и останал да стои леко разкрачен, сякаш се готвел за схватка с невидим съперник.

— Ще останеш ли тук, дъждовни човече? — попитала Муцката, защото трябвало да каже нещо, иначе звукът в ушите й щял да я погълне или пък костите й щели да затракат от страх.

Той изчакал дълго, преди да отговори:

— Не знам какво ще правя. Но недей да ми въртиш номера. Само това недей да правиш.

После излязъл навън в бурята и подкарал камионетката на заден ход към шосето. Дъждовните капки блестели като късчета кристал в светлините на фаровете.

 

 

Цялата следваща сутрин аз и моята партньорка Хелън Соало разпитвахме Муцката и всички останали от Лоровил, които биха могли да забележат нощния нашественик. Хелън бе почнала кариерата си от автоматите за паркиране към полицията в Ню Орлиънс, после изкара седем години като патрулен полицай около социалните жилища — толкова жесток и опасен квартал, че черните общински съветници веднъж помолиха президента Буш да го прочисти с федерални войски. Накрая Хелън се върна в Нова Иберия, където беше израснала, и постъпи като цивилен следовател в шерифския отдел.

На работа Хелън идваше с джинси или памучни панталони, беше набита и мускулеста и гледаше храбро света право в лицето със стиснати юмруци. Единственото й отстъпление пред общоприетата представа за женственост бе добре поддържаната, вълниста руса коса. По принцип си имаше неприятности с хората само веднъж. Беше застреляла на място трима престъпници.

Стояхме на паркинга пред бара, където бе влизал онзи тип предната нощ, преди да изкърти с отвертка ключалката на Муцката. Слънцето изгряваше, въздухът бе прохладен и чист от дъжда, небето се синееше над дърветата.

— Мислиш, че е същият, който очисти Чевръстия, нали? — попита Хелън.

— Така го виждам — отвърнах аз.

— Първо казва на бармана, че носи чинии на някакво несъществуващо семейство, после небрежно споменава, че са съседи на семейство Дотрийв и така открива Муцката. Май между боклуците се е появил някой, дето умее да мисли, а?

Тя не изчака да отговоря. Отново погледна към бара и потупа с длан по покрива на служебната кола.

— Как си го представяш тоя? Сигурно е знаел, че трябва да убие жена, но внезапно зарязва работата.

— Бебето е било при нея. Май на онзи му е дошло множко.

— Само боклуци от Ню Орлиънс ни липсваха. Какво ще правим сега, началство?

— Уместен въпрос.

Готвехме се да седнем в колата, когато барманът отвори мрежестата врата и се подаде навън. Държеше някаква пъстра брошура.

— Туй дали ще ви помогне? — попита той.

— Какво е? — рекох аз.

— Онзи, дето разпитвате за него, остави тая книжка на бара — обясни човекът. — Запазих я, в случай че пак намине.

Обичайната войнствена физиономия на Хелън отстъпи място на широка усмивка.

— Сър, дръжте внимателно, без да опипвате повече. Точно така. Чакайте да взема найлоново пликче. Да, пъхнете го вътре. Чудесен ден, нали? Ако имате път край управлението, обадете се да ви почерпя с понички. Много благодаря.

 

 

Нарича се Автоматична система за идентифициране на отпечатъци или съкратено АСИО. Истинско чудо на техниката. Можеш да пратиш латентен отпечатък по факса до компютъра в някой областен център и след два часа ще отговорят дали го има в досиетата.

Ако отпечатъкът е с предимство.

Обикновено дават предимство на убийствата или в случай че човекът е задържан и спешно трябва да се узнае кой е.

На практика мъжът, който бе изкъртил ключалката на Муцката, носеше отговорност само за влизане с взлом. Вероятността да се окаже, че той е убил Клъм Чевръстия, почиваше само на мои предположения. А и онова убийство не влизаше в нашата юрисдикция.

Тъй че нямахме предимство за латентния отпечатък, който свалихме от рекламната брошура. Както се казва, вземете си номерче и чакайте. А в Луизиана опашките са дълги.

Позвъних на главната прокурорка Кони Дезотел в Бейтън Руж.

— В момента не е тук — каза секретарката. — Да ви се обади ли?

— Непременно — отговорих и продиктувах номера си.

Чаках до края на работното време. Кони не се обади. Следващият ден беше събота.

В понеделник сутрин опитах отново.

— Излезе — каза секретарката.

— Получи ли съобщението, което й оставих в петък? — попитах аз.

— Мисля, че го получи.

— Кога ще се върне?

— Всеки момент.

— Ще й предадете ли да ми се обади?

— Тя е много заета, сър.

— Ние също. Мъчим се да хванем убиец.

Изведнъж се почувствах дребнав и глупав, задето си изливам яда върху една секретарка, която изобщо няма вина.

Така или иначе, Кони не се обади. Във вторник сутринта отидох в кабинета на Хелън. Бюрото й беше отрупано с документи.

— Искаш ли да отскочим до Бейтън Руж? — попитах аз.

 

 

Кабинетът на Кони Дезотел се намираше на двайсет и втория етаж в сградата на щатското правителство, високо над зелените паркове на градския център и широкия завой на Мисисипи с алуминиеви заводи и петролни рафинерии по бреговете. Но самата Кони не беше в кабинета. Секретарката ни съобщи, че била долу в кафето.

— Има ли опашка за аудиенции при нея? — попита Хелън.

— Моля? — сепна се секретарката.

— По-кротко, Хелън — казах аз в асансьора.

— Кони Дезотел се е родила с четка за коса в задника — отвърна тя. — Отдавна би трябвало някой да я научи на ум и разум.

— Ще позволиш ли аз да проведа разговора? — попитах.

