Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (2)

Глава 1

Лондон, края на март 1815 г.

Девън Сейнт Джеймс беше изпаднала в ужасно затруднение. След два дни трябваше да плати наема за стаята в мазето, където живееше. Собственикът, мистър Филипс, за пореден път беше вдигнал таксата. Девън бе ужасена и изумена — за тази малка стаичка, в която едва се побираха стол и леглото, на което бяха спали двете с майка й, преди тя да умре. И за да направи нещата още по-лоши, той я бе информирал за това едва вчера. Негодник!

— Крадливо чудовище — промърмори под нос младата жена и яростно дръпна панделката на бонето си. Същото дръпване получиха и връзките на обемистото наметало, с което бе покрила раменете си. То беше износено, с неравномерен подгъв, твърде голямо за миниатюрната й фигура. На места платът достигаше почти до пода, направен от бичени дъски, покрити с петна от бира. Пелерината, както и останалите й дрехи, все пак изпълняваха своето предназначение, за което беше благодарна.

Спря се пред задния вход на „Гнездото на враната“ — кръчма, в близост до Странд, в която работеше — и внимателно погали с длан огромния си корем. Захлопна вратата зад себе си и излезе във влажната мъглива нощ. Нямаше вечер, в която да не се страхува, докато се прибираше вкъщи по тъмните улици. Днес си тръгваше дори по-късно от обичайното, след като изчака и последния клиент, да напусне кръчмата залитайки. В опит да си вдъхне кураж, Девън си припомни, че вече почти година се прибира по този път благополучно.

Една година! Боже милостиви, една година!

За миг, мрачна вълна заля душата й. Господи, чувстваше се така, сякаш от тогава бе изминал цял един живот! Когато майка й умря, загубата се заби като нож в сърцето й. „Всъщност — помисли си с болка тя — на моменти е трудно да се справя без нейната подкрепа.“ Но нещо в душата й я караше да не се отказва от работата в кръчмата. Майка й ненавиждаше работата й там и Девън споделяше нейните чувства, но никога нямаше да се откаже от своите надежди и мечти.

В действителност, беше много по-решителна, от когато и да било…

Някой ден ще намери начин да напусне Сейнт Джайлс. Някакъв начин…

Това беше клетва, която си даде отдавна. Клетва, от която твърдо бе решена да не се отказва.

Но сега й предстоеше друг въпрос за разрешаване. Думите на Филипс, казани тази сутрин, отекваха в главата й. Въпреки че й струваше много, тя бе преглътнала гордостта си и му се беше помолила да й даде отсрочка, за да покрие повишения наем.

— Няма да го направя — беше изръмжал той. — Твърдо съм решил. Или плащате, госпо’йце, или ви изхвърлям на улицата!

Гневният му изблик не остави в нея никакви съмнения. Той щеше да направи това, което казваше. Беше мерзавец — реши мрачно тя. Презираше го в продължение на много години и мразеше този негодник, заради грубото му отношение към нейната майка. Но колкото и да пращаше Филипс по дяволите и в самия ад, не би могла да разреши собствените си проблеми…

Те можеха да бъдат решени само с пари.

Като продължи по Сейнт Мартинс Лейн, Девън мислено пресмяташе скъпоценните монети, скрити в левия джоб на роклята й — заплатата получена днес. Само преди седмица беше толкова сигурна, че има повече от достатъчно за покриване на наема! Дори си беше въобразила, че ще може да си купи нова рокля, която да й помогне да си намери по-добра работа от тази. Но сега ще й се наложи да даде и последното пени, за да плати наема… и пак нямаше да е достатъчно.

Изведнъж я обхвана студ. Студ, който нямаше нищо общо с хладния нощен въздух. Мили Боже, какво ще стане, ако Филипс вече я беше изхвърлил от стаята?

