Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (27)

Глава 26

Без да се оглежда встрани, Девън се изкачи по витата стълба право в стаята си. След като затвори вратата, тя се отправи към пейката, вградена в нишата на големите френски прозорци, точно срещу леглото й. Прегърна малка розова възглавничка, украсена с много воланчета, и се загледа в сенките, които бяха започнали да падат над града.

Някой почука на вратата.

— Скъпа моя?

Беше херцогинята. Вратата се отвори с леко проскърцване и възрастната жена влезе вътре. Чувствайки се напълно опустошена, младата жена я наблюдаваше как прекоси помещението, куцайки.

— Скъпа моя, прости ми за нахлуването, но трябваше да видя с очите си, че всичко е наред.

— Добре съм — отвърна Девън глухо.

Херцогинята се взря в нея.

— Но ти трепериш! — разтревожено констатира тя. Измъкна от гардероба един шал и го метна на раменете на внучката си. — Къса ми се сърцето, като те виждам толкова нещастна, дете. Има ли нещо, което мога да направя?

Девън поклати глава. Може би старата жена имаше добри намерения, но тя нямаше желание да обсъжда Себастиан с никого, и още по-малко — с баба си.

— Скъпа моя, не можех да не чуя всичко.

Без съмнение, помисли си тя вцепенено. Естествено, че е подслушвала. Няма съмнение, че и всички в домакинството са подслушвали.

— Разбира се, не е необходимо да се омъжиш за Себастиан, ако не искаш. Всъщност, може въобще да не се омъжваш.

Пръстите на Девън се свиха около краищата на шала.

— Наистина ли? — прошепна.

— Разбира се, ако това е твоето желание. Наречи го егоистично, но аз ще бъда много доволна да те имам само за себе си. — Възрастната дама леко се усмихна.

— Благодаря ви за това… бабо! — Странно, но изведнъж тази дума не звучеше толкова чуждо в устата й.

Херцогинята се облегна на бастуна си.

— Когато бях момиче, браковете се уреждаха по сметка. Твоят дядо и аз живяхме в много добри отношения, но светът започва да се променя и смея да твърдя, че е крайно време. Все повече и повече се чува за двойки, които избират да не се поддават на подобен род споразумения и се женят по любов. И мисля, че са щастливи. Всъщност, да се омъжи по любов… това е, което искам за всяка млада жена. — Тонът й бе станал леко снизходителен. — О, виждам, че желаеш да останеш по-скоро сама, скъпа! — Старицата се обърна към вратата.

Но внезапно на Девън й се прииска да не остава сама.

— Бабо, почакайте! — извика тя. Херцогинята се извърна въпросително. — Моля ви, останете! — изрече колебливо. — Моля ви! — Непоносима болка стегна гърдите й. Изведнъж раменете й се разтресоха от беззвучно ридание.

В следващата секунда, старата жена седна до нея на пейката и Девън усети как баба й я привлече в обятията си. Никоя от тях двете не постави под въпрос това, което се случи после. Между тях се установи връзка, която се издигна над времето и годините, преживени далече една от друга.

— Поплачи си, скъпа, ако се нуждаеш от това.

Младата жена зарови лице в рамото й.

— Бабо — изхлипа задавено. — Той… аз… — Повече не можа нищо да каже. Но изглежда и не бе необходимо.

Задържайки трудно собствените си сълзи, херцогинята я потупа по рамото.

— Знам, скъпа. Знам.

И възрастната дама наистина всичко разбираше.

 

 

Изпитата от Себастиан бутилка бренди не му помогна да потуши вината и душевната болка. Отвращението му от самия себе си го изгаряше като врящо олио. Прегърбен над бюрото, той заби пръсти в челото, сякаш се опитваше да изтръгне спомените от главата си…

Опомни се, когато едно малко, топло тяло се промъкна в скута му, и един студен, влажен нос побутна дланта му.

Замъглените му очи се фокусираха върху малкото космато създание. С някаква далечна част от съзнанието си той се учуди, че се беше сетил да вземе Бухтичка и малките й обратно в Лондон.

— Бухтичке — смотолеви, — тя не е тук.

Мелезът извъртя глава на една страна и изскимтя. И изведнъж всички те се скупчиха около него — Генерал, Полковник, Майор и Капитан — драскаха с лапи по коленете му и скимтяха жално.

Със залитане, той се изправи на крака.

— Тя няма да се върне! — извика. — Не разбирате ли, че няма да се върне?

Скимтенето намаля. Едно по едно малките животинчета се подредиха в полукръг пред него. Себастиан въздъхна. Вперените им в него очи бяха пълни с толкова мъка, че той не издържа и с препъване се втурна към вратата.

