Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (30)

30.

След ден беше сряда. Не знам защо, но се събудих с чувство за загуба и пустота. От години не го бях изпитвал. Беше като онези чувства, които изпитвах като дете, ала не можех да ги обясня на свещениците, монахините и другите възрастни, желаещи да ми помогнат. Но когато това странно, разяждащо чувство достигнеше до сърцето ми като паразит, проникнал в кръвта, изведнъж ме обземаше убеждението, че светът е сива пустош без никакъв смисъл и без друг източник на топлина, освен вечното зимно слънце.

Слязох към пътя през мъглата между дърветата, взех вестника от пощенската кутия, върнах се и го разгърнах на кухненската маса.

От първата страница огромно заглавие известяваше: „Губернаторът насрочва екзекуция за Лабиш“.

Ако Белмънт Пъг не помилваше Лети, оставаха й точно три седмици живот.

Подкарах под дъжда към управлението и поговорих с шерифа, после отидох в прокуратурата.

Областният прокурор беше извън града и щеше да се върне чак след седмица, а помощничката му се казваше Барбара Шанахан, известна с прякора Бронебойната Шанахан. Беше висока над метър и осемдесет, имаше луничаво лице и късо подстригана светлорижа коса. Днес носеше син костюм и бели чорапи. Работеше упорито, беше добра прокурорка и много ми се искаше да я харесвам. Но рядко се усмихваше и си вършеше работата с усърдието на дърводелец, бързащ да преизпълни нормата за ковчези.

— Значи Пейшън Лабиш признала, че е участвала в убийството на Вейчъл Кармауч? — рече тя.

— Да.

— Къде е?

— Кое?

— Писменото самопризнание, касетата или с каквото там разполагаш.

— Не съм взимал от нея официално самопризнание.

— Тогава какво искаш от нас? — попита тя.

— Уведомявам ви за ситуацията.

— Май много си се разбързал.

— Сърпът, с който си е послужила, още лежи под къщата.

— Мисля, че трябва да напуснеш полицията. Вземи да станеш обществен защитник. Тогава ще можеш редовно да чистиш подир такива хора. Поговори с областния прокурор, когато се върне. Той ще ти каже, че след три седмици ще бият инжекцията точно на когото трябва. Препоръчвам ти да свикваш още отсега с тази мисъл.

Навън продължаваше да вали. През прозореца виждах как дъждът танцува по старите крипти в гробището „Сейнт Питър“.

— Пейшън говори истината — казах аз.

— Добре. Разследвай случая и ще й предявим обвинение в предумишлено убийство. Нещо друго?

Без да чака отговор, тя ми обърна гръб и се зае да подрежда някакви документи.

 

 

Но Барбара Шанахан ме изненада. Също и Кони Дезотел, която ми позвъни малко преди пет следобед.

— Обади ми се заместничката на вашия областен прокурор. Казва, че имаш нови факти по случая „Кармауч“.

— Убили са го двете сестри — съобщих аз.

— Със сигурност ли го знаеш?

— Да.

— Напиши нещо. Ще го отнеса на губернатора.

— Защо правиш това? — попитах.

— Защото съм главен прокурор на Луизиана. Защото не искам да пренебрегвам смекчаващи обстоятелства, когато става дума за смъртна присъда.

— Искам да предложа на Пейшън Лабиш имунитет — казах аз.

— Това го решавай с вашата прокуратура.

— Белмънт смята да се кандидатира за вицепрезидент. Трудно ще го размърдаш.

— На мен ли го казваш? — отвърна тя.

След като приключихме разговора, аз си облякох сакото и тръгнах да излизам. Зад прозореца вятърът разнасяше дъжд и листа над гробищата.

Хелън Соало отвори вратата и подаде глава в кабинета.

— Ще ме откараш ли, началство?

— Дадено. Имаш ли представа защо Кони Дезотел би желала да помогне на Лети Лабиш?

— Много просто — отвърна Хелън. — Толкова е човечна, че си рискува задника заради една убийца на полицейски служител.

— Да бе — рекох аз.

 

 

На сутринта отидох до къщата на Пейшън Лабиш, но не я заварих. Подкарах покрай реката към нощния клуб до Сейнт Мартинсвил и видях пикапа й паркиран под едно мокро дърво край страничния вход. Нагазила в локвите, Пейшън разтоварваше провизии от каросерията и мъкнеше по два чувала наведнъж към малката кухничка. Беше облечена с торбест работен гащеризон и сива тениска, а около врата й бе вързана червена кърпа.

— Да ти помогна ли? — попитах аз.

— Сама ще се справя. Какво искаш, Дейв?

Последвах я в кухнята.

— Разговарях с главната прокурорка. Готова е да отнесе на губернатора показанията ти за смъртта на Кармауч.

— Какви показания?

— Моля?

— За какви показания говориш?

Тя сложи на газовата печка грамадно гърне, изсипа в мивката торба бамя и започна да я мие с гореща вода. Косата й изглеждаше нечиста и мазна, от дрехите й лъхаше кисел мирис.

— Ако искаш имунитет, ще трябва да изчакаме, докато областният прокурор се върне от Вашингтон — обясних аз.

— Болна съм от склеродерма. Може ли да ми предложи имунитет за това?

— Казвам ти какво е възможно.

