Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (26)

Глава 25

И двете плачеха — всъщност ридаеха, а Себастиан ги гледаше и се чувстваше като муха на стената, чието присъствие не интересува никого. Сърцераздирателни ридания, ридания от щастие. Човек като него, който се отвращава от сълзи, трудно би ги понесъл. Въпреки това, наблюдавайки двете жени, той усети как сърцето му се преобърна. Беше невъзможно да остане равнодушен.

Беше невероятно, наистина. Себастиан си спомни деня, когато Девън му бе заявила, че баща й произхожда от семейство по-знатно и от неговото — мили Боже, това беше вярно! Девън е внучка на херцогинята!

Чувствайки се все още доста глупаво, младият мъж постоя още малко, после се извини — не че някоя от двете жени го забеляза — и отиде да намери някой слуга, за да поръча да сервират чай в гостната.

Изчака, докато донесат подноса, преди да влезе отново в стаята. За щастие, риданията бяха престанали. Херцогинята седеше и здраво стискаше в дланите си ръката на Девън. Когато Себастиан влезе и двете се обърнаха към него.

Той се усмихна леко.

— Позволих си да поръчам чай. — Кимна на прислужницата да остави сребърния поднос с чаения сервиз на малката маса от палисандрово дърво. — Девън — помоли безгрижно, — ще налееш ли?

Тя изпълни молбата му. Когато му подаде фино гравираната чаша от уеджуудски порцелан, пръстите им се докоснаха. Отдръпна се, сякаш се опари, а след това бързо извърна глава настрани. Той сви устни. По дяволите, защо не искаше да го погледне?

— Моята внучка току-що ми каза, че е прекарала по-голяма част от живота си в Сейнт Джайлс — обърна се към него херцогинята с обичайната си прямота. — Както можете да си представите, за мен днешният ден е ден на сериозни и важни разкрития. Но признавам, че съм доста смутена да открия внучката си във вашия дом. — Тя погледна от Себастиан към Девън, която направи рязко движение и отвори уста, но преди да успее да каже и дума, той вдигна ръка, за да предотврати какъвто и да е отговор от нейна страна.

— Намерих я да лежи ранена на една улица в Сейнт Джайлс и я заведох в дома си в Лондон. — И той тихо разказа онова, което се бе случило. Когато свърши херцогинята седеше съвсем неподвижно.

— Значи вие сте спасили внучката ми от разбойници — проговори тя най-сетне. — И сте се грижили за нея през цялото това време.

Изявлението беше направено с тон, в който се долавяше тревожна нотка. Себастиан не се притесняваше от критиката на старицата, но много добре разбра скрития смисъл в думите й.

— Ваша Светлост, нито един човек в Лондон не разбра за присъствието й в дома ми.

— Вярвам, че нещата ще останат по същия начин, нали така?

Себастиан сведе глава.

— Имате думата ми.

— Отлично — произнесе възрастната дама, след което стана. — Девън, бастуна ми, моля!

Тя й го подаде. Херцогинята, без да губи време, го размаха към Алис, която беше влязла в гостната, за да отнесе подноса с чая.

— Ти, там, момиче! Погрижи се вещите на госпожица Сейнт Джеймс да се опаковат и да се отнесат в каретата ми!

Устните на Девън се разтвориха.

— Ваша Светлост? — прошепна тя въпросително.

Херцогинята усети нейната дилема.

— Да, скъпа, идваш с мен! — Усмихна се на смаяното й изражение. — Какво?! Нима очакваш да науча за твоето съществуване и след това да си замина просто така, все едно нищо особено не се е случило?

— Честно казано, не знаех какво да очаквам — призна младата жена. — И все още не знам — продължи с много нисък глас. — Не че поставям под съмнение преценката ви, Ваша Светлост…

— Бабо — поправи я възрастната жена.

— Бабо — повтори Девън колебливо. Прехапа устни, след това изведнъж изтърси: — Мога ли да бъда откровена?

Очите на херцогинята заблестяха.

— Скъпа моя, скоро ще откриеш, че аз не познавам друг начин.

— Независимо кой е баща ми, това не променя факта, че аз съм и винаги ще бъда незаконородена. И като се вземе предвид вашето положение в обществото…

Достопочтената дама поклати глава.

