Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (26)

9. Нов федерален член и нови перспективи

Цели два дни Федерацията беше в пълна безизходица. Династронавтите обикаляха без цел и посока из махалата, разпитваха тук-таме децата от съседните улици, дълги часове дежуряха пред Районното управление на милицията, наблюдаваха непрекъснато дома на кварталния — и нищо! Абсолютно нищо! Никиж сякаш се беше изпарил!

Опитаха се да разберат нещо от кварталния. Чрез Кънчо се докопаха до него и отдалеч го поразпитаха за кучето-чудо. Сержантът обаче, като чу само думата Никиж, незабавно ги изгони и едва не ги напляска, което много натъжи династронавтите, защото те уважаваха милицията.

И тъй, на края на втория ден, те се събраха на обикновеното си място в ракетния център. Седяха, мълчаха и въздишаха. Никой, никой вече не можеше да им помогне. Никиж беше окончателно и безвъзвратно загубен за тях! Не беше ли вече дошло времето да се заемат с нещо друго?

Израз на тия неясни мисли даде Сашо Кобалтовия юмрук.

— Стига сме се мотали като мухи без глави. Никиж сигурно вече е превърнат на лепило. Хайде да си направим киностудия! Досега да бяхме извъртели пет филма!

Споменът за хубавия предобед, прекаран в киностудията, стопли династронавтите и мнозина бяха склонни да приемат предложението на Сашо. Трябваше само някой да даде последен знак. Знакът беше даден, но в друга посока от Рони Дато. Той подскочи като пружина, което беше необичайно за него, и така извика, че изписука като птица:

— Брадатия! Трябва да отидем при Брадатия!

Другите чакаха какво ще последва.

— Помните ли какво ни каза той завчера в студията, а? — продължи да пелтечи той, като бързо-бързо чистеше очилата си. — Че ако имаме нужда от него, той ще ни помогне… Да отидем при него, да му се примолим…

На другия ден, много преди началото на работното време, цялата Федерация беше пред студията. Династронавтите присъствуваха при отварянето на вратите, на идването на чистачките, на техниците, работниците, дърводелците, шофьорите, осветителите. После минаха асистент-режисьорите, операторите, артистите, сценаристите. Накрая заприиждаха и режисьорите. В девет и половина се зададе другарят Антонов с черната си къдрава коса и закръглено шкембенце. Династронавтите мигновено изчезнаха в близките входове. Чак в 9 и 40 те съзряха Брадатия. Беше по сандали, в зелени кадифени панталони с огромни издутини на коленете, неимоверно смачкано кадифено сако, копринена кърпа, небрежно метната около врата, и с лула между зъбите. Крачеше нехайно и от време на време се усмихваше на себе си.

Династронавтите се втурнаха към него.

— Аа! — провикна се той радостно. — Моите приятели! Здравейте!

Той се ръкува с всички, дори с Кънчо, който се изчерви до уши от гордост.

— Много ми е драго, че ви виждам — каза той, като пуфна с луличката си. — Е, какво, намерихте ли си кучето?

— Там е работата, че не — каза майорът. — Затова дойдохме при вас.

— Охо, работата значи е сериозна. Елате с мен!

Той ги въведе в малката прожекционна зала с екрана колкото пешкир. Династронавтите заеха места по широките кресла, той застана пред всички, сериозен, с лула в уста.

— Слушам ви.

Майор Димчо, който през нощта дълго бе обмислил речта си, започна:

— Другарю режисьор, дойдохме при вас, защото вие ни обещахте да ни помогнете.

Брадатия сериозно кимна и пуфна с лулата.

— Но за да ни помогнете, вие трябва да знаете всичко за нас, всичко, дори и нашите най-тайнствени тайни.

Режисьорът усилено зачорли брадата си. Димчо продължи:

— Ние нямаме право да разкриваме нашите тайни на други хора, защото се заклехме да ги пазим в тайна. Можем да ги разкрием само пред членове на нашата организация.

Димчо замълча. Беше настъпил решителният момент. Той преглътна и отсече:

— Искате ли да станете член на нашата организация?

Всички затаиха дъх. Брадатия мисли дълго, пуфтейки усилено с лулата. Накрая каза:

— Искам.

— Ще пазите ли всички тайни на организацията?

— Ще пазя.

— Дори най-тайнствените?

— Дори най-тайнствените.

— Заклевате ли се?

— Заклевам се.

— Кажете така: „Заклевам се да пазя всички тайни на Федерацията на динамичните астронавти. Ако ги издам, да ми изсъхне юмрукът, да ми отрежат ухото.“

— „Заклевам се да пазя всички тайни на Федерацията на динамичните астронавти. Ако ги издам, да ми изсъхне юмрукът, да ми отрежат ухото.“

— Добре тогава — каза майорът, — който е съгласен другарят режисьор да стане член на Федерацията на динамичните астронавти, да вдигне ръка.

Пълно единодушие.

— Сега — каза тържествено майор Димчо — вие сте член на Федерацията и можем да ви разкажем всичко.

— Слушам — каза новият брадат династронавт.

И в продължение на половин час с тайнствен тон майор Димчо разказа цялата история — от намирането на Никиж до изчезването му в милиционерската кола. Разбира се, разказът му не мина тъй гладко. Династронавтите го прекъсваха, допълваха, коментираха, дори се караха, когато някоя подробност не съвпадаше. Новият династронавт внимателно слушаше, пушеше и ровеше с пръсти в брадата си. Когато Димчо свърши, той попита:

— А вие знаете ли какво значи Никиж?

— Това е космическото име на кучето — каза Рони Дато.

— Да, разбира се — отвърна Брадатия. — За това не бях помислил. И тъй, милицията го откарала някъде… Хм… Как мислите, къде ли са го занесли?

— А вие не знаете ли?

— Не, не знам. Но може да се узнае.

— Как?

— Като търсим.

— Къде?

— Там, където има събрани повече кучета.

— Вярно, бе! — възкликна Сашо Кобалтовия юмрук. — Как не се сетихме по-рано! Например в милиционерското училище за кучета.

— При инвалидите! — подхвърли някой.

— При граничарите!

— В цирка!

— И другаде — каза Брадатия, — и другаде. Помислете, поразпитайте, потърсете и непременно ще намерите. Непременно. Само че търсете методично, по списък. Такава мощна Федерация като нашата цял свят ще обърне и пак ще открие Никиж.

— Почваме веднага — каза Сашо.

— Аз ще направя стратегически план — каза Рони Дато.

— Отлично! Почнете и ме дръжте в течение на действията. Имайте предвид, че аз съм винаги на ваше разположение, на разположение на Федерацията, за каквото и да било.

Беше почти обед, когато династронавтите напуснаха студията. От предишното отчаяние нямаше и следа. Те пак бяха преизпълнени с вяра и сили: бяха спечелили един чудесен приятел, ценен член на Федерацията, който бе открил пред тях нови, светли перспективи.

— Защо си губиш времето с тия хлапета? — попита другарят Антонов режисьора. — Малко ли работа имаш?

— Ех, Антоне, Антоне! — с нотка на съжаление отвърна Брадатия. — Нищо не разбираш ти. Нищо. Тия хлапета изживяват едно чудесно приключение, за което ти нямаш и най-малка представа, макар че в него участвува и дъщеря ти. Да можех да го превърна във филм!

— Чудак! — промърмори Антонов. — Винаги в облаците, все дивото гони.

Брадатия не каза нищо.