Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (34)

34.

Като полицай отдавна бях научил една основна истина за престъпниците: те са предсказуеми. Бедата им не е в липсата на ум или въображение. Също като пеперудата, искаща да живее в пламъка, те изгарят от неутолима маниакална страст да си отмъстят на целия свят.

Около два следобед Джони Ремета ми позвъни в службата.

— Как ви хареса нашият човек? — попита той.

— Вече си убил трима полицаи, Джони. Не вярвам да стигнеш жив до затвора.

— Заслужаваха си го. Не съм ли прав?

— Преметнаха те, хлапе.

След кратък миг колебание той каза:

— Алафеър иска да стане сценаристка. Предайте й да ви измисли по-умни реплики.

— Сключил си сделка — продължавах аз. — Смятал си, че остава само да очистиш Гейбъл и всичко ще е наред.

— Хубав блъф — рече той, но гласът му вече не звучеше уверено.

— Тъй ли? Същата особа, която ти поръча да убиеш Гейбъл, издаде заповед на цялата щатска полиция в Луизиана да стреля по теб без предупреждение. В момента пред кабинета ми седят двама тексаски рейнджъри. Защо ли? Защото си гръмнал двама души в Хюстън и тия рейнджъри с нетърпение чакат да те надупчат. Искаш ли да знаеш защо те е зарязала майка ти? Много просто. Ти си неудачник по рождение, хлапе.

— Слушайте… — започна той с пресекващ глас.

— Мислиш, че лъжа? Попитай се откъде знам всичко това. Не съм чак толкова умен.

Той започна да сипе ругатни и заплахи, но връзката беше лоша и гласът му едва се чуваше през смущенията.

Оставих слушалката и погледнах през стъклото на вратата към пустия коридор, после се захванах с купищата документи, които непрестанно прииждат върху бюрото ми.

 

 

До края на деня се мъчех да си намирам работа, за да не мисля нито за Лети Лабиш, нито за жестоката примка, която съзнателно бях стегнал около душата на Джони Ремета. Позвъних в Сейнт Мартинсвил. Казаха ми, че Клит Пърсел ударил надзирателя с подноса за храна и сега е в карцера.

— Предявено ли му е обвинение? — поинтересувах се аз.

— Обвинение ли? — повтори полицаят отсреща. — Само за да го претърсим, трябваше да му оковем ръцете и краката. Много ни е притрябвал. Ще ви го пратим в Иберия.

В четири и половина излязох от управлението и тръгнах през гробищата. Мъчеше ме зверско главоболие. Небето беше като бронзов котел и през него беззвучно прелитаха едри черни птици. Исках денят да свърши; исках да спра и да се вгледам в потъмнелите от времето паметници на пехотинците от Луизиана, загинали при Шайло; исках да потъна във вакуум, докато екзекутират Лети Лабиш; исках да унищожа съвестта си.

Върнах се в управлението и набрах номера на Кони Дезотел в Бейтън Руж.

— Тя си взе няколко дни отпуск, мистър Робишо — уведоми ме секретарката. — Заради всичките тия демонстрации.

— На езерото Фос Поант ли отиде?

— Съжалявам, не ми е разрешено да давам информация — отговори секретарката.

— Бихте ли й предали да ми се обади?

Тя помълча.

— Телефонът й е повреден. Вече съобщих на телефонната компания.

— Откога е повреден?

— Не знам. Не разбирам защо ми задавате тези въпроси. Станала ли е нещо?

Позамислих се, сетне казах:

— Благодаря ви. Извинявайте за безпокойството.

Отидох до кабинета на Хелън Соало и отворих без да чукам. Тя откъсна поглед от бюрото и ме погледна. Дъвчеше дъвка, очите й бяха лъскави и съсредоточени. Вдигна ръка и посочи стола до бюрото.

След няколко минути каза:

— Я повтори пак. Откъде знаеш, че Ремета е действал по поръчка на Кони Дезотел?

— При последната си среща с него Алафеър видяла загар по ръцете му. Казал й, че е бил на езерото Фос Поант. През шейсетте години Кони и Джим Гейбъл са били партньори в полицейското управление на Ню Орлиънс. Ремета се е опитал да я изнудва, а тя го е пратила да убие Гейбъл.

— Как?

— Той е съвсем превъртял. Вечно търси майчината утроба.

— Сигурен ли си, Дейв?

— Не. Но Джони побесня, когато го убедих, че е бил предаден.

— Значи си вкарал Кони в капан? — Преди да отговоря, Хелън взе химикалката, почна да драска по листа и добави: — Никога няма да докажеш, че е била замесена в убийството на майка ти.

— Вярно.

— Дали пък да не оставим всичко на самотек? — рече тя и извърна очи.

Погледнах през прозореца. Небето имаше цвят на мед и пушек, вятърът вдигаше вихрушки из улиците.

— Задава се буря — казах аз. — Трябва да стигна до езерото.

Хелън продължаваше да седи неподвижно.

— Не успя да убиеш Гейбъл — произнесе тя. — Сега искаш да видиш сметката на Кони Дезотел.

— В нашата работа винаги противникът раздава картите. Идваш ли или не?

