Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (24)

7. Изненади от космически характер

Киностудията, където работеше таткото на Фани, се намираше не много далече, край реката, близо до Парка на свободата. От всички династронавти само Фани беше влизала вътре преди няколко месеца, когато татко й й показа най-новия си филм. Бившите динамични през периода на увлечението си по киното бяха направили неколкократни опити да проникнат в тая светая светих на филмовото изкуство, но без всякакъв успех.

Сега улицата пред високата бяла сграда беше задръстена от коли, камиони, автобуси, широки платформи с купища декори, огромни прожектори, колички на релси и други съоръжения, чието предназначение династронавтите не знаеха. Навсякъде се суетяха хора, които си подвикваха, смееха се, свиркаха и които сякаш без всякакъв смисъл влизаха и излизаха от студията.

Първото нещо, което династронавтите направиха, когато пристигнаха, бе да потърсят Кънчо. От него обаче нямаше и следа.

— Може би е вътре? — каза Рони.

— Сигурно — съгласи се неочаквано Наско Нето, като погледна кръвнишки Игорчо. — Може дори да е в опасност.

— Ще го потърсим и ще го спасим — каза майор Димчо. — А сега хайде да блокираме студията!

Блокираха студията. Една бойна група настаниха пред главния вход, друга пред задния, трета край реката, четвърта пред гаража. Две групи заеха позиция чак при Орловия мост — за всеки случай, а Фани, която не смееше да се мерне пред татко си, отиде най-далеч.

Акцията не мина без разногласия. Всяка група искаше да бъде по-близо до входа, където имаше интересни неща за гледане, толкова повече, че тъкмо сега започнаха да пристигат с автобуси средновековни бойци със стрели и копия.

— Те са от „Цар Калоян“ — каза компетентно Рони Дато.

Както и да е, в края на краищата студията беше солидно блокирана.

— А сега — каза авторитарно Сашо Кобалтовия юмрук — аз отивам на разузнаване. Ако не се върна след десет минути, елате ми на помощ.

Това изявление предизвика буря от възмущение. Оказа се, че целият щаб е готов да отива на разузнаване в студията, и то съвсем доброволно.

— Сам не бива да отиваш — каза майор Димчо. — Вътре е много опасно. Ще дойда и аз.

Това се оказа подходящо разрешение и страстите се поуспокоиха.

Тъкмо в този момент пред входа беше спрял автобус, от който слизаха полуголи, мустакати Калоянови бойци с бръснати черепи и черни като опашки перчеми. Сашо и Димчо се шмугнаха сред тях и влязоха в студията.

Все тъй сгушени сред Калояновите бойци, двамата династронавти се изкачиха по широкото стълбище и се озоваха в един дълъг коридор, пълен с мустакати еничари, измацани миньори, зли жандармеристи, салонни дами, средновековни рицари, както и някакви хора, облечени в странни, като че космически дрехи. Всички дружелюбно пушеха и си разправяха стари вицове, от които гръмогласно се смееха. Разузнавачите улисано се спряха да ги наблюдават.

По едно време на едно стъклено прозорче светна сигнал: „Внимание, снимки“. Един нервен мъж с тъмни очила и разкопчана на гърлите риза закрещя:

— Всички марсиани на снимки! И без мотане!

Хората в космическите дрехи загасиха цигарите и като продължаваха да си разправят вицове, се упътиха към една много висока и широка, подсилена с железни скоби, врата. Разузнавачите ловко се провряха вътре. Първото им впечатление беше, че се намират в някакъв хаос от недовършени стаи, стълбища, полусрутени колиби, кръчма, на която липсваха две стени, половин лекарски кабинет и всичко задръстено от релси, прожектори, жици, мотори, сандъци, дрехи, столове и какво ли не още. И също както навън, хората тичаха напред-назад и безсмислено крещяха.

При тая бъркотия на династронавтите не беше трудно да си намерят едно много удобно скривалище зад едни високи картонени стени, подпрени с летви, които миришеха на туткал и боя. Свити на кълбо, затаили дъх, те забиха поглед напред.

