Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (28)

11. Какво стана в квадрат 5

Приключенията на майор Димчо Лъвското сърце — тъй гласеше заглавието на репортажа, поместен този ден в „Народен звезден глас“.

Когато Димчо Лъвското сърце прочете разказа за своето мъжествено държание в бърлогата на звяра, за това, как укротил освирепелия лъв и го превърнал в безобидно кученце, той почти повярва. С известно учудване дори си спомни за неотдавнашните си страхове и за кошмарните сънища, които го бяха измъчвали изминалата нощ. Бяха му се присънили крилати тюлени, които летяха под купола на цирка, патки с магарешки уши, които свиреха на акордеон, фокусник, който вадеше от цилиндъра си коне, и над всичко — Никиж, огромен, с великолепна лъвска грива, нокти на тигър и очи на човек. Той се приближаваше до него уж да си поиграе, изведнъж отваряше огромна, червена, вонеща паст, в която се виждаха зъби като мечове, и ревеше, ревеше така, че целият свят се тресеше…

Димчо никому не разказа за тия сънища. И когато взеха решение да продължат диренето на Никиж в квадрат 5, а Рони Дато предложи бойната група отново да бъде водена от Димчо Лъвското сърце, последният заяви, че в Дома на инвалидите не е тъй опасно като в цирка, че там положително няма лъвове, и затова биха могли да отидат и други династронавти, като например Фани, Игорчо и Кънчо.

Началникът на пропагандата изложи своя хитър план за проникването в квадрат 5. Планът бе приет веднага. Петнайсет минути по-късно те бяха вече при Брадатия в студията и Рони Дато разказваше за претърсването на квадрат 7. Когато стигна до случката с лъва, режисьорът престана да рови с пръсти в брадата си и дори спря да пуфти с луличката.

— Чудесно! — промърмори той. — Невероятно!

Като свърши, Рони Дато му даде един брой на „Народен звезден глас“ безплатно и го постави в течение на новия план за претърсването на квадрат 5 — Инвалидния дом.

— Планът е отличен — каза Брадатия — и аз съм убеден, че ще успеете.

— Само че… — нерешително започна Рони.

— Само че?

— Само че — решително продължи Сашо Кобалтовия юмрук — за квадрат пет трябват сума ти пари, цели седем лева, а ние имаме само лев и трийсет и осем стотинки.

Намекът беше повече от ясен.

— Знаете ли какво — каза Брадатия, — това ми напомня, че откакто съм член на Федерацията, не съм платил членски внос нито веднъж. Моля да приемете цялата сума наведнъж и за цяла година.

Той извади от джоба си седем лева, посрещнати от шумни възклицания. Рони Дато безцеремонно прибра парите.

На раздяла, когато вече викаха режисьора за снимки, Брадатия подхвърли:

— Е, другари, успяхте ли да отгатнете какво означава Никиж?

— На човешки език Никиж не значи нищо — уверено отвърна Димчо.

— А аз, знаете ли, дълго мислих по тоя въпрос и стигнах до заключението, че Никиж все пак може да означава нещо на човешки език. Проверете и ще видите.

На излизане Кънчо, останал последен, тихичко попита Брадатия:

— Другарю режисьор, а къде можем да проверим за Никиж?

Брадатия гръмко се засмя:

— Ами че във всяка телефонна книга! — и потупа Кънчо по рамото.

Малкият династронавт замига и изтича навън.

От студията федералните членове отидоха право в ЦУМ. Липсваше само Кънчо, който заяви, че днес е на баня с татко. След като се повозиха по ескалаторите, династронавтите предприеха една дълга обиколка по щандовете. Излязоха към 11 часа, натоварени с пакети.

В 3 часа следобед с пакетите в ръце пред пропуска на Дома на инвалидите се представиха майор Димчо, Рони Дато, Фани, Игорчо и още петима династронавти измежду най-малките. Сашо Кобалтовия юмрук и Наско Нето останаха на пост зад близкия ъгъл. Останалите блокираха Дома.

— Какво има, деца? — изфъфли зад прозорчето на будката едно старче с още по-стара войнишка униформа, окичена с лъскави ордени и медали.

Димчо повдигна пакета, за да се види по-добре:

— Ние — каза той — сме пионери и дойдохме да поднесем подаръци на инвалидите по случай края на учебната година.

Старчето незабавно излезе от будката с насълзени от вълнение очи.

— Гости значи! — фъфлеше той и галеше с костеливите си ръце главите на малките си посетители. — Колко е хубаво! Елате, елате с мен!

Той ги поведе през двора към голямата сграда, която се издигаше вдясно. Влязоха в една стая, която навярно беше музей: по стените висяха картини на битки, а под стъклени витрини имаше най-различни предмети, останали от войната.

— А сега — каза старчето — вие почакайте тук, а аз ей сегичка ще се върна.

Чакаха повече от половин час. През това време династронавтите мълчаливо разгледаха изложените във витрините предмети. Какво ли нямаше тук! Изпонадупчени от куршуми знамена, разни ордени, извехтели униформи, стари пушки, окървавени комсомолски билети и дори един хайдушки пистолет от времето на Хаджи Димитър, който носил един партизански командир, загинал във войната срещу фашизма.

И колкото повече гледаха, толкова повече неясно смущение обземаше династронавтите. Не така си представяха те посещението си в Дома на инвалидите.

Най-после вратата се отвори, показа се старчето сияещо:

— Готово, деца! Готово! Последвайте ме!

