Джеймс Лий Бърк
Тръстиковият път (6)

6.

В понеделник сутринта един ветеран от отдел „Убийства“ на име Дейна Магели дойде в кабинета ми и пусна касетата, измъкната от строшения касетофон в магазина за косачки. Магели имаше черна, късо подстригана коса, мургава кожа и тънки мустаци. Все още ходеше по три пъти седмично да играе хандбал в Атлетичния клуб на Ню Орлиънс. На бюрото ми лежаха разпръснати снимки от местопрестъплението и словесен портрет на извършителя.

— Защо Чевръстия казва, че убиецът е свързан с майка ти? — попита Магели.

— Чевръстия казва само Робишо — възразих аз. — Не споменава малкото име. Защо смяташ, че имам нещо общо?

— Двамата с Клит Пърсел сте ходили в Първи участък да разпитвате за него.

— Той ми каза, че през шейсетте години видял две ченгета да убиват майка ми.

— Разбирам — кимна Магели и очите му станаха безизразни. — И какъв извод следва?

— Че може би виновниците са пратили онзи да очисти Клъм Чевръстия.

— Кои биха могли да са те?

— Кажи ми, та да ти кажа — отвърнах, без да го гледам в очите.

Магели беше облечен с бежово спортно сако и кафяви памучни панталони. Приведе се напред и опря лакти върху бюрото ми.

— Ти си добро ченге, Дейв. Винаги си бил. Просто не ти провървя. Доста момчета биха искали да те видят отново в отдела.

— Ами Пърсел?

— Пърсел беше кофти ченге.

— Цялото управление беше кофти — казах аз.

— Вече не е. Може още да са останали тук-там нечестни типове, но новият шеф прогони най-гадните, а някои вкара направо в затвора.

— Накъде биеш, Дейна?

— Не ти препоръчвам да си уреждаш личните сметки в Ню Орлиънс.

— Е, човек никога не знае накъде ще му тръгне — вметнах аз.

— Не очаквах подобен отговор от човек с твоя опит.

— Оплачи се на старата ми шапка.

Но Магели не ме слушаше.

— Търсихме убиеца из компютрите по всички възможни начини — каза той. — Нищо. Прилича ми на типичен социопат, но или няма сведения за него, или ние не можем да ги открием.

— Мисля, че е новак — рекох аз. — Сега започва и иска да се представи пред някого. Беше искрено разстроен, че не е направил чист удар. Но вършеше всичко както трябва, докато не се върна да смачка касетофона. Знаеше, че е изтървал нещо, но беше превъртял и не можеше да се сети какво. Затова строши касетофона, а лентата остави за нас. Той е амбициозен нов играч и кръвта му все още не е станала на вода.

Магели разтърка брадата си с два пръста.

— Викнах един лингвист да прослуша записа. Казва, че акцентът е горно южняшки, от Тенеси или Кентъки. Човекът е образован, поне в сравнение с отрепките, които обикновено прибираме. Смяташ ли, че е от мафията?

— Не — отвърнах аз.

— Защо?

— Защото сбърка. Всички знаят, че Джими Фигорели не е лихвар, а сводник.

Магели се усмихна.

— Върни се да работиш при нас — покани ме той.

— Ако вземете и Пърсел. Ще изкарате двойна печалба.

— И да се съгласим, няма да дойдеш, нали?

Загледах се настрани и побързах да сменя темата.

— Има и друга възможност. Клъм Чевръстия смяташе, че човекът е пратен от убийците на майка ми. Но това не доказва нищо. Доста хора биха желали да пият шампанско на гроба на Клъм.

— Клъм беше безмилостен боклук, но по-хитър сводник не съм виждал — възрази Магели. — Той знаеше кой му праща наемен убиец. Ти също знаеш.

Той насочи показалец към мен, после стана и излезе.

 

 

Тъкмо влизах да обядвам при Виктор на главната улица, когато до тротоара спря кафявият кадилак на Клит Пърсел с щръкнали от задния прозорец въдици за океански риболов. Клит не признаваше друг модел, освен кадилак. Сегашната си кола бе купил от един погребален агент, който пък я имаше от близките на някакъв нещастник, извършил самоубийство с активната помощ на мафията. Едрокалибреният куршум със стоманен връх бе продупчил покрива. Клит изстърга с пила назъбените краища, запълни дупката, заглади я и напръска отгоре със сив грунд, тъй че на покрива се оформи петно, сякаш някое хлапе току-що бе метнало фойерверк върху него.