— Ще бъда откровена с теб, бвана. Снощи не спах добре. Все си мисля за Лети Лабиш. Сигурно защото и аз съм страдала като нея. Тъй че недей да вириш нос.

Докато вървяхме към изхода, диспечерът Уоли размаха някакво листче.

— Не те открих в кабинета, Дейв. Канех се да ти оставя това на таблото.

— Какво е?

— Един колега от Сейнт Мартинсвил казва, че Клит Пърсел иска да разговаря с теб. Било много важно.

— По-късно ще му се обадя — отвърнах аз.

Уоли сви рамене и пъхна листчето в моето отделение.

 

 

Двамата с Хелън натоварихме служебната моторница на моята камионетка и подкарахме към Лоровил, после продължихме през тръстиковите ниви към кея на езерото Фос Поант. Вятърът ставаше все по-силен, по водата пробягваха бели вълни и вихрушки червени листа закриваха златистото слънце.

Хелън навлече спасителна жилетка, седна отпред в лодката и аз й подадох пушката, която бях взел от участъка. Тя продължаваше да се взира в лицето ми, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Трябва да ми кажеш, Дейв.

— Какво? — попитах аз с добродушна усмивка.

— Недей да ми се хилиш.

— Ако Ремета е там, ще извикаме подкрепления, за да го арестуваме.

— Само толкова?

— Тя е главен прокурор на Луизиана. Да не мислиш, че ще я застрелям?

— Познавам те, Дейв. Наумиш ли си нещо, намираш начин да стане.

— Тъй ли?

— Дай да се разберем. Не обичам оная скапана слива. От самото начало ти рекох, че не й е чист косъмът. Само не ме будалкай.

Понечих да кажа нещо, но си премълчах и включих двигателя. Минахме по канала, ограден от върби и кипариси, после навлязохме в езерото.

 

 

Странна вечер. На изток и юг небето беше черно като мастило, но из облаците над нас се разливаше болнава жълтеникава светлина. В далечината виждах тревистия насип на дигата, дъбовете около къщичката на Кони Дезотел и вълните, плискащи по зеления бряг. Лодка, вързана за малкото кейче, се блъскаше в една от колоните. Хелън седеше приведена напред и държеше пушката настрани, за да я предпази от пръските.

Изключих двигателя, изчаках да минем по инерция плитчините, после забих веслото в дъното и изкарах носа на брега.

Лампите в къщата светеха и свиреше радио. През мрежата на един от прозорците мина нечия сянка. Хелън скочи в плитката вода, пристъпи до вързаната лодка и опипа двигателя.

— Още е топъл — каза тя, докато се връщаше към мен, стиснала пушката с две ръце. Огледа къщата. Единият й клепач леко потрепваше.

— Да викаме ли подкрепление? — попитах аз.

— Не ми допада идеята.

— Ти решаваш, Хелън.

Хелън се замисли.

— Майната му — рече накрая тя и зареди пушката.

Но усещах, че е напрегната. Досега бе застреляла трима престъпници, само че и трите случая бяха станали при самозащита.

Изкачихме се нагоре в сянката на старите дъбове. Въздухът беше студен и изпълнен с горчивия есенен мирис на наводнена гора. Залезът хвърляше по прозорците златист блясък. Извадих пистолета, после се изкачихме по стъпалата и застанахме от двете страни на входа.

— Ние сме служители от шерифското управление на Иберия, мис Дезотел — извиках аз. — Моля, излезте на верандата.

Никакъв отговор. Някъде вътре шуртеше душ. Бутнах мрежестата врата, двамата прекрачихме в къщата, прекосихме малкия хол и надникнахме към кухнята и задната веранда. После Хелън тръгна по коридора към спалнята. Видях я как спря и вдигна пушката към тавана.

— Ела насам, Дейв — каза тя. — И внимавай къде стъпваш.

Джони Ремета лежеше върху белия килим само по слипове. По гърдите, бузата и ръката му зееха пет огнестрелни рани. В ъгъла бе подпряна карабина „Ремингтън“. Същата, която носеше, когато за пръв път дойде при мен на кея. Не беше умрял веднага. По стените, пода и завивките на леглото се тъмнееха кървави пръски, а падайки, бе смъкнал завесата пред вратата, водеща към малко балконче.

През отворената врата видях на балкона дървена маса и на нея бутилка вино, поднос със сандвичи, кутия цигари с филтър, златната запалка на Кони и автоматичен пистолет „Глок“, сложен върху голяма кутия домакински кибрит. Гилзите бяха алуминиеви, за многократна употреба, и лъщяха по балкона като едри сребърни зъби.

Чух как в банята изскърца кранче, после шумът на душа заглъхна. Хелън бутна вратата и я видях как оглежда някого вътре от глава до пети.

— Облечете се и елате насам, госпожо — нареди тя.

— Не се тревожете — отвърна гласът на Кони Дезотел. — Чух ви много преди да нахълтате като слонове. Ако обичате, съобщете за произшествието. Телефонът ми е повреден.

Хелън вдигна от тоалетната чиния розов халат и го метна на Кони.

— Размърдайте си задника, госпожо — каза тя.