Завивайки зад ъгъла, Девън успя да потуши страха, присвил стомаха й. Огледа се наоколо. Беше тихо — толкова тихо, колкото можеше да бъде в тази част на Лондон. Непрогледна тъмнина обгръщаше покривите на сградите. През деня тесните улички бяха препълнени с конски каруци и каляски. Виковете на търговците, които се стараеха да надвикат своите конкуренти, изпълваха въздуха.

Наметалото се развяваше около глезените й, докато бързаше да премине покрай „Седемте дъба“. Подхлъзна се на калдъръма, мокър от неотдавнашния дъжд. Големият корем затрудни запазването на равновесие, но тя успя да се справи без да падне. Огледа се пак наоколо, да не би някой да я бе забелязал — нямаше никого.

„Положението ти може да стане по-леко, ако от време на време приемаш клиенти в задната стаичка — й бе казала Бриджит по-рано през деня. — Аз правя така, когато имам нужда от някой шилинг.“

Лекотата, с която беше даден този съвет, не оставяше никакво съмнение, по какъв точно начин Бриджит си докарва допълнителни пари. Макар Девън да разбираше, че съветът е даден с добри намерения, трудно би могла да го изпълни, защото отказваше да заработва необходимите й средства, легнала по гръб. Това беше друго обещание, което си бе дала.

Уви се по-плътно с наметалото и огледа следващия ъгъл. Бог бе свидетел, че улиците на Сейнт Джайлс са мръсни и опасни — те не бяха място за една дама. Особено през нощта.

Разбира се, тя не беше истинска дама като майка си. Откакто Девън я помнеше, майка й работеше като шивачка, но младата жена знаеше, че преди нейното раждане е била гувернантка.

„Но обществото — помисли си тя с нотка на горчивина — не прощава на неомъжена жена, родила извънбрачно дете. Затова майка й живееше в бедност.“

Девън мушна инстинктивно ръка в джоба на роклята си. Топлите й пръсти докоснаха хладния метал. Стисна в шепата си кръста. Заляха я спомени… Когато майка й издъхна, извади колието с кръста от джоба й… и го прибра в своя. Закопчалката му беше счупена, затова майка й не го слагаше.

Девън беше тази, която я бе счупила.

Два пъти през живота си беше довеждала майка си до плач. Единият път бе когато счупи закопчалката и споменът за това винаги предизвикваше болка в гърдите й. Нямаше представа за стойността на колието, нито пък това беше от значение. Важното бе, че за майка й, накитът беше най-голямата скъпоценност.

А сега бе най-ценното притежание и за Девън.

Никога не би се разделила с него. Никога! Независимо от парите, които огърлицата може да й донесе — дори да гладува или да се наложи да спи в студа и дъжда под открито небе — дано Бог не позволи да се стига до там! Докато колието е у нея, тя сякаш усещаше присъствието на майка си.

Като повдигна края на наметалото, младата жена прескочи една локва, останала след дъжда. От двете страни на уличката, мизерните къщи бяха скупчени една в друга, като малки деца, зъзнещи от пронизващия вятър. Дрипава жена спеше на земята пред един вход, притиснала кокалести колене към гърдите си.

Въпреки цялата си решителност, Девън потръпна от обхваналия я хладен ужас. „Не искам да съм като нея — помисли си в пристъп на отчаяние. — Не искам!“

Забави крачка. Изведнъж си спомни за пансиона на Бакеридж Стрийт, където бяха живели известно време, докато беше момиченце. Това беше отвратително, вонящо място, населено с изметта на обществото, което и двете с майка й ненавиждаха. Добре помнеше глада и мизерията, преживяни там.

Но никога не бяха оставали бездомни. Винаги имаха покрив над главата си, макар понякога от него да течеше вода като през сито.

Задъхвайки се, Девън се бореше с нарастващото отчаяние. „Няма да се предам — решително си повтаряше тя. — Имам ум, имам воля… и маминото колие.“

— Я, какво имаме тук? О, това е лейди, която ще се хареса на момчетата.

Гласът прогърмя зловещо в нощта. Младата жена спря. Някакъв мъж застана на пътя й. От сенките вляво пристъпи друг.