Отначало не можаха да схванат какво става там. Сред светлината, която пръскаха няколко кацнали по страничните скели прожектори, марсианите правеха някакви странни, очевидно марсиански движения; работници внасяха и изнасяха предмети; една жена в бяло тичаше по марсианите и рисуваше с четчица лицата им; друга жена в сгънати до колената панталони и с дебел тефтер в ръка, проверяваше нещо по декорите; двама мъже закрепваха една дълга тояга с висящ накрая микрофон; и над всички и всичко плавно се носеше кран с кинокамера, зад която седеше оператор с кадифено таке. И приказваха, смееха се, крещяха като бесни, караха се… Най-силно крещеше един висок мъж с кадифени панталони, руса брадичка и къса, изгризана луличка между зъбите. Той размахваше юмруци, заплашваше, сновеше напред-назад, караше марсианите по десет пъти да сядат и стават, гонеше работниците и даваше знаци на осветителите да оправят прожекторите.

Най-после, когато шумът и хаосът станаха непоносими, високият мъж с луличката изрева:

— Стига!

Шумът не преставаше.

— Стига! — изрева той още по-силно.

Неразборията поутихна едва след четвъртия крясък.

— Готови за снимки! — извика мъжът, вече пресипнал.

Кинокамерата се върна на изходното положение, високо над главата на всички, до нея увисна дългият прът с микрофона.

— Пали!

Ослепителна светлина обля пространството между декорите.

И едва сега двамата разузнавачи можаха да установят какво има пред тях: това беше вътрешност на ракета. Като истинска: голяма, кръгла, с електронна апаратура и телевизионни екрани, пулт за управление и голямо космическо кресло с каишки на облегалата. Сърцето на Димчо бясно заби, колената му се подкосиха. Той мръдна напред, за да се намести по-удобно пред отверстието, през което наблюдаваше. Сашо пък, който никога не беше виждал почти истинска ракета, беше така ококорил очи, че те вече сълзяха.

Високият мъж с луличката, който впрочем явно беше режисьорът на филма, отново закрещя:

— Какво става? Докога ще чакам? Къде е капитанът?

В кабината на ракетата под светлината на прожекторите бавно влезе един строен мъж в космически дрехи. Династронавтите веднага го познаха: това беше артистът Апостолов, когото бяха виждали в много филми ту като партизански командир, ту като жандармерист, ту като шофьор, ту пък едновременно като шпионин и разузнавач. Сега очевидно беше капитан на астронавтите.

— Всички по местата! — извика режисьорът.

Апостолов седна на креслото и се закрепи с ремъците.

— Магнитофон! — заповяда режисьорът. — Шумове!

Нещо забуча и зави, сякаш ракетата наистина се движеше в простора.

— Камера!

Апаратът тихичко забръмча. Жената с панталоните до колене хлопна с две шарени дъсчици пред обектива и се оттегли. Камерата бавно започна да се приближава до капитана.

Династронавтите следяха действието като омагьосани. Сашо беше напълно потресен. Той, както знаем, дълго време беше стоял настрана от проблемите на астронавтиката и сега това, което ставаше на сцената, беше за него истинско откровение.

По електронното табло на ракетата лампичките тревожно мигаха, на радарния екран проблясваха светлинни сигнали, капитан Апостолов тежко дишаше и мяташе глава, сякаш се задушаваше. Воят ставаше все по-непоносим, лампите мигаха все по-трескаво, сигналите прорязваха екрана като светкавици. И изведнъж — сух трясък, воят мигновено секна, лампичките угаснаха. Капитан Апостолов дълбоко въздъхна, отвърза ремъците и се упъти към илюминатора.

— Другари — каза той, — ние сме на Марс. Вековният блян на човечеството е осъществен.

— Стоп! Стоп! — изкрещя режисьорът и се втурна напред. — Боже мой, какъв диалог! Слушай, Пепо, говори по-просто! Ти си капитан на звезден кораб, а не испански гранд. Още веднъж! И марсианите да бъдат готови! Никакво чакане! Нападат веднага, след като капитанът си каже репликата.

Капитан Апостолов отново се настани в креслото и се върза с каишките.

Навън, пред студията, Наско Нето каза:

— Минаха вече десет минути. Димчо и Сашо сигурно са в голяма опасност. Отивам им на помощ. Доброволно. Ако не се върна до десет минути, пратете ми помощ.

И без да дочака възраженията на останалите, той стремглаво се затича към входа, наведе се, за да не го види портиерът от будката, и хукна нагоре по стълбището.