Преди да се усети, стоеше вече в библиотеката. Любимата й стая, припомни си с остра болка.

Ако живеех тук — гласът й се промъкна като ехо в съзнанието му, — щях да си поставя за цел да прочета всяка книга в тази стая.

Но тя не живееше тук. И никога нямаше да живее. Мисълта за това беше като кол, забит в сърцето му.

И тогава сякаш полудя. Замахна широко с ръка и… вази се разбиха на пода, книги полетяха от рафтовете.

Вратата се отвори. Появи се икономът Стоукс, няколко прислужнички стояха зад гърба му.

— Милорд…

— Махайте се! — изрева Себастиан. — Всички вън!

Слугите започнаха да се оттеглят един по един. Но затова пък се появи Джъстин, който очевидно току-що се беше прибрал у дома.

— Себастиан! — Резкият му вик бе пълен с укор. — Мили Боже, какво, по дяволите…

Маркизът бързо извърна глава към брат си и го прониза с пламтящи очи.

— Ако си дошъл да злорадстваш — процеди през зъби, — не се притеснявай!

Потресен, Джъстин просто го гледаше безмълвно.

Себастиан затвори очи.

— Господи! — промълви той. — Извинявай. Не трябваше да казвам това.

Джъстин затвори вратата и огледа брат си от горе до долу.

— Ти си пиян! — каза невярващо.

— Така ли? Не съм забелязал!

— Себастиан, какво, по дяволите, става? Тази сутрин беше в такова отвратително настроение, че предпочетох да те оставя на мира. Сега се връщам у дома и намирам слугите да изглеждат така, сякаш си ги пребил, а библиотеката е в пълен хаос!

— Това не е всичко.

— Какво? Има още?

— Има. Развиках се на Бухтичка и малките.

— Чудесно!

Себастиан се заклатушка към масичката встрани за друга бутилка бренди. Джъстин грабна шишето, преди той да успее да го достигне, след което бутна брат си да седне в едно кресло.

— Стига ти за днес! — заяви той и попита нетърпеливо: — Кажи ми какво се е случило?

Брат му се приведе напред и отпусна глава в ръцете си.

— Тя никога няма да се върне — произнесе със странен, напрегнат глас.

Джъстин въздъхна дълбоко.

— Тя е при баба си…

— Ти не разбираш — прекъсна го Себастиан. — Тя никога няма да се върне тук!

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че тя ме мрази, по дяволите! Мрази ме!

Джъстин поклати глава.

— Не може да бъде…

— Повярвай ми, истина е! — произнесе с горчивина Себастиан.

Джъстин пребледня.

— О, Господи, това е по моя вина!

— Не, моя е, Джъстин. Моя. Ти беше прав. От самото начало я исках. Изгарях за нея. О, как се борех само. Казвах си, че мога да контролирам копнежа си по нея. Но после отидохме в Търстън Хол…

— И аз дойдох с проклетия, безразсъден план да й намерим съпруг!

— Не обвинявай себе си. Моля те! Аз също бях убеден, че това е най-правилното нещо, което можем да направим. Мислех, че това е единственият начин, по който мога да държа ръцете си далеч от нея. Но в същата вечер с Евънс, Мейсън и Уестфийлд… Тя ни е чула, Джъстин. Чула ни е и знаеше какво планираме…

— Проклятие!

— Тя плака, Джъстин. Плака. И аз не можех да го понеса. Трябваше да я оставя сама, но не го направих. Казах си, че искам да й помогна да успокои болката си. — В гласа му звучеше огорчение. — Но аз се проявих като егоист. Желаех я и… я взех. И тогава ти се върна и ни видя… Помниш ли как ме гледаше тя? Със сухи очи. Неподвижно вторачени в мен. Боже мой, никога не съм виждал някой да изглежда така, както тя в този момент. Като че ли… — той се запъна — сякаш е наранена цялата отвътре. Аз го направих. Аз съм виновен за този израз на лицето й.

Джъстин сведе поглед към ръцете си, изглеждаше измъчен.

— Не! — рече рязко Себастиан. — Вината не е твоя! Защото ти беше прав, както виждаш. Беше прав през цялото време. Мислех само за дълга и задълженията. А всичко това изглежда толкова дребнаво сега! Моето колебание ми струва всичко! Бях толкова заслепен от решителността да избегна скандала, че не можех да видя онова, което стоеше пред очите ми…

Сега, погледът на Джъстин се бе приковал в лицето на брат му. Тогава той тихо проговори:

— Ти я обичаш, нали?

Себастиан кимна и сви устни.

— Мислех си, че мога да оправя нещата. Отидох при нея и… и я помолих да се омъжи за мен. — Последва дълга и напрегната пауза. — Тя ми отказа. Със сълзи на очите, тя ми отказа. Не един път, а цели три. Три пъти.