Спряхме на входа на кафето и огледахме масичките, повечето от които бяха заети. Забелязах Кони Дезотел до стената в дъното. Беше с бял костюм и седеше срещу мъж с бяло спортно сако и кафяви памучни панталони, чиято оредяваща коса изглеждаше едва ли не сплъстена от мазнина.

— Познаваш ли зализаната тиква? — попита Хелън.

— Не.

— Дон Ритър от отдел „Борба с порока“. Родом е от някаква затънтена дупка в Джърси. Мисля, че все още работи в първи район.

— Това е онзи, дето прибрал Муцката Дотрийв и й подхвърлил дрога. Искал да бутне на него и Джим Гейбъл.

— Типично за него. Навремето притискаше гейовете от Френския квартал. Какво ли може да търси при главния прокурор на Луизиана?

— Кротко, Хелън — предупредих я аз. — Недей да го плашиш.

— Ти командваш — отвърна тя и още преди да отговоря, тръгна напред между масичките.

Когато се приближихме, Кони Дезотел прекъсна разговора и ме погледна в лицето. Но в очите й не видях изненада. Усмихна ми се добродушно.

— За АСИО ли ще искате помощ? — попита тя.

— Откъде знаете?

— Тази сутрин ви позвъних в службата. Само че вече бяхте излезли. Шерифът ми обясни какъв е проблемът. Накарах го да прати отпечатъците по факса. Когато се приберете в Нова Иберия, данните би трябвало да са на бюрото ви.

Сблъсъкът, за който се бях подготвил, внезапно изчезна. Стоях и я гледах слисано.

— Значи сте го направили? — казах аз.

— Винаги се радвам да помогна. Съжалявам само, че не успях да ви позвъня по-рано. Ще седнете ли при нас? Това е Дон Ритър от първи участък в Ню Орлиънс.

Ритър протегна ръка и аз я стиснах, както става обикновено, когато сдържаш чувствата си, а по-късно съжаляваш за това.

— Вас вече ви познавам, Хелън — каза той. — Едно време работехте с автоматите за паркиране.

— Да, а вие бяхте много гъсти с Джим Гейбъл — усмихна се тя.

Обърнах се и я погледнах право в очите. Но тя се престори, че не ме забелязва.

— Сега Джим поддържа връзките с кметството — каза Ритър.

— Знаете ли, на Клъм Чевръстия му видяха сметката. Помните ли го? Веднъж двамата с Джим го оставихте цяла нощ в килията с белезници.

— Да, прискърбна небрежност — кимна Ритър. — На разбора другия ден всички се смяхме.

— Трябва да тръгваме — намесих се аз. — Благодаря за помощта, мис Дезотел.

— За вас винаги, мистър Робишо — отвърна тя. В белия костюм изглеждаше великолепно с тази тъмна маслинена кожа и изгорелите от слънцето връхчета на косата. Сребърният ангел, забоден на ревера й, искреше от блясък. — Пак заповядайте.

Изчаках, докато излязохме на паркинга, и чак тогава изсипах гнева си върху Хелън.

— Държа се непростимо — упрекнах я.

— Трябва да ги настъпваме от време на време — отвърна тя.

— Играта не е твоя, Хелън.

— А аз не съм ти шофьор, а партньорка. Работим по случая заедно, Дейв.

Над бетонния тротоар се надигаше горещ влажен въздух и направо не можеше да се диша. Хелън ме хвана за лакътя.

— Работиш по убийството на майка си и имаш чувството, че никой няма да ти помогне. Не е вярно, бвана. Двамата сме екип. Тепърва ще ги накараме да се молят на Господа.

 

 

Ако убиецът на Клъм Чевръстия и човекът, нахлул в къщата на Муцката, бяха една и съща личност, онзи мошеник Стив Андрополис донякъде имаше право. От Националния център за полицейска информация съобщиха, че отпечатъкът, който им пратихме по АСИО, принадлежи на някой си Джони О’Рурк, който бил завършил гимназия в Детройт, но израснал в област Лечър, Кентъки. Моминската фамилия на майка му била Ремета. На двайсетгодишна възраст излежал две години в наказателната колония в Рейфорд за грабеж и притежаване на взломни инструменти и крадено имущество.

По време на престоя в затвора бил заподозрян в убийството на някой си Джеремая Бун — двуметров рецидивист, който систематично изнасилвал всеки нов затворник в своето отделение.

Приседнала на ръба на бюрото ми, Хелън четеше документите, които ни изпрати по факса от Талахаси Флоридското управление на местата за лишаване от свобода.

— Знаеш ли какво станало с онзи изнасилвач Бун? Метнали му в килията коктейл „Молотов“. Психологът на затвора твърди, че този О’Рурк или Ремета редовно ставал жертва на седем-осем затворници, докато някой не превърнал Бун в жива факла. Изглежда, после си е спечелил авторитет. — Тя помълча малко. — Слушаш ли ме?

— Да — отвърнах аз. Но не я слушах. — Кони Дезотел изглежда свястна жена. Защо се мотае с онова зализано ченге… как се казваше, Ритър ли?

— Може да е било случайно. Тя е започнала кариерата си от полицейското управление в Ню Орлиънс.

— Тя се опита да ни попречи, после даде заден ход, за да не се изложи.

— Не задълбавай, нали получихме данните — каза Хелън. — Какво ще правиш с този Ремета или О’Рурк, или както там се нарича?

— Вероятно е получил аванс за Муцката. Сега освен нас и някой друг му е вдигнал мерника. Може би трябва да се разровим откъм другия край.

— Как? — попита тя.

Озърнах се към прозореца тъкмо когато кафявият кадилак на Клит Пърсел спираше до тротоара. До Клит седеше Пейшън Лабиш.