Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (7)

Глава 6

В същото време, в Жълтата стая, Девън ридаеше, завряла глава във възглавницата. Беше бясна, отчаяна, както никога през живота си, и разочарована до дъното на душата си. Сякаш ледена ръка беше стиснала здраво сърцето й. Майка й би изпаднала в ужас, ако узнаеше, че Девън притежава нож, камо ли, че го е използвала. Някога бе дала на майка си дума, че няма да стане крадла, проститутка или просякиня.

Затова пък беше убила човек.

Чувството за вина не й даваше и секунда покой. Искаше да се махне от Сейнт Джайлс, искаше го повече от всичко друго на света! Но нима на такава цена?

Сърцето й се преобърна. Себастиан Стърлинг я смяташе за крадла. Крадла!

Никога не би помислила да краде. Никога!

Най-малкото, никога отново.

Защото веднъж беше откраднала сладкиш от една сладкарница. Но той бе изглеждал толкова примамливо, поставен в бяла чиния със сини и жълти цветя, и полят с мед. Продавачът се беше обърнал за нещо и тя знаеше, че няма да я види. Без да се замисля, го бе грабнала от чинията и бе тичала с всички сили по целия път до дома. Чак на тавана се бе отпуснала и седнала на пода. И досега си спомняше как го натъпка целия в устата си. Вкусът му беше невероятен. Медено сладък.

Така я беше заварила майка й.

— Ти си го откраднала, нали?

Сладкишът в устата на Девън моментално бе придобил вкус на пясък. Единственото, което можеше да направи, беше да го преглътне. И не бе имало смисъл да отговаря. Майка й беше бясна.

— Да не си откраднала никога повече, Девън Сейнт Джеймс! Ние може да живеем сред лошите, но не сме лоши.

Все още си спомняше начина, по който се беше почувствала. Много виновна и много лакома. След това и двете се бяха разплакали… за първи път беше станала причина майка й да плаче.

И сега сълзите заплашваха да потекат отново, но младата жена успя да ги преглътне. Не трябва да плаче. В никакъв случай. Няма как да промени нещата — Фреди беше мъртъв.

И не може да остане в този дом. Неговият дом. Не и след като не я иска тук. Но трябва да си върне огърлицата. И тогава ще се махне от тази къща.

Девън погледна към вратата. Решително отметна завивката и се премести до самия край на леглото. Сякаш стаята се завъртя около нея. Стана й лошо. Светът изгуби своята устойчивост. Остана за момент седнала, с трепереща ръка на челото си. Повече от всичко й се искаше да пропълзи обратно в уютната топлина на това меко, прекрасно, широко легло. Стаята беше толкова красива… С копнеж си помисли колко ли е хубаво да живееш в такъв разкош, да носиш дрехи, галещи кожата ти, като нощницата, която сега обвиваше тялото й. Хубавият паркет на пода беше излъскан така, че ако се опита, можеше да види отражението си върху него. Слънчевожълтите завеси на леглото и многоцветната завивка я караха да се чувства като сред дъгата.

Но той не желаеше нейното присъствие тук.

Точно тогава съгледа бонето си върху облегалката на стола. Какво беше казал маркизът? Че търсят жена в напреднала бременност, с пелерина и смешно боне.

„Бонето ми изобщо не е смешно“, помисли си яростно Девън. Тя много си го харесваше! Майка й винаги се бе жалвала, че не е в състояние да купи на дъщеря си боне. Девън много добре си спомняше деня, в който го беше намерила на улицата, малко преди да започне работа в „Гнездото на враната“. Беше във възторг, защото това беше първата й шапка. Нямаше значение, че беше цялото на петна и голямата козирка е нестабилна и недобре изправена. Беше си представяла как млада дама с чадърче се разхожда в слънчев ден из Хайд Парк. Всъщност си беше представяла, че младата дама е тя. А сега бонето си е нейно и тя го намираше за безценно.