— Била е объркана, Себастиан. Цялата тази история с херцогинята — казвам ти, самият аз почти не мога да повярвам.

— Знам това. Знам — наблегна на думата Себастиан. — В интерес на истината, едва ли мога да я виня. Аз самият нямам оправдае за своето поведение, камо ли за това на Девън! Но в своята арогантност, дори не обмислих възможността, тя да каже не. — Малко по малко силите му се изчерпваха, докато започна да трепери. Ако вече не беше седнал, най-вероятно щеше да се срути на пода. — Аз отнех невинността й — прошепна мрачно. — Лиших я от надежда. Откраднах гордостта й. Мислех само за себе си, за дълг и отговорности… и в резултат на това пожертвах Девън! Взех всичко от нея, Джъстин. Ограбих я и никога няма да си го простя. Девън няма да ми го прости. Никога.

Джъстин внимателно погледна брат си.

— И това е всичко? Ще оставиш нещата така?

Себастиан изкриви устни с горчивина.

— Какво? Не смяташ ли, че съм я наранил достатъчно?

— Тя те обича, Себастиан. Видях го онзи ден в Търстън Хол.

— И аз така си мислех. Но сега не съм толкова сигурен. Само ако беше видял огъня в очите й, Джъстин. Начинът, по който ме погледна… тя ме мрази!

— Не мога да го повярвам, Себастиан. — Брат му беше непреклонен. — По-скоро, аз бях слепият. Смятах, че я защитавам, а също и теб. Но ти и Девън, това е толкова ясно… си принадлежите един на друг. — В полуусмивката му прозираше следа от обичайната за него ирония. — Е, това е почти достатъчно за скептик като мен да повярва в любовта.

Брат му не каза нищо, но се загледа немигащо в сенките. Джъстин сложи ръка на рамото му.

— Ще промени решението си.

— Не, няма! — извика думите, които го разкъсваха на парченца. — Боже мой, Джъстин, ти не я видя!

Джъстин стисна устни замислено. После се наведе напред и, без да губи време, бързо чукна брат си по челото с кокалчетата на пръстите си.

Себастиан зяпна потресен. Скочи на крака и се втренчи в брат си. Той също се изправи и посегна отново. Но ръката на Себастиан се стрелна и го хвана за китката, преди Джъстин да успее пак да го чукне по главата.

— Дяволите да те вземат! — изруга той. — Опитваш се да ме предизвикаш на бой?!

— Ни най-малко — напълно дружелюбно отвърна по-младият брат. — Въпреки че не вярвам да ме победиш в сегашното ти състояние!

— Тогава, какво, по дяволите, правиш?

Джъстин го погледна спокойно.

— Ти все още си ми брат, нали така?

— Що за идиотски въпрос е това, по дяволите?

Джъстин повдигна вежди.

— Мислех си, че може би това се нуждае от потвърждение — промълви той.

— Кое?

Младият мъж притисна ръка до челото си, изобразявайки пълна концентрация.

— Прощавай, ако имам пропуски в паметта, но когато татко умря, се установи, че финансовите ни дела са в много тежко състояние, нали така беше?

— За бога, Джъстин, ти не страдаш от пропуски в паметта!

— И ти беше човекът, чийто прагматичен подход възстанови нашето богатство. Ти беше този, който се справи с привидно непреодолимата задача — Джулиана, аз и ти да бъдем приети в обществото — без да ни се присмиват, без да ни гледат накриво и да клюкарстват зад гърба ни, не беше ли така?

Себастиан кимна отсечено.

— За какво е всичко това?

— Ето заради това. Брат ми ще се справи със задачата да доведа у дома любимата си със същата издръжливост и сила на духа. Брат ми няма да се отчае. Брат ми няма да изгуби надежда.

Себастиан остана безмълвен. Някак си лекцията на Джъстин успя да проникне през мъглата, предизвикана от брендито, както нищо друго не би могло да го направи. И може би… както никой друг не би могъл да го направи.

Буря от емоции забушува в гърдите му. Стисна гърлото му. Очите му запариха. Винаги бе обичал брат си, дори когато го изкарваше извън нерви с безразсъдното си поведение, но никога не го бе обичал повече, отколкото в този момент.

— Джъстин — изрече хрипливо. — О, Господи!

Джъстин изстена.

— Престани, мразя сантименталности!

— Боя се, че нищо не мога да направя. Защото вярвам, че съм голям късметлия да имам брат като теб! — Изсмя се дрезгаво. — Не мога да си представя никой друг, освен теб, като мой брат.

Джъстин се пресегна и стисна ръката на Себастиан.

— Нито пък аз — каза той просто.