Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (9)

Глава 8

Девън оздравяваше. Възстановяваше се бързо и след няколко дни беше в състояние да напусне леглото. Болката в ранената й страна намаля, остана само тъпо туптене. Можеше да седи и да се разхожда из стаята.

Танзи, веселата малка прислужница, която се грижеше за нея, влезе една сутрин с цял куп дрехи на Джулиана — по нареждане на маркиза, както й съобщи. Всичките й се оказаха по мярка — в ханша, на дължина и в раменете, но в гърдите… Беше безнадеждно. Заоблените й извивки изскачаха над деколтето и не можеше да направи нищо, за да ги прикрие. Явно Джулиана не е толкова надарена в бюста.

До шестнадесетата си година Девън беше крехка и слаба и често я смятаха за малко дете. Затова беше толкова горда, когато най-накрая малките пъпки на гърдите й започнаха да разцъфват — кое момиче не жадува да бъде жена? Но когато започна да работи в „Гнездото на враната“, люто намрази гладните вълчи погледи на мъжете, които неизменно обхождаха фигурата й, и винаги спираха на гърдите й. И се задържаха там. По същия начин гледаха и Бриджит. Те я хващаха, щипеха и стискаха. Що за увлечение изпитват мъжете към женските гърди?, бе попитала раздразнено един ден. Бриджит бе свила рамене и отговорила безгрижно, че те просто са мъже. За времето, през което Девън работеше там, така и не свикна с хищното оглеждане. И някак си чувстваше, че никога няма да свикне.

Перспективата да се върне на работа там я караше да изтръпва. Всъщност, това беше едно от нещата, което реши да избегне на всяка цена. „Трябва да има начин — каза си тя. — Необходимо е само да го намеря. В действителност — увери решително сама на себе си, — стават чудеса. Самият факт, че съм тук, в Мейфейър, е доказателство.“ Всяка сутрин, когато се събудеше в тази прекрасна стая, която приличаше на слънчев изгрев, Девън си припомняше къде се намира — чудесната къща в Мейфейър, която не беше просто мечта, изплувала от дълбоко скрит копнеж, който досега не бе предполагала, че съществува. Да, щеше да бъде много лесно да свикне с този живот! Закуска в леглото. Пиене на чай до прозореца, със завити в одеяло крака. Вечеря пред топлината и сиянието на камината. Грейка в леглото, за да държи краката й топли през нощта! Без глад. Без тревоги, че жалките пари няма да й стигнат да плати наема.

Но сама се предупреждаваше, че не трябва да привиква много към това. Молеше се, когато се оправи, Себастиан да й разреши да остане достатъчно дълго, за да успее да си намери работа в дом като този. Беше готова да работи продължително и упорито, ако е необходимо, само да не трябва да се връща в Сейнт Джайлс.

Макар дните й да бяха изпълнени с надежда и утеха, нощите й носеха тежко душевно страдание. Когато всичко в къщата притихнеше и тя останеше в стаята сама, я обземаше отчаяние.

Девън не можеше да забрави.

Със собствената ви ръка, беше казал Себастиан.

Така беше.

Фреди беше мъртъв заради нея. Беше убила човек. Беше го убила.

Това терзаеше душата й.

 

 

Една нощ лежеше в леглото и се опитваше да забрави. Стараеше се да не мисли. Опитваше се, както много пъти досега, да удържи горещия поток на сълзите, но безуспешно. Може би беше неминуемо, че мислите й се насочиха към Себастиан, който, според думите на Танзи, беше излязъл някъде тази вечер.

Само ако знаеше какво да прави с него! Идваше при нея всеки ден и се интересуваше как се чувства. Винаги беше изрядно облечен и безупречно учтив. И някак си, когато той се появеше, езикът й ставаше тежък и тромав. Вероятно беше така, защото усещаше, че той притежава огромна власт.

На следващата сутрин Девън лежеше в леглото, докато Танзи оправяше стаята. Стори й се неправилно да наблюдава как малката светлоока прислужница работи. Отметна завивката, решена да й помогне. В този миг Танзи случайно се обърна.

— О, не мис Девън! — извика тя.