— Какво търсиш тук? — попитах аз.

— Трябваше да се измъкна за малко от Ню Орлиънс. Онзи Магели вчера цял ден ме разпитва кой е претрепал Клъм Чевръстия. Сигурно си въобразява, че знам за всички престъпления в града и околностите.

— Обикновено знаеш.

— Благодаря. Дай да си вземем нещо за хапване и да излезем в парка. Искам да поговорим, мой човек.

— За какво?

— В парка ще ти кажа.

Поръчахме си пържен сом, зелева салата и кафяв ориз, после подкарахме по улица „Бърк“ и прекосихме река Теш по подвижния мост. Ръсеха редки капки дъжд. Клит спря кадилака до един от навесите за пикник между дъбовете в градския парк и двамата седнахме да обядваме под тенекиения покрив. Въпреки цялото си непоносимо държание, Клит бе по душа проповедник, устремен на всяка цена да спасява приятелите си от неприятности, независимо дали го искат, или не. Зачаках го да започне с проповедите.

— Ако няма да проговориш, поне престани да ме гледаш така — казах накрая.

— Нали го знаеш онзи Магели от „Убийства“? Чул, че се ровиш около смъртта на майка си. Мисли, че може да подгониш някого.

— Не ми пука какво мисли.

— Според мен той е прав. Ще мълчиш и ще се мотаеш насам-натам, ще тормозиш хората и когато решиш, че знаеш достатъчно, ще претрепеш някого.

— Не е в мой стил, драги. Затова ще постоя в града известно време.

— Рано сутринта отскочих до Пейшън Лабиш.

— Защо?

— Защото не съм сигурен, че убийството на Клъм Чевръстия е свързано със смъртта на майка ти. Онези скапани политици от Бейтън Руж искат да екзекутират Лети Лабиш, та да приключат със случая и отново да лапат спокойно парите на данъкоплатците. А ти все мътиш водата, като се започне от онзи момент, когато накара Клъм Чевръстия да лапне пищова на онзи покрив.

— Аз ли?

— Добре де, и аз ти помогнах мъничко. А онази Пейшън е дупе и половина, нали? Има ли си някого?

— Защо не си мериш думите, като говориш за жени?

— Комплимент беше. Както и да е, прав си, тя крие нещо. Което е пълна безсмислица. Какво могат да загубят в момента тя и сестра й?

Поклатих глава.

— Мисля, че трябва да започнем с наемния убиец от записа.

— Нека ти задам един въпрос. Помниш ли Джак Абът, дето избяга преди няколко години от затвора в Юта? Къде отиде, след като закла онзи келнер в Ню Йорк?

— В Морган Сити.

— Какво повече да ти кажа? — рече Клит. — Великите умове мислят еднакво. Вече се обадих тук-там.

Той се ухили и избърса устни.

 

 

Но не ми се вярваше да намеря убиеца на Клъм Чевръстия в Морган Сити, макар да знаех, че мястото предлага идеално скривалище за беглец сред армията от нископлатени работници на риболовните кораби и крайбрежните нефтени платформи. Клит не бе чувал записа с думите на Чевръстия, че убиецът има кожа като мляко и никога не е работил на открито. Освен това смятах, че по-скоро се стреми да ме наглежда, отколкото да ми помогне в разследването. В края на работното време той дойде да ме вземе, очаквайки, че заедно ще потеглим към Морган Сити.

— Днес не мога — казах аз.

— Защо?

— Имам си работа у дома.

— Тъй ли? — Клит стоеше насред кабинета ми с калната барета, провиснал над колана корем и незапалена цигара в устата. Метна цигарата в кошчето. — Повече няма да запаля тая гадост. Слушай, Жилка, защо ме будалкаш?

— Ела да вечеряш с нас.

— Не, след час имам среща с един пенсиониран мошеник. Идваш ли?

— Крадец ли?

— По-сериозно. Бил е съгледвач на две групи наемни убийци от Маями и Ню Орлиънс.

— Не ме интересува.

— Къде смяташ да търсиш сведения, в библиотеката ли?

Не отговорих.

— Дейв — настоя той, — ако искаш да напусна града, просто кажи.

— Дай да отложим разговора за утре.