— Нито дума повече, скъпа моя, нито думичка, защото сега е мой ред да бъда пряма. Разбира се ще има клюки. Интересува ли ме това? Не! Нямам никакво намерение да крия коя си. Напротив, твърдо съм решена да те приема за моя внучка, и ако обществото предпочете да ми обърне гръб, то тогава това ще бъде само в негова загуба. Твърде съм стара, за да ме интересува какво приказва някой!

Девън прехапа устни.

— Има нещо друго, което трябва да знаете.

— Казвай, тогава!

Младата жена преглътна.

— Мама обичаше вашия син до сетния си миг — сподели тя. В гласа й се долавяше агонията в сърцето й. — Но аз… аз винаги съм го мразила за това, че я е съблазнил и изоставил. Аз… просто си мислих, че трябва да знаете.

За изненада на Девън, на лицето на възрастната дама се появи израз на болка.

— Мога да разбера това, дете, защото никой не знае по-добре от мен, какъв негодник беше Маркъс. Наистина, дълбоко съжалявам за онова, което се е случило с майка ти, защото аз много я харесвах. И ти си състрадателна също като нея, мисля. И може би има нещо, което също трябва да знаеш. Въпреки всичките му недостатъци, аз обичах Маркъс, обичах го, както само една майка може да обича. Той беше единственото ми дете — гласът й стана нестабилен, — и ти си част от него… ти. Моя внучка. Мое дете, и аз… аз съм благословена! Нищо повече няма да кажа, само това, че много бих искала да се опознаем една друга. — В очите на херцогинята имаше сълзи, когато тя протегна умолително ръка.

С болезнено свито гърло и трогната до дъното на душата си, Девън здраво стисна дланта й.

— Аз също бих искала — прошепна тя.

— Тогава нека да вървим! — Бодра и оживена отново, старицата се изправи нестабилно на краката си. Тя погледна към младия мъж. — Себастиан, ще ни изпратите ли?

Той стана и се изправи в цял ръст. Сега, повече от всякога, се чувстваше отхвърлен.

— Ваша Светлост… — започна той.

Но гласът на възрастната дама го прекъсна:

— Много съм ви задължена, Себастиан. Но сега, след като научих за съществуването на моята внучка, аз поемам цялата отговорност за нея. Не се съмнявайте, напълно съм способна да се грижа за нея и да я защитавам.

— Не се съмнявам в това, Ваша Светлост — тонът му беше любезен, но очите му пламтяха от възмущение. — Въпреки това, ако позволите…

— Пътят до Лондон е достатъчно дълъг за една стара жена като мен. Бих искала да се прибера у дома преди полунощ. Довиждане, Себастиан. — След тези думи, свикналата да командва дама се отправи към фоайето.

Икономът беше на мястото си, готов да изпрати знатната гостенка. Когато херцогинята мина покрай него, той се поклони ниско.

Стиснал здраво зъби, Себастиан преглътна ругатнята. Трябваше строго да си напомни, че си има работа не с кого да е, а с вдовстващата херцогиня Карингтън. Девън последва баба си към вратата.

— Девън — повика я той с много тих глас.

Раменете й се стегнаха. Той знаеше, че го е чула. Но въпреки това продължи да върви след баба си.

С две големи, бързи крачки, той я настигна. Пръстите му се стегнаха около лакътя й.

Младата жена ускори ход.

— Пусни ме!

Стисна я още по-здраво за ръката и я завъртя към себе си.

— Девън, моля те, погледни ме!

Но тя отказа да изпълни молбата му. Гледаше навсякъде другаде — в сложния възел на шалчето му, в огледалото, поставено в рамка зад него — само не и в лицето му.

— Скъпи мой?

Отново херцогинята. Себастиан изруга под нос. Главата му се завъртя рязко. Възрастната жена се беше спряла и го гледаше. Той разтвори пръсти. Изведнъж освободена, Девън отскочи като заек, освободен от капан.

За младия маркиз нещата се развиваха много зле. Всичко се объркваше. Не получи никаква възможност да поговори с Девън за миналата нощ и за своите чувства — за решението, което беше взел — изобщо нямаше никакъв шанс да говори за каквото и да е!