Естествено, Себастиан избра точно този момент, за да намине. Сърцето на Девън подскочи, когато го видя. Той плъзна погледа на тъмните си очи от върха на главата й до пръстите на босите крака, които докосваха пода, и повдигна вежди в мълчалив укор. В действителност, нямаше нужда от думи. Без да губи време, Девън прибра крака под завивката и я издърпа до брадичката си.

Съдейки по държанието му, отношението на Себастиан към нея се беше смекчило. Но Девън не можеше да се избави от мисълта, че той все още я счита за проститутка, и не знаеше как да го убеди в противното. Жегна я странна лека болка. Всъщност, имаше ли някакво значение? Сякаш можеше да остане в тази къща завинаги.

Една вечер, десетина дни след пристигането си, Девън запали свещ, облече робата си и излезе в коридора. Знаеше, че постъпката й е доста дръзка. Почувства се като крадец, както Себастиан я беше заклеймил. Но още от самото начало изпитваше силно любопитство към тази къща. Като съдеше по обзавеждането на стаята, в която я бяха настанили — а то беше величествено — маркизът би трябвало да е много богат. Сподели тези си впечатления с Танзи, а тя със смях я увери, че е точно така.

В ранните утрини часове със сигурност нямаше никой наоколо. Беше приятно да раздвижи краката си. Въпреки прекрасната стая, й беше много досадно да лежи дълго, без движение.

Пристъпвайки тихо, тя се промъкна надолу по стълбите и тръгна на пръсти из къщата, като надникваше във всяка стая. Ето трапезарията, с масивна полирана маса и сребърни свещници. Салонът, декориран с фини порцеланови вази, комбинирани с красиви статуетки, които изглеждаха призрачно на лунната светлина. Всичко беше елегантно, скъпо и с аристократичен вид — също като маркиза.

Със страхопочитание, но все още решена да задоволи любопитството си, Девън се вмъкна през най-близката врата и застана в средата на стая с висок таван. Два огромни прозореца обграждаха мраморна камина. Покрай стените имаше наредени шкафове, чийто рафтове бяха пълни с безброй книги.

Библиотека.

Младата жена усети болезнено стягане в гърдите. Майка й щеше да хареса тази стая, помисли си с мъка. Искаше й се мама да е все още жива, за да може да я види! Три месеца бяха изминали от смъртта й и не минаваше нито ден, нито час, през който да не й липсваше ужасно. Очите й се напълниха със сълзи и тя ги избърса.

Спря се до креслото пред камината и прокара ръка по облегалката му. Кожата под пръстите й беше гладка, мека почти масло. Жарта в камината все още проблясваше едва-едва. Представи си как седи удобно в това кресло пред огнената топлина на пламъците. Навън, силният вятър гневно запращаше проливния дъжд в прозорците. Бушуващата буря я накара да потрепери от спомените. Не беше забравила усещането за студа и дъжда, които проникваха в кожата й през наметалото. И за кой ли път бе поразена, че бе имала късмета да я намери Себастиан. И да й позволи да остане.

Девън се усмихна леко. Разбира се, ако маркизът откриеше, че тайно наднича из къщата му, най-вероятно веднага щеше да я изхвърли!

Вятърът зафуча с нова сила. На вратата се чу странен драскащ звук. Първата й, инстинктивна, реакция беше да се скрие зад креслото. Драскането се чу отново. Този път по-силно и по-настойчиво. О, да, много по-настойчиво. И придружено от нещо, което звучеше почти като хленч.

Водена от любопитство, излезе от библиотеката и тръгна по посока на звука, стиснала за всеки случай свещника в ръката си. Изправи се и предпазливо отвори вратата.

Поривът на вятъра я блъсна подобно на юмрук и почти я събори. Нещо студено и мокро се стрелна във фоайето покрай краката й. Младата жена потисна напиращия писък и трескаво погледна надолу. В краката й, две тъмни, умоляващи очи гледаха към нея. Девън премигна. Куче! Подгизнало и мърляво от главата до опашката, то трепереше. Нищо чудно, при това отвратително време. Животното беше доста грозно. Малката му муцуна изглеждаше сякаш е сплескана. Но това, като че ли го правеше много по-мило. Козината му — дълга и жълтеникава, стигаше почти до лъскавите плочки на пода. О, да, кучето беше наистина доста дебело, защото сякаш беше без крака!