Той ги въведе в едно голямо помещение също тъй украсено с бойни картини и знамена. Гръмнаха ръкопляскания. Децата се стъписаха. Наоколо, кой на лежащ стол, кой на количка, кой на легло, седяха инвалиди — едноръки, еднокраки, с обезобразени от куршуми лица или отнесено от снаряд рамо. Тук-таме седяха слепи, които сякаш гледаха през тъмните си очила, а до тях кротичко махаха опашки кучета… Димчо неясно си помисли, че именно към тия слепи трябва да се насочи вниманието.

Към династронавтите се приближи един едър мъж с пъхнат в джоба десен ръкав.

— Мили деца, добре дошли при нас — каза той с дрезгав от вълнение басов глас. — Ние винаги се радваме, когато ни посещават млади хора. Това означава, че ние не сме забравени от тия, за които се борихме, за които дадохме кръвта си и част от себе си.

Със здравата си лява ръка той прегърна посетителите. Когато дойде ред на майор Димчо, лъвското му сърце изведнъж слезе някъде ниско, ниско и той се почувствува най-долен измамник. Обзе го желание да хвърли пакетите на земята, да изкрещи: „Ние ви лъжем, ние не дойдохме за вас, а за кучетата“ и да побегне. Но лявата ръка на инвалида го прегърна.

Поканиха династронавтите да седнат. Старчето с ордените ги почерпи с локум. После настана тишина. Майор Димчо разбра, че трябва да каже нещо. Той попреглътна:

— Другари инвалиди — започна той със сух глас, — ние… по случай края на учебната година… искахме да ви зарадваме, дето… вие… Ние се възхищаваме от вас… Ние се учим от вашия пример… и ето… защо… така… ние донесохме подаръци…

И понеже не можа да откопчи нито думица повече, той бързо разтвори пакетите. В тях имаше дървени цигарета, моливи, хартия и пликове, двайсетина кутии цигари и шишенца одеколон.

Гръмнаха нови ръкопляскания. Династронавтите започнаха да раздават подаръците. Но те бяха толкова развълнувани, че нито видяха, нито пък бяха в състояние да видят какви кучета има при слепите.

Едноръкият покани гостите да изнесат програма. За да успокоят гузната си съвест, династронавтите приеха. Фани изпя две песни, Игорчо декламира стихотворението „Да работим!“, а Рони Дато разказа наизуст един свой фейлетон. За бис Фани изпя „Зайченцето бяло“. Само майор Димчо не каза нищо, измъчен, засрамен.

И пак ръкопляскания. Едноръкият произнесе благодарствено слово. Старчето с ордените отново ги нагости с локум. След това един през друг инвалидите започнаха да разказват спомени от войната. Династронавтите слушаха, забравили за какво всъщност са дошли, забравили да изпълнят умния план на Рони Дато. Впрочем самият Рони беше седнал до един побелял сляп инвалид, който тихо-тихо разказваше как фашистка огнехвъргачка изгорила очите му при боевете за Будапеща.

Към 6 часа прозвучаха ударите на една камбанка.

— Това е за вечеря — каза едноокият. — Искате ли да дойдете да хапнете с нас?

— Не, не! — бързо отвърна Димчо. — Трябва да си вървим.

— А не искате ли да ви покажем какви умни кучета си имаме, а? — провикна се неочаквано побелелият слепец. — Само да знаете какво умеят да правят! Аз например получих завчера едно чудесно кученце. Рунтаво, весело, с малка опашчица и топло езиче, което все целува. Милицията го намерила някъде, знаело сума ти игри. Искате ли да го видите! То е там, на двора. Елате, елате!

Династронавтите замръзнаха по местата си. Погледите им се срещнаха, погледи, в които имаше и страшно любопитство, и срам, и ужас, и желание да побягнат оттук.

— Много ви благодарим — промърмори Димчо, — ама ние трябва да си вървим, защото закъсняхме, дето стояхме толкова време тука, и родителите ни ще се безпокоят. Ще дойдем друг път.

— Както желаете — отвърна побелелият слепец. — Няма да ви задържаме. Но непременно елате пак. Непременно! Аз знам, че децата много обичат кучета. А никъде няма да видите такова кученце като моето.

— Ще дойдем — измънка майорът. — Непременно ще дойдем.

Династронавтите се сбогуваха и бързо се измъкнаха като престъпници, извършили страшно злодеяние.

На ъгъла чакаха Сашо Кобалтовия юмрук и Наско Нето.

— Намерихте ли? — провикнаха се те отдалече.

Те останаха изненадани от омърлушения вид на бойната група.

— Какво стана, а? Да не са ви пипнали? — попита Сашо.

— Ами! — отвърна Рони Дато. — Дори ни нагостиха с локум.

— А кучетата? Няма ли кучета?

— Има — отговори Димчо. — Хем много. И сигурно Никиж е там.

— Е, и какво? — нетърпеливо разпитваше Сашо.

— Нищо — каза Димчо, — дори да е там Никиж, ние решихме да не го взимаме.

— Щоо! — изреваха едновременно Наско Нето и Сашо Кобалтовия юмрук. — Да не сте полудели нещо, а?

— Не сме полудели — каза Димчо, — само че няма да задигаме Никиж от Инвалидния дом.

— А защо, моля ви се?

— Така! — кратко отвърна майор Димчо.

— Как така! — с възмущение се провикна Сашо. — Ти престъпваш клетвата и ние можем да те изгоним от Федерацията!

— Ако искате, изгонете ме — каза майор Димчо. — На един български войник фашистка огнехвъргачка му изгорила очите в Будапеща и сега той нищо не вижда, и е дори без очи, и само Никиж му служи за очи…

Последните думи отнеха на Наско Нето и Сашо Кобалтовия юмрук всякакво желание да спорят. Те помълчаха минутка, после почти едновременно продумаха:

— А може би Никиж не е в Дома на инвалидите, а?

— Може би — отвърна едва чуто майор Димчо със сълзи на очи.