Здраво стиснала устни, младата жена спусна крака от леглото и стана. Остра болка прониза ранената страна на тялото й. Предпазливо изчака минута, чувстваше как губи сили, и отчаяно се съпротивляваше на това усещане. Коленете й трепереха, а гърбът й бе схванат и я болеше и не можеше да го изправи. Изпитваше слабост, сякаш беше старица, а сигурно така и изглеждаше.

Внезапно вратата се отвори.

— Проклятие! — чу се глас. — Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

Тя устреми гневен поглед към Себастиан.

— Струва ми се, че е съвсем очевидно. Тръгвам си. Нали казахте, че уличният език е неприемлив във вашия дом. Както виждам, забраната не се отнася за собственика на тази къща, нали така, лорд Безупречност?

Себастиан пренебрегна подигравката й. Младата жена изглеждаше нелепо с това опърпано, смешно боне на главата. Мъжът скръсти ръце пред гърдите си и се обърна към нея:

— Питам ви още веднъж. Какво, по дяволите си мислите, че правите?

— Нали виждате, отивам си. — Почти войнствено затегна панделките на шапката си. — И вие няма да ме спрете.

— Не сте в състояние да си тръгнете, както не бяхте в състояние да влезете тук на собствените си крака.

Прегърбена, Девън се олюляваше като пияна и изглеждаше готова да падне всеки момент. В очите й горяха яростни пламъчета. Джъстин беше прав. Тя беше свадлива и упорита жена.

— И какво възнамерявате да облечете? — попита я той.

— Боя се, че ще се възползвам от тази нощница. Но не се притеснявайте, ще я върна на сестра ви. Впрочем, може би тя ще поиска да поноси моите дрехи, както аз нося нейните.

Дръзката госпожичка напада отново! Да, това беше роля, която тя играеше добре, при това не й липсваха гордост и самолюбие.

— О, съмнявам се. — Погледът му се плъзна по тялото й. — Сестра ми Джулиана е много практична, но става придирчива, когато въпросът се отнася до избора на дрехи. Между другото, Танзи закърпи наметалото и роклята, и почисти ботите ви. Признавам, че не мога да разбера, защо се е старала толкова.

— Моля ви, благодарете й от мое име. Къде са ми нещата?

Себастиан посочи към един висок шкаф. Отиде до него и отвори вратата му.

— Ето, вземете си ги, щом така искате.

Девън му хвърли унищожителен поглед. Направи крачка, след това — с усилие — втора. С гримаса опита да се задържи права, но не успя. Нощницата й се разтвори и предложи на взора му значителна част от голата й плът. И той се възползва от тази възможност.

Девън го забеляза.

— Ах ти, надут, аристократичен задник! — Ругатнята очебийно доказваше принадлежността й към Сейнт Джайлс. Тя стисна юмрук и се прицели в челюстта на Себастиан, но беше жалко усилие. Младата жена се строполи направо в ръцете му, без да му се наложи дори да помръдне.

— Не уцелихте — каза той спокойно.

— Пуснете ме! Вие не ме искате тук!

Отпусна се тежко върху него. Очите й блестяха гневно през ярката златна завеса на косите й, които се разстлаха по рамото му и се спуснаха по ръкава му. „Много необичаен цвят — помисли си той сдържано. — Гъста, къдрава и блестяща, сякаш е попила огнените лъчи на залязващото слънце.“

Себастиан въздъхна.

— Скъпо мое момиче, вие сте ранена. Трябва ли да ви напомням, че сте под моите грижи?

— Под вашите грижи! Не мога да разбера защо изобщо се притеснявате, след като съвсем ясно изразихте отношението си към мен. Освен това, не ми харесва начинът, по който ме гледате!

Мъжът премигна.

— Извинете?

— Гледате ме също като мъжете в „Гнездото на враната“, но аз не съм проститутка! — Това беше най-бурният изблик на справедливо възмущение, който някога бе чувал. — Така че, ако имате намерение да ме гледате, сър, гледайте ме право в очите!