— Ти отлагай каквото си искаш. Аз отивам да се видя с онзи тип. Ако не искаш да чуеш какво съм узнал, ще си трая.

Той затръшна вратата зад гърба си, но разпаленият му гняв сякаш остана в стихналия кабинет.

 

 

Същата вечер тъкмо сядахме с Бутси и Алафеър около масата в кухнята, когато чух как чакълът отвън хрущи под гумите на тежка кола. Алафеър стана и надникна през прозореца. Тя вече бе гимназистка и сякаш изобщо не помнеше гражданската война в Салвадор, която я доведе тук като нелегална емигрантка, нито пък деня, когато я измъкнах от потъналия разбит самолет. Черната й коса беше вързана зад тила със син шал и когато се надигна на пръсти, за да вижда по-добре през щорите, изотзад изглеждаше поне с десет години по-голяма.

— Някой е дошъл с лимузина — каза тя. — Има и униформен шофьор. Сваля страничното стъкло. Стара жена е, Дейв.

 

 

Излязох през задната врата, заобиколих къщата и се приближих до лимузината. Беше бяла, с много тъмни стъкла, а шофьорът беше с черен костюм, фуражка и вратовръзка. Странно, гледаше настрани, сякаш не искаше да ме вижда.

През отвореното задно стъкло на лимузината видях съпругата на Джим Гейбъл с бяла рокля и ръкавици да пие искрящо бургундско от кристална чаша с дълго столче. Падащите през дърветата последни слънчеви лъчи придаваха на кожата й руменина, каквато не притежаваше. Когато ми се усмихна, устата й беше мека и сбръчкана. Как се казваше? Корин? Коринда?

— Мика, отвори вратата на мистър Робишо да се качи — заповяда тя на шофьора.

Той слезе и отвори задната врата, продължавайки да извръща лице. Щом се настаних върху кожената седалка шофьорът се отдалечи към малкия кей. Над реката прелетя ято бели чапли с порозовели от залеза криле.

— Как сте, мис Кора? — осведомих се любезно аз.

— Не издържам вече да стоя сама, докато Джим е в града. — В гласа й трепна горчива нотка. — Затова накарах Мика да ме повози из вашата красива местност. Ще ми направите ли компания за чаша бургундско, мистър Робишо?

Докато я слушах, изведнъж осъзнах, че подчертаният южняшки акцент ту изчезва, ту пак се появява, макар че виолетовите й очи си оставаха все тъй сърдечни и искрени.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Да ви поканя ли на вечеря?

— Май се натрапвам. Правя го понякога. Нали разбирате, липсва ми публика.

Тя се вгледа в лицето ми да види дали проумявам намека. Не го проумявах.

— Публика? — повторих объркано аз.

— Тази моя суетност… Въобразявам си, че всички на света се интересуват само от стари филми.

Тя отвори един албум и прелисти няколко дебели страници, облепени гъсто със статии и черно-бели снимки. Пак прелисти и видях потресаваща цветна фотография на жена с дълга руса коса по черна нощница, изтегната съблазнително на диван с ръка зад главата. Очите й бяха виолетови, яркочервените устни мамеха за целувка.

— Вие сте Кора Перес — познах я аз. — Филмовата звезда. Гледал съм ви с Пол Муни.

— Кариерата на Пол тъкмо приключваше. Чудесно се работеше с него. Знаеше колко съм нервна и неуверена, затова всяка сутрин ми носеше цвете на снимачната площадка.

— За мен е чест да ви познавам, мис Кора — наклоних почтително глава аз. Все още се питах защо е дошла. Озърнах се към кухненския прозорец, зад който се виждаха силуетите на Алафеър и Бутси.

— Не бива да ви задържам — каза тя и леко докосна ръката ми. — Понякога просто се нуждая някой да ме успокои, че не съм невменяема.

— Моля?

— Обявена съм за такава със съдебно решение. Не е много ласкателно, разбира се. Но може и да са прави. Как да докаже човек, че не е невменяем? Отрицателно твърдение просто не се доказва.

— Изобщо не ви смятам за невменяема, мис Кора. Според мен сте изключителна личност.

— О, вие несъмнено сте твърде мъдър човек, мистър Робишо.