По дяволите, оказа се с вързани ръце! Херцогинята отвеждаше Девън далече в Лондон, далече от него…

И нямаше нито едно проклето нещо, което можеше да направи против това.

 

 

Не му отне много време да реши как да действа. След по-малко от час каретата му летеше по пътя след екипажа на херцогинята. Той напусна Търстън Хол с твърдото намерение да застане на прага на лондонския й дом, независимо от късния час. По време на дългото пътуване обратно към Лондон здравият му разум надделя. Споменът за емоционалната им среща бе заседнал дълбоко в душата му, но си напомни, че и на двама им е нужно време да останат малко сами. Мислейки по този начин, той успя да укроти своята импулсивност, но намеренията му със сигурност останаха същите.

На следващия ден, точно в три часа следобед, той прекоси площад Гроувнър към жилището на херцогинята. Два резки удара с месинговото чукче и входната врата се отвори широко.

Икономът на херцогинята — Реджинал, висок мъж, с тънки устни и резервирано държание — се вгледа в него. С облечената си в ръкавица ръка, Себастиан му подаде своята визитка.

— Бих желал да видя госпожица Сейнт Джеймс.

Това, че икономът не показа никаква реакция, беше свидетелство за неговото обучение.

— Последвайте ме, милорд.

Той заведе Себастиан в просторната гостна и с жест го покани да седне в едно от креслата, но маркизът остана прав и започна да крачи из стаята. Можеше да обикаля из нея със затворени очи, тъй като често бе идвал тук и знаеше разположението на мебелите.

Никой не се появи. Накрая извади джобния си часовник и погледна за часа. Три и петнайсет.

Какво, по дяволите? Да не бяха го забравили? Днес толерантността му го беше изоставила. Нетърпелив, той се обърна към вратата, с намерение да напомни на иконома за неговите задължения…

До слуха му достигна почукването на бастун.

— Добър ден — поздрави херцогинята.

Маркизът се преви в изискан поклон.

— Ваша Светлост — промълви той. В интерес на истината искаше му се да крещи от раздразнение. — Колко е хубаво да ви видя отново. Страхувам се обаче, че Реджиналд не ме е разбрал. Помолих да видя внучката ви.

— Няма никакво недоразумение — отговори спокойно възрастната дама. — В момента Девън си почива.

— Тогава, моля ви, изпратете прислужницата да я събуди и да й каже, че искам да я видя. С ваше разрешение, ще почакам тук. — Без да бърза, той се отправи към най-близкото кресло и седна, като небрежно кръстоса крака. Когато вдигна поглед нагоре, херцогинята беше застанала пред него като огнедишащ дракон, какъвто не бе виждал досега.

— Това е моят дом, Себастиан. И трябва да отбележа, че не ми харесва вашето държание.

— Тогава, може би трябва да напуснете стаята. Всъщност, бих предпочел да постъпите точно така.

— Млади човече, бих могла… — Тя млъкна и го фиксира с поглед.

Черните му вежди се извиха високо.

— Да? — попита той.

Този кратък въпрос прозвуча напълно вежливо, но Себастиан вече се готвеше за сражение. Бойните линии бяха определени и от едната, и от другата страна. След като не бе мигнал цяла нощ, и изтощен от чакането, което бе принуден да изтърпи, сега той не беше в най-доброто разположение да духа, и изобщо не го интересуваше, че показва отвратителното си настроение пред високопоставената особа.

Всъщност, може би беше най-добре, ако тя го видеше в това състояние.

— Силно съм изкушена да заповядам на Реджиналд да ви изхвърли!

Веждите му останаха вдигнати високо.

— Не бихте го направили — едва успя да каже. — Той не може да ме изхвърли.

— Трябва — отряза тя, — и ще го направя! Ако не беше фактът, че винаги съм ви обичала…

— И аз вас — прекъсна я любезно той. — Но ми се струва, че и двамата имаме право да изразим своите мнения.

— На всяка цена — думите бяха благи, но тонът й — не. В действителност, старата госпожа не преставаше да потропва с бастуна между елегантно обутите си крака.

Себастиан остана непоколебим.

— Ваша Светлост — започна той, — вие сте опасна жена!