— Здрасти, миличка!

Косъмчетата на тила й настръхнаха. Мина й мисълта, че ще помни този мазен глас до края на дните си.

— Ела тук, миличка! Ела при Хари!

— Махай се! — възрази другият. — Аз пръв я видях!

— Да, но тя е по-близо до мен, Фреди!

Хари. Фреди. Дъхът заседна в гърлото й. Когато чу имената, сърцето й сякаш спря. Знаеше за тези двамата. Те принадлежаха към една от най-опасните банди, бродещи из Сейнт Джайлс.

— Какво ще кажеш да си я поделим, а Фреди?

Предложението дойде от Хари — мъж с грубо лице, облечен в мръсно сако от туид и оръфана шапка на главата. До него Фреди се ухили като показа жълтите си гниещи зъби. И двамата притежаваха отвратителна външност, а постъпките им се ръководеха от най-старата страст на света — алчността.

О, да. Алчността можеше да се види в очите им.

Сега и Фреди препречи пътя. Той беше по-нисък на ръст от другия разбойник, но малко по-висок от Девън.

Тя вдигна високо глава. О, Боже, дано не усетят страха й. Но тя го почувства. Студените му пипала пропълзяха по гърба й. Въздухът заседна в гърлото й. Даде си кураж, за да не изпадне в паника. Майка й винаги бе казвала, че нейната дъщеря притежава силен характер. Нямаше да крещи. А и каква полза ще има, ако го направи?

Преди няколко минути се беше радвала, че няма жива душа около нея. Но сега…

Успя да прикрие страха си зад стена от дързост:

— Какво искате от мен? — попита рязко.

— Зависи какво можеш да ни предложиш! — зловещо се изсмя Фреди. Той пристъпи по-близо и хвана Девън за брадичката. Уличката беше тъмна, но като че ли за да му помогне, в този момент пълната луна излезе иззад облаците. Той обърна лицето й към небето. — О, но ние сме си хванали хубаво птиченце, Хари! — извика разбойникът. — Само погледни тези очички! Чисто злато, ти казвам!

Девън мислено прокле своята небрежност. Винаги много внимаваше с облеклото си, когато си тръгваше през нощта от „Гнездото на враната“. Бонето й беше достатъчно дълбоко, за да натъпче в него гривата си от гъсти златни къдрици и с широка периферия, за да прикрива лицето й. Като допълнителна предпазна мярка размазваше по бузите и шията си сажди, за да изглежда състарена. Но тази вечер беше нетърпелива да си тръгне и забрави да го направи.

Тя освободи брадичката си от ръката на Фреди.

— Нямам нищо — отвърна с равен глас. — Сега ме оставете на мира. Нима ще нападнете невинна жена? — „О, що за глупав въпрос! На тези двамата им е все едно кого нападат!“ — Нима не виждате, че скоро ще родя? — Изпъчи корема си така, че да се покаже от наметалото.

Погледите на бандитите се задържаха върху него, но не стана така, както тя се надяваше.

— О, мога да видя — отвърна Фреди и намигна. — Радваме се да разберем, че обичаш момчетата, нали, Хари?

Хари й се поклони подигравателно.

— Наистина, Фреди. — Устните му се разтегнаха в усмивка. Той кимна към нея. — Какво имаш в джоба си?

Девън пребледня. Твърде късно разбра, че е направила това, което никога не би трябвало да прави. Беше мушнала ръка в джоба на роклята си, сякаш да защити нещо. Сети се за ножа, скрит в ботата си. По дяволите, мъжете бяха прекалено близко! Щяха да се нахвърлят върху нея, преди да го достигне.

Протегна ръцете си така, че разбойниците да могат да ги видят.

— Нищо! — отговори бързо. — А сега ме оставете да си вървя!

— Дай и ние да погледнем, нали може?

Това беше трик, който те добре владееха. Ловките пръсти на Хари измъкнаха от джоба й торбичката със скъпоценния й запас от монети, а Фреди с тържествуващ кикот издърпа колието от другия.