Очаквах да каже нещо повече и да обясни присъствието си или тревогата, която витаеше около нейните думи, но тя премълча. Ръкувахме се и аз излязох от колата, което несъмнено бе сметнато от шофьора за сигнал да се приближи откъм кея. Докато вървеше към лимузината, той прихлупи ниско фуражката си и се престори на много заинтересуван от неравния път и околните дървета и храсти.

— Опитайте се да не гледате Мика — каза мис Кора. — Той има деформация на лицето. Джим го нарича Циклопа, макар че не му позволявам да използва прякора в мое присъствие.

Още преди тя да довърши, Мика завъртя глава към светлината и аз зърнах гъбестия кожен израстък върху дясната страна на лицето му като чиле пурпурна прежда, което се бе втвърдило, закривайки окото и разтягайки бузата, така че оголваше част от зъбите.

Извърнах очи настрани и се загледах през стъклото в лицето на мис Кора.

— Довиждане, мис Кора.

— Заповядайте някой път на гости — отвърна тя. — Моля ви. Много ме впечатлихте, сър.

 

 

Върнах се в къщата и седнах на масата с Алафеър и Бутси.

— Коя беше тази? — попита Бутси.

— Артистичното й име е Кора Перес — казах аз. — Била е холивудска звезда в края на четирийсетте и началото на петдесетте години.

— Сещам се. Къде се запозна с нея?

— Двамата с Клит трябваше да проверим един тип на име Джим Гейбъл. Клит казва, че Гейбъл се оженил за нея заради парите й. По онова време смятали, че е болна от рак.

Бутси наведе очи към чинията си и взе вилицата. Косата й имаше цвета на пчелен мед и се полюшваше от нахлуващия през прозореца вятър.

— Нещо нередно ли казах? — попитах аз.

— Не, нищо — отвърна тя. После лапна с връхчето на вилицата съвсем малко храна и продължи да гледа чинията.

 

 

Тази вечер в леглото Бутси постави ръка на челото си и се загледа в тавана. На изток луната изгряваше и перките на вентилатора върху прозореца хвърляха сенки по тялото й. Докоснах я по рамото, тя се завъртя към мен и отпусна глава под брадичката ми. Плъзнах пръсти надолу и усетих гладкото й бедро. Но тя бе скръстила ръце и не реагира както друг път.

— Какво има, Бутс? — попитах аз.

— Онзи Джим Гейбъл, за когото спомена… бил ли е някога полицай в Ню Орлиънс?

— Все още е полицай. Поддържа връзка с кмета.

— Някога го познавах — каза тя.

— О?

— След като убиха втория ми съпруг.

Не каза нищо повече. Рядко говореше за предишните си бракове. Знаех, че първият й съпруг е бил пилот на хеликоптер по нефтените платформи и катастрофирал над океана. Вторият обаче беше Ралф Джакано, племенник на Диди Джи — гангстер, който пъхаше ръцете на враговете си в аквариум, пълен с пирани, а някои хора смятаха и че е замесен в убийството на президента Кенеди. Племенникът Ралф беше изпаднал комарджия, който пропиля всички пари на Бутси, а отгоре на това опита да се мери с колумбийците и в крайна сметка бе направен на решето заедно с любовницата си на паркинга пред хиподрума в Хайалея.

— Какво ще кажеш за Джим Гейбъл? — попитах аз.

— Той дойде у дома доста след убийството на Ралф. Беше включен в специален екип за следене на мафията. Започнахме да се срещаме… Не, не искам да си кривя душата. Имахме връзка.

Лежеше неподвижно, притиснала към мен сгънатите си колене. Усещах дъха й върху гърдите ми.

— Разбирам — казах аз.

— Не обичам да крия от теб.

— Било е много отдавна — отвърнах. Мъчех се да говоря спокойно, без да обръщам внимание на обтегната кожа по лицето и игличките в гърлото ми.

— Да не би да те е яд на Гейбъл, защото Клит казва, че е опортюнист? — попита тя.

— Той държи глава на виетнамски войник в буркан с формалин. Каза, че би искал да види как Лети Лабиш умира бавно на електрическия стол. И според мен лъже, че не знае нищо за смъртта на майка ми.

Бутси полежа съвсем неподвижна в мрака, после се отдръпна настрани и впери поглед в тавана. Седна на ръба на леглото с гръб към мен и дълго остана така. Посегнах да я докосна, но тя протегна ръка назад, взе си възглавницата и отиде в хола.