— Радвам се, че го признавате!

— Нямам желание да ви правя мой враг. Въпреки това, съм принуден да ви уведомя, че не съм безпомощен, незрял младеж, който ще подвие опашка и ще си излезе кротко на улицата, само защото вие така желаете. Искам да видя Девън. Насаме. — Той наблегна на последната дума.

Старицата обаче не отстъпи.

— А аз трябва да се осведомя за естеството на вашето посещение.

Себастиан скочи на крака.

— Ваша Светлост, това е между Девън и мен. Тя е зряла жена, и аз вярвам, че изборът да ме види, трябва да е неин, а не ваш.

— Прав сте — стресна го с думите си тя. — Но първо, нека ви кажа нещо. Снощи Девън ми разказа как сте се погрижили за нейното образование, как сте я научили да чете и пише. Но аз се гордея с остротата на ума си, особено с оглед на моята напреднала възраст. Не съм изкуфяла стара глупачка.

Той не беше в настроение да слуша тирадата й.

— Ваша Светлост, уважавам ви твърде много, за да си помисля дори такова нещо. — Насили се да бъде спокоен, макар да бе далеч от това състояние.

— И аз винаги съм ви уважавала, момчето ми. Но не съм сляпа — заяви тя. — Забелязах собственическия начин, по който се взирахте вчера в Девън, и как фамилиарно разговаряхте с нея и я докосвахте. Видях и как тя отказа да ви погледне в очите и че беше против вашето нежелание да я пуснете. Аз никога не съм била от хората, които любопитстват…

— Тогава недейте! — прекъсна я рязко той.

— Чуйте ме, Себастиан, и слушайте добре. Безкрайно съм ви благодарна за спасяването на Девън. Но изобщо не одобрявам това, че сте я задържали под покрива си при обстоятелства, които със сигурност може да се тълкуват като компрометиращи. Съдейки по онова, което видях да съществува между вас двамата, имам право да си направя съответните изводи. Тя се опита да го скрие, но когато снощи говореше за вас, очите й бяха пълни със сълзи. А всичко, което натъжава внучката ми, наскърбява и мен. Надявам се, че се разбираме помежду си?

Себастиан окончателно изгуби контрол над нервите си.

— Идеално! — произнесе той мрачно. — Сега мога ли да я видя, или трябва да обърна цялата къща с главата надолу, докато я намеря?

 

 

Сутринта Девън се беше присъединила към баба си за закуска, но после, някъде към дванайсет, почувства ужасно главоболие. Всичко се беше случило толкова бързо. Мислите й бяха в пълен хаос. Почувства значително облекчение, когато баба й й предложи да си подремне. Всъщност, повече от всичко желаеше да прекара остатъка от деня в пълно уединение, но старата дама я беше помолила да се присъедини към нея в три и половина за следобедния чай.

Съвършено безшумно тя прекоси огромното куполообразно антре на път за всекидневната. Изведнъж до слуха й достигнаха гневни гласове. Единият беше на херцогинята.

Другият — на Себастиан.

Девън изобщо нямаше намерение да подслушва, но една от вратите на гостната беше леко открехната, и нито една небесна сила не бе в състояние да я спре да приближи крадешком до нея.

Те стояха много близо един срещу друг — маркизът и херцогинята. При други обстоятелства, младата жена щеше да се изсмее на тази картинка. Баба й, чиято, увенчана със снежнобяла коса, глава стигаше едва до средата на гърдите на Себастиан, изглеждаше готова да го удуши с голи ръце. Видът на Себастиан беше не по-малко разярен.

— Сега мога ли да я видя — казваше той с властен тон, който й беше много добре познат, — или трябва да обърна цялата къща с главата надолу, докато я намеря?

Девън пристъпи напред.

— Това не е необходимо — отвърна тя спокойно. — Тук съм.

Два чифта очи се обърнаха по посока на гласа й.

Херцогинята веднага се отправи към нея, накуцвайки.

— Скъпа моя — каза тя загрижено, — не е нужно да се срещаш с него, ако не желаеш.

Младата жена извика лека усмивка на устните си и сложи ръка на рамото на баба си.

— Всичко е наред — промълви тя.