Нещо сякаш експлодира вътре в нея.

— Не! — извика тя.

Можеше да й вземат парите и да я пребият до смърт, но колието нямаше да им даде! Единственият начин да го притежават, е, като я убият. Без да се замисля за опасността, или за каквото и да било, тя се нахвърли върху Фреди. Хари вече беше изчезнал в тъмните дълбини на уличката, но тя не забеляза това. Протягайки ръка, успя да хване другия бандит за палтото и го дръпна рязко. Това беше достатъчно, за да го събори — двамата заедно паднаха тежко на земята.

Изведнъж Фреди я стисна за гърлото.

— Кучка! — изръмжа той.

Тя почувства, точно под челюстта си, как острите му нокти се забиват в меката й плът. С всички сили се опита да диша. Издаде слаб задъхан вопъл… но не успя да изкрещи. Заудря го по лицето, но всичко беше напразно. И тогава си спомни за скрития нож.

Фреди стискаше все по-силно. Девън отчаяно помисли, че костите на врата й ще се скършат под натиска на силните му пръсти. Накъсаният му смях разцепи въздуха. Светът пред очите й почерня. Бореше се отчаяно. Успя да достигне ножа и затвори пръсти около дръжката му. Стисна зъби, замахна нагоре и го заби с всичка сила, а след това го издърпа от раната.

Въздухът се втурна в белите й дробове. На оскъдната светлина Девън съзря изцъклените очи на Фреди, които сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Едва когато видя изненадата, изписана на лицето му, разбра, че острието на ножа беше достигнало свята цел.

— Ти… ти… ме уби! — едва прошепна той.

Тя нямаше какво да чака повече. С вик го блъсна в раменете. Слаба и зашеметена се изтърколи встрани от тежкото му тяло. Когато се изправи на колене, видя ножа, който все още стискаше в ръка. От него върху каменната настилка капеше кръв. Ужасена, го остави да се изплъзне от ръката й.

И тогава, съвсем до коленете си, случайно видя колието. С неудържим вик на облекчение грабна бижуто и го притисна до гърдите си.

Зад нея се разнесе стон. Сърцето й се сви от страх. Това беше Фреди!

„Бягай! — нашепваше някакъв глас в главата й. — Трябва да бягаш!“

Твърде късно. Той беше сграбчил ножа, който бе изпуснала. Девън се обърна, но някаква огромна сила я удари отзад. Политна напред и падна върху влажния хлъзгав калдъръм. През тялото й премина изгарящ огън и като нажежена до червено стрела се заби между двете й плешки. Писък прониза ушите й… Осъзна, че е нейният собствен.

Със замъглен от болката поглед Девън видя как Фреди се вдигна на крака и с неуверена походка, шарейки по уличката, се отправи в посоката, в която по-рано беше изчезнал Хари.

Провлачените стъпки на разбойника заглъхнаха. Тя не беше в състояние да мисли. Светът около нея се въртеше. Чувстваше се замаяна и отпаднала. Със замъгленото си съзнание разбра, че лежи в локва. Камъните бяха груби и мокри под бузата й. Почувства как водата попива в роклята й. Зъбите й започнаха да тракат. Никога не бе усещала такъв всепоглъщащ студ. Ледените струи, които идваха отвътре се разпростряха по цялото й тяло и предизвикаха неистово треперене.

В главата й се мярна спомен. Споменът за последните часове на майка й. Тогава тя беше шептяла за студ и непрекъснато бе треперила…

О, Боже! Дали умираше? „Не! — изкрещя тя на ум. — Не искам да умра така! Не в тази тъмнина, не в студа…“

Прехапа силно устни, за да спре риданието. Знаеше, че от плача полза няма.

Нямаше кой да я чуе. Никой нямаше да дойде на помощ, защото това беше Сейнт Джайлс — свърталище на просяци и крадци, на бедняци и бездомници.