„Сър“. Това бе значително по-добре от „аристократичен задник“. И много по-добре от „лорд Безсрамник“. Изглежда се издигаше в очите.

Този път Себастиан се постара да я гледа в очите — поразително необичайни, като косата й. Обрамчени от гъсти, тъмни мигли, те изглеждаха почти златни. Никога не бе виждал подобни очи.

— Права сте. Поведението ми не беше джентълменско.

— Радвам се, че го осъзнавате.

Тя наклони глава назад, за да го погледне, и бонето й падна на пода.

— Бонето ми! — извика Девън. — О, моля ви, трябва да го пазя, необходимо ми е!

— Но то е доста окаяно! — без да мисли за възможните последствия, възкликна той.

— Нищо подобно! — извика тя. — То е много красиво и си е мое! Също като огърлицата. Веднага след като ми я върнете, си тръгвам! — Устните й трепереха, в очите й се появи странен блясък.

„Моля те — помоли се той, — никакви сълзи.“

Приглушено ридание… И нещо вътре в него се сви. По дяволите, трябваше да го предвиди. Ако не действа бързо, пороят е неизбежен. Но не успя да измисли нищо подходящо, тъй като Девън се опита да се наведе, за да вдигне бонето си. Себастиан я стисна здраво и каза съвсем нежно, но настойчиво:

— Не можете да си тръгнете. Забравихте ли за полицията? — припомни й той.

— По дяволите, полицията!

„Ако тя ще остава тук, трябва да се направи нещо с езика й.“

— А какво ще кажете за Хари?

Въпросът очевидно я обърка.

— Хари? — попита шепнешком.

Себастиан почти физически усети нейния ужас. Бог му беше свидетел, каза си мрачно, че със сигурност може да го види.

— Да.

— Мислите ли, че той ще ме търси? — Гласът й трепереше.

— Не знам. — Беше истина. — Той няма да може да ви намери. Никога не би си помислил да ви търси тук. Мейфейър е на цял един свят разстояние от Сейнт Джайлс.

Младата жена впи поглед в него.

— Нали няма да му позволите да ме намери?

— Не, в никакъв случай!

Силите я напускаха. Краката вече не я държаха и тя падна в прегръдките на Себастиан. Този път, когато я взе на ръце, нямаше бурни протести. Беше вече близо до леглото, когато тя помоли:

— Чакайте! Бонето ми… моля ви, ще го вземете ли?

Мъжът се върна послушно. Тя се притисна към врата му, когато се наведе да го вдигне. След това внимателно я остави на леглото и й подаде бонето.

Без да губи време, Девън го сложи на главата си. Маркизът я наблюдаваше как избърсва сълзите от очите си. В интерес на истината, не можеше да каже какво го обзе. Следващото нещо, което знаеше, бе, че се озова седнал на ръба на леглото.

— Трябва да си починете и спокойно да полежите, Девън.

Очите й бяха полузатворени. При звука на гласа му, тя ги отвори.

— Не си спомням да съм ви давала разрешение да ме наричате по име — отбеляза намръщено.

Това беше забележително високомерна забележка от нейна страна, като се има предвид, че преди малко беше в ръцете му, а сега лежеше в леглото му. Е, не точно в неговото легло, но това беше неговата къща.

Усмивка повдигна леко ъгълчетата на устните му, но той бързо успя да я потисне, за да не забележи Девън.

— Може ли? — попита я сериозно.

— Какво да може?

Гостенката му беше изтощена, разбра го от тъмните сенки, които обграждаха очите й.

— Може ли да ви наричам Девън?

— Предполагам, че може — тя го погледна. — Но как да ви наричам аз тогава?

— Само не „лорд Безсрамник“.

Намек за закачлива усмивка се появи на устните й.

— Нима предпочитате „лорд Безупречност“?

— Девън! — Той повдигна вежди. — Мисля, че току-що двамата с вас сключихме примирие. Моля ви, нека не го нарушаваме. Вярвам, че Себастиан е напълно достатъчно.