Възрастната жена кимна в знак на съгласие и се отправи към вратата, но преди това прониза Себастиан с поглед, остър като кинжал.

Те останаха насаме. Девън бавно вдигна очи към Себастиан. Той беше безупречно облечен, както винаги — тесни бежови панталони до под коляното и черен редингот. Само при вида му сърцето й се разтупка.

Той наведе глава.

— Как си? — попита я тихо. Устните му се извиха в нежна усмивка, която й причини остра душевна болка.

Не можа да му отвърне. Заля я болезнена, горчива вълна от емоции.

— Добре съм — изрече хладно. — Защо би си помислил нещо друго?

Той примигна.

— Няма причина — измърмори. После посочи към канапето. — Може ли да седнем?

— Разбира се.

Девън седна в края на дивана. Грешка. Защото той седна в креслото до нея, така че коленете им почти се докоснаха. Коварна топлина плъзна по тялото й от неговата близост. С всички сили опита да се пребори с нея, но вместо това, неочаквано се разтрепери вътрешно.

— Това е неловко — отбеляза той.

— Така ли? Не съм забелязала.

Себастиан не каза нищо, но тя усети как погледът му зашари по лицето й, сякаш той беше озадачен. Когато се пресегна и взе ръцете й в своите, тя остана съвсем неподвижна.

— Девън — изрече дрезгаво, — дойдох тук, за да ти задам един въпрос.

— Какъв въпрос? — Беше много странен начинът, по който се чувстваше, сякаш не тя седеше със Себастиан, а някоя непозната.

Последва съкрушителна пауза, а след това той попита тихо:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Сърцето й леко подскочи, след което лудо заблъска. Ушите й започнаха да шумят от буйно втурналата се по вените й кръв. Със сигурност губеше разсъдъка си. Не, помисли си замаяно, това не може да бъде. Себастиан… я моли да се омъжи за него?

О, Господи! Господи!

Прониза я раздираща, яростна болка. Преди два дни щеше да се хвърли в прегръдките му, плачейки от невероятна радост. Но предложението му… това предложение… идваше твърде късно.

Въздухът в стаята сякаш беше изпълнен с нетърпение.

— Не — отвърна лаконично.

Изразът на несигурност, минал като сянка по красивото му лице, беше като награда за Девън. Той едва ли имаше представа, че тя кипи вътрешно.

— Моля?

Нямаше нужда от преструвки. Никога не е имало, не и между тях двамата. Тя издърпа ръцете си и ги скръсти в скута си. После дръзко му отвърна:

— Казах не. Няма да се омъжа за теб.

Лицето му застина. Той беше потресен. Засегнат.

Но също така беше и ядосан. Устните му бяха силно присвити. Изглеждаше съвсем зловещо. Със здраво стисната челюст, той се изправи на крака, извиси се над нея. После опасно присви очи.

— Не можеш да ми откажеш!

Нейните собствени очи искряха.

— Мисля, че току-що го направих. — Нежно, почти причудливо тя срещна погледа му. — Не разбираш, нали? — Тук тя премина на вие. — Естествено, как бихте могли. Несъмнено вие, мой благородни лорде, очаквахте, че ще падна пред вас на колене и ще ви залея с моята благодарност затова, че сте благоволили да се ожените за мен, едно нищожество. Но признавам си, любопитна съм. Бихте ли ме завели в леглото си, ако бях истинска дама? Ако бяхте избрали Пенелопе Хардинг за своя съпруга, бихте ли я взели в леглото си, преди да влезете в законен брак с нея?

Лицето на Себастиан силно почервеня. Той махна рязко с ръка, в пренебрежителен жест.

— Това няма никакво значение — каза след малко. — Никога не съм имал подобни чувства към Пенелопе.

— Има значение! — просъска Девън и едновременно с това, скочи на крака. — За мен това означава много! Отговорете ми, Себастиан. Това е само един простичък въпрос, или не е? Бихте ли направили… Ох, как да го кажа? Бихте ли направили опит за сближаване с вашата бъдеща съпруга? Независимо коя жена ще изберете за ваша невеста? Целувка може би, предполагам. Но нищо повече, сигурна съм. Виждате ли колко добре ви познавам?! Жената, която ще вземете за своя съпруга… вие ще изчакате до брачната нощ, за да я направите своя.