Междувременно снимката на кацащата на Марс ракета се повтори. Лампичките отново замигаха, светкавиците пак прорязаха екрана, Апостолов тежко дишаше и мяташе глава. И пак сух трясък, воят секна, лампичките угаснаха, капитан Апостолов дълбоко въздъхна, отвърза ремъците, упъти се към илюминатора, каза:

— Другари, ние сме на Марс. Вековният блян на човечеството е осъществен.

В този миг ракетата се разтърси, чу се гръм, встрани се образува отвор и в кабината се появиха трима марсиани, въоръжени с атомни пушки.

— Горе ръцете! — извика единият от тях на чист български език.

Капитан Апостолов посегна към кобура, но синя светкавица от атомните пушки го порази и той падна.

— Стоп! — изкрещя режисьорът. — Още веднъж!

Наско Нето мина през коридора, изпълнен със статисти, които не му обърнаха никакво внимание, и привлечен от светлинния сигнал, отвори тежката врата и се плъзна вътре. Хората бяха толкова улисани в снимката, че не го забелязаха. Той обаче веднага съзря Димчо и Сашо, които се бяха сгушили зад декора. Стъпвайки на пръсти, той се добра до тях, разблъска ги с лакти, за да му сторят място, и също заби нос в процепа на декора.

Ракетата полетя за трети път, за трети път капитан Апостолов се замята като луд, за трети път каза:

— Другари, ние сме на Марс! Вековният блян на човечеството е осъществен.

Ракетата се разтърси от гръм, в кабината се появиха трима марсиани.

— Горе ръцете! — извика единият от тях.

Капитан Апостолов посегна към кобура, но синя светкавица от атомните пушки го…

Наско Нето, който се беше облегнал на раменете на двамата династронавти, от изненада загуби равновесие. Той се опита да се залови за нещо, ръцете му попаднаха на летвите, които крепяха декора, той увисна на тях и цялото му тяло падна върху крехката стена на ракетата. Тя се олюля напред-назад и след миг — бам! — с трясък се стовари върху марсианите. Сирената тревожно зави, всички се разтичаха, капитан Апостолов побягна, марсианите седяха замаяни под срутилата се над тях картонена стена, а режисьорът неистово ревеше:

— Светлина! Кой дурак направи това? Кой? И после искат от мен план да изпълнявам! Светлина!

Всички лампи наоколо предателски светнаха. Разузнавачите замижаха, затулили глави между колене. О, как им се искаше да потънат в дън земя от срам!

В такова състояние ги видя режисьорът за първи път — мизерни и уплашени.

— Какво правите тук?

Майор Димчо вдигна глава: изправеният до него мъж с руса рошава брадичка и лула между зъбите изглеждаше висок до тавана. Нямаше вид на лош човек. Това окуражи разузнавача. Димчо се изправи и като се помъчи да овладее треперещия си глас, каза:

— Търсим нещо.

— Какво именно?

— Едно куче.

— Куче?

Наоколо всички се разсмяха.

— Да — продължи поободрен майорът. — Казва се Никиж. Може би сте го видели насам?

— Хей, другари! — провикна се режисьорът. — Някой да е срещал едно куче на име Никиж? Не? Виждате ли, няма тук такова куче. А я ми кажете вие, отдавна ли сте тука?

Династронавтите напрегнато се взираха в пода.

— Отдавна — отвърна майор Димчо.

— И гледахте?

— Гледахме — смело каза Димчо.

— Аха… Е, хареса ли ви? — попита режисьорът, като пуфна с луличката.

— Много, много — развикаха се тримата наведнъж.

— Само че не всичко е вярно — критически каза Димчо.

— Така ли? — попита режисьорът. — Какво например?

— Амиии… много неща… — отвърна колебливо Димчо, като се огледа наоколо: всички работници и артисти ги бяха наобиколили и внимателно слушаха.

— Хей! — извика внезапно режисьорът. — Няма ли работа за вас, та сте седнали да зяпате? Хайде, оправете бързо всичко и ме извикайте! Аз съм в прожекционната. А вие, деца, елате с мен!

Династронавтите за пръв път виждаха такова мънинко кинце: като за кукли, а не за хора, с десет места, екранче колкото пешкир и тихо, тихо… Бяха във възторг, макар че все още изпитваха малко страх от режисьора. Какво ли ще иска от тях?

Той ги покани да седнат, а сам застана пред тях, висок, слаб, с руса брадичка и луличка между зъбите.