Младата жена постави свещника на малка овална масичка зад себе си и преди да се усети, вече стоеше на колене до животното.

— О, Боже! Как успя да се измокриш така?

Кучето веднага зарови студената си муцуна в ръцете й и издаде жалостив звук, който разкъса сърцето й.

— Гладно ли си? — попита разтревожено и беше готова да се закълне, че очите му заблестяха. — Нека видим дали можем да намерим нещо за ядене? — започна да размишлява на глас. — От вечерята ми остана парче сирене. Кучетата обичат ли сирене? Е, сега ще разберем. Сега, мое мило дребосъче. Стой, където си! — Тя посочи с пръст към него, после се засмя на себе си. — Моето мило мъниче. Трябва ти по-хубаво име от това, не е ли така? — потупа замислено с пръст устните си. — Как да те наричам, хмм? Знам! Уебстър. Ще ти викам Уебстър!

Очевидно кучето одобри името, защото замята лудо опашка.

— Идеално — рече Девън, доволна от избора си. — Остани на място, Уебстър!

Необходими й бяха няколко минути да прибяга до стаята си и да вземе парчето сирене, което беше увила в салфетка за по-късно. Когато се върна обратно, откри, че животното не бе помръднало.

— Добро момче, Уебстър. — Отпусна се на колене, отчупи малко от сиренето и му го подаде.

Кучето не се нуждаеше от уговорки. Излапа го с настървение. Девън се засмя възхитено, а то я погледна очаквателно.

— Търпение, Уебстър! — Призова го към добродетел, която самата тя почти не притежаваше, но това сега нямаше значение.

Звукът от бравата на входната врата привлече вниманието й. По дяволите, някой идваше. Себастиан? Джъстин? Дали някой от слугите щеше да дойде да отвори? Все едно, щяха да я хванат. Нямаше достатъчно време да вземе Уебстър и да избяга горе, щяха да я видят. В отчаянието си, грабна кучето и го мушна под дългата си нощница.

— И да не си гъкнал! — изсъска тя. „Като че ли можеш“, помисли и се изкиска.

Поривът на вятъра се завъртя около голите й крака. Вратата щракна. Когато младата жена се изправи, Себастиан стоеше пред нея.

— Аз не крада — побърза да каже, и чак тогава разбра, че крие зад гърба си ръката, в която стискаше парчето сирене. Маркизът не отговори нищо, само леко наклони глава на една страна в ням въпрос.

Девън преглътна. Погледна нагоре към Себастиан, сякаш за първи път виждаше широките му рамене, облечени във вълнен костюм, и сложния възел на шалчето, стегнало врата му. Усети да я прорязва дълбоко в корема нещо, което не можеше да си обясни. Отново толкова близо до него и всичко за което можеше да мисли бе, че той е необичайно, мъжествено красив. Никога досега не бе срещала такъв човек…

Струваше й се странно да стои изправена пред него и да го зяпа продължително. Той беше толкова висок, че ако останеше по-дълго така, вратът й щеше да се схване.

В същото време мъжът беше зает с оглеждане на тялото й, и тя съжали, че не бе имала време да оправи косата си… „Що за глупости?! — внезапно се ядоса на себе си. — Какво значение има как изглеждам сега? Той вече си беше съставил мнение за нея, което показа съвсем ясно, и тя знаеше, че не може да го промени.“

Дявол да го вземе! Сега я гледаше с такъв поглед, който винаги я караше да се чувства зле. Девън нервно постави длан на гърлото си.

— Какво има?

— Нищо. Просто съм доволен, че изглеждате толкова добре. Цветът се е върнал на бузите ви. — Той пристъпи по-близо.

Младата жена имаше желание да отстъпи назад, но се сети за кучето под полите си.

— О, да — произнесе с бодър глас. — Чувствам се много по-добре. — По дяволите, не може вечно да стои тук, с Уебстър, подслонен между краката й. Небеса, колко беше студен!

— Наистина — рече маркизът тихо. — Вече не припадате в ръцете ми.

Девън почувства, че се изчервява до корена на косите си. При споменаването на ръцете му, пулсът й замря. Те бяха силни, надеждни и топли…

Изведнъж по тялото й се разля гореща вълна — от бузите та чак до пръстите на краката. Ах, да, ръцете му… В интерес на истината, там беше най-безопасното и удобно място, което съществуваше.