Той изръмжа.

— Не омаловажавай това, което имахме. — Заби поглед в очите й. — Това, което имаме. Защото от устата ти звучи така, сякаш съм те използвал за собствено удоволствие!

— Може би така е и било! — отсече тя. — Може би бях просто жена за развлечение и удовлетворение на вашите нужди!

— Не съм се развличал с теб! — В гласа му пламна ярост. — За бога, Девън, караш ме да искам да те напляскам… Забрави ли, че и ти ме желаеше толкова, колкото аз те желаех?!

Този път тя беше тази, която се изчерви.

— Желаех ви, да — призна младата жена. — Но се проклинам, че ви позволих волности, които са разрешени само на един съпруг!

— По дяволите, точно това е, което искам! Да бъда твой съпруг!

Смехът й беше язвителен.

— Спомням си нещо съвсем различно. Онзи ден, пред Джъстин, в Търстън Хол, вие изразихте пределно ясно вашите намерения… нямате нищо против да ме имате в леглото си, но никога не бихте се оженили за мен.

— Дойдох тук, за да поправя грешката си. Не бях прав, Девън. Грешах. Бях глупак. Разбрах го същата нощ. О, знам, че може да не ми повярваш, но се кълна, че възнамерявах да поискам ръката ти вчера сутринта. Но тогава херцогинята пристигна и… и аз те моля сега. Отново. Омъжи се за мен, Девън. Омъжи се за мен.

По лицето й се стичаха сълзи. Тя ги избърса.

— Прав сте — каза категорично. — Не ви вярвам. И никога няма да се омъжа за вас.

— Девън, чуй ме! Дойдох тук, за да обясня…

— Какво, че сте променили решението си? Е, аз нямам нужда от обяснение, сър. Вие сте лицемер, вие, който имате претенции да бъдете толкова добродетелен. Толкова принципен. Но аз също имам принципи. Имам чувства. Няма съмнение, че се отнесохте към мен, като към един вид удобство, жена, която да топли леглото ви, докато се отегчите. Кой щеше да разбере? В крайна сметка, аз съм жена, без никакво значение.

— Девън, ти много добре знаеш, че не е така — порица я остро той.

С някаква част от себе си, Девън го знаеше. Съвестта й я жегна, но тя беше твърде много разгневена и наранена, за да я послуша и да преодолее огорчението от предателството.

— Само глупак не би прозрял мислите ти. А аз не съм глупачка. Ти не ми предложи да стана твоя съпруга, когато вярваше, че съм обикновена уличница. Ах, но какво стана? Макар и незаконородена, сега, когато откри, че баба ми е херцогиня… явно ме считаш за достойна!

Когато вдигна глава да го погледне, устните й трепереха. Гласът й трепереше от всичко онова, което чувстваше. В яростта й беше погребан цял един свят на страдание. С всяка дума убеждението й нарастваше и съзряваше в нея.

— Вие не ме искахте, Себастиан. Не ме искахте. Сега аз не искам вас! Мислихте, че не съм достатъчно добра за вас. Но сега, вие не сте достатъчно добър за мен!

Силните му ръце обхванаха раменете й, привличайки я в прегръдките му. Челюстта му отново бе стисната здраво.

— Ти ме обичаш — заяви той уверено. — Знам това.

— О! — възкликна младата жена. — Позволявате си твърде много, сър!

Очите му, в които бушуваше буря, я пронизаха.

— Да — отвърна й яростно, — позволявам си твърде много, защото и аз те познавам добре, моя малка любима! Нощта, в която те направих моя, ще гори като ярък спомен в душата ми завинаги. Никога няма да забравя как се разтапяше от целувките ми, как потръпна, когато проникнах в теб! И когато всичко свърши… помниш ли какво каза? Аз ти принадлежа — цитира я той. — Ти каза, че ми принадлежиш!

Девън избухна:

— И вие също току-що ми напомнихте нещо. Как беше това? А, да, спомних си. Да върви по дяволите бъдещето, заявихте вие. Да върви по дяволите дългът! Е, милорд, вървете по дяволите и вие!