Погледите им се срещнаха. Изведнъж на лицето й трепна усмивка. Тя извърна глава.

— Всъщност, нямаше да си тръгна — сподели с тънък гласец.

— Нямаше ли?

— Не. Беше само защото изглеждахте толкова ужасно сериозен.

„Колко ласкателно — помисли си Себастиан. — Нима ме смята за такова чудовище?“

— Да, знам — прошепна той. — Джъстин е хубавецът, не аз.

Погледът й се плъзна обратно по него.

— Какво искате да кажете?

— Скъпа моя, вие просто казахте, че изглеждам ужасно.

Девън се намръщи.

— Ужасно сериозен, а не страшен.

Каза го толкова категорично, че Себастиан остана малко изненадан. Но после си спомни нощта, когато я намери. Тогава го беше нарекла красив. Него. Не й отвърна нищо, просто остана седнал за миг, със странно усещане в гърдите. Не след дълго клепачите й започнаха да се затварят, но изведнъж тя потръпна.

Себастиан се наведе напред, като се бореше с непреодолимото желание да отстрани непокорните кичури от бузата й.

— Какво ви е? — попита тихо.

— Спомням си как лежах на улицата, в студа — гласът й се снижи до шепот. — Не искам да се окажа отново в същото положение.

Изведнъж ръцете й се озоваха в неговите. Те не бяха меки и деликатни, като на дамите, носещи ръкавици, а напукани, зачервени и сухи. И все пак, толкова малки в голямата му длан.

Пръстите му се свиха около нейните.

— Няма — отвърна тихо. — А сега легнете и се постарайте да заспите, Девън.

— Не мисля, че ще мога. Аз… — тя се поколеба. — Страхувам се.

— От какво?

— Че когато се събудя, всичко това ще изчезне. Вие ще изчезнете. — Той се почувства необяснимо доволен. — И брат ви, също. Джъстин.

„Джъстин…“ Името отекна като ехо в главата му. „Разбира се.“ Затегна хватката около пръстите й.

— Обещавам, че всички ще бъдем тук, когато се събудите.

Клепачите й потрепваха. Тя се бореше със съня. Чу се тиха въздишка.

— Тази стая… е толкова прекрасна. Наистина е възхитителна. О, Себастиан, аз… иска ми се да можех да остана тук завинаги.

Сърцето на Себастиан беше пленено. Тя не се разплака заради Хари, но бе плакала заради едно глупаво боне. Би се разсмял на картинката, която представляваше в момента — проклетото боне беше накривено на една страна и провиснало на челото й. Ако не беше толкова печално, точно сега в нея имаше нещо много трогателно. Дори слаба като коте, тя се бореше с него — не в словесен двубой, а в буквалния смисъл на думата! Сподави усмивката си, щом си спомни за удара, който се опита да му нанесе. Никога не бе срещал жена с толкова силен дух, освен Джулиана. Но някак си, в този момент, капризната мис Девън Сейнт Джеймс изглеждаше толкова крехка, че той се страхуваше да я докосне. И все пак не можа да се сдържи да не го направи.

Очите й бяха плътно затворени. Устата й промърмори нещо неразбираемо.

Много бавно, с върха на пръста си, той проследи извивката на носа й, съблазнителната пълнота на устните й и деликатно очертаната брадичка.

— Тихо — прошепна мъжът.

Странно усещане сви стомаха и задържа дъха му. Боже, беше изящна; с този блед цвят на лицето и съвършените си черти. И мека, учуди се той. С толкова меки пълни устни и кожа като седеф.

Отдръпна ръката си.

„Изнудване — помисли си мрачно. — Емоционално изнудване от скитница и измамния му брат.“ Не знаеше как се е случило или дори защо, но беше очарован. Или най-малкото — безсилен. Не можеше да се отвърне от нея. Дори и да искаше. Дори и да бе откраднала среброто.