След малко Кони влезе в спалнята, разресвайки с четка мократа си коса. Макар и без грим, лицето й беше спокойно, безметежно, порозовяло от топлия душ.

— Не знам дали мога да го докажа, Дейв, но мисля, че ти си насъскал този човек срещу мен — подхвърли тя.

— Подмамила си Ремета, за да го убиеш — възразих аз.

— Той се опита да ме изнасили, идиот такъв. Измъкнах пистолета от чантата си и го застрелях през вратата. Иначе щях да бъда мъртва.

После процеди през зъби „Господи“ и понечи да мине край нас, сякаш бяхме някакво дребно досадно препятствие. Чехлите й размазаха по пода кръвта на Ремета.

Хелън я блъсна с пръсти в гърдите.

— Обърквате уликите на местопрестъплението. Няма да правите нищо без наше разрешение.

— Пипнеш ли ме още веднъж, ще си изпатиш за полицейски произвол — заплаши Кони.

— Какво?

— Аз съм най-висшият съдебен служител в Луизиана. Вие двамата май не сте в час. Някакъв психопат се опита да ме изнасили. Да не мислите, че ще ви оставя да се държите с мен като с измет? Махайте се от пътя ми.

Лицето на Хелън пламна от гняв, тя напрегна гърло, но не изрече нито дума.

— Ти май си не само тъпа, ами и глуха — повиши глас Кони. — Казах ти да се махаш от пътя ми.

Хелън хвана пушката с две ръце и изблъска Кони на балкона.

— Сядай на тоя стол, скапана кучко — кресна тя и щракна едната халка на белезниците около китката на Кони, а другата закрепи за дръжката на грамадна керамична саксия с бугенвилии.

— Арестуваш ли ме? — попита Кони. — Много се надявам да е така, защото после ще имам грижата да живееш в мизерия до края на живота си.

— Не, отстранявам ви от местопрестъплението — отвърна Хелън. — Ако искате да ме уволнявате, ваша си работа.

Над мочурището отекна гръмотевица и по тенекиения покрив затропаха капки. Хелън започна да набира номер по клетъчния телефон, после го удари в стената.

— Не мога да се свържа. Ще опитам отвън.

Последвах я в хола.

— По-кротко — посъветвах я аз.

— Тя ще се отърве.

— За убийство няма давност. Рано или късно ще я спипаме.

— Не е достатъчно — поклати глава тя. — Изобщо не е достатъчно, когато някой убие човек, а после си пусне душ и дойде да ти се усмихва в лицето.

Хванах я за рамото, но тя се отдръпна.

— Просто ме остави да си върша работата. Не всички на този свят са военни инвалиди — сопна се Хелън, след това метна пушката на рамо, излезе на верандата и започна отново да набира.

Върнах се през спалнята към балкона. Кони Дезотел се взираше в далечината. Може би гледаше чапла или плановете си за бъдещето… или нищо.

— Когато ти и Джим Гейбъл убихте майка ми, тя си върна семейното име — започнах аз.

— Моля?

— Преди да умре, тя ви каза, че името й е Мей Робишо. Отнехте й живота, Кони, но тя си възвърна душата. Тя притежаваше храброст, за каквато вие с Джим Гейбъл не можете и да мечтаете.

— Ако ще ме обвиняваш в престъпление, това си е твое право. Ако ли не, бъди така добър да си затваряш устата.

— Мислила ли си някога какво има отвъд гроба?

— Да. Червеи. Ако обичаш, отключи белезниците и дръж онази ненормална жена по-надалеч от мен.

Гледах очите й, гледах просветлелите връхчета на кичурите мокра коса и здравия тен на лицето й. Нямаше нито мрачен ореол около главата, нито зловещи пипала, вплетени в душата й, нито пък опит да отклони очи от обвиняващия ми поглед. Тя бе от онези, които могат рано сутрин да станат бодри, да закусят чай и препечена филийка, а после да запалят пещите в Дахау.

Предадох се. Вече не можех да я гледам в лицето. Някога тези очи бяха отразили образа на умиращата ми майка върху ивица замръзнала пръст сред заледените захарни тръстики, чието сухо трополене навярно е било последният звук в ушите й. Каквото и да бе сторила, каквото и да бе видяла Кони през онзи отдавнашен зимен ден, то не значеше нищо за нея и когато поглеждах моралната пустота в очите й, искаше ми се да я убия.

Обърнах й гръб, подпрях лакти на парапета и се загледах към дъжда над езерото. С крайчеца на окото си я видях как изтръска цигара от пакета и я лапна. После взе запалката, вероятно подарък от Гейбъл, и щракна безрезултатно няколко пъти. Остави я на масата, приведе се напред върху скърцащия стол и посегна към голямата кутия кибрит под пистолета, с който бе застреляла Джони Ремета.

В същия миг чух гласа на Хелън:

— Хей, Дейв, търсят те от шерифското управление в Сейнт Мартин. Клит се е побър…

Тя не довърши. Стъпвайки на прага, бе видяла как Кони Дезотел вдига пистолета от кутията кибрит.

Цигарата още висеше от устата на Кони, когато Хелън я простреля в главата.