Уебстър се завъртя около краката й, легна и се опря на нея. От тези негови движения краищата на нощницата й се размърда. Топлината, която се беше разляла в нея, изчезна. Девън замръзна, от страх сърцето й падна в краката. „Не — помисли си с ужас. — О, не!“ Стрелна с поглед лицето на Себастиан. Дали беше забелязал?

Той погледна надолу. Едната му гъста, черна вежда се вдигна с типичната за маркиза арогантност. Наистина, беше забелязал. „Какво, по дяволите?“ — почуди се Себастиан. Повдигна отново вежди.

— Мис Сейнт Джеймс — започна той.

— Девън. Ние се договорихме да ме наричате Девън, забравихте ли? И че аз трябва да ви казвам Себастиан.

— Много добре тогава. Кажете ми, Девън, какво има под робата ви?

— Тя не е моя. На сестра ви е. — Младата жена притихна, пристъпи от крак на крак, явно виновна.

— Щом вие я носите, Девън, значи е ваша.

Краят на робата й трепна отново и младата жена размърда крака, за да прикрие движението.

Себастиан присви очи. Виждаше… не, това не може да бъде. Дявол да го вземе, това е опашка!

— Криете ли нещо под полите си, Девън? — Все едно я питаше колко е часът.

Тя подаде върха на езика и навлажни устните си.

— Не, разбира се — отрече.

Маркизът почти не я чу, бе твърде зает да се взира в малката й, нежна уста и неволното чувствено плъзгане на езика й по устните.

Той извърна поглед. Господи, какво, по дяволите, му става? Трябваше незабавно да се вземе в ръце!

— Сигурна ли сте? — попита.

— Разбира се. Нали, ако имаше нещо под робата ми, щях да знам.

Себастиан се намръщи. Не звучеше много убедена.

— Надявам се, че е така — каза той, като си помисли колко лоша лъжкиня е. Никога през живота си не беше виждал такива огромни очи.

Полите й пак се размърдаха. Сега, вместо опашка се подаде муцуна! Муцуна на куче, ако не бъркаше.

— Може би трябва да погледна — преди тя да успее да се възпротиви, мъжът се наведе и посегна към подгъва на робата.

Кучето изръмжа и се измъкна от укритието си. Себастиан дръпна ръка точно навреме. Залитна, сподави една ругатня и се изправи на крака.

— Проклето създание!

— О! Толкова съжалявам! То просто е гладно!

— Гладно ли?! Изглежда така, сякаш не е пропуснало нито едно хранене през живота си!

Девън се наведе и подаде на кучето последното късче сирене.

— Освен това му е и студено — добави тя, като се изправи. — Вижте го как трепери.

Но ужасното създание вече не трепереше. В действителност изглеждаше почти самодоволно!

Себастиан изръмжа сърдито:

— Но то е мелез — каза кратко и ясно. — Прилича на мазен, космат, уличен плъх.

Очите на младата жена засвяткаха.

— Вие и за мен казахте, че приличам на уличница!

„Вече не“, помисли си той.

— Има същия закръглен корем като вас. — И хвърли остър поглед към талията й. — Но за разлика от вашия, неговият не е маскировка, а защото обича да си похапва!

— Но все пак не прилича на уличен плъх!

Мъжът запази мнението си за себе си, защото гостенката му беше много обидена.

— Как, по дяволите, е влязло вътре? — попита раздразнено.

Малките й бели зъби се забиха в розовата плът на долната й устна.

— Ами — най-накрая се осмели да признае, — аз го пуснах.

Себастиан присви очи.

— Не ви е последвал до тук, нали?

— Не, разбира се. Чух драскане по вратата и когато я отворих, то се втурна вътре.

— Може би се е загубило. — Себастиан сериозно се съмняваше, че някой би поискал такова грозно малко създание. Но все пак бодро продължи: — Предполагам, че е по-добре да го пуснем, в случай, че някой го потърси…

— Точно заради това не трябва да го правим! — Девън прегърна кучето. — То може да се загуби по пътя — обясни раздразнено. — Моля ви! Може ли да остане? Поне докато се стопли, нахрани и изсуши. — И продължи забързано: — Тази вечер ще го държа в стаята ми. Няма да ви създава неприятности, обещавам! Аз… нарекох го Уебстър. Ще изглежда много по-добре, след като го изкъпя, сигурна съм.