— Е, казвайте сега, какво не ви хареса?

Майор Димчо доби кураж и смело хвърли:

— Ами че марсианите не са такива. И после, те не са войнствени и не говорят на такъв език.

— Я гледай ти! А откъде знаеш какви са марсианите?

— Знам — сдържано каза Димчо. — Всички ние знаем това.

— Всички? Кои сте вие „всички“?

— Ние тук… и другите, които чакат вън… Ние сме динас…

Но той навреме усети върху себе си смразяващия поглед на Сашо Кобалтовия юмрук и мигновено млъкна. Замалко щеше да наруши клетвата!

Режисьорът се усмихна под брадата си и пуфна с луличката:

— Искате ли да гледате още?

— Уха!

— Добре. Извикайте и останалите.

Наско Нето изхвърча навън и след малко се върна, последван от цялата Федерация. Единствената, която не посмя да влезе, беше Фани.

— Охо! Вие сте били много! — засмя се режисьорът. — Нищо, толкова по-добре. А сега елате с мен. Ще гледате и ще мълчите. Накрая ще си поприказваме за марсианите и за други неща.

Ракетата беше вече възстановена и снимката на нападението на марсианите над нея беше повторена шест пъти. Династронавтите седяха, гледаха и мълчаха. Накрая те откровено казаха своето мнение на режисьора. Казаха много неща — и за кабината, и за астронавтите, и за марсианите. Режисьорът внимателно слушаше, почесваше се по русата брадичка и пуфкаше с луличката.

— Май че сте прави… — мърмореше той от време на време. — Прави сте, дявол да го вземе… Но какво да се прави… драматургия… Май че отново ще трябва да променям…

Когато всички изказвания свършиха, режисьорът покани гостите си да видят студията. Ех, че беше интересно! Династронавтите се учудваха на всичко: на прожекторите, на декорите, които бяха като почти истински стени, на малките като носна кърпа екранчета, върху които филмът можеше да се движи и отпред назад, и отзад напред, на ракетните макетчета, които в киното щяха да изглеждат огромни, на пушките, които стреляха, без да убиват, на апаратите, които правеха светкавици и гръмотевици, и на какво ли не още!…

— А я ми кажете вие, деца! — неочаквано попита режисьорът. — Защо именно тук търсите вашето куче?

— Защото го видяхме да го носи другарят Антонов, който работи тук — каза Димчо.

— Другарят Антонов? — В очите на режисьора проблесна любопитство. Той звънна по телефона:

— Антонов ли е насреща? Здрасти, Антонов. Аз съм в залата. Би ли дошъл тук за миг?

След малко бащата на Фани дойде. Като видя децата, изпълнили малкото помещение, той смръщи вежди:

— Какво правят тия хлапета тук? — попита той.

— Антонов — каза брадатият режисьор, — тия другари твърдят, че си им взел някакво куче.

— Аха, оня рунтав пес, дето го криеше дъщеря ми под одеялото? Ваш ли е?

Димчо поклати глава нито утвърдително, нито отрицателно.

— Предадох го на милицията — каза другарят Антонов.

— На милицията? — провикнаха се децата.

— Да, на милицията. Откъде сте го взели?

Династронавтите мълчаха покрусени.

— Това е! — ядосано вдигна ръце другарят Антонов. — Мълчат! Като дъщеря ми. Като я питам за песа, мълчи. Заговор някакъв детински. Но милицията ще разбере. Песът може да е бесен.

Другарят Антонов вдигна рамене в знак, че не иска повече да се занимава с такива глупости и си излезе.

— Даа, такива ми ти работи… — въздъхна режисьорът, чорлейки брада. — Но аз мисля, че не бива да се отчайвате. Ще си намерите друго куче…

— Не искаме друго! — прекъсна го Сашо Кобалтовия юмрук.

— Охо! Толкова ли е ценно?

— Да. И ние ще си го намерим живо или мъртво, и тогава…

Той тайнствено млъкна.

— Е добре — каза режисьорът. — Пожелавам ви успех. А ние не бива да се забравяме, нали? Елате пак. Когато искате. Ще си поприказваме за филми, па ще ви покажа и други неща. Искате ли? И ако мога да ви помогна с нещо, аз съм на ваше разположение…

Династронавтите омърлушено си тръгнаха към базата.