— Каквото и да направя, те ще убият сестра ми. Знаеш ли какво ще ти кажа за твоите приятели — прокурорката и Белмънт Пъг? Ще ми се тях да ги вържат на масата. Да разберат какво е да седиш в клетка и да чакаш кога ще забият иглата, за да ти откраднат живота. На оная маса не се умира лесно, съвсем не. Задушаваш се до смърт. — Без да се обръща към мен, тя вдигна ръка и избърса с лакът челото си. — Всичко свърши, Дейв. Не ни досаждай повече.

 

 

Когато подкарах обратно към службата, вятърът люлееше тръстиките на сивия фон на небето. Думите на Пейшън не ми излизаха от главата. Дали бе просто заради странния избор на второ лице, или описваше екзекуцията така, сякаш говореше не за Лети, а за собствената си съдба?

 

 

На следващата сутрин ми позвъни Дейна Магели от Ню Орлиънс.

— Обаждам ти се от улица „Камп“. Преди половин час ни уведомиха за стрелба. Съседите разказват, че някакъв рус младеж пристигнал с хонда, влязъл вътре, после чули бам-бам и хондата потеглила. Показахме им снимката на Ремета. Казват, че приличал на наемателя от горния етаж.

— Някой е застрелял Ремета?

— Не съм сигурен — каза Магели.

— Не влязохте ли в къщата?

— Тя гори. Има и друг проблем. От горния етаж някой стреля. Май е решил да умре, но да не се предава.

 

 

Двамата с Хелън взехме патрулна кола, надухме сирената и подкарахме по магистралата през Морган Сити към Ню Орлиънс. Навлязохме в града по авеню „Сейнт Чарлс“, отминахме площад „Лий“ и се насочихме към парковата зона. Когато завихме по улица „Камп“, тя се оказа задръстена от полицейски коли, линейки и пожарни. Облаци черен дим все още се вдигаха над хлътналия покрив и почернелите тухлени стени на къщата, която бях виждал на старинните фотографии.

Магели стоеше зад една патрулка и гледаше опожарената сграда. От време на време лицето му трепваше, когато в жаравата избухваше някой патрон.

— Спипахте ли го? — попита Хелън.

— Изобщо не го видяхме — отвърна Магели.

— Не успяхте ли поне да се вмъкнете на долния етаж? — намесих се аз.

— Спазвахме безопасна дистанция — рече той. — Нито един полицай не пострада. Да имаш нещо против?

— В никакъв случай.

Той ме погледна малко по-спокойно.

— Цели два часа чувахме гърмежи. Нямам представа колко са били истински изстрели и колко са станали от пожара. Поне два куршума улучиха пожарната кола. Още един строши прозореца на съседите.

Вятърът се обърна към нас. Магели завъртя глава, изкашля се и плю в канавката.

— Е, сам знаеш какво има вътре — каза той. — Искаш ли да погледнеш?

— Май днес няма да ми се яде скара — обади се Хелън.

Хелън, аз, Магели и двама униформени полицаи минахме през желязната портичка и с оръжие в ръце тръгнахме по стълбата към втория етаж. Но горните стъпала бяха преградени от купчина мазилка и обгорени летви. Един пожарникар мина край нас, разчисти пътя и изкърти вратата с ритник.

Мирисът вътре не подхождаше нито на времето, нито на мястото; неволно си представих задморско село, крясък на изплашени патици и скърцане на танкови вериги.

Огънят вероятно бе почнал от газовата печка и цялата кухня изглеждаше като пещера, издълбана във въглищен пласт. Бурканите с компоти и сладко в килера бяха избухнали и от стените стърчаха парчета стъкло. Част от покрива бе хлътнала в хола, затрупвайки отчасти писалището до прозореца. На пода, сред стотици гилзи, парчета прозоречно стъкло и обгорели нишки от килим, лежаха остатъци от две пушки с разтопено олово в пълнителите и два пистолета — единият деветмилиметров, другият четирийсет и пети калибър.

Приближихме се до предните прозорци и пожарникарят се задави зад стъклото на шлема. Аз закрих носа и устата си с кърпа, и през главата ми прелетяха спомени за биволи, сламени колиби, кошници с ориз, прасета в кочини и за керосиновия мирис на извитата огнена струя от автомобилите, които наричахме „подвижни запалки“, и още една миризма, напомняща отвратителната сладникава воня на фабрика за туткал. Пожарникарят разбута с брадвата си купчина обгорели останки и зловонието се надигна, гъсто като рояк насекоми.

— Извинявайте за онова, дето го казах отвън — промърмори Хелън, гледайки с премрежени очи сгърчената човешка фигура.

— Ремета ли е? — попита Магели.

От лицето не бе останало почти нищо. По обгорялата глава нямаше и следа от коса. Дланите бяха притиснати към ушите, сякаш мъртвецът не бе искал да чува рева на пламъците. Тъканите около дясното око напомняха прегорен и сгърчен сухар.

— Обикновен циркаджия — казах аз. — Жалко, имах по-добро мнение за него.

Магели ме погледна с недоумение.

— Това е Мика, шофьорът на Джим Гейбъл — поясних. — Някога е обикалял по панаирите. Казваше, че хората плащали да гледат уродливото му лице, за да не виждат грозотата вътре в себе си.

— И какво? — рече Магели.

— Човек с панаирджийски опит не е толкова глупав, че да изнудва Ремета. Бил е пратен тук, за да го убие.

— Искаш да кажеш, че Гейбъл го е наел?

— Ченге от стар полицейски род? — обади се Хелън. — Дума да не става! Не мога да повярвам, че някога и аз съм работила тук.