Също като теб, каза един глас някъде дълбоко в съзнанието му. Въздъхна.

— Девън…

— Моля ви! Не мога да понеса мисълта, че ще бъде навън в това ужасно време.

Себастиан имаше намерение да й откаже. Беше твърдо решен. Но всичките му намерения се стопиха, когато прочете молбата в широко отворените й златисти очи. В тях видя и нещо друго. Безпогрешните признаци на скорошни сълзи. Боже, тя беше плакала. Плач…

Никога в живота си не се бе чувствал толкова объркан. Искаше да я попита, защо. Но нещо в него, го спря. Тя изглеждаше толкова… толкова обнадеждена. Не можеше да понесе мисълта, че ще разбие надеждите й.

„По дяволите — помисли си той притеснено. — Дявол да го вземе! Как може един мъж да каже «не»? Как би могъл?“

— Предполагам, че няма да навреди, ако остане.

Усмивката, която блесна на лицето й, бе ослепително сладка. Тя попи дълбоко в него и превзе сърцето му.

— Благодаря ви, милорд…

— Себастиан — припомни й той.

— Благодаря ви, Себастиан! О, благодаря ви!

Девън прегърна кучето плътно до гърдите си, обърна се и тръгна към стълбите. Но на първото стъпало спря, погледна назад и прехапа устни.

„Сега — помисли си той. — Сега ще ми каже какво не е наред.“

— Трябва да ви призная нещо — тя замълча колебливо. — Аз… хм… аз… — Погледна някъде встрани, после се втренчи в пода, след това — в тавана, преди да започне отново да говори. Дори и тогава, не посмя да го погледне в очите. — Излъгах — каза накрая.

Сякаш за него това беше страхотна новина. Все пак, Себастиан не беше смутен. Всъщност, трябваше да изтрие от лицето ироничното си изражение и скръсти ръце на гърдите.

— Излъгала сте ме?

Тя преглътна.

— Не слязох долу, само защото чух Уебстър да драска по вратата. Аз… исках да разгледам къщата ви.

— Искала сте да разгледате къщата ми — повтори той.

Тя го погледна така, сякаш очакваше всеки момент да я удари мълния.

— Да. Не можах да заспя, а и стаята ми омръзна.

— Мисля, казахте, че е прекрасна.

— О, така е! Но тази къща е толкова красива, че исках да я разгледам.

— Разбирам.

Девън се вгледа в него.

— Наистина ли?

— Да.

— И не сте ядосан?

— Не — отвърна той, почти ласкаво. — Но сега, когато се чувствате по-добре, няма смисъл да дебнете в тъмното. — Замълча. — Ако искате, Танзи би могла да ви я покаже утре. И сам бих го направил, но се страхувам, че ще бъда зает. С Джъстин имаме работа в града. А за вечерта съм поел един ангажимент… — наблюдаваше я внимателно. — Това устройва ли ви?

Девън зяпна. Беше изненадана, осъзна той, и направи всичко възможно да не се засмее. Изведнъж в него лумна безумно желание — да отиде при нея, да повдигне с пръсти брадичката й и да запечата с уста нейната…

Отърси се от мисълта и отговори вместо нея.

— Да? Чудесно, тогава. О, и Девън? Чувствайте се свободна да влезете във всяка стая — ако желаете. Уверявам ви, че изглеждат много по-добре на дневна светлина. Така не се налага да се притеснявате, че ще паднете по стълбите в нощната тъмнина.

— О — рече тя едва чуто, — това е много мило от ваша страна.

— За мен е удоволствие — отвърна тихо.

О, Господ да му е на помощ, но това беше истина.

Младата жена се усмихна отново със същата сияйна усмивка, която спираше дъха му. Себастиан беше готов да направи всичко, за да накара лицето й да грее от удоволствие, както сега.

Дълго време след като вратата на стаята й се затвори с тихо хлопване, Себастиан остана във фоайето. Едва тогава си зададе въпроса дали не е полудял.

Оказа се, че бе успял да подслони не едно улично хлапе… а две.